ГЛАВА 1
Пайпър се намръщи на огледалото, без да обръща внимание на огромната пукнатина и липсващите парчета. Облеклото ѝ не беше лошо, но като се има предвид къде отиваше, беше доста скромно. Черното горнище в стил корсет се пристягаше отпред, като даваше възможност да се види тъмнолилава камизолка с дантелени ръбове. Полата ѝ, също черна, имаше подобен дантелен слой отдолу и стигаше едва до половината на бедрата ѝ. Високите до коляното черни кожени ботуши и кожените гривни на китките контрастираха добре с дантелената визия, а драпиращите бели златни верижки около врата ѝ омекотяваха цялостния ансамбъл.
С последни угризения – Лире можеше да се оплаква колкото си иска от това колко малко кожа показва – тя посегна към последната дреха: чифт тесни черни къси панталони. Обикновено ги носеше по време на тренировки, но сега ги навлече под полата си. Обърна се и се наведе, проверявайки гледката отзад. Няма нищо по-хубаво от това да се опитваш да се измъкнеш от смъртоносна ситуация, докато се опитваш да не светкаш на хората.
Удовлетворена, тя се обърна към леглото си.
– Какво мислиш? – Тя протегна ръце и се завъртя настрани. – Издържано?
От мястото си върху възглавницата на Пайпър малката драконитка примигна бавно. Зви беше драконово същество с размерите на котка, с пъстри сиви люспи, кожени крила и копринена черна грива, която се спускаше по гърба ѝ до кичур козина в края на опашката. Големите ѝ златисти очи обикновено бяха ярки и изпълнени с интерес, но през последните две седмици те бяха тъпи и оцъклени.
Пайпър седна на ръба на леглото и нежно прокара пръсти по гривата на дракончето.
– Хей, момиче. Не се натъжавай. – Тя се усмихна окуражително. – Искаш ли да дойдеш с нас? Лире смята, че този път има прилична следа.
Зви вдигна глава, а опашката ѝ се размърда от страна на страна. Тя промълви силно.
– Да? Искаш ли да дойдеш? – Пайпър скочи от леглото. – Тогава да вървим!
Тя направи пауза, за да вкара два дълги кинжала в калъфите, вградени в ботушите ѝ. След като се ослуша на вратата за звуци на живот в коридора, угаси светлината в спалнята си, за да изглежда, че е заспала. Да поиска разрешение да напусне консулството не беше опция.
Отношенията ѝ с баща ѝ бяха достигнали най-ниското си ниво. Човек би могъл да си представи, че след всичките им почти смъртни изпитания преди пет седмици те биха могли само да се сближат. В края на краищата той ѝ беше поверил камъка Сахар – най-желания камък, за който всеки демон би убил, без да ѝ каже какво представлява. След това се беше взривил. Тя бе свършила цялата работа, включително и повечето от почти умрелите, докато той лежеше в реанимацията.
Така че може би в крайна сметка тя бе загубила Сахар. Но беше спасила живота на чичо си и беше изчистила имената на себе си и на баща си. Това има значение, нали? Въз основа на реакцията му, след като му каза, че Сахар е била открадната от харпия, която най-вероятно е работила за Самаел, тя предположи, че не, не се брои. Безмилостният военачалник на Хадес беше последният демон, който би трябвало да има достъп до магическо оръжие с неограничена сила.
Тя плъзна прозореца си, опитвайки се да не се измъчва от липсата на признателност на баща ѝ за това, през което беше преминала. Зви се приближи до ръба на леглото и мълчаливо я наблюдаваше. Пайпър се измъкна и балансирайки на перваза, посегна към дъждовния улук горе. С мъка се изкачи на покрива. Зви се изкачи до нея, вдигнала глава, докато оглеждаше тъмния двор.
Пайпър премина на пръсти десетина метра по наклонения покрив към едно огромно дърво. Зви тръгна пред нея и с лекота скочи на най-близкия клон, изчезвайки сред листата. Луната блестеше ярко над главата, но не успяваше да проникне в сенките под листната покривка. Пайпър внимателно се качи на най-дебелия клон и започна да се спуска надолу. Спря на шест метра от земята, за да огледа възможностите си. Когато направи широката крачка от един клон на друг, в тихата нощ се разнесе глас.
– Здравей, красавице. Хубава гледка.
Тя замръзна по средата на стъпката, с крак на всеки клон, и погледна надолу. Лире стоеше долу и ѝ се усмихваше. Очите му обаче не бяха насочени към лицето ѝ.
– Лире – въздъхна тя – ти си такъв извратеняк.
– Ако не носеше тези малки къси панталонки, щях да съм щастлив перверзник. Вместо това съм просто един осуетен бъдещ перверзник.
Тя извърна очи и завърши крачката си към следващия клон.
– Ще ми помогнеш ли да сляза?
– Имаш нужда от помощ? – Попита той невярващо. Той пристъпи и протегна ръце.
Тя се усмихна и скочи от клона. Той изкрещя, когато тя се блъсна в него, поваляйки го по гръб, докато тя се приземи чинно, с по един крак от двете му страни.
Тя се усмихна.
– Това беше за това, че ми гледаше под полата.
Той седна, надувайки се.
– Но ти беше с тези глупави малки къси панталонки.
Тя погледна през рамо, докато се отдалечаваше от него.
– Но ти не знаеше това, докато вече не погледна, нали?
Надуването му премина в безпощадна усмивка, докато той се изправи на крака, невредим от нейния набег, както тя беше предположила. Демоните трудно се нараняват.
Подобно на Пайпър, Лире се беше облякъл за случая. Тъмните му дънки прилягаха точно както трябва. Ръкавите на черната му риза бяха скъсани и разкриваха изваяните му бицепси и рамене. Едната му горна част бе обвита многократно със сребърна верижка, а от най-долната нишка висеше сложен келтски символ. Други сребърни акценти свързваха облеклото. Изглеждаше абсолютно апетитно, без да полага видими усилия от своя страна.
Но не дрехите бяха това, което караше Лире да се откроява. Бледата му коса, небрежно разрошена и молеща да бъде докосната, изглеждаше почти бяла под луната. Кожата му беше с безупречен меден загар, не съвсем кафява, но красиво наситена и апетитно гладка. Очите му обаче бяха това, което запечатваше сделката: тъмнокафяви кехлибарени, интензивни, интимни, изразителни. Тези очи можеха да погледнат в душата ѝ и да ѝ прошепнат всяка съблазнителна фантазия, която никога не би признала, че има.
– И как ще стигнем дотам? – Попита тя, когато той я настигна.
Той я дари с усмивка, от която коленете ѝ отслабнаха.
– Ще видиш.
Тя му позволи да поеме инициативата, докато се провираха в гората, която съставляваше обширния заден двор на консулството. Поради факта, че в миналото консулствата бяха пазени в тайна от населението, те почти винаги се намираха на частни места извън градовете. Демоните предпочитаха анонимността, когато това беше възможно.
Тя следваше Лире през дърветата и от време на време забелязваше Зви да се промъква и да излиза от близките сенки. Върнаха се обратно до криволичещата алея и излязоха на открития, осветен от луната черен път. Когато забеляза превозното средство, прибрано зад един храст, тя погледна Лире с недоверие.
– Мотор? Сериозно? Откъде го имаш?
Лире се усмихна, докато го изкарваше от храстите. Беше черно-червен, ръждясал и не много чист, но все пак беше мотор. Около двадесет пъти по-рядко работещ от работеща кола.
– Взех го назаем – отвърна той леко. Подхвърли ѝ една от двете каски.
– Откраднал си нечий мотор?
– Не, взех го назаем. Законно. – Той нахлузи каската. – Винаги стигаш до най-лошото заключение.
Тя се усмихна извинително и нахлузи каската, поглъщайки повдигането си от миризмата на застоял цигарен дим. След миг колебание тя се качи зад него и хвана здраво колана му. Той подкара мотора към живот.
– Готова ли си?
– Изчакай. – Тя се огледа наоколо. Зви се стрелна от сенките и се покатери по крака на Пайпър. Дракончето се настани на гърба на Пайпър, а малката ѝ глава се сгуши до врата ѝ.
– Добре, да вървим.
Лире натисна газта и моторът се изстреля напред, плюейки чакъл. Тя преметна ръце около кръста му, докато се движеха напред с бясна скорост.
Пътуването към града премина в размазване от тъмни дървета и изоставени покрайнини. Пайпър наблюдаваше тъмните, призрачни скелети на сградите, които се плъзгаха покрай нея. Седем десетилетия на разруха ги бяха превърнали в рушащи се стени и разпръснати отломки. Природата бързо си възвръщаше това, което беше изоставено след Третата световна война, опустошила модерния свят. Кой знаеше какво щеше да остане от цивилизацията, ако демоните не бяха пожертвали анонимността си, за да спрат човечеството да се самоунищожи.
От оцелялото население по-голямата част се беше разпръснала в провинцията, за да формира малки, безопасни общности, които се издържаха от икономика, основана на бартер, и живееха без лукса от предишните десетилетия. Няколко по-големи града бяха излезли от войната невредими и богатите, умните и отчаяните хора бързо се преместиха в тях.
Бристол, най-близкият до консулството на Пайпър град, беше на една трета пуст, на една трета населен с безработни престъпници и скитници и на една трета ревниво охраняван от обикновени семейства, които се опитваха да изкарат прехраната си. Пайпър ходеше на училище в един от по-добрите квартали и пазаруваше в неговите магазини. Ако не беше родена като дъщеря на двама консули, животът в един от тези квартали щеше да е равносметката за нейното съществуване. Тя не можеше да си представи по-лоша съдба от живот без висша цел. Ето защо трябваше да стане консул като родителите си. Консулите бяха преди всичко миротворци. Те поддържаха мира между отделните демони, между кастите на демоните, между демоните от различни светове и най-важното – между демоните и хората.
За съжаление, шансовете ѝ да стане консул не бяха големи, въпреки че беше квалифицирана във всеки отдел с изключение на един: магията. Само хемони можеха да бъдат консули, защото за работа с магия е необходима магия, а демоните имаха много магия. Баща ѝ беше хемон – потомък на демон и човек, както и майка ѝ. Тази рядка комбинация от двама родители-хемони обикновено е смъртоносна. За да спаси Пайпър от двете магически кръвни линии, които беше наследила от родителите си, един лечител-демон беше запечатал магията ѝ, преди тя да я убие, оставяйки я жива, но без магия и в очите на демоните и хемоните безсилна.
Тя отхвърли този неприятен ред на мисли и се съсредоточи върху пътуването, което се случва веднъж в живота. Лире управляваше мотора така, сякаш бе карал цял живот. Дълбоко в един от най-лошите квартали на града, той най-накрая намали скоростта и избра усамотено кътче, за да паркира. Щом изгаси двигателя, Пайпър усети как дълбокият бас тупти в костите ѝ. Музика. Наистина силна музика. Бяха пристигнали.
Окъпан в ярка светлина на прожекторите, масивен склад с двойни метални врати отпред. Ако не бяха светлините, сградата щеше да се слее с порутената улица. Лире се приближи уверено към вратата, а Пайпър изостана, борейки се с вълната на ужаса. Тя нямаше добри спомени за това място.
„Стикс“ беше нощен клуб, в който падаха всички видове задръжки. Последното посещение на Пайпър беше свързано с много кръв и болка и тя някак си се съмняваше, че това посещение ще мине по-добре.
Назад към част 1 Напред към част 3
