ГЛАВА 8
Пайпър се събуди изведнъж.
Тя седна с гръм и трясък, преди очите ѝ да са се отворили докрай. Стаята се фокусира. Седеше на тясно легло, а под нея имаше чаршафи и одеяла от неизбелен памук – рязък контраст с бялата коприна на роклята ѝ. Стените бяха от рустикален камък. Таванът беше покрит с дървена ламперия. Нямаше никакви украшения.
Тя се обърна.
Раум седеше на обикновен стол пред единствената врата и я наблюдаваше. Тя се вгледа в него. Вълнистата му, преливаща се червена коса беше разрошена от вятъра. По едната му буза имаше петна от мръсотия. Беше свалил шала, който обикновено покриваше долната половина на лицето му, но все още беше облечен в черната си униформа с достатъчно оръжия, привързани към него, за да екипират малка армия. Имаше три успоредни белега по бузата срещу тази с дългия вертикален белег. Той я изучаваше мълчаливо.
Тя си пое панически дъх. Той я беше отвлякъл. Беше я отвлякъл. Тя вдиша бързо, опитвайки се да запази спокойствие. Челото ѝ се набръчка. Вдиша отново, този път внимателно. Въздухът имаше странен вкус. Дали е била под земята или нещо подобно?
– Къде съм? – Запита тя. Гласът ѝ я накара да настръхне.
– Има ли значение?
Вероятно не.
– За мен има.
– Ти си в Асфодел.
– Имението на Хадес? – Тя се ухили. – Къде съм всъщност?
Устата му се изтъни.
– Вече ти казах.
– Не съм идиот, Раум – изсумтя тя. – Кажи ми къде съм.
Той сгъна ръце и се облегна назад в стола си.
– Ако ще лъжеш – оплака се тя – можеш поне да измислиш нещо правдоподобно.
Тя също се загледа и скръсти ръце, благодарна за нещо, върху което да се съсредоточи, освен върху ужаса, който кипеше в стомаха ѝ. Асфодел. Нелепо. Имението на Хадес се намираше в Подземния свят, а пътят от Земята до Подземния свят беше пространствена врата, достъпна само за демони.
– Самаел чака – каза беззвучно Раум. – Готова ли си?
– Не. – Тя преглътна надигащата се паника, а гневът ѝ бе забравен при споменаването на името на Самаел. Страхът я сграбчи като студен, железен нокът. – Той ще ме убие – прошепна тя.
– Не днес – отвърна той.
Тя се вгледа в него.
– Сигурен ли си?
– Той иска нещо от теб. Докато не го получи, ти ще живееш.
– Не мога да му го дам. – Дори да знаеше как е използвала Сахар, не можеше да го разкрие на Самаел. Не можеше да предаде толкова много власт на злия козел.
– Трябва да го направиш – каза той.
– Ти дори не знаеш какво е това.
– Няма значение.
Тя обгърна с ръце себе си и потрепери. Никога не се беше чувствала толкова самотна.
– Погледни ме.
Погледът ѝ се вдигна, за да срещне ледения му поглед.
– Мислиш ли, че си по-силна от мен? – Попита той тихо.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Очевидно не.
– Не мога да запазя тайна от Самаел. Нито пък ти можеш. Не си достатъчно силна, за да оцелееш в този свят. Това, което Самаел прави с демоните, за да ги накара да се подчиняват, ще те убие.
Тя сви ръце в юмруци. Това не им попречи да се разтреперят.
– Каквото иска да знае, ще го научи – каза Раум безстрастно. – Такава е реалността. Няма да има спасение. Няма бягство. Сега принадлежиш на Самаел.
Тя преглътна, а устата ѝ беше суха като прах.
– Не искам да умра.
Изражението му не се смекчи.
– Смъртта е лесна. Да живееш е трудно. – Той се изправи на крака. – Ела.
– Не съм готова.
– Сега.
Тя се изправи на треперещи крака. Той избута стола си настрани и отвори вратата. Тя оправи роклята си и го последва навън. Коридорът беше също толкова пуст, колкото и стаята: обикновен камък, прекъснат от тежки дървени врати. Раум се отдалечи, без да си прави труда да провери дали тя го следва. Тя погледна през рамо в противоположната посока, чудейки се дали да посмее да избяга. Не и на високи токчета. Защо не можеше да я отвлече, след като се преоблече?
В края на коридора имаше тежка метална врата. От двете ѝ страни стоеше охрана, облечена изцяло в черно – подобно на войниците на Раум. И двамата демони. Те не реагираха по никакъв начин, когато Раум отвори вратата и пусна Пайпър да мине пред него. Тя се промъкна между стражите, като наполовина очакваше те да се хвърлят към нея. Каменното стълбище се извиваше плътно нагоре. Друга метална врата. Още двама пазачи. От другата страна на вратата имаше малко, празно преддверие. Раум бутна последната врата – от полиран, резбован дъб – и излезе.
Пайпър излезе от селската безплодност и влезна в сдържан разкош.
Тъмнокафяв килим минаваше по средата на широката зала. По гладките каменни стени висяха масивни маслени картини, преплетени с тежки гоблени, бродирани със сложни сцени. На малки масички бяха поставени сребърни украшения със скъпоценни камъни и мраморни фигурки. Самаел очевидно не беше пестил средства.
Тя се огледа и видя, че Раум е на десет крачки от нея. Отново се замисли дали да не избяга. Но драконианецът едва ли беше глупак. Той не би ѝ позволил да избяга, ако имаше накъде да бяга. Стиснала зъби, тя закрачи тромаво, за да го настигне.
Той спря и се изправи пред една малка ниша. Сгъна ръце и кимна към нея. Тя се обърна да погледне. Беше широк прозорец, обрамчен с тежки завеси. Ниска пейка следваше извивката на прозореца. Кристалното стъкло беше почти невидимо и предлагаше непрекъсната гледка към околността.
Докато се взираше в прозореца, я обхвана замаяност. Ушите ѝ се изпълниха с грубо бръмчене. Подът изчезна под краката ѝ.
Ръката на Раум се удари силно в тила ѝ. Тя изкрещя, като се извърна от удара.
– Какво, по дяволите? – Притисна едната си ръка към пулсиращото място на черепа си.
– Не припадай – каза ѝ той и отново кръстоса ръце.
Като се държеше здраво за себе си, тя се обърна обратно към прозореца.
Отвъд стъклото се простираше тясна долина. От двете ѝ страни се издигаха черни планини, масивни и назъбени, покрити със сняг. Дървета с извити, въжени стволове се издигаха на десетки метри във въздуха, преди да поникнат стотици вретеновидни клони с тъмни, бодливи листа. Вместо трева мъхестият килим беше осеян с малки червени петънца – цветя или плодове. Тя не разпозна нищо, но не това беше причината, поради която почти беше припаднала.
Над планините се издигаше планета, която заемаше една трета от небето.
Тя проблясваше в тъмносиньото небе и изчезваше зад бледолилавата мъгла, която се стелеше по върховете на планините. Вихри от бели и златисти облаци се носеха в далечната ѝ атмосфера. Блестящите отблясъци на ниското слънце осветяваха светещ ореол около обиколката на планетата.
Тя осъзна, че се приближава към хипервентилация, и отчаяно си пое дъх.
Без да може да погледне към планетата, тя се загледа в противоположната посока. Слънцето висеше между две царствени планини, хвърляйки дълги сенки в долината. Тя примижа и усети, че подът отново изпада.
– Две слънца? – Прошепна тя. Едното висеше над и вляво от другото.
– Не съм те лъгал – промърмори Раум.
Тя се обърна сковано от прозореца и ужасяващите му гледки.
– Това е Асфодел. В подземния свят.
Тя преглътна „невъзможно“, което отчаяно искаше да изрече. Гледката през този прозорец не беше илюзия. Имаше една чудовищна планета, която закриваше половината от проклетото небе.
– Как съм тук? – Попита тя вместо това, а гласът ѝ пресъхна в гърлото. – Само демони могат да идват и да си отиват от Подземния и Надземния свят.
Той сви едното си рамо в незаинтересовано поклащане на раменете.
– Често срещано погрешно схващане. Хората и хемоните не могат да преминат през Пустотата, за да стигнат до нашия свят.
– Какво?
– Празнотата между световете.
– И как успях?
– Беше в безсъзнание и аз те защитих.
Тя облиза устните си.
– Защо хората не знаят за това?
– Малко са демоните, които могат да пренесат някого през него, това изисква твърде много сила. А когато го направим, никога вече не ги връщаме обратно.
Тя издиша разтреперано.
– Какво е това – тази планета? В небето?
– περίσκιος. Вие бихте я нарекли „Перискос“.
– Но тогава това… това е…
– Различен свят от вашия – прекъсна я той безстрастно. – И ти никога не можеш да се върнеш обратно. Приеми го сега и ще ти бъде по-лесно.
Тя затисна мислите си за чужди планети и мостове през космоса. Раум отново бе започнал да върви. Тя се запъти след него, изтръпнала. Все още виждаше огромната планета в небето. Домът никога не е бил толкова изгубен за нея.
Раум я поведе през сградата. Тя почти не виждаше нищо от нея. Общото ѝ впечатление беше за огромни размери и безупречна, старинна изтънченост. По коридорите и фоайетата се разминаха с други хора: богато облечени демони, някои, които изглеждаха почти като хора, други явно без блясък, и още охранители в черни униформи. Тя вървеше, изгубена в изтръпналата мъгла на шока. Беше в Подземния свят. Или беше в Подземния свят? Беше твърде много, за да го възприеме. Не можеше да мисли.
Накрая Раум спря пред двойна врата от полирано черно дърво. Леко почука по вратата и се отдръпна. Пайпър се огледа наоколо. Вратите, заобиколени от седалки с кадифени възглавници, стояха в края на широката зала.
Едната врата се отвори безшумно.
От нея излезе чудовище – високо седем фута, с огромни мускули, черна люспеста кожа, светещи жълти очи, масивни рога на главата. Ноздрите му се разширяваха. Светещите очи се насочиха към нея. Мускулите ѝ се свиха от ужас. То оголи уста, пълна със заострени жълти зъби, а от джуките капеше слюнка. Преди да успее да отключи мускулите си, към гърлото ѝ се стрелна ръка с нокти.
Раум отблъсна ръката на съществото и застана пред Пайпър.
– Движи се – каза му той.
Звярът изръмжа тихо, звукът беше изпълнен с ярост и копнеж. То неохотно се обърна и се отдалечи на ноктести крака, а стъпките му бяха невъзможно тихи. Раум я хвана за ръката и я повлече след себе си в стаята. Тя не отмести погледа си от съществото. И тя се страхуваше от Аш? Мислеше си, че изглежда като чудовище без блясъка си?
Избутвайки я от пътя, Раум дръпна вратата. Щракването на ключалката я върна в настоящето. Тя се обърна с лице към стаята. Беше кабинет – огромен, разкошен, обсипан с рафтове за книги. Голяма, деликатна клетка за птици в ъгъла държеше три птици с цвят на скъпоценни камъни и развяващи се опашки. Тя почти не ги забеляза. Вниманието ѝ беше приковано към демона, който седеше на широкото бюро, и отказваше да се премести.
Лицето му беше красиво, но средно. На трийсет години, ако не и повече. Странната бледа коса, почти бяла с пепеляв оттенък, беше преметната през едното рамо на свободна плитка, която падаше под ключицата. Носеше тъмночервена риза, чиито първи няколко копчета бяха небрежно разкопчани. Дори и седнал, той очевидно беше висок, солидно сложен мъж. Но наистина нищо впечатляващо, дори и със странната коса.
Погледът му се вдигна, за да срещне нейния. Очите му – тъмни ириси с най-слабия намек за червено – се спряха върху нея с тежестта на буреносни облаци ниско в небето, натежали от проливен дъжд, който скоро ще се излее, наелектризирани от светкавици, готови да се отприщят. Този поглед я прониза като студена стомана, оголвайки съзнанието и душата ѝ пред неговия поглед.
Той я разгледа за кратко, докато тя стоеше парализирана. Присъствието му изпълни стаята. Вниманието му изискваше послушание. Тя едва дишаше, докато той я анализираше, а очите му различаваха съмненията ѝ, страховете ѝ, греховете ѝ, присъдата на един бог, наложена над нея.
Раум я подкани да продължи напред. Тя се запъти към единствения стол, който я чакаше пред бюрото, и падна. Драконианецът се разположи точно зад нея.
Самаел се облегна назад на мястото си. Магнетичната сила на погледа му не помръдваше, невъзможно беше да се пренебрегне, но и да се срещне.
– Чувал съм доста неща за теб, Пайпър – каза той.
Тя се стараеше да запази равномерното си дишане, докато гласът му кънтеше в костите ѝ, наситен с неоспорим авторитет. Увереност. Сила.
– Аз също съм чувала много за теб – отвърна тя, като едва успя да скрие треперенето си. – Не си това, което очаквах.
– Не съм ли? – Устните му се изкривиха, но в усмивката нямаше хумор. – Знаеш ли защо си тук, Пайпър?
Тя отвори уста, за да отрече, но това би било глупаво. Вече беше казала на Раум, че знае защо е тук, и не си правеше илюзии за неговата лоялност. Всичко, което му беше казала, несъмнено щеше да бъде повторено дума по дума.
Тя стисна ръце около седалката на стола си.
– Сахар.
Той кимна, изчаквайки.
– Мисля, че… Мисля, че може би съм го използвала.
– Не си сигурна?
– Не. – Веждите ѝ се набръчкаха и тя сви рамене. – Аз- аз дори не знаех какво правя. Опитвах се да ударя харпията. Сахар беше в юмрука ми. Следващото нещо, което си помислих, беше, че камъкът светна и този взрив от сила… Тя ги уби. Всъщност не съм направила нищо.
Той сякаш обмисли думите ѝ. Тя се сгърби още малко, като се опитваше да не трепери видимо. Беше решила да запази някои тайни, но в момента, в който погледът му я разтвори, в момента, в който гласът му я прониза, заповядвайки отговор, думите просто излязоха.
– Нямам никаква магия – добави тя, едва ли не шепнешком. – Не знам нищо за правенето на заклинания или за използването на камъни.
– Обикновената магия в общи линии е инстинктивна – промърмори той. Той почука замислено с пръст по бюрото си. – Дори и атаката да е била инстинктивна, как си общувала с камък, който е бил неизползваем от векове?
– Не знам.
– Как заобиколи нормалната синаптична връзка, за да го използваш?
– Не знам.
– Как се докосна до лодестон без присъщи магически способности?
– Не знам. Съжалявам. Наистина, честно казано, нямам никаква представа.
Той бавно кимна.
– Разбирам. Разкажи ми какво точно се случи, когато използва Сахар. Всяка подробност. Започни с пристигането на харпиите.
Закъсняла, тя изложи цялата последователност на събитията – от засадата на харпиите, през вдигането ѝ във въздуха, разпита ѝ до евентуалното, неволно използване на камъка. Докато говореше, малка част от мозъка ѝ продължаваше да я пита какво, по дяволите, прави. Опитваше се всячески да запомни всяка подробност, както бе поискал Самаел. Но защо? Защо сътрудничеше? Защо не се съпротивляваше? Защо не седеше там като тъпа няма?
Когато тя приключи, Самаел леко се намръщи.
– Енигма, със сигурност. – Вниманието му се насочи към отворената папка на бюрото му. Той пренебрежително прокара пръсти. – Отведи я.
– Да, сър.
Ръката на Раум се сключи около горната ѝ част на ръката и я издърпа грубо от мястото ѝ. Тя се опита да се отдръпне.
– Какво? Това е всичко? – Попита рязко Самаел, борейки се с паниката си. – Мислех, че искаш да разбереш какво е това със Сахар. – Ако трябваше да я разпитват, тя искаше да приключи с това.
Самаел обърна една страница, без да вдига поглед.
– Да, ще продължим утре.
– Защо не сега? – Попита тя.
Раум предупредително стисна ръката ѝ.
Бавно погледът на Самаел се вдигна. Червеникавочерните му очи я пронизаха като ледени ножове. Той хвърли поглед към Раум. Драконианецът без усилие я издърпа от бюрото. Тя стисна челюст срещу тирадата от обиди. Раум я избута през вратата. Лидерът на семейство Хадес дори не погледна нагоре – точно като баща ѝ.
В коридора тя отново дръпна ръката си. Раум я пусна. Тя се завъртя с лице към него.
– Какво, по дяволите? – Изсумтя тя срещу него. – Направих това, което ми каза. Разказах му всичко.
Той сви рамене и отново хвана ръката ѝ, докато се обръщаше към дългия коридор.
– Хайде да вървим.
Тя се напъна срещу хватката му.
– Къде ме водиш?
– В бастилията.
Страхът се разрази в нея.
– Какво, по дяволите, е бастилията?
Очите му срещнаха нейните.
– Подземието.
***
Понякога умът беше най-лошият мъчител.
Притисната в ъгъла на килията, Пайпър обгърна с ръце коленете си. На всеки няколко секунди тялото ѝ се разтърсваше от силна тръпка. Зъбите я боляха от тракане. Главата я болеше от липсата на сън. Очите ѝ горяха от безсмисленото взиране в плътната стена от мрак пред нея, напрягайки се да различи някаква форма, каквато и да е форма.
Бастилията не беше подземие в традиционния смисъл на думата. Беше сложен, модерен затвор. Килията ѝ с размери 3 на 6 фута беше направена от солидна стомана, прекъсната само от също толкова солидна стоманена врата и тясна решетка в пода, която минаваше покрай задната стена. На метър под решетката водата течеше с шумно бълбукане.
Знаеше точно колко голяма е килията ѝ, защото старателно я беше измерила с опипване, за да има какво да прави. Беше преброила решетките на решетката. Сляпо търсеше шевове или несъвършенства по стоманените стени и пода, като проследяваше всеки сантиметър, до който можеше да достигне.
Това не беше отнело достатъчно време.
Шумът на водата я подлудяваше. Не ѝ бяха дали нищо за ядене или пиене. Жаждата я разсейваше, но миризмата на водата беше полуефикасно средство за противодействие. Знаеше за какво служи решетката в пода, но без да приема течности, все още не ѝ се беше налагало да я използва. Рано или късно обаче щеше да го направи.
Добрият ефект от звука на водата беше, че той заглушаваше останалите звуци в бастилията. Стените бяха дебели, но не достатъчно дебели. Някъде наблизо някой плачеше дрезгаво, звукът се изтръгваше от гърло, което беше толкова жестоко, че едва ли звучеше като човешко. Друг глас мърмореше в отчаяно, задъхано песнопение, като непрекъснато повтаряше едни и същи три молитви.
Малко по-далеч от него с ужасяваща редовност отекнаха писъци.
Тя се опита да не слуша, но беше трудно. На няколко пъти се улови, че шепне думите заедно с молещия се затворник. В този момент тя неминуемо започваше отново да крачи. Килията ѝ беше с точно определен размер – твърде тясна, за да се движи дълго, без да се замая, но достатъчно голяма, за да я изкуши да продължи да опитва.
Времето беше безсмислено в непрекъснатата тъмнина. Нямаше представа от колко време е в килията, но вече бяха минали твърде много часове. Тя остана свита на трепереща топка и усилено се опитваше да не мисли. Вече беше мислила прекалено много.
Щеше да ѝ е по-лесно да избягва мислите си, когато плъховете се върнеха.
Не знаеше какво ги бе привлякло в килията ѝ, но преди няколко часа те бяха влезли през решетката. Беше ги чула да пищят в тъмнината. Беше усетила миризмата им на гниене, покрити с мръсната вода. Поне пет. Вероятно десет. Надяваше се, че са не повече от дванадесет.
Опита се да ги игнорира. Живей и остави да живее, нали? За известно време плъховете се разбързаха в противоположния край на килията. В крайна сметка те станаха по-смели. Приближиха се с писъци. И все по-близо.
Оказа се, че плъховете имат вкус към месото.
Ако тя останеше неподвижна твърде дълго, плъховете щяха да се приближат и да започнат да я хапят. Пръстите на краката ѝ, глезените ѝ, пръстите ѝ. Тя крещеше и ги риташе в тъмното, за да ги прогони към другия край на килията. Няколко пъти ги е гонила обратно по решетката. В крайна сметка те се върнаха. И се промъкнаха по-близо. И отново започнаха да я хапят.
Ако не бяха плъховете, може би щеше да се опита да заспи. Освен плъховете, миризмата, кошмарните звуци, глада и жаждата, ѝ беше студено. Измръзна. Бастилията беше под земята, а стоманените стени и подът промиваха влажен студ от земята. Металът беше леден на допир. Тя не можеше да избяга от него. Топлината на тялото ѝ едва го затопляше. Тя трепереше от часове. Нищо не можеше да направи, за да се стопли.
Тъмничарите от Бастилията бяха взели дрехите ѝ. Медальонът на Лилит. Дори фибите в косата ѝ. Безформените панталони и ризата с дълги ръкави бяха стандартното затворническо оранжево. Никога не беше разбирала оранжевия цвят, докато не ѝ се наложи да облече дрехите. Бяха ужасни, грозни и унизителни. Те необратимо я обозначаваха като затворник. Тя нямаше нищо от живота си, за което да се хване. Никакви връзки, с които да се утеши.
В крайна сметка Самаел щеше да иска да я види отново, за да работят по разгадаването на Сахар. Тя толкова отчаяно искаше да напусне килията си, че с удоволствие би му обещала почти всичко. Сега вече знаеше защо я е изпратил тук.
Тъй като нямаше какво да прави, единственото ѝ занимание беше да мисли: мислеше за дискомфорта си, за плъховете, за това какви ужасни неща се вършеха с другите затворници в бастилията – и какво можеше да се случи с нея.
Дали Аш беше някъде тук долу с нея? Умираше от желание да попита Самаел по време на разговора им, но се въздържаше. Питането за Аш само щеше да потвърди, че я е грижа за него, а Самаел несъмнено щеше да го използва срещу нея. Но мисълта, че Аш е толкова близо до нея, я подлудяваше. Осъзнаването, че това ужасно място е неговият неволен дом, я накара да се разболее. Чудеше се колко ли нощи е прекарал в малка килия като нейната. Може би в същата килия, в която се намираше тя. Може би именно неговият юмрук бе направил вдлъбнатината във вратата под малкото заградено прозорче.
Може би писъците, които чуваше, бяха негови.
Тя се опита да не мисли за него. Не можеше да направи нищо, за да му помогне. Първо трябваше да измисли как да попречи на Самаел да я убие. Трябваше да остане полезна за него, а това означаваше да се увери, че той ще има проблеми с разгадаването на мистерията на Сахар. Но тъй като и тя не знаеше отговорите, да крие информация от него беше почти невъзможно.
Тя прегърна коленете си и усилено се опита да измисли план, защото ако не успееше, можеше и да си легне и да чака да дойде краят. Никой нямаше да дойде да я спаси. Баща ѝ и чичо ѝ не можеха да влязат в подземния свят. Мийзис дори нямаше да опита, Ра, стъпил на територията на Хадес, беше равносилно на ранен заек, който влиза във вълча бърлога. Лире не можеше да влезе в Хадес, беше се опитал преди седмици в търсене на Аш, това вероятно не се беше променило.
Тя беше сама. Единственият ѝ възможен съюзник беше Аш – а той беше попаднал в капана тук много преди нея.
Останала сама само с мислите си и плъховете, тя зачака. И си мислеше. И чакаше.
Безкрайната нощ се проточи и продължи, без да се вижда краят ѝ.
Назад към част 8 Напред към част 10
