ГЛАВА 17
– Пайпър? Аш? Събудете се.
Пайпър изсумтя раздразнено и се сгуши в топлината на леглото. Тя не се събуждаше. Не се случва. Върни се утре.
– Ой – изръмжа Лире, наполовина прошепна. – Събуди се!
Спешността в гласа му най-накрая се процеди през одеялото на съня. Пайпър отвори очи. Лире се наведе над нея като тъмна сянка. Когато влезе в стаята, той не беше включил никакви светлини. Нощният ѝ часовник показваше, че е три сутринта.
– Престани да ме игнорираш, Аш – изсъска той. – Имаме проблеми.
Това, което размътеният ѝ от съня мозък беше определил като топла възглавница на гърба ѝ, хвръкна. Пайпър се развика от кълбото, в което беше спала, и седна. Главата ѝ тежеше хиляда килограма. По някое време Аш се беше претърколил по корем и усилията му да се събуди спряха с обръщането на главата му към Лире.
– Какво става? – Промълви тя.
Лире хвърли предпазлив поглед към затворената врата и седна до нея.
– Говорих с Мийзис – каза той набързо, все още шепнейки. – И този демон се разкъса, бълнувайки за някаква спешна ситуация. Мийзис и директорите на консулите се заключиха в заседателната зала, но аз се ослушах на вратата. Не успях да уловя всичко, но от това, което чух, Самаел и цяла рота войници бяха забелязани на три часа път оттук, точно отвъд линията на лея.
Пайпър се взираше, без да може да го възприеме. Самаел беше довел част от армията си тук? Демоните никога не пренасяха войните си на Земята.
– Той идва за Сахар – задуши се тя.
– И за теб – каза Аш, като се изпъна и седна с кръстосани крака в средата на леглото. – Лире, Мийзис реши ли как да действа?
– Мийзис има осемдесет войници с него. Самаел има двеста пехотинци и дванайсет от елитните си рицари. Мийзис се опитва да реши дали да бягат със Сахар и да се надяват да не попаднат в засада, или да задържат консулството, докато пристигнат подкрепленията му.
– Осемдесет срещу двеста? – Пайпър повтори недоверчиво.
– Личните телохранители на Мийзис са на стойност пет или десет от редовните войници на Самаел – каза Аш. Той се намръщи. – Самаел обаче не е глупав. Сигурен ли е Мийзис, че са редовни войници?
– Да, той е доста сигурен. Шпионинът съобщи, че всички те имат умерени рангови знаци. Войниците с нисък ранг не биха имали необходимата магия, за да преминат през Пустотата, тези момчета са следващото стъпало нагоре. Масово преместване на демони през Пустотата не е правено никога досега. Вероятно Самаел не е искал да рискува най-добрите си, докато не разбере дали преминаването ще се получи. Освен това той си мисли, че атакува консулство с двама-трима хемони в него, а не осемдесет войници на Ра. – Лире отново погледна към вратата, движението му бе отривисто от нерви.
– Какво друго? – Попита Аш.
– Ти и Сейя трябва да се измъкнете оттук, преди да сте попаднали в капана на Самаел или Мийзис да реши, че сте твърде голям риск. Той не е убеден, че не си лоялен към Хадес.
Пайпър се обърна към Аш.
– Лире е права. По-добре да вземеш Сейя и да тръгнеш.
– Планирах да ви взема и двете.
Тя примигна.
– Самаел иска и теб – обясни Лире. – По-добре е да се махнете оттук. Аш може да те държи в безопасност и извън картата.
– Аз, но… – Главата ѝ се завъртя. Тя току-що се беше прибрала у дома. Не беше готова да си тръгне отново.
– Пайпър… – започна Аш.
– Не, не – каза тя задъхано. – Знам, че си прав. Просто ми трябва минутка.
Цялото ѝ тяло искаше да се затвори при мисълта, че отново ще бяга. Беше изпитала достатъчно от този живот през седмицата, в която беше беглец в Сахар. Никога не си е представяла, че ще й се наложи да го направи отново. Все още беше изтощена от последното си бягство.
Докато се съвземаше, Аш прокара двете си ръце през косата си, опитвайки се да се събуди още малко.
– Лире, ще спреш ли да потупваш тази проклета книга?
Пайпър се огледа, изненадана да види дебелия учебник, прибран под ръката на Лире, не беше забелязала, че той барабани с пръсти по корицата.
– Какво става с книгата? – Попита тя.
Той се намръщи.
– Помниш ли, че казах, че говорих с Мийз? Е, накрая се отказах да търся из проклетата библиотека и го попитах за „Кървава целувка“. Той стана адски ядосан заради това, но знаеше какво е, добре.
– Защо се ядоса? – Попита Аш.
– Какво е то? – Попита Пайпър отгоре му.
Лире се намръщи.
– Разсърди се, защото „Кървава целувка“ е отровата, която убийците на Самаел използваха, за да ликвидират онези демони на галата.
Цялото тяло на Пайпър изстина.
– Щом разбрах какво да търся, я намерих тук. – Той отвори книгата на една отбелязана страница. – Там е описан съставът, симптомите и всичко останало. – Той вдигна поглед. – Защо питаш за него, Пайпър?
Тя усети как погледът на Аш се впива в нея. Тя си пое дълбоко дъх.
– Мика ми каза името – каза тя хрипливо. – На тържеството.
– Мика? – Повтори Аш. – Защо си говорила с Мика? – Пауза. – Мика спомена Кървава целувка на същата гала, на която множество демони бяха отровени с нея?
– Този слузест червей – изсъска Лире, а очите му почерняха от омраза. – Кога този малък гад започна да приема договори?
По-късно тя щеше да се ужаси и да се отврати от Мика за убийството на онези хора на галата. В момента обаче имаше по-важни неща на главата си. Внимателно стисна и разтвори ръцете си.
– Хм, просто от любопитство, какви са симптомите?
Лире погледна книгата.
– Да видим… разпространяващо се изтръпване там, където отровата е навлязла в кръвта, треска, втрисане, все по-изтощително главоболие, мускулна слабост, припадък, евентуално кома, смърт.
Пайпър издиша, когато облекчението я заля. Тя не беше изпитала нито един от тези симптоми, а беше минала седмица, откакто Мика я беше убол с пръстена си. Искал е да я изплаши или да забави усилията ѝ да спаси Аш, докато не стане твърде късно.
– Забравил си марковия симптом – каза Аш, гласът му беше странно гладък и тъмен. – „Кървава целувка“ е неоткриваема, защото симптомите се проявяват едва в последния стадий, от два до шест часа преди смъртта, в зависимост от количеството на използваната отрова. Има само един показател преди финалните етапи и той е труден за разпознаване, освен ако не го търсиш.
– Ти си знаел за това през цялото време? – Стъписа се Лире. – Всичките тези часове в тази проклета библиотека за нищо.
Пайпър преглътна трудно. Сърцето ѝ биеше, неудовлетворено от вътрешния ѝ монолог „Мина седмица, ти си добре“.
– Какъв е симптомът? – Попита тя.
Очите на Аш се свиха, докато я гледаше.
– Червена следа като от любовно ухапване, където отровата е навлязла в кръвообращението.
Стаята се завъртя.
– И… колко време отнема на отровата да подейства?
На слабата светлина на нощния часовник тя видя, че очите на Аш са станали черни. Той не каза нищо.
Лире провери книгата.
– Зависи от количеството на отровата, пише там. Голяма доза действа само за два часа. Малка доза може да отнеме до десет дни. Пайпър, какво не е наред?
Тя се опита да вкара малко влага в устата си.
– Има ли противоотрова?
Аш се хвърли към нея толкова внезапно, че тя изпищя. Ръката му се сключи около китката ѝ като в клещи и я изтласка далеч от стомаха ѝ. Тя не разбра, че е стиснала ръката си. Той свали бялата превръзка от китката ѝ с едва контролирана сила.
Червената следа на китката ѝ блестеше като гневно око на фона на бледата ѝ кожа.
– Пайпър… – Лире се задави, взирайки се в китката ѝ. – Ти- ти- кога направи… – Той заекна и замълча, а лицето му беше поразено.
Паниката притисна дробовете ѝ.
– Лире, кажи ми, че има противоотрова.
Той държеше книгата толкова здраво, че подвързията се разкъса малко – и не отговори.
– Лире?
Той остави книгата да се плъзне от коленете му и притисна трепереща ръка върху лицето си.
– Не. Няма противоотрова. Ето защо е предпочитана от убийците, защото колкото и малко отрова да се използва, тя не може да бъде спряна. Тя винаги убива.
Тя прехапа силно долната си устна. Болеше я да диша.
– Има.
Тя вдигна поглед. Аш се взираше в стената, с напрегната челюст.
– Има противоотрова – прошепна той. – Малцина знаят, че съществува, защото наемните убийци предпочитат да е така. Той е рядък и скъп за производство. Съставките се намират трудно.
– Можеш ли да го направиш? – Попита Лире.
– Не знам как. – Той вдиша бавно и Пайпър разбра, че се бори да не засенчи повече. – Но знам кой го има.
Измина удар на сърцето от тишина, преди тя да прошепне:
– Кой?
Очите му станаха малко по-черни.
– Самаел.
***
Пайпър застана пред гардероба си. Вече се беше преоблякла в прилепнали, здрави черни дънки и любимите си ботуши със скрити кинжали. Изборът на риза не би трябвало да е труден. Това беше просто риза. Не беше толкова сложно. Но това можеше да е последната риза, която някога щеше да носи.
Тя дръпна подгъва на бялата блуза с разкроени рамене, която Сейя ѝ беше подарила. Засъхнала кръв покриваше страната, където Аш беше кървял върху нея. Искаше да го свали, но щом смени ризата, щеше да е готова. Тя не искаше да бъде готова.
Планът им беше елементарен. Страшно елементарен. Не можеха да се подготвят отвъд бегло очертание. Аш не знаеше къде Самаел държи антидотите си, но знаеше, че военачалникът на Хадес винаги държи някои наблизо. И, удобно, Самаел беше близо до тях. На три часа път.
Три часа в средата на армия от двеста смъртоносни демонични войници.
Аш искаше да влезе сам, за да намери антидота. Само невъзможно малкият шанс за успех ѝ беше позволил да го разубеди. Никога нямаше да успее да влезе, да открие антидота и да излезе жив. На всичкото отгоре не беше сигурен, че ще може да разпознае правилния антидот, ако не беше ясно обозначен. Рисковете бяха твърде високи.
Нейният план беше много по-добър. В нейния план тя определено получаваше антидота и живееше. Частта след това беше причината да стои пред гардероба си и да се опитва да не хипервентилира.
За всичко това беше виновен Мика. Искаше ѝ се да го беше застреляла точно там, на тържеството. Сигурно вече беше отровил останалите, докато тя се сблъска с него. Ето защо на пръстена му не беше останала много отрова върху малката, прибираща се щипка. Той вече го беше използвал върху единадесет други, които бяха умрели в рамките на няколко дни. Малката доза беше единствената причина Пайпър да е все още жива седмица по-късно.
Оставаха ѝ най-много три дни живот. Аш каза, че противоотровата трябва да се вземе преди да започнат другите симптоми – треската и главоболието, иначе няма гаранция, че ще подейства, което означаваше, че не могат да отложат плана си дори с няколко часа. Последният етап на отравянето можеше да започне всеки момент.
Тя се взираше безмълвно в шкафа. Част от нея се питаше дали умирането не е по-добро от това, което планираше да направи. Но ако не го направеше, Аш щеше да опита да осъществи плана си – и двамата щяха да се окажат мъртви.
– Избери нещо – прошепна си тя. Гласът ѝ се разтрепери. Спокойствие. Трябваше да бъде спокойна.
Вратата ѝ се отвори с такава сила, че се блъсна в стената. Тя се обърна.
Аш се втурна вътре. Беше се преоблякъл отново в дрехите си на дракониански воин: от глава до пети черен, къси мечове висяха по протежение на всяко бедро, черната обвивка беше хлабаво увита около врата му. Косата му беше върната на обичайната си плитка покрай главата, без онази червена копринена ивица. Единственото, което липсваше, беше жилетката му, наподобяваща броня. Голите му ръце, покрити само с предпазители от китката до лакътя, се огъваха от напрежение, докато крачеше към нея. Очите му бяха черни. Бяха черни, откакто бе разбрал, че е отровена. Колкото по-дълго оставаше така засенчен, толкова по-неуловим щеше да стане контролът му.
– Промених решението си – изръмжа той. – Няма да отидеш.
Тя се скова.
– Да, отивам.
– Не.
– Вече минахме през това – изпъшка тя. Ако се опиташе да я разубеди отново, можеше и да успее. Тя не можеше да му позволи, в противен случай той щеше да загине, опитвайки се да я спаси. – Контролирахме рисковете…
– Нищо не сме контролирали. – Той спря пред нея, извисявайки се над нея.
Не знаеше дали нарочно я плаши, но и в двата случая това не ѝ харесваше.
Тя заби пръст в средата на гърдите му.
– Значи искаш да кажеш, че няма да ме чакаш след три часа?
– Разбира се, че ще чакам, но…
– И ако не те посрещна, няма да се опиташ да се свържеш с мен, когато силите на Мийзис и войниците на Самаел започнат да се бият, когато и да е това?
– Ти…
– Или, ако това не успее, никога няма да имаш възможност, от сега до завинаги, да ме измъкнеш? Аз няма да отида никъде. Самаел ме иска жива, помниш ли?
Той оголи зъби срещу нея.
– Знаеш, че няма да те оставя там.
– Добре. Тогава няма причина да не…
Той дори пристъпи по-близо.
– Има всички причини – изръмжа той – да не се предадеш на Самаел.
Тя отвори уста, но той заговори над нея.
– Ще намерим друг начин. Трябва да има по-добър начин. Мога да се върна при Асфодел, докато той е разсеян от Мийзис, и да принудя лечителите му да се откажат от антидота. Всичко е по-добро от това да се предадеш.
Тя сложи ръка на гърдите му и го побутна. Гледайки я, той не помръдна. След това позволи на натиска на ръката ѝ да го раздвижи, отстъпи назад, за да може тя да го заобиколи и да отиде в средата на стаята, където той не можеше да я притисне в ъгъла.
– Колко време ще отнеме това? – Попита тя тихо, с гръб към него, като се взираше в стаята. Страхът се свиваше в корема ѝ като гърчеща се змия. – Един ден? Ами ако не успееш да го намериш? Това е един ден, който може да не ми остане.
Тя издиша бавно.
– Самаел има нужда от мен. Той ще ми даде антидота веднага. Това е единственият гарантиран начин да го получа навреме. След това мога да чакам толкова дълго, колкото е необходимо, за да ме отведеш от него. Самаел не разполага със Сахар, така че няма да има непосредствена полза от мен.
Мълчанието ѝ отговори. Тя се обърна.
Аш я гледаше с очи, пълни с повече от един вид сянка. За първи път в лицето му се отразиха следи от миналото му – безброй нощи на болка и ужас, повтаряни хиляди пъти, откакто беше дете.
– Той ще те нарани, Пайпър – прошепна той.
Ръцете ѝ трепереха. Тя ги стисна.
– Знам.
Ако успееше да избяга в рамките на три часа след получаването на антидота, Аш щеше да я чака в периферията на армията на Самаел. Шансовете за това бяха нищожни, но ако все пак успееше да се измъкне по някакъв начин, щеше да се нуждае от крилата на Аш, за да я измъкне бързо от обсега на Самаел. Ако не успее да избяга – далеч по-вероятен сценарий – щеше да има още един шанс, когато Самаел нападне консулството. В разгара на битката Аш щеше да се опита да я хване. Беше рисковано, но Аш щеше да опита, независимо дали тя щеше да му даде разрешение или не.
Най-вероятно и двата опита щяха да се провалят и Самаел щеше да я отведе в Подземния свят. И тогава щеше да ѝ се наложи да чака дни, седмици или месеци, докато Аш намери начин да я измъкне.
Имаше вероятност той никога да не намери начин. Имаше голяма вероятност да умре при опит. Не беше така, сякаш Самаел не познаваше силните и слабите страни на Аш. Военачалникът на Хадес щеше да се увери, че Пайпър няма да може да му се изплъзне за втори път.
Да, по всяка вероятност тя никога нямаше да бъде спасена – и Самаел щеше да разполага с много дълго време, за да я накаже за онова, което беше направила при последното си посещение.
Ако не беше страхливка, щеше да позволи на Аш да опита някой от другите му планове. Вероятно щеше да се провали и отровата щеше да я убие, но това щеше да е по-добре, отколкото да прекара остатъка от живота си като робиня на Самаел. Но тя се страхуваше да умре. Имаше шанс, макар и нищожен, Аш да я спаси от Самаел. Така че тя щеше да рискува и да се надява, че няма да съжалява за това.
Тя успя да се усмихне слабо за него.
– Ще се справя. Няма да е за толкова дълго.
Той я погледна с мъка в очите, толкова неподвижен и мълчалив. Напомни ѝ за начина, по който бе стоял на покрива на Стикс, преди да върне откраднатия от нея Сахар – решение, което очакваше да подпечата съдбата му.
Изражението му се втвърди.
– Ще разкъсам Мика на парчета – каза той. – Бавно.
– Не – каза тя. – Искам да го убия. Бавно. А сега излез от стаята ми, за да мога да приключа с преобличането.
Тя стъпи на краката си и го погледна властно.
Той я изучаваше, очите му все още бяха опасно черни, после се стопи в движение. Плъзна се към вратата, движенията му бяха елегантни и плавни. Хищнически. Тя помнеше тази походка, беше го наблюдавала как я преследва по този начин през цялата сграда.
Импулсивният план се оформи, когато той мина покрай нея. Беше глупаво, но като видя този призрачен поглед в очите му, се уплаши. Никога преди не го беше виждала и не беше забравила предупреждението на Вежовис, че яката на Ейсет можеше да му причини трайни увреждания. Трябваше да знае, че той е достатъчно силен за това, което предстоеше, защото сериозно се съмняваше, че тя е достатъчно силна.
Изчака го да мине покрай нея и се впусна в движение. Той чу движението и започна да се обръща – твърде късно. Тя скочи върху гърба му. Хвана се за рамото му с една ръка и подпря краката си на широкия му колан. Докато той се спъваше от внезапното увеличаване на тежестта ѝ, тя извади кинжал от ботуша си и плавно опря плоската му страна в гърлото му.
Той остана неподвижен.
– И така – изрече тя – в случай че си мислиш, че не съм достатъчно силна, за да се справя сама с Мика. – Тя докосна гърлото му с острието. – Убедих ли те?
Той мълчеше, може би обмисляйки думите ѝ, а може би не. Тя нямаше представа.
– Убеден ли съм? – Попита той.
Тя потръпна, когато гласът му се разнесе из нея. Мускулите ѝ заплашваха да се превърнат в желе от този звук.
– Дори и не.
Преди да успее да се съвземе от реакцията си към гласа му, той се дръпна напред толкова бързо, че тя се преметна през главата му.
Успя да се претърколи, вместо да се строполи на земята, но едва скочи на крака и той я хвана за ризата. Един шев се разкъса с грандиозен звук, докато я въртеше. Тя се блъсна в него, отпред напред. Повече за късмет, отколкото за умение, тя успя да задържи кинжала си от ръцете му, докато той заключваше другата ѝ ръка зад гърба ѝ.
Тя заби кинжала нагоре и опря острието в гърлото му за втори път. Острието влезе. Ръката му се сключи около китката ѝ в същия миг, в който смъртоносното острие докосна незащитената му кожа.
Двамата замръзнаха така.
Дишайки тежко, тя изкриви шия, за да го погледне. Тъй като не можеше да погледне надолу с кинжала под брадичката си, тя не можеше да провери очите му за сенки. Хватката му върху другата ѝ ръка беше здрава, но не болезнена.
– Вече убеден ли си? – Попита тя. Самата тя не беше сигурна дали има предимство. Ръката му върху китката ѝ се огъна. Той можеше да издърпа ръката ѝ, но имаше хипотетичен шанс да пререже югуларната му артерия, ако огънеше китката ѝ точно както трябва. Не че щеше да го направи.
– Хм – замисли се той.
Ръката му, притискаща нейната към гърба ѝ, се стегна, като неволно я притисна към себе си. Сърцебиенето ѝ скочи и тя се бореше да запази главата си чиста. Извън границите. Той беше извън границите. По дяволите. Как простият ѝ план да се увери, че е готов за битка, излезе толкова извън контрол?
Ръката му се плъзна от китката ѝ и премина през дланта ѝ. Тя не знаеше какво е направил, но в следващата секунда той държеше кинжала вместо нея. Тя се взираше глупаво в празната си ръка. Той захвърли кинжала, без да го погледне. То се удари първо в стената и се заби там. Ръката му улови нейната и след това и двете ѝ ръце бяха заключени зад гърба ѝ. Тя примигна към врата му, частта от него на нивото на зашеметения ѝ поглед.
Той затегна хватката си, за да се увери, че тя е наистина безпомощна. Тя срещна бурните му очи, очи, които се плъзнаха право през нея, изцяло с желязна воля и стоманена решителност. В тях нямаше и най-малък намек за слабост. Изглежда, че се е притеснявала напразно.
– Може би си достатъчно силна за Мика – каза той, а очите му потъмняха – но дали си достатъчно силна за Самаел?
Страхът я прониза при това напомняне. Тя преглътна трудно. Двамата се вгледаха един в друг и тя знаеше, че той си мисли същото като нея: това може да е всичко – последният път, когато се виждат. Тя можеше да не преживее нощта. Ако оцелее, може би никога повече няма да види свободата.
– Е – каза тя, като се опита да запази лекия си тон, но вместо това той потрепери. Опита се да дръпне ръцете си, но хватката му не можеше да се раздвижи. – Може и да не мога да се справя със Самаел в битка, но съм адски добра в бягството.
С това тя издърпа и двата си крака от пода.
Внезапната ѝ тежест го извади от равновесие. И двамата паднаха. Гърбът ѝ се удари в пода, подплатен с купчина отхвърлени дрехи. Аш се приземи върху нея, като я смачка наполовина, преди да улови тежестта си върху лактите си. Ръцете ѝ изведнъж бяха свободни. Тя сграбчи главата му, като възнамеряваше да го отблъсне от себе си – но това не се случи.
Дали ръцете ѝ не се подчиниха и вместо това го придърпаха по-близо? Или пък той се наведе?
За най-кратък миг устните му се надвесиха над нейните, почти се докоснаха. Диханията им се смесиха. Сърцето ѝ се опита да спре. Пръстите ѝ трепереха.
Устата му се затвори върху нейната.
Топлина я обзе. Тя се изви в него. Ръцете ѝ се вкопчиха в косата му, придърпвайки устата му още по-силно в нейната. Той отвърна със същото, притискайки я към пода, докато тя не усети само него, топлината му, силата му. Зъбите му захапаха долната ѝ устна, нежната хапка беше в зашеметяващ контраст с агресивния начин, по който я притискаше. Тя се дръпна за врата му, искайки още. Той постави устата си върху нейната, целувката му беше жестока и безмилостна. Тя плъзна ръце към раменете му, а пръстите ѝ се вкопчиха в плътта му.
Той седна рязко, като я повлече със себе си, без да прекъсва целувката. Тя се озова върху него, а ръцете ѝ все още стискаха раменете му. Едната му ръка държеше задната част на главата ѝ, притискайки устните ѝ към неговите, без да ѝ дава възможност да се отдръпне – възможност, която тя не искаше. Тя вдиша въздух, когато той наклони главата ѝ назад, а устата му беше неумолима и настоятелна, езикът му я дразнеше.
Другата му ръка, все още заплетена в разкъсаната ѝ риза, се плъзна под плата и нагоре по гърба ѝ. Ръката му се стегна, притискайки я към себе си. Тя обгърна с крака кръста му и изпрати ръцете си да търсят долния край на ризата му. Ако не го докоснеше скоро, ако не усетеше топлината на кожата му под ръцете си, щеше да изкрещи.
Спусна ръце надолу, дърпайки слабо ризата му, която се оказа плътно между тях. Фрустрацията се разпали.
– Аш – изръмжа тя срещу устата му. Дръпна ризата му. – Сега.
Той измъкна ръката си от ризата ѝ и намери долната част на своята, където тя някак си ѝ се изплъзваше. Издърпа я нагоре. Тя мигновено плъзна ръце под него и притисна длани към коремната му преса. Мускулите се огънаха под допира ѝ. Той изпрати ръката си обратно под ризата ѝ, плъзна я нагоре по гърба ѝ и сграбчи с ръка взетия назаем спортен сутиен. Шевовете му заплашваха да се скъсат. Другата му ръка беше свита в косата ѝ.
Тя прокара ръце по корема му към гърдите, като движението повдигаше ризата му. Със затворени очи тя проследи копринената кожа и твърдите мускули под ръцете си, изгубена в горещината, която я изгаряше, в усещанията за него, за ръцете му върху нея, за устата му върху нейната, за тези греховно талантливи устни и език, за тялото му под нейното, за ръцете, които я държаха, за да я притиснат, сякаш не можеше да ѝ се насити, не можеше да диша без нея.
Устата му се премести към гърлото ѝ. Зъбите ѝ докоснаха пулса. Той си проправи път надолу по шията ѝ с бавни, умишлено дразнещи докосвания на устните и езика, докато тя не издъхна. Насочи я по-назад, подкрепяйки я с една ръка, докато устата му се плъзгаше към ключицата ѝ и се спускаше по-надолу. Ръцете ѝ се вкопчиха в косата му.
Той се успокои. Само за миг тя усети напрежението му, преди той да подгъне краката си и да се изправи, като я вдигна със себе си. Тя едва стъпи на пода, когато той се отдръпна.
Секунда по-късно Лире и Сейя влязоха през широко отворената врата. Аш небрежно придърпа ризата си надолу, където ѝ беше мястото.
– Пайпър, ти… – Лире внезапно спря, а погледът му рязко се премести от Пайпър към Аш и обратно. Очите му се стесниха, а по тях се плъзнаха сенки.
– Готова ли си? – Попита той, като звучеше спокойно и безгрижно въпреки потъмнелите си очи.
– Не съвсем – каза тя, като се стремеше към непринуденост, докато се обръщаше обратно към гардероба си, преди те да видят, че се изчервява. Сърцето ѝ заби в гърдите, коленете ѝ отслабнаха, а белите ѝ дробове молеха за по-дълбок дъх. – Трябва да приключа с преобличането.
– Хайде, Аш – каза хладнокръвно Сейя. – Имаме да планираме още.
Пайпър се обърна обратно към тях.
– Какво планиране?
– Нищо, което да те засяга – каза Сейя, а хладината спадна до ледена.
Веждите ѝ се смръщиха. Тя погледна към Аш.
– Какво планираш?
– Трябва да разработим стратегиите си – промърмори той, изглеждайки далеч по-уравновесен, отколкото Пайпър се чувстваше.
Ах. Те не искаха Самаел да знае за плановете им за нейното спасяване, което означаваше, че и Пайпър не може да знае – не и ако ще се разхожда насред армията на Хадес.
Тя преглътна трудно.
– Разбрах. Само не закъснявай. Три часа.
– Три часа – съгласи се той.
Надяваше се, че след три часа, прекарани под нежните грижи на Самаел, все още ще бъде жива и способна да ходи със собствени сили. Обърна се обратно към гардероба си и докосна устните си с треперещи пръсти. От друга страна, Аш ѝ беше дал още една изключително мотивираща причина да се върне.
Назад към част 17 Напред към част 19
