ГЛАВА 11
Часовете пълзяха. Пайпър се разхождаше. Тя седна. Тя се разхождаше. Никой не дойде. Тя отпиваше от водата си и накрая я допи. Никой не дойде.
Зви редуваше ходене и дрямка. Пайпър се опита да измисли план. Не успя. Тя зачака. Разходи се още малко. Защо Самаел не я беше повикал? Нима не искаше да възобнови експериментите си? Какво чакаше?
Времето се точеше. Вежовис ѝ беше дал двайсет и четири часа, за да се свърже с него. Ако не го направи, той щеше да си тръгне без нея и тя никога нямаше да се измъкне от Подземния свят. Не можеше да позволи на Самаел да я превърне в оръжие. Но не можеше и да го спре. Последните три дни я бяха научили, че не може да се справи с тактиката на Самаел. Той можеше да я пречупи. Тя не притежаваше непоклатимата сила на Аш.
Дори Аш не беше имунизиран. Сега той беше на ръба. Може би нанесените щети вече бяха трайни. Той не я беше разпознал веднага. Не беше сигурна, че е знаел коя е тя дори към края. Знаеше от Мийзис, че засенчването може да доведе до това, но Аш беше засенчван и преди и пак я беше разпознал. Може би седмиците на мъчения го бяха подлудили.
Думите на Вежовис се повтаряха отново и отново в главата ѝ. Тя трябваше да избяга. Ако имаше възможност, не биваше да я пропилява, опитвайки се да освободи някой друг. Трябваше да остави Аш на съдбата му. Стотици – може би хиляди животи зависеха от това тя да се измъкне от хватката на Самаел.
Аш щеше да ѝ каже да се спаси сама. Той беше прекалено самопожертвователен. Дори и без Сахар в картинката, той не би искал тя да поема рискове заради него. От друга страна, ако тя успееше да го спаси, той вероятно нямаше да се оплаче. Но какви бяха шансовете тя да успее да се справи със спасяването?
Времето се проточи, губейки всякакъв смисъл. Тя нямаше представа колко време е минало, откакто Вежовис я беше посетил. Единственото, което можеше да направи, беше да чака. И да се тревожи. И да се движи.
Най-накрая, най-накрая тъмничарите се върнаха. Когато гласовете им се приближиха, тя се обърна към вратата. Тъмнината я притисна.
– Зви? – Прошепна тя.
Дракончето кацна на рамото ѝ и тихичко измърмори. Пайпър облиза устните си. Спаси се – бе я помолил Вежовис. Спаси се.
– Зви, знаеш ли къде е Аш?
Дракончето захленчи недоволно. Или не знаеше, или не можеше да се свърже с него.
– Знаеш ли къде е сестрата на Аш?
Бързо, утвърдително цвърчене.
Нервите накараха стомаха ѝ да се свие. Тя докосна главата на Зви.
– Скрий се, добре? Следвай ме, но спазвай дистанция. Стой далеч от кабинета на Самаел. И не забравяй медальона.
Дракончето потърка носа си в бузата на Пайпър, след което скочи от рамото ѝ. Тя стискаше и разтваряше ръце, докато гласовете достигаха до вратата ѝ. Беше обяснила на дракончето къде стражите са сложили нещата ѝ, включително медальона на Лилит. Пайпър трябваше да го върне или да се изправи пред гнева на сукубата.
Затворът изщрака. Вратата се отвори и остра светлина прониза очите ѝ. Тя примижа.
– Не седи просто така – изръмжа тъмничарят. – Стани.
Тя скочи на крака.
– Колко е часът?
Той се намръщи.
– Мина времето за вечеря. Вдигай си задника.
Тя го изпревари в слабо осветената зала. След вечерята. Значи трябва да е вечер. Оставаха ѝ може би четири часа, за да стигне до Вежовис.
Затворникът я побутна, подтиквайки я към движение. Други еднакви врати бяха разположени по коридора. Тя не се обърна назад, за да се увери, че Зви я следва. Вместо това се съсредоточи върху студените плочки под босите си крака. Искаше ѝ се да има обувки.
Отново я отведоха в кабинета на Самаел. Тя погледна веднъж в червените му очи, преди да сведе поглед към пода. Сърцето ѝ се разтуптя. Той седеше зад бюрото си. Толкова безобидно място за едно чудовище.
– Пайпър. – Той направи жест към стола пред бюрото си. Когато тя седна, той почука замислено с пръсти по полираното дърво. – Ще обсъдим случилото се вчера.
Тя облиза нервно устните си. Без значение какво щеше да я попита, тя трябваше отново да се добере до Сахар.
– За какво си мислеше, когато нападна Раум? – Попита той.
– Не знам… Той се опитваше да ме спре.
– Възнамеряваше ли да използваш магия, когато нападна?
Тя поклати глава.
– Визуализира ли нападението си в смисъл на заклинание?
Тя отново поклати глава.
– Какво почувства, когато направи магията?
Тя захапа вътрешната страна на бузата си.
– Не знам. Усетих нещо като електричество в ръката си. Беше горещо.
– А усещаше ли ясен път на силата от Сахар към ръката си? Или в главата си?
– Не съм сигурна. – Беше усетила силата в главата си, но не беше нужно Самаел да знае това. – Стана толкова бързо.
Погледът му я анализира. Тя стисна ръце около ръба на седалката си.
– Разбирам – отвърна той. – В такъв случай ще опитаме отново с цел да възстановим усещането, което изпита вчера. Ела.
Той се изправи и тръгна към вратата на дневната. Тя го последва, а нервите ѝ се въртяха на възел.
Във всекидневната напрежението се отпусна. Аш не беше там. Нямаше го и Раум, нито Ейсет. Вместо тях чакаха четирима мъже. Бяха облечени от главата до петите в черно и носеха почти толкова оръжия, колкото обикновено носеше Раум. Златни ленти обгръщаха десните им бицепси. Елитната охрана на Самаел?
Четири чифта червени очи наблюдаваха приближаването ѝ. Четирима жътвари като Самаел. Определено телохранители. Самаел искаше да има на своя страна хора, на които да има доверие, преди да ѝ предаде отново Сахар.
Самаел се настани на малката масичка. Двама стражи се разположиха от двете му страни. Когато тя седна, другите двама стражи се преместиха да застанат от двете ѝ страни. Ръцете ѝ трепереха.
Самаел отново извади Сахар и го постави на масата между тях. Сърцето ѝ се разтуптя и тя внимателно сви пръсти около него. Както и преди, той се усещаше хладен и обикновен в ръката ѝ.
– Започни – нареди Самаел.
Тя затвори очи и стисна юмрук. Сахар не реагираше на силата на волята. Не реагираше и на емоции. Беше се опитвала да се ядоса, за да предизвика реакция у него, но без успех. Отчаянието не го възбуждаше. Той не реагираше на нищо, освен на едно нещо.
Насилие.
И двата пъти, когато Камъкът реагираше, тя се опитваше да нападне някого. Тя се молеше да е направила това правилно. Ако ли не, планът ѝ за плячкосване беше провален и можеше и да предложи на Самаел гърлото си.
Навеждайки глава, тя стегна пръсти около Сахар и затвори другата си ръка върху юмрука си. Помисли си за всичко, което Самаел ѝ беше направил. На Аш. Дори на Раум. Остави омразата и яростта да кипнат в нея. Цялото ѝ тяло се изпълни с болната, необуздана нужда да нарани гадината от Хадес, която беше измъчвала нея и Аш. Кръвожадната ярост задръсти съзнанието ѝ.
Сахар гореше като огън по кожата ѝ. Мислите ѝ се пропукваха и изкривяваха от тази неосезаема, чужда проява на сила. Трябваше да е бърза, преди да са разбрали какво планира. Тя вдигна двете си ръце нагоре и зърна как очите на Самаел се разширяват.
Тя удари с юмруци по масата.
Стаята се взриви.
Силата избухна от нея като детонирана бомба. Масата и столовете се разпаднаха. Най-близката стена се взриви навън. Подът се разпадна. Тя изкрещя, докато падаше, сгромолясвайки се върху купчина отломки на долното ниво. Половината от стаята горе се срути с ужасяващ трясък. Тя се сви на кълбо, предпазвайки главата си, докато върху нея валяха парчета дърво и мебели.
Когато отломките най-сетне спряха да я обсипват, тя се развика и се огледа. Беше паднала в библиотека. Счупеното дърво образуваше преспи, а разпилените страници от скъсаните книги се носеха в облак прах и затъмняваха помещението.
Мъжки глас изохка от болка. Сърцето ѝ подскочи. Тя не можеше да види демона. Не знаеше дали това беше Самаел, или някой от неговите пазачи. Надяваше се да ги убие всичките, но те бяха по-издръжливи, отколкото бе очаквала.
Без да чака да разбере кой е успял да се измъкне жив от взрива, тя се изправи твърдо на крака и се плъзна по хлабавите отломки към вратата. Изскочи от библиотеката и се затича. Сахар пулсираше в юмрука ѝ. Тя се задъхваше, мислейки спокойно. Не искаше Камъка да предизвика още експлозии. Последната я беше изплашила до смърт.
Зави зад ъгъла и видя дузина облечени в черно стражи да тичат към нея от двайсетина метра. Когато я забелязаха, те извикаха да застане на място. Тя се подхлъзна, а покритите ѝ с прах боси крака се плъзнаха по плочките на пода. Стиснала челюст, тя изпъна ръка и удари въздуха с ръката, в която държеше нажежения до бяло Сахар.
Силата избухна. Стените от двете страни на коридора се огънаха. Стражите, които все още бяха наполовината път по коридора, бяха изхвърлени назад и се блъснаха жестоко в стената в другия край на коридора. Тя зяпна, отстъпвайки назад, докато напуканият таван скърцаше зловещо.
– Свята работа – издиша тя. Погледна към светещия Сахар. – Прекалено много! – Каза му ядосано и разтърси юмрук в безсмислено порицание.
Силно шумолене я накара да вдигне поглед. Зви нахлу от нищото и се приземи чинно на рамото ѝ. Висулката на Лилит висеше от устата ѝ.
– Невероятна си, Зви – изръмжа тя. Взе огърлицата и бързо я завърза около китката си. Нямаше време да я закопчае както трябва. Тя спринтира в противоположната посока, откъдето бяха дошли стражите. Зви вкопчи нокти, за да се задържи.
Пайпър стигна до широка, безлюдна пресечка на коридори. Дишайки тежко, тя спря. Сърцето ѝ се сви, докато се взираше в тъмното небе през най-близкия прозорец. Свободата, толкова близо.
– Зви, заведи ме при сестрата на Аш. Нека се опитаме да избегнем хората, ако можем.
Дракончето скочи от рамото ѝ и се приземи леко на пода. С уверено чуруликане тя се впусна в бяг. Пайпър се втурна след нея.
Съжалявам, Вежовис. Беше твърде егоистична, за да остави Аш и сестра му. По никакъв начин не можеше да живее със съзнанието за своето малодушие – без значение колко живота можеше да обрече по този начин.
***
Драконианският комплекс представляваше ниска сграда в далечния край на Асфодел. Тъй като се движеше бързо, Пайпър беше изминала по-голямата част от пътя, преди да се появят признаци на преследване. Някой беше включил алармата и стражите бяха организирали претърсване. Зви ѝ помогна да избегне повечето от тях, докато Пайпър унищожи останалите.
Сахар гореше в ръката ѝ. Тя не можеше да го контролира. Всеки път, когато го използваше, последвалата атака се засилваше. Оставяше следа от разрушения, която щеше да отведе стражите право при нея.
Силата пулсираше в тялото ѝ и изпълваше главата ѝ като балон от другост. Едната страна на съзнанието ѝ беше нормалната ѝ същност, но другата беше изпълнена с омраза, ярост и радостна жажда за насилие и разрушение. Тази част ставаше по-силна всеки път, когато използваше „Сахар“.
Тя стоеше в сянката на комплекса, сложила ръце на коленете си, докато се задъхваше. Шестима демони пазеха вратата. Високи, солидни каменни стени обграждаха сградата. Пресичащи се решетки се извисяваха над открития централен двор като горната половина на клетка за птици. Над тези решетки трябваше да има някаква защита или щит, който да не позволява на подли дракони да влизат и излизат.
Зви чакаше до нея, като размахваше опашка напред-назад. Пайпър примигна към пазачите, после надолу към Сахар. Тя въздъхна.
Взривът не просто счупи вратата, а разби огромна дупка в стената. Пайпър се опита да не гледа обезобразените тела на пазачите, докато се изкачваше през отломките, но мозъкът ѝ автоматично преброи смъртните случаи и ги приписа на съвестта си, за да се справи с тях по-късно. Без съмнение някой щеше да чуе експлозията. Проклетият Сахар просто не се справяше фино. Разполагаше с най-много десет минути, за да влезе и излезе.
– Води, Зви – извика тя.
Дракончето се втурна в обикновения коридор с килим. Сградата напомняше на Пайпър за консулството: къща, подобна на имение, съчетана с хотел… хотел с подсилени със стомана стени и решетъчни прозорци. Стаите, през които мина, бяха празни. Сблъска се с още двама пазачи, но този път не използва Камъка. Тя изтръгна електрическия прът от ръката на първия и го използва, за да повали и двамата. Оказа се, че удрянето на някого в лицето с пръчка-нещо го изважда от строя още при контакта. Те дори не изкрещяха.
Зви я поведе към едно стълбище. В горната част имаше друга зала, осеяна с врати. Зви мина покрай всички тях. В края ѝ една тежка стоманена врата беше затворена с резета. Пайпър вдигна юмрук към вратата. Сахар проблесна със светлина.
Цялата сграда се разтресе от експлозията. Пайпър пробяга през праха и едва не падна през дупка в пода. Въртейки ръце, тя прескочи дупката и се приземи на долното стъпало на стълбището отвъд вече разтворената врата. Стълбището се извиваше нагоре. На върха я посрещна друга заключена метална врата. Пайпър спря пред нея, дишайки тежко. Ако взриви тази врата, стълбите вероятно ще се срутят под нея. Тя прибра „Сахар“ към дланта си и с два пръста образува куковидни нокти.
Тя промуши ръката си по посока на дръжката на вратата. Белите остриета прорязаха въздуха и разкъсаха чисто стоманата. Пайпър бутна вратата и тя се отвори. Тя се втурна в стаята и се сблъска с нея.
Това беше огромна спалня с легло в единия край, кът за сядане в средата и бюро до далечната стена. Цялото място беше разхвърляно. Напомняше ѝ за собствената ѝ стая – навсякъде бяха струпани дрехи и боклуци. Женски дрехи.
– Здравей? – Обади се тя колебливо.
Зви зачурулика шумно. Отговори ѝ още едно чуруликане и иззад дивана изскочи малък сив дракон. Яркозлатистите му очи почти светеха, докато то пищеше от удоволствие. Зви изтръпна щастливо и се затича да посрещне другото драконче. Двамата се хванаха един за друг и се търкаляха по пода като буйни кученца.
– Зви? – Възкликна един глас.
Пайпър се огледа. Едно момиче изскочи иззад същия диван, а очите ѝ бяха широко отворени. Горещ прилив на ревност накара Пайпър да трепне. Момичето беше красиво. Дългата гарванова коса падаше почти до кръста ѝ, гъста, права и блестяща. Големите ѝ широко отворени очи бяха яркосини, а чертите им бяха нежни като на порцеланова кукла. Беше дребна и върбова, а шокираното ѝ изражение беше очарователно.
После тези очи се спряха на Пайпър и се втвърдиха. Лицето ѝ стана гладко и студено, сковано от подозрение. За половин секунда тя се превърна от симпатична тийнейджърка в сдържан и уверен млад човек. Момичето трябваше да е близо до нейната възраст.
– Коя си ти? – Хладнокръвно попита демоничното момиче.
– Пайпър – избухна тя, внезапно нетърпелива. – Ти си сестрата на Аш, нали?
Изражението ѝ се върна към изненадата.
– Откъде знаеш това? Никой не знае това.
– Дълга история – каза тя. – Искаш ли да се махнеш оттук?
Момичето сгъна ръце.
– Не.
Пайпър замръзна на място. Никога не се беше замисляла за сестрата на Аш, каква ще бъде, дали ще последва брат си – или ще бъде победено зомби като Раум.
– Ти не искаш да избягаш?
Лицето на момичето стана още по-студено.
– Тъй като знаеш, че Аш е мой брат, трябва да знаеш, че нямам намерение да го оставя тук да умре.
Пайпър увисна от облекчение.
– Очевидно е, че няма да го оставим! Ще го вземем следващия път, но трябва да дойдеш и ти, иначе той няма да иска да избяга.
Момичето сви очи.
– Как смяташ да освободиш Аш? Знаеш ли изобщо къде е той?
Пайпър вдигна ръка и остави Сахар, който все още светеше ярко, да виси от верижката си.
– Да, знам. И камъкът Сахар решава частта от уравнението „как“.
Момичето се вгледа в камъка. После се усмихна силно, а надеждата бе болезнено ясна на лицето ѝ. Прескочи дивана с нереална грация.
– Зала, престани да си правиш оглушки. Имаме работа за вършене. – Тя се обърна към Пайпър. – Имаш ли нещо повече в плана си, освен да грабнеш Аш и да бягаш като по дяволите?
– Еми… не съвсем. Има някой, който ни чака да ни помогне в Кръстопътя на враните.
Момичето се намръщи.
– Добре. Е, трябват ти други дрехи. Изпъкваш като амур на оргия с инкубуси.
Пайпър погледна отвратителната си оранжева униформа.
– Ето тук. Бързо. – Момичето се хвърли към скрина си и отвори едно чекмедже. Изхвърли настрани цял пълнеж дрехи. – Моите дрехи няма да ти паснат. Освен ако… – Тя извади черен клин. – Тези са еластични. Опитай ги.
Пайпър взе клина. По-добре от оранжевите. Тя свали панталоните си и нахлузи клина. Момичето ѝ подаде бяла риза с ръкави без рамене, която вероятно висеше на дребното ѝ тяло.
– Имаш ли спортен сутиен или нещо подобно? – Попита Пайпър.
Момичето ѝ подаде един черен. Пайпър се обърна и захвърли ужасната си затворническа риза на пода. Тя дръпна сутиена и чу как шевът се пука. Помръдвайки, тя погледна надолу. Гърдите ѝ изглеждаха на един дъх разстояние от това да изскочат. Тя се намръщи и дръпна ризата. Прилягаше ѝ, но моделът с изрязани рамене не успяваше да скрие половината от черния сутиен. Както и да е.
– Ето. Тези са твърде големи. Може да ти паснат.
Пайпър прие отрязаните дънкови шорти и ги нахлузи върху клина. За щастие копчето беше закопчано – едва-едва. Обърна се с лице към момичето, което я изгледа критично.
– Ще ти стигнат. – Тя прокара две ръце по прилепналите си черни дънки и прозрачния черен пуловер с дълъг ръкав, навлечен върху дантелена червена камизолка. Червеното съвпадаше с червената копринена ивица, вплетена около кичур от дългата ѝ коса. Тя погледна надолу. – Имаш нужда от обувки.
– Нямаме време – каза Пайпър и погледна уплашено към вратата.
– Не можеш да бягаш никъде без обувки. – Тя се стрелна през вратата и в нещо, което вероятно беше гардероб, и излезе с черни туристически обувки. – Най-големите обувки, които имам.
Подхвърли ги и грабна чифт кожени ботуши за себе си.
Пайпър пъхна краката си в обувките и бързо ги завърза.
– Хайде да вървим.
– Още нещо. – Момичето се скри в гардероба и се върна с раница на едното рамо и колан с оръжия в ръка – два пистолета, меч в ножница и различни кинжали. – Аш помогна на Зала да ми ги промъкне. Искаш ли нещо?
– Да, по дяволите. Пистолет и нож?
Разделиха оръжията и момичето даде на Пайпър колан, към който да пристегне своето. Пайпър отдели малко време, за да увие здраво верижката на Сахар около китката, противоположна на тази на висулката на Лилит, като остави достатъчно хлабина, за да задържи камъка върху дланта си.
– Слушай, как се казваш? – Попита Пайпър.
– Сейя.
– Сейя. Знаеш ли как да ги използваш? – Тя кимна към колана си с оръжия.
Сейя погледна Пайпър с ярост.
– Разбира се, че знам как. Не се притеснявай за мен, човече.
– Хемон – поправи я рязко Пайпър.
Сейя вдигна рамене, като на практика каза, че това няма значение. Очевидно момичето не беше научило много такт под културното ръководство на Самаел.
– Да вървим – промълви Пайпър. Зви и Зала тичаха пред нея, докато тя се спускаше по стълбите. Тя прескочи дупката в пода и се претърколи, за да поеме инерцията. Боже, хубаво беше да носиш истински дрехи. И обувки. Дори и да я боляха краката.
– По дяволите. – Сейя прескочи с лекота ямата. – Много прекаляваш?
– Сахар е малко труден за контролиране, добре? – Изръмжа Пайпър.
– Виждам го. – Сейя погледна към отломките. – Къде е Аш?
– Той е в тази голяма, ниска сграда в ъгъла на имението с три симетрични планински върха точно зад нея.
Сейя се замисли за секунда.
– Сградата на Хризалис.
– В какво?
– „Хрисалис“ е най-голямата компания, притежавана от Хадес. Те разработват и продават всякакви магически технологии – много от тях наистина гадни. – Лицето ѝ отново стана студено и твърдо. – Ейсет е моя. Тази кучка ми е длъжна заради брат ми.
Пайпър не каза нищо. Ако първо видеше Ейсет, нямаше да се сдържи.
– Знаеш ли за нашийника на Аш? – Попита тя.
Сейя кимна. Строгата ѝ фасада се пропука, когато страхът премина през лицето ѝ.
– Трябва да го спасим.
– Ще го направим – каза яростно Пайпър. Или ще умрем при опит. Спешността накара сърцето ѝ да забие. – Хайде.
Изминаха половината път до входните врати, преди охраната да ги настигне. Зви и Зала ги върнаха обратно, преди отрядът да ги забележи. Пайпър и Сейя се скриха в един празен салон.
Пайпър се намръщи на безлюдната стая.
– Къде са всички?
– Не са останали много от нас – прошепна Сейя. – Останалите сигурно се крият на горния етаж. Сигурна съм, че всички се скриха, когато ти взриви входната врата. Сигурно са си помислили, че си Самаел или някой от останалите в лошо настроение.
Пайпър се обърна към прозореца.
– Застани зад мен – каза тя.
Позволявайки на вътрешното насилие да властва, тя заби юмрук към прозореца.
Силата на сътресението я блъсна назад в Сейя и двете се удариха в стената. Цялата сграда се разтресе. Някъде откъм входната врата отекнаха викове. Пайпър не изчака прахът да се уталожи. Тя скочи, сграбчи ръката на Сейя и се гмурна в нощта. Цялата стена беше изчезнала.
– Уау – въздъхна Сейя, поглеждайки през рамо към щетите.
– Бързай!
Сейя изсвири.
– Зала!
Дракончето се приземи пред тях. Черни пламъци обгърнаха тялото му, след това избухнаха навън и угаснаха. На мястото на дракончето се появи ръмжащ дракон с размерите на кон. Той разпери огромните си криле.
Сейя я тласна към дракона.
– Качвай се, Пайпър.
С разтуптяно сърце Пайпър се качи на гладкия гръб на дракона. Зви се качи зад нея, като ръмжеше шумно. Зала направи две бегови крачки и се издигна във въздуха, а крилете ѝ биеха силно. Пайпър се хвана за гривата на дракона, преди да се плъзне назад, и се пресегна през рамо, за да види Сейя, който все още беше на земята. Тялото на момичето затрептя, когато блясъкът ѝ изчезна.
Черните криле се разпериха широко и Сейя скочи във въздуха. Тя се издигна бързо, профучавайки покрай Зала, докато се издигаше на още петнадесет метра над тях. Пайпър зяпна.
– Ще се опитам да ни скрия – обади се Сейя, а драконовският ѝ глас предизвика тръпки по гърба на Пайпър. – Гледай за опасност. Колкото можеш по-бързо, Зала!
Въздухът засвистя от сила, когато Сейя изплете маскировъчно заклинание. Пайпър стискаше Сахар, искаше ѝ се да може да помогне. Може би, ако знаеше как да използва магията сама, но в този момент разчиташе на Камъка да извърши магията – а всичко, на което изглеждаше способен, беше масово унищожение. Смущаващата двойственост в главата ѝ се засилваше. Чувстваше се така, сякаш в главата ѝ се намираше друг човек, някой див и изпълнен с ярост, който се опитваше да я избута от пътя.
Тя изпъна врат, сканирайки земята между ударите на крилата на Зала. Навсякъде тичаха хора, но никой не поглеждаше нагоре. От главната къща се издигаше дим. Кога се беше случило това? Опита се да си спомни дали експлозията ѝ беше предизвикала пожар.
Зала се насочи към далечната сграда, където драконовият младеж бе погледнал, когато го бе попитала за Аш. Моля се момчето да е право. Реакцията на Раум подсказваше, че е така. Тя отново погледна надолу, като се оглеждаше за следи от…
– Внимавайте! – Изкрещя тя.
Зала се отклони – но не достатъчно бързо – и към тях се стрелна взрив от синя светлина. Тя се удари в задния крак на дракона. Зала изрева от болка, а крилата му забиха бясно. Пайпър се напрегна, за да забележи нападателя им.
– На покрива – изкрещя Сейя отгоре.
Пайпър се извърна. Зад тях на покрива на драконовския комплекс стоеше група стражи. Стиснала зъби и надявайки се на най-доброто, Пайпър удари с юмрук, държейки Сахар.
Гръм разтърси въздуха. Покривът се взриви в огнено кълбо.
Сърцето на Пайпър подскочи в гърлото ѝ, когато тя отдръпна ръката си. О, Боже. Моля се да не е наранила някой от драконианците вътре. Сахар разширяваше репертоара си, добавяйки огън към мощните си взривове. Дали защото Пайпър беше забелязала дима и беше мислила за огън?
– Пайпър! – Изкрещя Сейя невярващо.
– Съжалявам – извика тя. – Не мога да го контролирам!
Зала сгъна крилата си и се гмурна към покрива на „Хризалис“. Пайпър се държеше за живота си, докато те падаха. Драконът се приземи с тежък удар и веднага се изпъна. Пайпър се измъкна и се строполи на треперещи крака.
– Зала! – Сейя се приземи до дракона.
Пайпър зърна за кратко истинската ѝ форма – много приличаше на Аш, в черно облекло с тъмни люспи, които се движеха по скулите ѝ. Само че имаше по два рога от двете страни на главата си вместо трите на Аш. Блясъкът отново засия върху формата ѝ, докато тя бързаше да провери ранения крак на дракона си. Открита рана плачеше с кръв от големия мускул в задната част на дракона.
– По дяволите – каза Сейя. – Трябва да се опитам да я излекувам. Ти ще трябва да вземеш Аш.
– К-какво?
– Иди да го вземеш! Доведи го тук. Аз трябва да излекувам Зала.
– Я-ясно. Ще се върна веднага щом мога.
Сейя кимна рязко, а в очите ѝ блесна паника.
– Бързай.
Пайпър се затича по покрива. В далечния край на покрива се отвори люк, който водеше към стълба. Зви скочи пред нея. Пайпър се спусна надолу толкова бързо, колкото можеше, и се приземи на метален подиум. Долу имаше огромно помещение, пълно с бръмчащо оборудване и тръби, които се простираха в усукан лабиринт. Пайпър тичаше по подиума, следвайки Зви. Дракончето я поведе към метална врата. Пайпър използва Сахар, за да разреже ключалката, и цялата врата се разпадна на парчета. Тя стисна зъби, за да се пребори с изкривяващата се неправда в главата си. Не знаеше колко дълго още ще се осмели да използва „Сахар“. Беше излязла извън контрол.
След тъмнината навън белият, ярко осветен коридор я заслепи. Зви изцвили спешно, втурвайки се напред. Пайпър я последва, минавайки през врата след врата. Прозорците разкриваха малки стаи, пълни с лабораторно оборудване и странни метални устройства. Една от стаите беше пълна с рафтове, съдържащи различни видове нашийници. Тя мина покрай тях. Друго стълбище. Тя се спусна по него.
Стигнаха до главния вход на сградата. Зви се стрелна право през просторното професионално фоайе. В сградата нямаше никакви признаци на живот. Пайпър огледа нервно изоставеното пространство. Една табела насочваше клиентите да звънят на звънеца на рецепцията за обслужване. Тъй като „Хрисалис“ беше бизнес – а не, да речем, бастилия, – логично беше служителите да се прибират вкъщи през нощта.
Тя последва Зви от фоайето. Светлите клинични коридори бяха заменени от тъмно метално стълбище, водещо към мазето. В дъното на стълбището имаше вход за охрана. Пайпър забави ход, подсилената метална врата беше открехната с една пукнатина. Зви спря пред нея с оголени зъби и изправена грива.
Пайпър извади пистолета от колана си, дишайки тежко от бягането. Вдигнала оръжието, тя отвори вратата с пръсти и се промъкна през нея. Тъмният коридор отвъд беше неподвижен и тих. Тя се огледа за ключ за осветление. Нищо.
– По дяволите – прошепна тя. Не знаеше как да направи светлина с магия, а ако се опиташе, Сахар вероятно щеше да взриви коридора. – Предполагам, че ще трябва да вървим бавно. Хайде, Зви.
Драконето захленчи. Пайпър погледна назад. Зви стоеше от другата страна на отворената врата, крилата му трепереха, а опашката му се размахваше от вълнение. Тя закрачи по линията на прага и отново занича.
– Зви? Хайде.
Зви седна в средата на вратата и замижа.
– Не можеш да минеш? – Пайпър преглътна трудно. Трябва да е оградена. – Добре. Ще доведа Аш. Ти ме чакай тук, добре?
Зви промърмори. Тя положи глава на предните си лапи и се вгледа в Пайпър с нещастни златни очи.
Напрягайки се, Пайпър тръгна сама, като се движеше възможно най-бързо през тъмнината. Светлината от Сахар хвърляше достатъчно светлина, за да се ориентира. Вдигнала оръжието и готова, тя бутна металната врата в края на коридора. Тя се отвори безшумно в някакво кръстовище. Голямо бюро запълваше половината от помещението, а над него светеше една-единствена лампа. Няколко зали водеха от стаята, удобно обозначени с големи табели: Стаи за прегледи. Оборудване и консумативи. Заетост на субекта.
Тя се втурна към третата. Когато мина покрай края на бюрото, нещо леко я удари в долната част на гърба.
Болката избухна нагоре по гръбнака. Тя изкрещя, докато тялото ѝ се гърчеше. Падна на пода, ръцете и краката ѝ се разтрепераха в безпомощен пристъп. Пистолетът се плъзна по пода. Нещо я потупа по гърба между раменете. Агонията я връхлетя, разпалвайки всеки нерв. Писъкът, който се изтръгна от нея, почти разкъса дробовете ѝ.
– Приятно ми е да те видя тук, Пайпър – доволно се провикна женски глас. Един ботуш се закачи под рамото на Пайпър и я обърна. Тя примижа през сълзите си.
Ейсет ѝ се усмихна, а червените ѝ очи на жътварка пламнаха. Тя се наведе напред и притисна черния си жезъл към корема на Пайпър.
Светкавица прониза корема ѝ. Тя се задави с жлъчка, след което успя да се преобърне на пода и да захлупи устата си. От устата ѝ капеше кръв, докато тя се задъхваше.
– Боли, нали? – ММъркаше Ейсет. – Какво ще кажеш за това? – Ботушът ѝ се приземи върху гърба на Пайпър, притисна я и върхът на пръчката се заби в долната част на гръбнака ѝ.
Тя изкрещя, когато чернотата обхвана зрението ѝ. Преди да успее да изгуби съзнание, Ейсет вдигна пръта.
– Цък, цък. Не можеш да се справиш с много неща, нали? Дори десет секунди. Жалко. Аш може да издържи това пет минути, преди да припадне.
Пайпър се опита да разбере коя е посоката нагоре. Главата ѝ се въртеше, а тялото я болеше. Ръцете и краката ѝ едва реагираха.
– Самаел ще бъде доста доволен от мен, че те хванах. Помислих си, че ще дойдеш за Аш. Децата са толкова лесни за предвиждане.
Значи Самаел все още беше жив? Пайпър стисна очи срещу пронизващото съжаление.
– Беше напълно безсмислено, нали знаеш – продължи Ейсет с жесток хумор. – Трябваше да избягаш от него. За него вече е твърде късно. Аш не си струва да бъде спасяван сега.
Гърлото на Пайпър се сви. Тя бавно приближи едната си ръка, за да може да се претърколи по гръб.
Пръчката отново я убоде в гърба. Тя изкрещя и се сви. Ейсет се засмя, доброто ѝ настроение се върна.
– Когато предам теб и Сахар на Самаел, той ще бъде много доволен от мен, не мислиш ли? Къде е Сахар, Пайпър? Мисля, че трябва да го махна, преди да продължим с наказанието ти. А, ето го. – Тя сграбчи китката на Пайпър, извивайки болезнено ръката ѝ, и дръпна верижката, докато тя не се разплете. Тя изрита Пайпър отстрани, като я накара да изтръпне. – Обърни се, момиче. Искам да видя лицето ти.
Пайпър хленчеше, докато се обръщаше по гръб.
Ейсет размаха наградата си като махало и се усмихна котешки.
– Губиш, момиченце. Наистина ли си мислеше, че можеш да избягаш?
Тя преглътна, за да вкара малко влага в гърлото си.
– Всъщност – изхриптя тя – ти загуби.
Тя вдигна другата си ръка. Сахар проблясна ярко, окачен на верижката си от другата ѝ китка.
Очите на Ейсет се разшириха.
Пайпър закачи пръстите си и ги загреба във въздуха. Бели остриета разкъсаха въздуха. Ейсет нямаше уменията на Раум да се предпазва. Пайпър изтръпна, когато кръвта опръска бюрото и пода. Тя се претърколи на ръце и колене, като се съвземаше. Забелязала сребрист отблясък, тя пропълзя няколко крачки и вдигна медальона на Лилит от бавно разпространяващата се червена локва. Подобен по размер и форма, също сребърен, той наистина приличаше много на Сахар. Благодарение на това, че в стаята беше твърде тъмно, за да се различи, Пайпър върза медальона обратно около китката си и се изправи на крака.
Прикривайки устата си с една ръка, тя се приближи до останките на Ейсет. Там, на верижка около врата ѝ, имаше комплект ключове. Преглъщайки желанието си да затвори устата си, тя издърпа ключовете и се отдръпна. Вземайки оръжието си, тя се обърна към входа на третата зала.
Някъде там долу Аш беше затворен. И имаше голяма вероятност вече да е твърде късно да го спаси.
Назад към част 11 Напред към част 13
