ГЛАВА 18
Стомахът ѝ се изкриви и сърцето ѝ се разтуптя. Замайването я накара да се срине, но тя не посмя да го направи.
Не и докато се намираше насред армията от демони.
Разузнавачите я бяха открили едва двайсет минути след като Зви я бе оставила на тъмна поляна в гората близо до армията на Самаел. Войниците на Хадес не бяха проговорили, откакто ѝ бяха заповядали да стои неподвижно, докато ѝ вземат оръжията. Бяха я повели обратно през гората – и сега тя изведнъж се оказа в лагера. Не го беше видяла в тъмното и почти беше пропуснала знаците. Войниците се движеха безшумно, невидими в абаносовата нощ. Тя не беше сигурна, че това е лагерът, докато не минаха покрай първата палатка.
Насочиха се направо към най-голямата палатка. От двете страни на входа стояха облечени в черно стражи с червени очи и златни ленти около ръцете, а над главите им висяха приглушени фенери. Те не направиха нищо, за да я спрат, когато тя се приближи на треперещи крака и дръпна капака на палатката настрани. Сърцето ѝ се удари болезнено в ребрата, когато влезе в топлата жълта светлина на вътрешността.
Около вътрешните стени на палатката бяха разположени поне още шестима стражи, но Пайпър почти не ги забелязваше. Вниманието ѝ беше привлечено направо от мъжа, който седеше зад простото метално бюро в центъра на помещението. Ужасът се стегна около гърдите ѝ като стоманени ленти.
Самаел се облегна на стола си. Когато погледът му се спря върху нея, тя се зачуди как може да е забравила тежестта на среднощния му червен поглед, начина, по който той се стовари върху нея с осезаема тежест, като неспокоен океан, който се вълнуваше около нея, смазвайки я. В същото време той я пронизваше, режеше като най-острото острие, разкъсваше кожата ѝ, за да остави душата ѝ гола пред безмилостното му внимание.
Тя потрепери, като се стараеше да не го показва. Съсредоточи се отчаяно върху по-малките детайли: начина, по който бледата му коса беше сплетена на плитка през едното рамо, и тъмното военно облекло със сребърни елементи, което носеше. Но вкаменяващият магнетизъм на погледа му беше неоспорим и тя отново се оказа в капана на очите му, потънала в силата им.
– Пайпър – промърмори той, а дълбокият му глас се уви около нея като вериги. – Добре дошла обратно.
Тя облиза устните си. Той не изглеждаше изненадан, че я вижда. Трябва да е знаел за нея почти веднага след като разузнавачите я бяха открили. Стана грациозно от мястото си, заобиколи до предната част на бюрото и се облегна небрежно на него.
– Много съм любопитен какво те е върнало при мен, Пайпър – каза той тихо. – Какво желаеш от мен?
Тя прехапа устна. Той беше твърде спокоен. Макар да казваше, че е любопитен, по лицето или позата му нямаше и следа от любопитство. Трябваше да е ядосан. Не само, че почти го беше убила, но и беше убила десетки негови пазачи, беше повредила множество сгради, беше убила главния му мъчител, беше откраднала „Сахар“ точно изпод краката му, беше спасила Аш от сигурна смърт, беше освободила Сейя, беше взривила незаменимия мост в Асфодел, беше избягала с двамата драконианци, а после беше предала „Сахар“ на последния човек, на когото Самаел би искал да го има.
Като се замисля, Самаел вероятно все още не знаеше за последната част.
Тя бавно вдигна едната си ръка, съзнавайки, че стражите следят всяко нейно движение. Помъчи се да свали кожената си броня, после завъртя китката си нагоре и плъзна ръкава на ризата си нагоре, докато знакът „Кървава целувка“ не се видя ясно.
Самаел погледна знака.
– Ах – каза той. – Виждам. Мика се е увлякъл, нали?
Тя кимна отново и сляпо сложи обратно бронята, преди треперещите ѝ ръце да я изпуснат.
– От колко време имаш този знак?
Тя преглътна два пъти, за да навлажни езика си.
– Седем дни.
– Лицето ти е зачервено. Имаш ли треска?
Сърцето ѝ прескочи един удар. Тя притисна ръка към челото си, шокирана да усети топлината, която се излъчваше от лицето ѝ. Коленете ѝ рязко се подкосиха. Тя седна твърдо върху постелките, постлани на пода на палатката.
Самаел не помръдна. Той просто я наблюдаваше.
– Желаеш да спася живота ти.
– Ако искаш да използваш Сахар, ще го направиш – каза му тя, а гласът ѝ трепереше. Отново докосна лицето си, невярваща на това колко горещо го усеща.
Той издаде замислено бръмчене на звук.
– Не ми е нужно да използваш Сахар, скъпа моя. Не виждам особена причина да те оставя да живееш.
Студът се просмука в тялото ѝ, оставяйки я слаба. Защо тя не му беше нужна? Той не можеше да знае ключа за използването на Сахар. Определено не го беше знаел преди.
– И все пак – продължи той – пресъздаването на уникалната ти кръвна линия или разбиването на демона от Надземния ще отнеме време. Затова ще ти предложа един шанс.
Тя се вгледа в него. Той знаеше. Знаеше тайната на Камъка. Как?
Той се пресегна към бюрото и отвори едно чекмедже. Извади нещо и го хвърли в скута ѝ.
Блестящото злато образуваше деликатен момент, издълбан с прекрасен вихрен дизайн. Тя го държеше в ръцете си, а магията в него искреше по кожата ѝ. Не приличаше на яките, които потискаха магията и които използваха префектите, а още по-малко на яката за мъчения на Ейсет. Но все пак това беше нашийник, умело прикрит като бижу.
– Животът ти не струва нищо за мен, ако не си надеждна. Този нашийник ще предотврати всяка употреба на магия, която не разрешавам. Ако искаш да живееш, ще демонстрираш предаността си към мен, като сложиш нашийника на врата си.
Тя го погледна, а паниката дращеше в ъгълчетата на съзнанието ѝ. Нашийник. Трябваше да носи нашийник. Всяка частица от същността ѝ се бунтуваше срещу това. Тя преглътна трудно. Той щеше да ѝ попречи да използва магия, но тя нямаше собствена магия. Нашийникът нямаше да има никаква полза, освен ако Самаел не успееше отново да завладее Сахар. Носенето му нямаше да я убие – надяваше се тя – но поставянето му щеше да я спаси. Ако искаше да живее, нямаше друг избор.
С треперещи ръце тя обърна яката, докато намери пантата. Тя се отвори като зейнала, беззъба уста. Отне ѝ много време да се насили да я вдигне към врата си. Тя стисна очи, докато я затваряше с щракване.
Магията пламна, пропуквайки се през метала. След това се вля в нея. Прониза я като огън. Тя се отдръпна назад и отвори уста в беззвучен писък, докато изгаряше всеки нерв в тялото ѝ. Когато болката най-сетне утихна, тя се озова свита настрани на пода. Седна, като се превиваше от пулсиращата болка във всеки сантиметър от тялото си. Ръцете и краката ѝ трепереха. Дишайки тежко, тя се подпря на пода и пожела да има сили да се изправи.
– Отлично – промърмори Самаел. – Печатът прие капитулацията ти.
Тя отново затвори очи и се прегърна.
– Откъде знаеш за Сахар? – Попита тя хрипливо. – Преди не знаеше.
– След като отново имах Сахар, разбира се, взех мерки, за да гарантирам, че ще остане мой. Моите заклинания ми позволяват да усещам местоположението му, както и да слушам чрез него, сякаш стоя на мястото на Камъка. Мога да чуя всяка дума, изречена в близост до Сахар.
Не. Невъзможно. Никога не беше чувала за такава магия. Ако Сахар притежаваше подобна магия, тогава всяка дума, която тя бе изрекла, докато го държеше, Самаел бе чул. Всяка дума, изречена, откакто бе дала Сахар на Мийзис, Самаел бе чул. Целият им разговор за тайните на Камъка беше стигнал до ушите му, както и всичко, което Мийзис планираше в защита срещу силите на Самаел.
Болезненият страх се разпространи в нея като отрова. Самаел щеше да знае точно колко демони има в Консулството и как планират да го задържат. Вероятно вече беше организирал собствена стратегия, за да компенсира. Той щеше да ги унищожи.
Главата ѝ се завъртя. Как можеше да е толкова наивна? Мийзис беше прав: бягството ѝ от Самаел беше прекалено лесно. Той през цялото време е знаел, че тя не е хвърлила Сахар в каньона. Беше я оставил да повярва, че хитростта ѝ е проработила.
– Защо? – Задави се тя. – Защо изобщо ни позволи да избягаме?
Вниманието му отново се спря на нея и тя усети как раменете ѝ се огъват под тежестта на погледа му.
– Ти отнесе Сахар направо при Ра и го убеди да разкрие тайните ѝ. Не бих могъл да се надявам на по-идеални резултати.
Не. Всичко е погрешно. Това не беше онова, което трябваше да се случи. Не беше така, както трябваше да се случи.
– Сега, Пайпър – каза той. – Създаването на яката около врата ти отне повече от година. Тя е напълно уникална и има много интересни аспекти.
Преди страхът да успее да направи нещо повече от искра в корема ѝ, нашийникът се нагря до кожата ѝ, бръмчейки с едва доловима вибрация.
Тя се изправи – но не беше решила да стои. Ръцете ѝ се вдигнаха и прилежно се сгънаха на гърдите ѝ, докато тя се покланяше дълбоко на Самаел. Усещаше как го прави, как мускулите ѝ се свиват и отпускат с движението. Не можеше да ги спре. Не можеше да ги контролира.
Щом се изправи, едната ѝ ръка се вдигна, с длан, вдигната към покрива на палатката. Наблюдаваше, мълчаливо ужасена, как другата ѝ ръка взе щипка кожа от средата на дланта ѝ. И я стисна. И стисна по-силно. Болката се заби дълбоко. Ноктите ѝ се врязаха, докато потече кръв, и все пак пръстите ѝ стиснаха по-силно. Стискаше, докато болката не прониза сухожилията на ръката ѝ.
Тя дори не можеше да изкрещи.
В дланта ѝ се стичаше кръв. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но колкото и да се бореше, не можеше да накара нито един мускул да се подчини. Огънят изгаряше в дланта ѝ и се извиваше през ръката ѝ. Сърцето ѝ заби с адреналин. Тялото ѝ продължаваше да се подчинява на заповеди, които не бяха нейни собствени.
Ръцете ѝ се отпуснаха. Нашийникът бръмчеше на врата ѝ.
– Имам пълен контрол, Пайпър – каза ѝ Самаел – над тялото ти и, след като ми върнат Сахар, над магията ти. Мога да виждам и чувам всичко като теб.
В гърдите ѝ се надигнаха сълзи, които изгориха гърлото ѝ във вик на отчаяние, който не можеше да освободи.
Бръмченето на нашийника смени височината си. То освободи тялото ѝ и тя се срина на пода, задушавайки сълзите си. Самаел можеше да чуе и види това, което тя направи, но не беше споменал да почувства това, което тя почувства. Защо би искал да усети изгарянето на нашийника върху кожата ѝ?
– Ще откриеш – информира я той – че има много действия, които нашийникът не позволява. Не можеш да го свалиш. Не можеш да нападнеш никого, когото смятам за съюзник. Не можеш да навредиш на себе си по никакъв начин. Всичко, което реша, че не трябва да правиш, яката ще предотврати.
Нашийникът я принуди да седне. Тя се задъха, опитвайки се да намери спокойствие.
– Сега нека обсъдим намерението ти, когато се върна при мен. Какъв беше планът ти?
Тя отговори. Не можеше да се спре. Яката гореше на врата ѝ, принуждавайки думите да излязат. Тя му разказа всичко, всяка подробност, която бяха обсъдили с Аш. Как той щеше да я чака след по-малко от три часа. Как ще опита отново, когато Самаел нападне консулството, ако първият опит за спасяване се провали. Как ще продължи да опитва. Как Лире щеше да каже на Мийзис къде е, за да може Ра да помогне за спасяването ѝ, ако е възможно. Всичко.
– Разбирам. Много интересно. – Самаел се отдръпна от бюрото. – Стани.
Тя се изправи. Краката ѝ се разтрепериха, заплашвайки да се подкосят.
– Следвайте ме.
Той излезе от палатката. Тя се запъти след него, а цялото ѝ тяло трепереше. Беше казала на Самаел кога и къде ще я чака Аш. Той несъмнено щеше да заложи капан на Аш. Нейна е вината. Всичко това беше по нейна вина. Не можеше да позволи това да се случи. Трябваше да намери начин да предупреди Аш, преди да е попаднал в засада.
Самаел, следвайки дискретно стражите си, премина през лагера. Пайпър го последва в сянката му, борейки се с принудата, която караше краката ѝ да се движат. Сякаш някой друг движеше краката ѝ. Нищо от това, което правеше, не можеше да ги спре. В нея се надигна задушаващо отчаяние. Тя едва забеляза войниците, които се поклониха, когато Самаел мина покрай тях.
Голямата палатка, разположена близо до далечния край на лагера, беше с отворени платнени врати. Десетина голи легла очакваха ранените. Самаел я поведе към задната част на палатката. Няколко демона, тези в черни униформи с бели ленти около горната част на ръцете, му се поклониха дълбоко. Самаел спря до маса, на която бяха наредени няколко сандъка и други медицински принадлежности.
Военачалникът на Хадес докосна ключалката на средния сандък. Тя щракна шумно. Той вдигна капака. Разгънаха се тесни рафтове, на които имаше малки бурканчета с разноцветни течности. Нито едно от бурканчетата не беше с етикет. Той избра малък буркан, пълен с гъст бял гел, и отвинти капака. Вдигна го към носа си и вдиша.
– „Кървава целувка“ – промърмори той. – Без мирис. Почти неоткриваем. Твърде смъртоносна дори за устойчивостта на драконианците към отрови.
Докато говореше, той взе малък нож за хвърляне от дъното на сандъка. Острието беше дълго едва два и половина инча и беше снабдено с черна ножница, предназначена за закачане на китката или глезена. Оръжие на убиец. Той разкопча ножа, потопи върха на острието в буркана и изгреба от него парченце с големината на перла. С помощта на парцал внимателно разнесе бялата отрова равномерно по острието, докато покрие цялата му повърхност. Разнесена на тънко, отровата беше невидима, нищо повече от мокър блясък върху метала.
Самаел се възхити на работата си, след което прибра ножа и го пусна на дъното на сандъка. Той замени буркана с „Кръвна целувка“ и избра още по-малък буркан с прозрачна течност. Погледна в сандъка, като преброи поне още осем буркана с прозрачна течност в тях. Откъде знаеше, че има правилния?
Той отвинти капачката. Киселата миризма на оцет нахлу в носа ѝ. Самаел протегна ръка към един от медицинските демони. Тя му подаде малка спринцовка с игла. Той зареди спринцовката и се обърна към Пайпър.
– Ръката ти.
Тя я протегна. Той заби иглата, като вкара цялата ѝ двусантиметрова дължина през ръкава на ризата в мускула на горната част на ръката ѝ, и инжектира антидота. Тя трепна, опитвайки се да се задържи неподвижна. Той извади иглата и я подаде обратно на медика. Надяваше се, че не планират да я използват повторно – и че никога преди не е била използвана.
Самаел изпъна ръкавите си, след което направи жест към стражите си. Те го последваха, докато той излизаше от палатката, без да каже нито дума повече.
Пайпър стоеше и гледаше след тях. Тя погледна към лечителите, които я игнорираха. Сърцето ѝ се разтуптя и тя направи крачка към вратата на палатката. Нищо не се случи. Тя се втурна към отвора.
Огънят премина през всеки нерв в тялото ѝ. Тя падна, крещейки. Превивайки се, тя се отскубна от входа. Огънят бавно угасваше, колкото повече се отдалечаваше от бягството. Разтреперана и ридаеща, тя пропълзя между две легла и се сви на кълбо, чакайки болката да спре.
Самаел не искаше тя да напуска палатката. А с яката, заключена около врата ѝ, тя не можеше дори да се опита да избяга.
Никога досега бягството не беше било толкова невъзможно.
***
Пайпър не помръдна. Не можеше да помръдне. Не намери сили за това, воля. Тя остана свита в ембрионално положение, с тяло, свито във възможно най-плътната топка.
Времето минаваше мъчително бавно. Не успя да устои на опита си да избяга. Опитваше се да свали яката. Опитваше се да направи всичко, за да се освободи.
При всеки опит нашийникът я наказваше с болка.
Тя не помръдваше от топката си. Ръцете и краката ѝ трепереха. Всичко я болеше. Яката бе достигнала дълбоко в нервите ѝ, подпалвайки ги, а магията все още гореше. Сълзите ѝ бяха свършили. Нямаше сили да плаче.
Нашийникът на врата ѝ бръмчеше, излъчвайки неприятна топлина върху кожата ѝ. Тя го мразеше. Докато го носеше, никога нямаше да избяга. Можеше да го докосне, но мускулите ѝ отказваха да се подчинят, ако се опиташе да го дръпне или да го отвори, а болката я обездвижваше почти веднага след това.
Тя стисна очи и потръпна. Трябваше да остави отровата да я убие. Как можеше да мисли, че това е по-добрият избор? Как е могла да позволи това да се случи?
– Момиче.
Пайпър примижа. В палатката беше влязъл пазач и сега стоеше над нея.
– Момиче. Стани.
Тя започна да се размотава – твърде бавно. Той я хвана за ръката и я издърпа на крака. Тя издъхна от болка. Всеки мускул изкрещя в знак на протест.
– Движи се.
Той я блъсна в гърба. Тя прехапа устни, докато не усети вкуса на кръвта, и се съсредоточи да движи краката си стъпка по стъпка. Колкото повече вървеше, толкова повече сила се вливаше в краката ѝ, въпреки че всяка стъпка беше мъчителна. Ръцете ѝ трепереха неконтролируемо, но умът ѝ започна да се прояснява. Промяната в лагера около нея веднага се забеляза в оранжевата светлина на зората. Войниците се движеха с бързи, целенасочени крачки, докато разбиваха лагера с тревожна ефективност – един подреден хаос. Не ѝ харесваше да вижда поредното потвърждение на тяхната компетентност. Спомни си неорганизирания хаос на стражите в Асфодел, когато я бяха преследвали. В сравнение с тях тези войници бяха като ден и нощ.
Клапите на командната палатка на Самаел бяха завързани. Стражът спря на вратата. Тя влезе сама, като сърцето ѝ биеше по-бързо с всяка стъпка. Самаел стоеше на бюрото, което сега изпълняваше ролята на масичка за карти, заобиколен от генералите си.
– Който и да наруши заклинанията ми, може да премести Сахар по всяко време – казваше Самаел, докато тя спираше вътре. В гласа му се долавяше гняв. – Вече не мога да го проследя. Трябва незабавно да преместим отрядите на позиция, обикаляйки консулството, преди Сахар да бъде преместен. Възможно е вече да е извън територията, но няма да разберем, докато не претърсим всяко тяло.
– Заклинанията са се развалили преди четвърт час? – Попита един от другите демони на Хадес, съдейки по червените му очи. – Отрочето на Ра имаше часове, за да забележи заклинанията. Дали е дал Сахар на някой друг, който е идентифицирал твоите действия?
– Невъзможно е да се каже – каза Самаел. – Искам да е жив. Той има информация за Сахар. Изпрати толкова разузнавачи, колкото е необходимо. Искам да се проследява всяко движение в близост до консулството.
– Да, сър. Ще предупредя командирите на отряди, че искаме Ра жив. Някой друг?
– Не. Убийте ги всички.
Жътварят отдаде чест и си тръгна, минавайки покрай Пайпър, без да я погледне. Самаел се обърна към нея. По лицето му не се виждаше гняв, но трябваше да е бесен.
– Пайпър. – Погледът му се плъзна надолу по нея и обратно. Изглеждаше доволен от това, което видя. Тя се опита да скрие треперенето си.
– Непредвидени обстоятелства ми попречиха да се отдам на планираното за сутринта забавление – каза той, а плоската нотка в тона му отново загатна за голям гняв. Обърна се обратно към масата с картите. – Знаеш ли колко е часът, Пайпър?
– Не – измърмори тя. Щеше да предположи, че е седем сутринта.
– Самият час няма значение – каза ѝ той и взе от масата малък черен предмет. Обърна предмета в ръцете си с лице към нея. – Но са минали почти три часа, откакто за пръв път те намерих да чакаш на пътя на моята армия.
Тя го погледна втренчено. Три часа? Какво толкова специално имаше в това, че са три…
Аш. Аш трябваше да я чака наблизо след три часа. Как може да е забравила? Самаел беше планирал някакъв капан за Аш. Тя не беше намерила начин да го предупреди. Болката бе прогонила всичко друго от съзнанието ѝ, оставяйки мислите ѝ замъглени и бавни. Паниката се завъртя в нея, а адреналинът отмиваше продължителните болки.
– Много ми се искаше да го убия – промърмори си Самаел. – Исках да видя яростта в очите му, когато най-накрая отнема живота му. Аз го създадох. Моето право е да го убия.
– Ти – ти няма да го убиеш? – Прошепна тя, едва осмелявайки се да се надява.
Самаел искаше Сахар и някой беше развалил заклинанието му за проследяване. Трябваше бързо да го открие, преди да се е отдалечил твърде много от обсега му. Не разполагаше с време да заложи капан на Аш.
Самаел ѝ се усмихна. Протегна ръка и я хвана. Обърна я и натисна малкия предмет в дланта ѝ. Това беше малък нож за убиване – същият нож, който беше покрил с Кървава целувка още в медицинската палатка.
– Няма да убия Аш, скъпа моя – каза ѝ той. – Ти ще го направиш.
Назад към част 18 Напред към част 20
