ГЛАВА 5
– Пайпър?
Тя стисна по-здраво гъбата и я зарови в упоритото петно. Кафява, сапунена пяна изтече между пръстите ѝ.
– Пайпър?
Стиснала зъби, тя търкаше още по-силно, без да обръща внимание на виковете на чичо си някъде от горния етаж. Ако трябваше да чисти всяка проклета тоалетна в консулството, искаше да приключи с това. Прекъсванията не бяха добре дошли.
– Пайпър!
– Какво? – Тя се изправи на крака и хвърли гъбата в тоалетната чиния. По пода се разплиска мръсна вода. Всяка стая за гости на демоните имаше съседна баня, в хотелски стил. Това означаваше повече тоалетни, отколкото сутиени – а тя имаше много сутиени.
Викът на Колдър дойде от върха на стълбите.
– Куин иска да те види. Вдигай задника си тук.
Тя се намръщи на тона му. Той също беше бесен на нея. Снощи баща ѝ и чичо ѝ бяха забелязали отсъствието ѝ малко след като беше изчезнала и бяха прекарали нощта в притеснения. Дори да беше запомнила да се промъкне през задния вход, това нямаше да има значение. Но това, че попадна в компанията на двама демони, които Куин особено не искаше да я притежават, само влоши нещата. Дълго време щеше да чисти тоалетни.
Надяваше се, че до сутринта темпераментът им ще се охлади, но беше два следобед, а на хоризонта нямаше признаци на прошка. Куин беше особено ядосан заради Лире. Според Лире Куин бе казал на инкуба категорично да стои далеч от консулството, когато присъства Пайпър – същата заплаха, която бе отправил към Мийз. В съзнанието на Куин Лире беше продължение на проблемите, които създаваше Аш. Мийзис беше друг вид неприятност, но Куин беше също толкова решен да държи Пайпър далеч от него.
Тя изми ръцете си. Беше се справила добре с Мийзис, нали? Той беше изключително цивилизован за демон. Много аристократичен и коректен. Нямаше представа какъв е проблемът на Куин. По-голямото ѝ притеснение беше как ще се подготви за тържеството, без Куин или Колдър да забележат, особено когато се предполагаше, че ще върши домакинска работа без прекъсване през следващите десетина дни. Прекалено много се надяваше, че те няма да забележат, че се е заключила в банята си за два-три часа подред.
Тя се замисли над проблема, докато си проправяше път нагоре по стълбите. Куин я чакаше точно там, където очакваше: в кабинета си. На бюрото му. Същото място, на което сядаше, когато обсъждаше служебни въпроси, координираше всички консулства под негово ръководство или раздаваше дисциплинарни наказания на подчинени и нарушители на правилата. Разграничението между работа и семейство се губеше за баща ѝ.
Без да каже нито дума, тя се свлече на мястото срещу него и зачака. Двамата си споделиха дълъг поглед, изпълнен с предизвикателства и упоритост. Белите превръзки, увити по лицето му, го правеха да изглежда уязвим. Каменният поглед в единственото му видимо око превъзхождаше тази илюзия.
Той прочисти гърлото си.
– През последните няколко дни с чичо ти проведохме няколко разговора относно събитията от последните шест седмици. Особено що се отнася до снощи, съгласни сме, че трябва да се вземат някои решения относно бъдещето ти.
В стомаха ѝ се надигна бавен страх.
– Какви решения?
– Тази сутрин говорих с г-н Йънг.
Името не значеше нищо за нея.
– Кой?
– Той е деканът на Уестууд.
Тя гледаше втренчено.
– Академията на Уестууд – уточни той.
– Чакай… имаш предвид онова частно училище за богати деца в Арлингтън?
Той кимна.
Тя стисна ръце между коленете си.
– Арлингтън е на три часа път.
Той отново кимна.
– След последните събития мисля, че ще е най-добре, ако завършиш семестъра в Уестууд.
– Но… – Как щеше да стигне до училището и обратно, когато то дори не беше в същия град?
– Резиденциите в „Уестууд“ са изключително щедри – продължи грубо Куин. – Би трябвало да ти е доста удобно. С господин Йънг сме уредили всичко. Колдър ще те закара в понеделник сутринта. Ще имаш ден да разопаковаш и да се настаниш, преди да започнеш занятията във вторник.
Цялото ѝ тяло изстина. Тя не каза нищо.
– В Уестууд има много повече възможности за избор от сегашното ти училище, както и разнообразни извънкласни дейности. Уроците ще са по-напреднали, но съм сигурен, че ще наваксаш.
– Но… – Думата излезе накъсана. – Уестуудската академия е училище само за хора. Не мога да отида там. – Сегашното ѝ училище беше общински колеж, в който се приемаха както хора, така и хемони. Училищата, в които учеха само хора, имаха съвсем различно отношение към хемоните – най-вече, че те са изроди, които не трябва да се приемат при никакви обстоятелства.
Куин прочисти гърлото си.
– С господин Йънг обсъдихме твоите конкретни обстоятелства. Той е напълно щастлив да направи изключение за теб.
Тя се хвана за седалката на стола толкова силно, че пръстите я заболяха.
– Не мога да ходя в човешко училище.
– Г-н Йънг е…
– Не мога да ходя в човешко училище – повтори тя по-силно. – Аз съм хемон. Не ми е там мястото.
– Пиперел, ти…
– Аз съм хемон! Не можеш да ме изпратиш в човешко училище.
– След събитията около Сахар мисля, че…
– Мислиш? Какво, по дяволите, знаеш? Не си ти този, който защитаваше Сахар в продължение на дни. И може би си забравил, но ти си този, който ми го даде.
– Пиперел! – Той ѝ хвърли заглушаващ поглед.
Тя му отвърна с поглед. Логистичните разлики между училището за хора и демони и училището само за хора бяха незначителни, но за нея това беше разликата между два различни живота: единият, който искаше повече от всичко, а другият – най-големият ѝ кошмар. Училището само за хора беше първата стъпка към живота само за хора.
Куин прочисти гърлото си.
– Като се имат предвид заплахите за живота ти и неспособността ти да се защитиш, мисля, че най-разумният избор в този момент е да те отстраним от консулството, докато фурорът се уталожи. Знаеш защо те държах извън училище през последните седмици.
Разбира се, че знаеше. Някои демони смятаха, че тя има представа къде се намира Сахар, а сегашното ѝ училище нямаше никаква охрана, за която да се говори. Уестуудската академия, от друга страна, се гордееше с първокласна охрана за привилегированите си ученици, за която външните хора разказваха истории – например слуховете, че в училището има професионални снайперисти, които отстрелват всеки, който е достатъчно глупав, за да се разхожда из територията му през нощта.
Тя си пое дълбоко дъх, борейки се за спокойствие.
– А какво ще стане с моето чиракуване? Не мога да го изоставя за три месеца. Има ли консулство в Арлингтън, в което също мога да се прехвърля?
Куин разбърка някои документи на бюрото си.
– Можем да разгледаме чиракуването ти, когато се върнеш.
През нея премина ледена струя.
– Какво имаш предвид „да разгледаме стажа ми“?
– Не е нужно да се занимаваме с това сега…
– Татко…
– Пиперел, не е нужно да се изнервяш…
– Няма нужда? – Гласът ѝ се изстреля нагоре с една октава. – Мислиш да отмениш чиракуването ми, нали?
Той сгъна ръце на бюрото.
– Няма да отричам, че съм го обмислял, откакто…
– Как можеш изобщо да си помислиш това? – Извика тя, толкова ужасена, че едва успя да говори. – Не можеш да ми направиш това!
– Пайпър…
– Това е всичко, което някога съм искала да направя. Как можеш да ми го отнемеш?
– Ти…
– Всичко това с Камъка – оцелях, нали? Аз се справих с него. Защо се опитваш да ме изпратиш в човешки пансион? Не можеш да го направиш!
– Пайпър! – Изръмжа той. – Успокой се.
– Спокойно? – Тя се изправи на крака. – Няма да се успокоя, докато ти се опитваш да ми съсипеш живота. Не можеш да ме накажеш за това, че спасих глупавия Сахар. Аз го защитих. Разбрах за гайците. Спасих чичо Колдър. Аз!
– Седни.
Тя потисна яростта си и се свлече на мястото си. Ръцете ѝ трепереха. Сви ги в юмруци.
– Къде беше снощи, Пайпър? – Попита Куин.
Тя го погледна.
– Това няма нищо общо с това.
– Не ли? – Попита той хладнокръвно. Той взе вестника, който четеше, когато тя влезе в кабинета му, и отдели снимка от страницата. С безизразно лице той я плъзна по бюрото към нея. Тя предпазливо я вдигна и я обърна.
Стомахът ѝ се свлече на пода.
Беше размазана снимка на почти боксов ринг. Два огромни телевизора и колело за игри изпълваха пространството зад ринга. Няколко реда глави на зрители и размахващи ръце закриваха кадъра, но двамата души на ринга бяха болезнено ясни.
Едно момиче беше притиснато към ъгловия стълб от мъж без риза, чиито мускули блестяха от потта. Краката ѝ бяха увити около кръста му, а ръцете ѝ бяха вплетени в косата му. По голите ѝ ръце беше размазана кръв. Мъжът държеше с едната си ръка шепа от кестенявата ѝ коса, а другата беше някъде зад нея.
Пайпър се взираше, като се опитваше да диша. На снимката устата ѝ беше залепена до тази на Аш. Нямаше съмнение, че езикът ѝ е в устата му.
Тя все още помнеше какъв точно беше вкусът му.
Паниката се разду в нея. Откъде Куин беше взела това? Кой го беше взел? Тя преглътна трудно. Лицето ѝ беше в профил и наполовина покрито с маска. Лицето на Аш беше почти скрито, наведено далеч от камерата, докато я целуваше. Той не беше разпознаваем, особено с потъмнялата си до черно коса.
Тя погледна към баща си.
– Това не е…
– Не ме лъжи, Пиперел – прекъсна я той. – Изражението ти беше цялото доказателство, от което се нуждаех.
Тя затвори устата си от проклятие.
– Исках да кажа, че това не е това, на което прилича.
– Значи не си участвала в крайно незаконните боеве с демони под нощния клуб „Стикс“? И не си си разменяла слюнка с онзи демон, без да мога да разбера каква е причината за това?
– Нямах избор, защото…
– А сега искаш ли да ми кажеш къде си бил снощи?
– Аз…
– Ухаеща на алкохол и покрита с драскотини и синини. Не знам какво си мислиш.
– Аз…
– Чичо ти и аз винаги сме знаели, че демоните ще имат лошо влияние върху една тийнейджърка, но смятахме, че сме те възпитали да взимаш по-добри решения. Направихме го абсолютно ясно: интимността с демони е неприемлива за консулите – или за чираците-консули. – Той въздъхна. – Очевидно не си готова да се справиш с влиянието им, така че…
– Не е така – избухна тя. – Сражавах се в „Стикс“ само защото собственика на клуба имаше информация за местонахождението на гайците. Мислех, че си техен пленник. Опитвах се да те спася! Наказваш ме за това, че се опитах да те спася?
Той затвори очи за миг, после взе листа хартия.
– Това писмо дойде със снимката. В него се иска да премахна пет опасни демона от черния списък на консулството. Ако откажа, изпращачът ще разпространи снимката до всички консулства под моя юрисдикция.
– Те те изнудват? – Прошепна тя.
– Разбира се, че ще откажа. След една седмица тази снимка ще бъде в ръцете на консулите в цялата страна. Сигурен съм, че си наясно как това ще ми се отрази, особено след скандала около изгубения Сахар.
Ужасена, тя не можеше да говори. Само снимката не беше достатъчна, за да загуби Куин поста си, но на всичкото отгоре и с Камъка?
– Опитвах се да те спася – промълви тя.
Той сложи хартията на земята и взе близката папка.
– Когато свърши семестърът, ще преразгледаме чиракуването ти. Дотогава ще посещаваш академията в Уестууд. Колдър ще те закара в понеделник сутринта.
Той отвори папката и погледна нагоре, сякаш се изненада, че тя все още седи там.
– Имаш днес и утре да се събереш, така че не губи време.
Тя стисна ръката си около снимката. Със замислено внимание се изправи на крака и заобиколи стола. Спря. Отново погледна снимката. Спомни си колко силна се беше почувствала, след като беше победила тримата бойци-демони. Как дори успя да събори Аш от краката му. Как се гордееше с уменията си.
Сега се почувства зле от срам. Чувстваше се като неудобен боклук, напъхан в торба и захвърлен на тротоара, за да бъде изнесен, преди съседите да са го забелязали.
Пое си дълбоко дъх и каза категорично:
– Ще бъда в стаята си и ще опаковам. Бих предпочела да ме оставите сама до края на вечерта, докато… си събера нещата.
– Разбира се – съгласи се той, без да вдига поглед. – Ще тръгна в седем за тържеството.
Неспособна да се насили да каже нещо приятно, за да приключи разговора им, тя излезе.
Чичо Колдър я чакаше в коридора. Изражението му беше притеснено, когато се приближи до нея. Той се вгледа в лицето ѝ.
– Пайпър…
– Мислиш ли, че му пука? – Попита тя. – За това, през което преминах, опитвайки се да го спася? Да защитя този проклет Камък? Може би в крайна сметка спасих теб, а не него, и може би накрая загубих Сахар, но все пак…
– Той знае, Пайпър – промълви Колдър. – Той го оценява. Наистина го оценява.
– Мислиш ли така? – Тя се взираше с празен поглед в коридора. – Знаеш ли какво каза майка ми? Каза ми, че се гордее с мен. Не си спомням някога баща ми да е казвал това. Нито веднъж.
– Той те обича, Пайпър. Иска да те защити.
Тя не му повярва. Не можеше да му повярва. Може би това, че я защитаваше, беше част от него, но той също така искаше да я отстрани от пътя си. Да махне от погледа си срамната си неуспешна дъщеря, за да не може повече да обърква кариерата му.
– Отивам в стаята си. Не искам да ме безпокоят.
– Пайпър…
Сълзите заплашваха да се появят при очевидната му загриженост. Тя се обърна и погледна в очите му, в откритата загриженост в тях и в тревожната бръчка между веждите му. Устата ѝ трепереше. Защо Колдър не можеше да бъде неин баща? Защо изобщо я интересуваше какво мисли Куин в този момент?
Колдър разтвори ръце. Тя се срина в прегръдката му, разтърсвайки се от ридания, тъй като цялата болка, нанесена от баща ѝ, я връхлетя, по-страшна от всички наранявания от битките ѝ в Стикс.
***
Пайпър се загледа в огледалото.
Косата ѝ беше направена. Ръцете я боляха от два часа старателно къдрене и прибиране на кичури в елегантно небрежно усукване отзад на главата, а дългите къдрици висяха изкусно около лицето ѝ. Беше разглобила старо колие и беше преплела верижката с малките прозрачни кристали през усукването.
Гримът ѝ беше готов. Драматичен тъмен контур с черна очна линия караше очите ѝ да изпъкват, а опушеният поглед беше допълнен със сливови сенки, които допълваха зелените ѝ ириси. Три слоя спирала направиха миглите ѝ подобаващо гъсти и тъмни, а докосване на руж и виненочервено червило завършиха визията. За щастие, тя нямаше пъпки, които да прикрива. За още по-голямо щастие гримът скриваше следите от това, че е плакала в продължение на час този следобед.
Да, от врата нагоре беше готова. Погледът ѝ падна върху тениската и изцапаните панталони и в корема ѝ закипя паника. Какво щеше да облече? Нямаше нищо. Нищо.
Върна се в спалнята си и се загледа в бъркотията. Всички дрехи, които притежаваше, бяха разхвърляни из стаята. Само три неща чакаха на леглото решението ѝ: къса черна рокля, тъмносив панталон и сандали. Тя се загледа в обидните дрехи. Как можеше да не притежава нито една луксозна рокля? Тя погледна часовника до леглото си: 6:43. Мийзис щеше да я вземе след две минути! Къде беше отишъл последният половин час?
Тя свали панталоните си и блузата си, без да докосва косата си. Черният сутиен и бикините ѝ бяха дантелени и красиви – единствените ѝ подходящи дрехи, безсмислени, защото никой нямаше да ги види. Освен ако не се повтори посещението ѝ в Стикс. Мрънкайки, тя навлече малката черна рокля. Тя не беше достатъчно официална, но беше по-добра от панталона и много по-добра от сандалите. Тя обу черни сандали с каишки и уви копринените връзки до половината на прасците си. Единствените ѝ бижута, които не бяха евтини или крещящи, бяха чифт диамантени шипове от шестнайсетия ѝ рожден ден. И, разбира се, медальонът на Лилит за истината. Най-доброто, което можеше да направи.
Клекнала до леглото си, тя извади последната част от облеклото си. Глок 26 не беше най-малкият наличен пистолет, но беше достатъчно компактен, за да може кобурът на бедрото да се прибере прилежно под треперещата пола на роклята ѝ. Не беше удобно, но беше по-добре, отколкото да бъде невъоръжена.
Тя не обичаше оръжията. Беше твърде лесно да убиеш някого с оръжие. Консулите не трябваше да убиват хора. Остриетата бяха много по-добри за самозащита. С пистолет или застрелваш човека, или не. С кинжал можеш да го задържиш, да го надраскаш или направо да го прободеш – не смъртоносно, ако знаеш какво правиш. Върна се в банята, за да се увери, че очертанията на пистолета не се виждат, погледна бледото си лице в огледалото и знаеше точно какво ще направи с пистолета, ако Раум се появи отново.
Върна се в стаята си, провери колко е часът – 6:54, по дяволите – и се обърна към прозореца. После погледна сандалите си. Може би не.
Промъкна се до вратата на спалнята си и я отвори. Коридорът беше празен. Грабна малката си чантичка и се измъкна. Дали се измъкваше от консулството за втора поредна нощ? Да. Твърде много се надяваше, че Куин и Колдър няма да забележат. Ако изобщо имаше някакъв шанс да уговори баща си да се откаже от Уестуудската академия, то тя бе на път да го провали.
Затаила дъх, тя се спусна на пръсти по стълбите и влезе във фоайето. Подметките ѝ се удариха в мраморния под със силен трясък. С мъка се плъзна към входната врата и я отвори. На двайсетина метра от нея, на П-образния път, на празен ход се движеше лъскава черна кола. Тя стъпи на предната стълба.
– Пайпър?
Сърцето ѝ скочи в гърлото, докато се оглеждаше. Куин стоеше на върха на стълбите в консулството. Изглеждаше поразително в черния си смокинг, дори с белите превръзки на главата си. Докато го гледаше, изражението му се променяше от объркване през недоверие до възмущение.
– Пайпър! – Изръмжа той.
Тя се хвърли, размахвайки ръце, за да запази равновесие, докато тичаше към чакащата кола. Задната врата се отвори. Тя зърна Мийз, преди той да се отдръпне, за да ѝ направи място.
– Пайпър, веднага се върни тук!
Тя се гмурна в тъмнината на колата. Мийзис се протегна през нея и дръпна вратата, докато колата започна да се движи. Пайпър погледна през прозореца навреме, за да види как Куин тича през моравата след нея, а на лицето му е изписан страх. Вътрешностите ѝ се свиха от чувство за вина. Той не можеше да знае кой е собственик на черната кола и не можеше да види Мийзис в затънтения интериор. Всичко, което беше видял, беше дъщеря си, облечена в рокля за първи път от години, която се измъкваше до мистериозна кола с неизвестни пътници една нощ, след като беше разбрал, че вероятно участва в незаконни дейности. Надяваше се, че не си е помислил, че току-що е била прибрана от сутеньор.
Мийзис се отпусна на седалката си, когато колата ускори. Свали полата си до мястото ѝ и го огледа бързо. Сърцето ѝ се сви. Той изглеждаше като милион долара в опушен сив смокинг със сребриста жилетка и модна риза с яка. Медено русата му коса беше разрошена в перфектна комбинация от разхвърляна и преднамерена, а златистозелените му очи почти светеха в тъмния салон на колата.
Седейки до него, тя изглеждаше нелепо евтина и недостатъчно облечена. Погледът му се плъзна по глупавата ѝ малка рокля. Той отвори уста, за да заговори.
– Нямах какво друго да облека – проплака тя, преди той да успее да се оплаче. – Нямам нищо.
– Знам – каза той с намек за усмивка. – Ето защо ти донесох нещо.
Посочи дълъг чувал за дрехи, който висеше до него.
Тя примигна.
– Ти ми купи рокля?
Той се усмихна, по всичко личеше, че е напълно спокоен.
– Нали не си мислеше, че ще пусна половинката си в парцали?
– Да – отговори тя. – Твоята… твоята приятелка? – Тя го зяпна. – Аз ще отида като твоя приятелка? Мислех, че ме правиш една от придружителките си или нещо подобно.
Кралските особи на демоните винаги имаха глутница съветници, придружители и телохранители, които ги следваха.
– Наистина, Пайпър. Как бих обяснил, че дъщерята на главния консул ме чака? Трябва да се радваш, че вече нямам среща.
– Но, но… – Тя се загледа.
Мийзис беше един от най-високопоставените демони в Надземния свят. Да отидеш като негова половинка беше все едно да отидеш на коронация с член на кралско семейство. Никога не си е представяла, че той ще се изложи така заради нея. Цялата политическа общност щеше да клюкарства за това в продължение на месеци. Може и да беше дъщеря на главния консул, но в сравнение с Мийзис беше беден простак.
– Но не се ли притесняваш какво ще си помислят хората? – Попита тя.
– С нетърпение очаквам да видя израженията на лицата им – каза той със задоволство. – Объркването и тревогата ще са безценни. Те няма да знаят какво да правят с това.
Тя се замисли, после сви рамене.
– Мисля, че ако нямаш нищо против…
Той наклони едното си око към нея.
– Искаш ли?
Устните ѝ се намръщиха. Материалистичната и повърхностна част от нея знаеше, че не може да се справи по-добре от Мийз на най-екстравагантното събитие в годината. Останалата част от нея не харесваше много тази идея. Той беше далеч извън нейната лига и двамата го знаеха. Дори с нетърпение очакваше да обърка съперниците си, като я заведе, тъй като всички щяха да предположат, че има някаква безумна политическа програма и не се интересува истински.
Тя се облегна на кожената седалка.
– Е, нямам нищо против, стига да не очакваш нищо друго освен един-два танца.
– Можеш да направиш и нещо повече от това да танцуваш с мен. Загубата на Сахар постави семейството ми в несигурно положение. Въпреки че ситуацията беше извън нашия контрол, тя изглежда като провал от наша страна. Докато не успеем да възстановим камъка, трябва да държим съперниците и враговете си в несигурност.
– Какво искаш да направя?
Маската на лекомислен аристократ изчезна, когато устните му се извиха в опасна усмивка.
– Искам да се преструваш, че си лудо влюбена в мен.
– Какво?
– Ако контролирам теб, контролирам и баща ти, а по този начин и консулствата. Това е илюзията, която искам да създам. Това възприятие за власт ще запази мира в Надземния свят още известно време.
– Но… но… – изпъшка тя. – Баща ми ще бъде там. Той вече е бесен на мен. Ако ме види как се кефя на теб, ще ме закопчае до края на живота ми.
– Реакцията му само ще затвърди илюзията. – Той я прецени, погледът му беше хладен и пресметлив. Манипулативен тиранин наистина. – Трябва ми това, за да предотвратя войната, Пайпър. Ние вече дадохме жертви заради Сахар. Това е още една.
Тя преглътна трудно.
– Трябва да обещаеш да обясниш това на баща ми след тържеството.
– Не можеш?
– Той няма да ми повярва.
– Разбирам. – Той я разгледа. – Съгласен съм. След тържеството.
Тя кимна и се сгърчи на седалката си. Прекалена самоувереност. Трябваше да престане да бъде толкова самоуверена, по дяволите. Първо с Раум. Сега с Мийзис. Мислеше си, че ще се справи с него, с неговия благороден чар. Вместо това той я бе манипулирал да предаде баща си. Като се преструваше, че е влюбена в Мийзис, Пайпър щеше да хвърли допълнително съмнение и срам върху Куин, карайки го да изглежда слаб. Не я интересуваше колко слаба и глупава ще изглежда тя. Стъпка по стъпка тя унищожаваше репутацията на баща си.
Какъв избор имаше? Ако откажеше, Мийзис можеше да я затрудни, а тя се нуждаеше от неговото съдействие, за да притисне Мика в ъгъла. Освен това той не преувеличаваше за риска от война. Демоните ходеха на война, както повечето хора ходят да пазаруват. Да се съгласи с този план беше по-малкото зло, особено след като подозираше, че всичко друго, което Мийзис поиска от нея, ще бъде още по-лошо. Поне това беше изпълнимо и не изискваше да му дължи услуги.
Тя затвори очи. На тържеството щеше да има стотици хора. Може би нямаше да се сблъска с Куин.
Късметът ѝ никога не е бил толкова добър.
Назад към част 5 Напред към част 7
