ГЛАВА 22
Пайпър знаеше, че трябва да стане, но не намираше сили.
До нея Аш се бе облегнал на парче от моста, с глава, наведена назад, и затворени очи. Лицето му беше побеляло от изтощение. Тя беше издърпала ръката му пред себе си, за да може да я притисне към гърдите си. Той сякаш нямаше нищо против. Пръстите му се бяха свили около бедрото ѝ над коляното, придържайки крака ѝ отстрани на своя. Зви се беше разтворила в скута му и тихо припяваше.
Бяха се върнали обратно през бойното поле, за да намерят Сейя и Лире. Едва на половината път се бяха отказали и бяха седнали на първото място с потенциална облегалка. Никой от тях вече не можеше да ходи. Имаха нужда от глътка въздух. Или още по-добре, една седмица сън.
Тя облегна буза на рамото на Аш. Той отново беше в блясък, така че рамото му беше много по-удобно от версията с люспеста броня. Затворила очи, тя се понесе на вълни от умора. Сейя и Лире щяха да ги намерят накрая. Баща ѝ също щеше да я потърси – и Мийзис щеше да дойде да търси Сахар. Тя и Аш можеха просто да изчакат. Не трябваше да ходят никъде. Мисълта за стоене я накара да потръпне.
Издиша треперещ дъх и стегна пръсти около бицепса на Аш. Кожата му беше топла, но вече не беше опасно гореща от треската. Антидотът беше подействал, подпомогнат от естествената му устойчивост на отрови. Слава Богу, че не го беше убила.
– Не мога да повярвам, че всички вие ме преследвахте така – каза тя тихо. – Можеше всички да бъдете убити.
Той изпъшка.
– Това не беше моя идея.
– Какво имаш предвид?
Той отговори, без да отваря очи.
– Бях само в полусъзнание, когато Сейя и Лире ме намериха. Те трябваше да ме изчакат да се върна. – Той поклати глава. – Те ме взеха на Зви и тръгнахме да те търсим. Когато те намерихме със Самаел, те съставиха план и ми наредиха да го изчакам.
– А ти не го направи.
Той отвори очи.
– В крайна сметка се получи. Нещата щяха да се развият малко по-добре, ако бях в по-добра форма.
Тя помръдна.
– Съжалявам – прошепна тя. – Толкова съжалявам, че…
Ръката му се стегна върху крака ѝ.
– Това не беше ти, Пайпър. Знам това. Ти спаси живота ми – отново.
– Ти спаси моя – отново. – Тя се усмихна слабо. – И ти открадна Сахар от Мийзис! Ти си този, който развали заклинанията върху него, нали?
– Да. Не мога да повярвам, че не съм забелязал заклинанието за проследяване по-рано – или че Мийзис не го е забелязал. Идиот. Първоначалната ми мисъл беше да разменя Сахар за теб, ако първото спасяване не се получи. Радвам се, че не ми се наложи.
– Радвай се много, защото сега Самаел знае как да го използва.
Очите на Аш се отвориха. Тя обясни какво е направило второто заклинание на Самаел и как сега той знае всичко, което те са знаели за тайните на Сахар.
Когато тя приключи, Аш въздъхна и отпусна глава назад.
– Коварно копеле. Иска ми се Сейя да беше успяла да го убие.
Пайпър също въздъхна.
– Помислих си, че изглеждаше така, сякаш се е телепортирал навреме. По дяволите.
Страхът се сви в корема ѝ. Самаел все още беше жив и по-опасен от всякога. Беше по-щастлива да се надява, че е мъртъв.
– Той ще преследва Сахар отново за нула време – каза тя. – Вече няма нужда от мен, може би ще ме остави на мира.
Аш не отговори, като любезно позволи на заблудата ѝ да продължи.
Тя прегърна ръката му по-силно.
– Надявам се, че Мийзис се справя по-добре със защитата на Сахар от Самаел, отколкото от теб.
– Мийзис е прекалено самоуверен, разглезен глупак. Той няма и най-малка представа. Мисли си, че светът е такъв, какъвто е.
Пайпър кимна, макар да не беше сигурна, че това е точно. Изглежда, че Мийзис е знаел какво прави по време на тази битка, поне в по-голямата си част. От друга страна, в сравнение с Аш, Мийзис беше нелепо разглезен. Той не отиваше никъде без орда бодигардове. Аш беше сам още от първия ден.
Главата на Зви се надигна. Миг по-късно Зала изтрополи иззад камъка, на който се бяха облегнали. Тя скочи в скута на Аш заедно със Зви и изчурулика за поздрав.
Чакълът заскърца под приближаващите се крака. Сейя се появи, докато заобикаляше скалата, а черните ѝ очи търсеха. Пайпър затаи дъх, когато я обзе ужас, Сейя не беше върнала блясъка си на мястото му. Когато забеляза двамата, подвивайки опашка от страна на страна, напрежението видимо се отпусна от раменете ѝ.
– Ето ви – каза тя. Гласът ѝ на демон беше чужд, но красив.
Втората серия стъпки разкри Лире, който се появи след Сейя. Поне Пайпър беше почти сигурна, че това е Лире. Той също не беше в блясък.
Сърцето ѝ започна да тупти и тя напълно забрави за кошмарния ефект на Сейя.
Косата на Лире беше същата разрошена, бледо руса, почти бяла, но тя блестеше, почти сияеше. Бретонът се спускаше по челото му, почти в очите, а тънка плитка от по-дълга коса падаше покрай лявата страна на лицето му, като краят ѝ се допираше до рамото му, със златна лента и червено бижу, които я украсяваха. Златни примки пронизваха острите му уши. Медено-златната му кожа сякаш сияеше, напълно безупречна. Под дясното му око, над скулата, беше татуиран тъмен рисунък.
Дрехите му също се бяха променили, но обърканият ѝ мозък само ги подмина, преди да се съсредоточи върху лъка в ръката му – полирано дърво с червени и златни мотиви. През рамото му висеше колчан, в който бяха останали три стрели с пера. Тя се опита да наблюдава повече, но очите ѝ неудържимо се върнаха към лицето му. Черните му очи бяха като магнит и я привличаха. Беше сияен, красив отвъд описанието, съвършен, твърде убедителен, за да му устои…
Сейя застана между нея и инкуба, разперила криле, за да го предпази от поглед.
– Ако продължаваш да го гледаш – каза тя на Пайпър – ще се окажеш изцяло във властта му.
Тя примигна, сякаш се събуждаше.
– А?
Сейя извърна очи.
– Инкубусна афродизия. Без блясък те завладява само като ги погледнеш.
– О-о. – Тя отново примигна. Страхът се върна от ефекта на кошмара и прочисти главата ѝ.
– Лире? – Попита тя колебливо.
– Здравей, красавице.
Гласът, който се носеше иззад крилата на Сейя, беше най-нежното шумолене, красиво като музика. Финото, невъзможно наслояване на хармонии превръщаше думите му в звуци, които приличаха повече на инструмент от всичко, което човешкото гърло можеше да произведе. Името му изведнъж придоби много по-голям смисъл.
Силно дръпване на ръката ѝ. Задникът ѝ се удари в земята и я изкара от захлас. Тя примигна към Аш. Дори не беше осъзнала, че е започнала да се изправя, привлечена неудържимо към гласа на Лире.
– Той няма да каже нищо друго, докато не се върне в блясъка – каза твърдо Сейя. – По същата причина.
– О – каза тя слабо. Между ефекта на кошмара на Сейя и афродизията на Лире мозъкът ѝ се чувстваше като каша.
– Трябва да тръгваме – каза Сейя. – Тук не е безопасно.
Пайпър погледна между тях и сърцето ѝ се сви. Те си тръгваха? Вече? Тя преглътна трудно.
– Ще успеете ли да останете в безопасност от Самаел? – Попита тя, като се опита да звучи неутрално.
– От години подготвям скривалища – каза Аш. – Подготвил съм десетки тук и в Подземния свят. Не съм планирал в тях да се поберат четирима души, но можем да се справим. Лире ще трябва да дойде. След всички войници, които изтреби, той също ще бъде в списъка за убити на Самаел.
Тя кимна, като дъвчеше долната си устна. Аш се премести и тя усети как погледът му пада върху нея.
– Пайпър? – Пауза. – Променила си решението си.
Тя отново кимна, загледана в скута си.
– Консулството не е безопасно за теб. Самаел иска да те убие.
– Знам. – Тя издиша бавно. – Баща ми вече е създал безопасно място за мен. Училище за богати деца с първокласна охрана. Мисля… мисля, че това ще е по-доброто място за мен.
Когато Аш не отговори, тя стисна ръката му.
– Не че не искам да дойда с теб. Просто се страхувам, че ще те изложа на опасност. Отново – завърши тя шепнешком. – Самаел ме използва, за да се опита да те убие. Почти се получи. Не съм достатъчно силна, Аш. Ще те убия, когато ме защитаваш.
– Мога да те предпазя.
– Но не е нужно. Вие тримата можете да се движите по-бързо и да се криете по-добре без мен. Всички вие сте по-издръжливи и по-силни. Аз ще ви забавя, ще огранича възможностите ви и ще направя всичко по-трудно. Това училище има най-добрата налична защита, там политиците и милиардерите изпращат децата си. Аз ще бъда в пълна безопасност, особено след като Самаел вече няма нужда от мен. Как мога да излагам всички вас на риск, когато вече имам сигурно място, където да отида?
Той я гледаше, а очите му търсеха нейните.
– Сигурна ли си?
Тя прехапа устни. Не, искаше ѝ се да плаче. Не, тя искаше да тръгне с него. Да бъде с него, да знае, че е в безопасност, да пази гърба му. Щом се скриеше, той щеше да си отиде. Хората, които се криеха от убийствени военачалници, не можеха да се отбиват за социални посещения. Ако се скриеше без нея, тя нямаше да го види повече. Вероятно никога повече.
Но как би могла да оправдае това, че ще отиде с тях? Раум беше прав: тя не беше достатъчно силна за техния свят. Аш щеше да бъде ранен или убит, когато я защитаваше, или враговете му щяха да я използват срещу него, както беше направил Самаел. Той беше в по-голяма безопасност без нея и само поради тази причина тя щеше да го пусне.
– Ще трябва да измислиш начин да ми изпращаш съобщения – прошепна тя. – За да знам, че се справяш добре.
Той кимна. Въздъхна, отблъсна драконите от скута си и с мъка се изправи на крака. Пайпър накара умореното си тяло също да се изправи. Аш беше преценил, че прободната рана в гърба ѝ е плитка и не застрашава живота ѝ, но все още я болеше, сякаш я бяха проболи в проклетия гръб. Не спомена за счупената кост на ръката си, не искаше да го кара да се чувства още по-виновен, че я е наранил.
Зви и Зала изведнъж погледнаха към невидимата половина на бойното поле и издадоха предупредителни подсвирквания.
– Някой идва – каза Сейя. – Трябва да…
Преди да успее да довърши, Мийзис и шестима от телохранителите му се появиха измежду срутените останки на мостовете. Сейя въздъхна с неудоволствие, защото заминаването им се забави. Когато Ра се изравни с Пайпър и трите демона, Мийзис спря. Погледът му премина през изравнената площ на земята, която се простираше на стотина метра, само чакъл и кръв.
– Това ли е…?
– Армията на Самаел? – Аш го прекъсна, звучейки смущаващо като Раум. – Да.
Мийзис се изправи пред драконианеца. Лицето му беше старателно безизразно.
– Убихме поне петдесет души. Остават сто и петдесет елитни рицари.
Изражението на Аш не се промени.
– Да.
– Използвали сте Сахар. – Мийзис издиша внимателно. – Виждам, че вървиш по стъпките на своя прародител, Ащарот.
Пайпър се скова.
– Аш не е убивал невинни жители на града – изпъшка тя. – Трябва да му благодариш.
Мийзис я пренебрегна, вкопчен в състезание по гледане с Аш. Тя извърна очи. Мъже.
– Къде е Сахар? – Попита рязко Мийзис.
Тя сгъна ръце.
– Изпуснах го някъде там. – Тя кимна към полето от чакъл.
По очите на Мийзис се плъзнаха сенки, докато проверяваше истинността ѝ. Той погледна в посоката, която тя беше посочила, после обратно към нея.
– Имаш ли нужда от лечител? Имаш кръв по лицето и ръката си.
Тя докосна главата си, където нещо я бе ударило по време на боя. Косата ѝ беше покрита със засъхнала кръв.
– Да, но не в този момент.
Мийзис се обърна към Аш.
– Пайпър каза, че вероятно си мъртъв.
– Вероятно бе – отвърна Аш. – Защо ти пука?
Мийзис стисна устни.
– Ти ми открадна Сахар.
– Да.
– Защо?
– Трябваше ми.
– За какво?
Аш повдигна вежди и хвърли остър поглед към опустошените останки от бойното поле. Челюстта на Мийзис се сви.
Аш наклони главата си на една страна, като изпъна врата си.
– Виж, Ра – каза той – това не беше лично. Трябваше да го взема назаем. Спасих проклетия ден, така че не знам защо се оплакваш, но мога да ти върна заема, ако това ще успокои егото ти.
– Да ми върнеш? – Мийзис повтори подозрително.
– Да или не, Ра. Няма да чакам цял ден.
– Какво…
– Да – прекъсна го Пайпър. – Аш ще ти се отплати. Нещо хубаво.
Аш ѝ направи физиономия, сякаш тя беше осуетила плана му. Изправен пред Мийзис, той пристъпи напред. Мийзис се отдръпна също толкова бързо. Бодигардовете му се напрегнаха.
– Направи си гръбнак, котараче.
Аш протегна ръка и закачи два пръста през заглушаващата магията яка на врата на Мийзис. Очите на Ра се разшириха. Магията засвири във въздуха, заискри около Аш. Тихо пукане, придружено от миризма на изгорял метал. С изсвирване яката се разпадна.
Аш пусна ръката си. Мийзис притисна и двете си ръце към гърлото му.
– Н-няма го – заекна той. – Това е всичко? Това е всичко, което е било нужно? Нося това нещо от шест проклети седмици, а ти можеше да го свалиш за десет секунди?
Пайпър се разсмя на изражението на Мийзис, който нямаше никакви признаци на принцово спокойствие.
– Иди да си вземеш Сахар, Мийзис – каза му тя. – Можеш да се оплачеш по-късно.
Все още мърморейки, Мийзис се обърна и се отдалечи с телохранителите си. Пайпър поклати глава и се обърна към Аш.
– Това беше много мило – каза му тя.
– Не казвай това. Ще развалиш репутацията ми.
– Твоята репутация така или иначе е гадна.
Сейя погледна към Мийзис и търсещите го войници.
– Наистина трябва да тръгваме.
Аш кимна, после погледна Пайпър.
– Вие двамата тръгвайте. Аз ще бъда точно зад вас.
Сейя се намръщи, но се обърна. Пайпър хвърли още един поглед на Лире – хипнотизиращите му черни очи накараха коленете ѝ да отслабнат – преди бързо да се придвижат към дърветата. Аш се обърна обратно към нея и пристъпи по-близо. Палецът му докосна бузата ѝ, изтривайки избягала сълза.
– Казах ли ти някога защо нося това парче червена коприна? – Попита той тихо.
Тя поклати глава.
– След като се опитах да избягам със Сейя и ни хванаха, Самаел реши да ни държи разделени. Когато войниците му ни разделяха за последен път, аз хванах една шепа от роклята ѝ и това парче се откъсна. – Той докосна с ръка плитката отстрани на главата си. – Започнах да нося това парче коприна, за да го вижда тя и да знае, че не съм се предал. Това беше моето обещание към нея, че някой ден ще бъдем свободни. Тя започна да носи своята, за да видя, че и тя все още се бори.
– Ето защо вече не я носиш – предположи тя. – Защото си изпълнил обещанието си.
Той кимна.
– Сега давам ново обещание.
Той разкопча тесен кожен колан, който закрепваше три ножа за хвърляне към горната част на ръката му. Като отдели ножницата, той взе ръката ѝ и уви колана два пъти около китката ѝ над предпазителя, преди да го закопчае.
Очите му потъмняха.
– Обещавам да те пазя от Самаел. Никога повече няма да бъдеш във властта му.
За нейно смущение в очите ѝ се появиха сълзи. Тя му се усмихна колебливо, опитвайки се да скрие надигащата се в гърдите ѝ емоция. Пръстите му се свиха около нейните, топли и удобни. Погледът му премина покрай нея.
– Ще дадеш ли камъка на Мийзис, или ще го накараш да претърси цялото поле за него?
– Ами. – Тя си пое дълбоко дъх. Бръкна в джоба си и извади Сахар. – И двамата с теб сме съгласни, че Мийзис не е добър пазител за това.
Той кимна. Като се има предвид, че Мийзис дори не беше заподозрял измамата ѝ за това къде е Камъка, той определено не беше подходящият човек, който да го пази.
Тя протегна ръка към Аш.
– Тъй като така или иначе ще се криеш, можеш да го скриеш при себе си. Той не е опасен за теб, без да съм наблизо, за да го задействам.
Погледът му се стрелна към Мийзис, после отново се върна. Той я изненада, като изпъшка от забавление.
– Добре. Но само защото Мийзис ще си изпати от това.
Тя се ухили, когато той взе Сахар и го пъхна дълбоко в един от джобовете си. Погледът му се плъзна към дърветата и тя разбра какво си мисли. Ако планираше да се измъкне със „Сахар“, трябваше да си тръгне сега. Сърцето ѝ скочи в гърлото. Не. Не беше готова. Не беше готова той отново да изчезне от живота ѝ. Този път може би завинаги.
Ръката му около нейната се стегна. Той плъзна другата около кръста ѝ и я придърпа към себе си. Тя притисна лице към врата му, стиснала очи срещу болката в гърдите си.
– Бъди в безопасност – прошепна тя. – Погрижи се за Сейя и Лире. И Зви също.
Той я придърпа малко по-близо.
– Ще го направя. Ти се пази от неприятности. Следващия път няма да съм наблизо, за да те спася.
– Кой на кого спасяваше задника в Подземния свят, а? – Тя обгърна с двете си ръце кръста му и го стисна силно. Той я притисна в още по-силна прегръдка.
– Сбогом, Пайпър. – Ръцете му се отпуснаха. Той се отдръпна и погледите им се срещнаха, а ясните му сиви очи изпепелиха душата ѝ.
– Чакай – каза тя рязко. Измъкна един от малките му кинжали от ножницата на ръката му и измъкна подгъва на синия си топ изпод взетата назаем военна риза. Тя набързо отряза една ивица. Хвана ръката му и я завърза около китката му.
– За да не забравиш обещанието си – каза тя грубо, борейки се с незабавното смущение от сантименталността си.
Аш нежно освободи ръката си и прокара пръсти по бузата ѝ. Очите им се срещнаха за последен път и след това той изчезна, движейки се бързо към дърветата. Зви долетя от нищото и кацна на рамото му. Пайпър притисна и двете си ръце към гърдите, докато той изчезваше в дърветата, където бяха изчезнали Сейя и Лире. Щом се изгубеше от погледа, той несъмнено щеше да захвърли блясъка си, за да използва крилата си за максимална скорост.
Беше изчезнал. Извън обсега. Но беше в безопасност. Беше свободен. Това щеше да я утеши.
Очите ѝ бяха обгорени от сълзи. Тя ги отблъсна с мигане.
– Къде е Ащарот?
Обърна се, опитвайки се да овладее изражението си. Мийзис стоеше на крачка от нея.
– Къде отидоха?
– Отиде да се срещне със сестра си – не излъга тя. – Тя го чака.
– Къде пусна Сахар? Не можем да го намерим.
Тя разшири невинно очите си.
– Не си спомням точно. Не е толкова далеч оттук.
Очите на Ра се свиха до прорези.
– Кажи ми, че ще намерим Сахар, ако продължим да търсим.
О-о. Тя дръпна лице.
– Ум… ами… сега, като го спомена…
Очите му преминаха в черно.
Тя изохка.
– Хм… Предполагам, че Аш го има. Отново.
– Какво? – Той заби пръст в лицето ѝ. – Ще поговорим по-късно, Пайпър. Яер! – Изкрещя той, завъртя се и тръгна към охраната си. – Обади се на останалите. Този гад Ащарот го има. Трябва да го отрежем, преди да е стигнал твърде далеч.
– Късмет с това – промълви тя на себе си.
Отдалечи се, като не чуваше хъркащите инструкции на Мийзис – и доста нецензурни думи. Той имаше доста груба уста за принц.
– Пайпър – изведнъж извика той. – Къде отиваш?
Тя махна с ръка през рамо, без да спира.
– Отивам си вкъщи – отвърна тя.
Вкъщи. Мисълта не я успокояваше. Това нямаше да е нейният дом за дълго.
Тя продължи, оставяйки Мийзис да търси безполезно. Беше редно да напусне бойното поле сама, след като бе пристигнала сама. Сега всичките ѝ битки щяха да се водят сами. Аш си отиде. Лире си отиде. Баща ѝ, почти непознат за нея. Тя щеше да посещава човешкото училище, в безопасност, докато завърши годината. След това, кой знае? Тя щеше да разбере.
Погледът ѝ се издигна над останките от битката към короната на гората, сканирайки празното небе за силуета на крилата, очертан на фона на утринната светлина. Той беше в безопасност. Тя беше в безопасност. Това беше правилното решение.
Но щеше да мине много време, преди болезнената празнота в гърдите ѝ да избледнее достатъчно, за да повярва в това.
Продължава в
Книга 3 от поредицата „Стомана и камък“:
ОТДАЙ СЕ НА НОЩТА
