Глава 23
Под короната на дърветата Еми се сгуши до Широ и се опита да овладее кипящия си ужас. Дълбокото ръмжене на Орочи отекваше в тъмнината, а силата му се променяше, когато невидимите глави се приближаваха или отдалечаваха. Макар да знаеше, че са извън дългия обсег на дракона, всеки път, когато силата на ръмженето му се увеличаваше, тя се притискаше по-близо до Широ.
Силуетът на драконова глава се промуши през пролуката в клоните над тях. Миг по-късно покрай него се стрелна малка крилата сянка, по която се проточиха ленти от червена магия. Най-голямата гарванова форма на Юмей може би беше по-подходяща за битка с дракона, но крилатата му човешка форма беше по-гъвкава и целта му беше да отвлече вниманието и да утежни Орочи, а не да се бие с него.
Някъде другаде в тъмнината белия тигър, който беше истинската форма на Бяко, също се подиграваше на Орочи от въздуха. Сусано беше на земята и чакаше своя шанс да измъкне Муракумо изпод корема на звяра.
Тя се размърда до Широ, благодарна, но и виновна, че е останала настрана. Сигурно Широ можеше да помогне с отвличането на вниманието на Орочи, но вместо това Сусано му беше наредил да я пази. Така че те чакаха на сравнително безопасно разстояние.
Челюстта на Широ беше стегната, а ушите му се въртяха, докато следваха звуците на дракона. Макар да беше признал, че няма да е много полезен срещу Орочи, явно не му харесваше да чака безполезно, докато другите рискуват.
Още една от главите на Орочи се промуши покрай зрителната им линия, ръмжейки силно. Височината на ръмженето му и възбудата на движенията му сякаш се увеличаваха. Дали работеше? Щом Сусано получи меча си, щеше да може да поеме битката и отново да победи Орочи.
Силно ръмжене разтърси нощта. Сянката на Юмей се изпречи за втори път пред погледа им, а главата на дракона ги преследваше бързо.
– Внимавай – промълви Широ, вперил очи в небето. – Внимавай, Юмей. Той е по-бърз, отколкото изглежда.
Юмей се върна в обратна посока. Крилете му се прибраха и той се свлече надолу. На мястото, където току-що се беше озовал, се втурна глава, чиито челюсти уловиха краищата на пернатото му крило. Широ си пое рязко дъх, когато Юмей се завъртя в спирала, изхвърлен от равновесие.
Още две глави се издигнаха нагоре и се приближиха от двете страни. Юмей разпери криле и се изстреля изпод един рогат череп. Втората глава се завъртя по-бързо, отколкото би трябвало да е възможно за нещо толкова огромно.
Преди Юмей да успее да я избегне, огромната глава се заби в него. Ударът го запрати към земята и той изчезна от погледа. Еми притисна устата си с ръце. Колко силно го беше ударил драконът? Колко разрушителен е бил този удар?
До нея Широ излъчваше напрежение, ръцете му бяха стиснати, а ушите му – притиснати към главата. Мълчаливо чакаха секундите да изтекат. Юмей не се появи отново. Драконовите глави се люлееха напред-назад, потапяха се и се издигаха с необичайни движения. Тогава Еми разбра какво правят.
– Търсят го – прошепна тя трескаво. – Търсят мястото, където Юмей е паднал.
Широ изръмжа проклятие и я хвана за ръката, като я придърпа зад себе си. Тя го хвана за раменете и се качи на гърба му. Той се стрелна напред, препускайки през дърветата. В тъмнината и гъстите храсталаци тя почти не виждаше къде отиват – и се надяваше, че същата тази липса на видимост ще ги скрие от Орочи. Отгоре разяреното ръмжене на дракона вибрираше във въздуха и я разтърси.
Когато Широ навлезе в обсега на преплитащите се глави на Орочи, той забави ход до предпазлив тръс, заобикаляйки най-гъстата зеленина, за да намали шума от преминаването си. Той замръзна на място, когато огромна сянка се промуши покрай близките корони на дърветата, а силно издишване вдигна листата. Отново закрачи напред и се промъкна през храсталака в посоката, в която бе паднал Юмей. Тя отчаяно се чудеше как ще го открият в тъмната гора.
Широ завъртя глава, като се ослушваше за дърветата. Ноздрите му се разшириха и тя разбра, че той следи Юмей по миризмата. С мъчителна бавност те тихо си проправяха път през гората, а над тях отново и отново се мяркаха драконови глави.
Намериха Юмей, сгърчен с лице надолу в останките на дървото, което беше изкоренил при кацането, а крилете му бяха неловко разперени по земята. Остави Еми да се смъкне от гърба му, Широ приседна до Тенгу и промърмори името му с тревожен поглед към тъмното небе. Кръвта се стичаше по лицето на Юмей и матираше тъмната му коса.
Еми коленичи от другата му страна и внимателно хвана едното му крило. Внимателно разплете дългите черни пера от клоните на падналото дърво и насочи крилото затворено към гърба му.
– Юмей – повтори Широ и стисна рамото му. – Време е да се събудиш. Почивката ти свърши.
– Широ – изсъска тя назидателно. – Той няма да почива. Той е наранен.
– Той е добре.
Очите на Юмей се отвориха, сребърните ириси блестяха на звездната светлина.
– Аз съм добре.
Тя въздъхна с облекчение, че той се е събудил.
– Ако беше добре, нямаше да лежиш в мръсотията – посочи тя с раздразнение.
Той придърпа другото си крило и се изпъна.
– Драконът удря силно.
– Не мисля, че това работи – каза Широ и издърпа Юмей на крака. – Каквото и да правите ти и Бяко, Орочи няма да забрави да пази меча. Той трябва да знае, че Сусано е тук.
Юмей се облегна на Широ, като дишаше беззвучно. Еми го наблюдаваше с тревога, уплашена да не види, че проявява слабост. Колко тежко е бил ранен? Сигурно нямаше да си признае, ако беше ранен, особено ако нараняванията му не бяха видими – като счупените кости от удара на Орочи и последвалия удар с дърво.
Единственото им предупреждение беше силното, насилствено чупене на клони над главата.
Широ грабна Еми и Юмей и изскочи навън. Отгоре през дърветата се разби масивна фигура. Орочи заби муцуната си в земята, изтръгвайки пълна уста с корени.
Подхлъзвайки се и едва държейки се на краката си, Широ се завъртя, като повлече Еми и Юмей със себе си. Чудовищната глава се обърна към тях. Тъмните очи на Орочи блестяха под тежките кости на веждите, покрити със земни люспи. Гъста грива от черна козина обрамчваше огромната глава, а от плетеницата стърчаха рога, подобни на еленови рога.
Ноздрите на дракона се разшириха, а люспестите му устни се вдигнаха нагоре, разкривайки редици огромни заострени зъби.
Втора глава се промуши през горския навес.
Хванал Еми в ръце, Широ се хвърли в едната посока, а Юмей скочи в другата. Първата глава се насочи към тях и Широ се промуши между две дървета. Драконът се промуши право през препятствията, разцепи стволовете и чудовищните му зъби се насочиха към тях.
Широ се завъртя на единия си крак и скочи в противоположната посока – директно към дракона. Той се приземи върху носа на Орочи и затича по лицето на дракона. С яростно ръмжене Орочи изхвърли главата си нагоре и катапултира Широ във въздуха. Еми задуши писък, докато двамата летяха над горската корона, преди да се разбият в дърветата. Широ се приземи с тежък трясък в листопада и се засили, държейки Еми здраво.
С трясък на разбиващ се дънер друга драконова глава падна пред тях.
Широ се подхлъзна и се завъртя, като се блъсна в страничната част на главата, вместо в зеещата челюст. С бърз замах на огромния си череп Орочи събори Широ на земята. Той падна върху Еми, изтласквайки въздуха от дробовете ѝ. Маркировките по лицето му светнаха с яростно сияние и от него избухна огън, безвреден за Еми, но запалил близките дървета, сякаш бяха залети с масло.
Орочи се отдръпна от пламъците, а Широ се изстреля на крака и се оттегли с бързи крачки, като повлече Еми със себе си. Три фантомни опашки се промушиха зад него, докато кицунебитата му оживяваха около тях. Главата на Орочи се извисяваше и ги наблюдаваше, докато се носеше по-близо на извитата си змийска шия.
Ушите на Широ се отдръпнаха назад. Той се завъртя и я сграбчи.
Втора глава се измъкна от дърветата, докато първата се устремяваше към тях. Притиснат между двете, Широ скочи право нагоре. Двете глави се срещнаха и зъбите им уловиха влачещия се подгъв на кимоното на Еми, като дръпнаха нея и Широ отново надолу. Материята се освободи, но тя се изтръгна от хватката на Широ.
Тя падна и се удари в земята. Широ се приземи върху една драконова глава и се претърколи. Едва се задържа на краката си и се отдръпна назад, когато втората глава се стовари върху него.
Гигантските зъби се впиха в дясната му предмишница, поглъщайки ръката му. С ръмжене драконът замахна с главата си нагоре и издигна Широ в небето.
– Не! – Извика Еми, като се изправи на крака.
Главата на дракона се издигна, а Широ висеше на хванатата си ръка. В другата му ръка заискри огън и се оформи къс меч. Той заби пламтящото острие в долната част на челюстта на Орочи, забивайки го до дръжката, но хватката на дракона не отслабна.
От тъмнината още драконови глави се насочиха към тази, която държеше Широ. След миг втора група челюсти щеше да го разкъса.
Еми дръпна лъка от рамото си и грабна стрела. Имаше секунди. Нямаше време да планира, да мисли. Изтегли тетивата назад, събра всички сили и воля и ги насочи към стрелата си. Дори нямаше време да обмисли призива. Щом стрелата докосна бузата ѝ, тя стреля.
Вятърът избухна около нея, когато стрелата се стрелна към тъчащата глава на дракона. Поривите се събраха около светещата стрела и образуваха спирала от блестящи остриета.
Тя попадна в лявото око на дракона. Остриетата на вятъра и бялата сила избухнаха навън, разкъсвайки зееща дупка отстрани на лицето на Орочи. Главата му се отдръпна назад, а челюстите му се отвориха в писък на болка. Другите седем глави се вдигнаха към небето, като изпускаха собствените си раздиращи ухото писъци на споделено страдание, докато звукът заплашваше да разкъса света.
Освободен от хватката на дракона, Широ се спусна обратно към земята и изчезна от погледа ѝ някъде близо до основата на извиващите се шии. Само за секунда тя изпадна в паника за неговата безопасност, преди да осъзнае, че не той е в непосредствена опасност.
Почти в пълен унисон всичките осем глави се обърнаха към нея, петнайсет черни очи се втренчиха в нея, където тя стоеше на видно място сред падналите дървета. С оголени гигантски зъби осемте глави се втурнаха след нея.
От тъмнината към нея се насочи едно петно. Юмей я изтръгна от земята, а крилете му се разпериха. Най-близката глава се насочи към тях, а отворените ѝ челюсти за миг не се затвориха върху нея и Юмей.
Под тях избухна виещ порив, който улови крилата на Юмей и ги катапултира във въздуха, точно през достигащите челюсти на Орочи. Зъбите на дракона се затвориха толкова близо, че разкъсаха разкъсания подгъв на кимоното ѝ. Юмей се издигна в небето, а осемте глави се издигнаха заедно с нея. Той придърпа крилата си и се завъртя в спирала, избягвайки още един чифт щракащи челюсти.
Накрая се измъкна от обсега на дракона и се обърна към Орочи, а крилете му биеха силно, за да ги задържат във въздуха.
Осем масивни глави се преплитаха във въздуха, а невероятно дългите шии се огъваха и извиваха като змии. Те се срещнаха в основата си в гротескно струпване от люспи и мускули, което стърчеше от земята. Останалата част от тялото на Орочи беше потопена под земята – и някъде под него беше Муракумо. Докато Орочи оставаше заровен в земята, Сусано не можеше да достигне меча си.
Във вихъра на мрака от сенките на гората се образува орда от призрачни врани на Юмей, които се издигнаха и се носеха около тях, а червените им очи се взираха в дракона. От другата страна на Орочи големият бял тигър се носеше във въздуха. Еми не можеше да види Сусано или Широ.
Юмей я държеше с една ръка около кръста ѝ, а в другата си ръка държеше копието си. Червена магия се преплиташе по дръжката и се спускаше по краищата на пернатите му криле.
– Можеш ли да изстреляш още една стрела?
Гласът му, изпълнен с тъмни пещери и древни нощни небеса, се плъзна по нея и я накара да потрепери. Масивните му сребърни очи блестяха слабо.
– Мисля, че да – каза тя.
С мъка си поемаше дъх с болезнената му хватка около ребрата ѝ – но не смееше да го помоли да разхлаби хватката си – тя извади още една стрела и я закачи на лъка. Вдигна я и се опита да се прицели в една от главите на Орочи, докато двамата с Юмей се издигаха и падаха с всеки удар на крилете му.
За втори път тя придърпа тетивата към бузата си, призовавайки ки, за да запълни стрелата. Вятърът се надигна, събирайки се около върха на стрелата.
Главите на Орочи се отдръпнаха назад. Всичките осем челюсти се отвориха и нададоха оглушителен рев. Там, където шиите се съединяваха и потъваха в земята, земята се надигна. Дърветата се надигнаха и преобърнаха, изтръгнати от корените си, а гигантски парчета пръст се разпиляха във всички посоки.
Изпод земята се издигна колосалното тяло на Орочи. Дългото, дебело туловище от земни люспи беше абсолютно гигантско, а късите крака изглеждаха гротескно малки в сравнение с него. Една-единствена тежка опашка се откъсна от земята и преобърна дърветата, докато се мяташе настрани.
Орочи се надигна на недостатъчните си крака. Движението на мамутското му тяло с тази ужасяваща група глави беше почти невъзможно, но изглежда, че драконът вече не възнамеряваше да остане неподвижен.
Юмей изви крилата си надолу, като ги издигна на още няколко метра.
– Изглежда, че не желае да издържи още една от стрелите ти. Прицели се отново.
Еми отново дръпна тетивата към бузата си.
Орочи изръмжа. Въздухът около дракона затрептя и гнусна, абразивна ки затрепери във въздуха. Кафявите му люспи започнаха да проблясват и да светят. Главите се размърдаха яростно и по тях преминаха странни вълни.
Светлината проблесна ярко, заслепявайки я. Тя се отдръпна, а опънатият лък се разклати в ръцете ѝ. Петна затанцуваха в погледа ѝ, когато зрението ѝ се върна.
Групата от глави на Орочи беше изчезнала. На земята, където беше тялото на дракона, имаше извиваща се маса от змиеподобни форми. Докато Еми гледаше с ужас, усуканият възел се разкъса – раздели се на осем напълно оформени, независими дракона.
– Какво…? – Изтръпна тя, а целта ѝ се разколеба. – Знаеше ли, че може да направи това?
– Не знаех – изръмжа Юмей. – И Сусано не спомена за това.
Орочи вече не беше един осемглав дракон, а осем едноглави дракона. С триумфални изригвания три от осемте змиевидни същества се отлепиха от земята. Те се издигнаха без видимо усилие, като се носеха безтегловно във въздуха – директно към нея и Юмей.
Еми дръпна тетива към бузата си и стреля. Стрелата се стрелна към водещия дракон, но той с шокираща ловкост се отклони от пътя на стрелата. Липсата на маневреност на Орочи беше единственият му недостатък, но тези отделни дракони явно нямаха това ограничение. Въпреки че общата им маса не се доближаваше до тази на първоначалната им форма, те компенсираха по-малкия си размер с бързина – а „по-малък“ беше напълно относително. Те все още бяха огромни.
Челюстите се отвориха широко в очакване и трите дракона се втурнаха във въздуха към тях.
Ръката на Юмей я обгърна по-силно и той сгъна крилата си. Те се спуснаха, падайки към гората. Драконите се гмурнаха в преследване, а призрачните врани ги наобиколиха. Еми стискаше лъка си, докато вятърът разкъсваше косата и дрехите ѝ. Долу тя забеляза белия тигър и една фигура с човешки ръст – Сусано, които се движеха към останалите пет дракона.
Гората се втурна да ги посрещне. Юмей разпери широко криле, улавяйки въздуха, и се измъкна от пикирането точно преди да достигне върховете на дърветата. Дори и с допълнителната скорост на пикирането му, вълнообразните дракони ги настигаха и бързо намаляваха разликата.
– Имаш ли контрол над вятъра?
– К-какво? – Заекна тя, стискайки ръката му около средата си. – Не съм сигурна…
– Опитай се да не умреш.
Когато драконите се приближиха към тях отгоре, Юмей я пусна.
Тя падна с писък. В момента, в който тя напусна хватката му, червена и черна светлина обгърна тялото му и се разшири навън. От тъмнината се оформиха огромни крила. С червена сила, която се разкъсваше от перата му, големият гарван Тенгу се завъртя във въздуха и сграбчи най-близкия дракон в масивните си нокти.
Еми се втурна през върховете на дърветата, а клоните закачаха дрехите и косата ѝ. Вятърът се понесе под нея, забавяйки падането ѝ, и тя се приземи по гръб с болезнен удар. Тя се изтърколи на крака, стиснала лъка си в двете си ръце. Над върховете на дърветата дракони ръмжаха и виеха, докато се бореха с големия гарван.
Клоните се чупеха шумно. Тя вдигна поглед, когато един дракон прокара глава през заплетените клони на близкото дърво. Черните му очи се втренчиха в нея.
Тялото на Еми изстина. Тя извади стрела от колчана си и я закачи. Драконът отдръпна главата си назад и изчезна в мрака. Тя стоеше с извадена стрела, а краката ѝ трепереха. В небето яростната битка продължаваше и паниката я обземаше с всяка изминала секунда.
Освобождавайки напрежението на лъка, тя се обърна и се хвърли. Вятърът отново се надигна, танцувайки около нея, и я подтикна към още по-бърз спринт. В дърветата зад нея листата се чупеха и пукаха, докато големия дракон се провираше през храсталаците в преследване.
В главата ѝ се завъртяха отчаяние и паника. Какво трябваше да направи? Някъде горе големият гарван крещеше яростно, а дракона ревеше. Юмей не можеше да ѝ помогне – той вече се бореше с два дракона съвсем сам. Тя не беше виждала Широ, откакто Орочи го беше изпуснал. Сусано и Бяко се биеха с останалите пет дракона, които най-вероятно пазеха Муракумо.
Нямаше кой да ѝ помогне, а тя не можеше да бяга вечно.
Тя се втурна в една поляна, на която земята беше покрита с паднали листа. В ръцете ѝ се появи болка, тъй като стискаше лъка си твърде здраво. Не можеше да уцели дракона, защото беше твърде бърз. Как да го забави? Тя беше просто човек! Нямаше силата да се бори с дракон!
Дъхът ѝ секна. Сохей също бяха само хора и от хилядолетия се бяха борили с мощни йокаи и ги бяха побеждавали. Тя мислеше само за грубата сила и магията, но това не бяха единствените начини да се бориш с йокай.
Тя хвърли ръка към поляната. През нея премина силен порив, който помете падналите листа и разкри мръсотията на горския под. Държейки единия край на лъка си, тя заби другия в земята. С разтуптяно сърце тя затвори очи и започна да танцува.
Докато преминаваше през плавната хореография, Кацуо прошепна в паметта ѝ:
„Ако обаче наистина искаш да вържеш йокай, ще ти трябва подходяща маругата. Знаеш ли как се танцува танцът „Петте цвята на Небесната градина“ за пролетните фестивали?“
Тя не знаеше как се рисува екзорсистки кръг, но танцът беше вкоренен в нея и както Кацуо беше обяснил, част от него беше рисуването на обикновена маругата.
Тя премина през стъпките с темпо, което би ужасило инструктора ѝ по танци, като прокара края на лъка си през пръстта, за да издълбае първо кръг, а след това и символите, които го запълваха. Силата бръмчеше в кръвта ѝ, докато се движеше, и тя усещаше нарастващата магия, както никога досега.
Звукът на дракона, който се разбиваше в гората, се приближаваше все повече и повече.
Задъхана, тя начерта последната линия в центъра.
Драконът се втурна през дърветата, като смачка няколко фиданки под себе си. Еми се стрелна през кръга, като размахваше ръце, за да пази равновесие, докато прескачаше линиите, без да стъпва върху тях. Хъркайки, Орочи се втурна след нея.
Тя се хвърли от далечната страна на кръга, докато устата на дракона се разтвори гладно. Предните му крака се приземиха в маругата.
Простите ѝ линии в пръстта проблеснаха в бяло. Въздухът затрещя и драконът замръзна на място, напълно обездвижен – или поне тази част от него, която се беше приземила в кръга. Огромната му форма се простираше по цялата дължина на поляната, а маругата бе уловила само предните му крака и по-голямата част от шията му.
Изгубила равновесие от последния си див скок, Еми се свлече на земята. Тя се претърколи, когато челюстите на дракона се свиха яростно, точно зад краката ѝ. Задната половина на тялото му се размърда лудо, а бялата светлина на маругата се развълнува в знак на протест.
Изправяйки се на крака, Еми се отдръпна, като взе стрела от колчана си и я постави на лъка. Драконът изръмжа. Тя дръпна тетивата назад и се прицели в главата му само на няколко метра от него.
С писък втори дракон разкъса короната над главата ѝ.
Тя вдигна лъка и стреля, когато драконът падна върху нея. Стрелата ѝ попадна в долната му челюст и откъсна парче от нея. Звярът се заби в нея, като я смаза на земята. Тя въздъхна и протегна ръка, като удари дланта си в грубите му люспи.
– „Шукусей но тама!“
Под ръката ѝ пламна бяла светлина и драконът се надигна с яростно ръмжене, но пречистващото заклинание не направи нищо повече от това да го раздразни. Вятърът се завихри и засвири около дракона, но не беше достатъчно силен, за да го изтласка. Гигантските челюсти, способни да погълнат главата и раменете ѝ с една хапка, се отвориха широко, а дългият език заблестя.
Главата му светкавично се спусна надолу за убийствена захапка.
В пространството между тях се разгоря огнен поток. Драконът се дръпна назад за втори път, когато кицунеби пламна ярко около Еми.
Широ изскочи от мрака, а огнените му опашки се размахаха зад него. Той скочи на гърба на дракона и сграбчи гривата му, като дръпна главата му назад. В другата му ръка острието на катаната му се запали с бял огън, а металът нажежен до червено. Той заби цялата дължина на стоманата в гърлото на дракона. Огънят избухна около дръжката и драконът се сви, а от устата му се изляха пламъци от меча.
Когато драконът рухна, Широ скочи свободно и се приземи до нея.
– Еми, ранена ли си?
– Не, всичко е наред – изпъшка тя, когато той я хвана за ръката и я издърпа нагоре. – Ти добре ли си? Ръката ти…?
Ръката и китката му бяха изцапани с кръв, но ръката му беше цяла.
– Той захапа онджуто – каза строго Широ. – Поне тези проклети мъниста са полезни за нещо. Трябва да…
Драконът, хванат в капана на нейния кръг, изръмжа. С трясък от небето се спусна трети и се заби в задната част на уловения дракон. Той се откъсна от маругата и те се затъркаляха по земята, преди да се разплетат.
Широ я сграбчи и се гмурна настрани, докато двата дракона ги нападаха. Огънят се изви около него и кицунебите му се събраха в защитна стена. Драконите се врязаха в пламъците и една от главите се стрелна към тях. Широ сграбчи горната и долната му челюст във всяка ръка, като едва удържаше меча си. Драконът го избута назад с ужасяваща сила, откъсвайки го от Еми.
Тя падна, приземявайки се твърдо по гръб. Драконът запрати Широ в едно дърво, опитвайки се да го хване в челюстите си, докато той отчаяно го държеше на разстояние. Претърколи се на крака, грабна една стрела и се хвърли към главата на дракона.
– „Шукусей но тама!“ – Извика тя, докато забиваше върха на стрелата в окото на дракона.
От стрелата бликна сила. Драконът се отдръпна с вой, стрелата стърчеше от очната му ямка, а по люспите му се стичаше черна кръв.
– Еми!
Вторият дракон запълни зрението ѝ. Клоните и зейналата муцуна се насочиха към нея. Тя се хвърли назад, но вече знаеше, че е твърде късно.
Широ я хвана за ръката и я издърпа от щракащите челюсти, но не достатъчно бързо.
Болката не се усещаше, само смазващият натиск, когато челюстите уловиха тялото ѝ, а извитите зъби пронизаха плътта ѝ. Костите ѝ заскърцаха, а гръдният ѝ кош заплашваше да се срути, когато драконът я вдигна във въздуха с триумфално ръмжене.
– Еми!
Безумният вик на Широ я прониза като острие, но тя не можеше да направи нищо друго, освен да увисне в хватката на дракона, обездвижена от шока. Огънят избухна навсякъде около тях. Тя не видя какво направи Широ, не осъзнаваше почти нищо, но следващото нещо, което разбра, беше, че челюстите на дракона я освободиха.
Ръцете я хванаха и светът се завъртя. Тя примигна размазано и видя, че Широ е скочил в центъра на унищожената ѝ маруга. Огънят изригна по периметъра на нейния кръг, издълбавайки нова линия около тях. С ръка, покрита с блестяща червена кръв, той докосна овъглената линия и нарисува върху нея странен символ.
Над тях се образува блестящ купол от червеникава светлина. Драконите спряха на ръба на бариерата.
– Еми – каза Широ хрипливо, притискайки я към гърдите си. – Ти, малка глупачка.
– Направи бариера – изхриптя тя. Не можеше да диша нормално, дори без смазващите челюсти на дракона около нея. – Не знаех, че можеш да правиш това.
– Аз също не знаех.
Тя започна да поглежда надолу, за да види колко е зле, но ръката му, мокра от кръвта, улови бузата ѝ. Той дръпна главата ѝ нагоре, а рубинените му ириси блестяха слабо.
– Погледни ме, Еми – промълви той.
Щом погледът ѝ попадна в неговия, тя разбра, че умира – умира бързо. Той я държеше близо до себе си, притискайки я в прегръдките си, прикривайки болката си. Но тя я виждаше във вихрещите се, разбъркващи се сенки в очите му – мъка, ярост, скръб, вина.
Гърлото му се раздвижи, докато преглъщаше.
– Можеш ли да излекуваш нараняванията си с магията на Аматерасу?
В отговор на въпроса му в нея трепна топлина, която се събра в знака на камигакари. Силата бързо се натрупваше, насочвана в тялото ѝ от Аматерасу. Топлината в нея нарастваше и от кожата ѝ се излъчваше слаба бяла светлина.
Отвъд бариерата на Широ чакащите дракони крачеха нетърпеливо – три дракона, не два. Този, който Широ бе изгорил, се бе изправил, а раните му вече избледняваха. Той се възстановяваше. Нима не можеха да умрат? Въпреки отделните си тела, те бяха свързани помежду си, един живот, който не можеше да бъде потушен чрез увреждане на части от цялото?
Когато силата на Аматерасу се събра в нея, погледът ѝ се върна към този на Широ. Три дракона чакаха отвъд бариерата му – защита, която нямаше да трае дълго. Три огромни дракона, които не можеха да бъдат убити. Как би могъл да ги победи? Как би могъл да се измъкне жив?
В нея пулсираше топлина. Аматерасу нямаше да се спусне, за да обладае и излекува Еми така, както го беше направила миналия път, Еми щеше да трябва да се излекува някак сама. Силата чакаше командата ѝ, като ставаше все по-силна.
Ако Еми излекуваше нараняванията си, тя нямаше да умре в този момент – но все пак щеше да умре. А Широ щеше да умре с нея, защото нямаше как да избяга от трите дракона и едновременно с това да я защити. Ако се излекуваше, щеше да отложи смъртта си само с няколко минути.
Може би Аматерасу не се спускаше, за да я излекува, защото изцелението не беше това, за което служеше тази сила.
Не бива да умира, иначе цялата надежда ще бъде изгубена.
Широ… Инари… беше от решаващо значение, за да спре Изанами да отвори Моста към Небето. Еми не беше. Той трябваше да оцелее, а не тя. Решителността се втвърди в нея и тя вдигна ръка, изненадана, че тя трепери, и я притисна върху ръката му, където държеше бузата ѝ.
– Съжалявам, Широ – прошепна тя. – Моя е вината, че не успях да премахна оненджуто преди това.
– Какво…?
– Не мога да премахна мънистата, освен ако не искам да го направя истински. Юмей ни каза това при първата ми среща с него, помниш ли? Мислех си, че е така, но … – Гърлото ѝ се сви и тя преглътна тежко, борейки се с плъзналия през нея лек световъртеж. – Но се страхувах.
Очите му се разшириха.
Тя се помъчи да си поеме въздух, за да продължи да говори.
– Но аз обещах. Няма да те подведа отново.
– Еми…
Тя отдръпна ръката му от бузата си и сви пръсти върху долната примка на онеджуто. Силата пулсираше в хладните топчета и искреше по кожата ѝ. В очите му пламна разбиране, когато разбра какво възнамерява да направи.
Отстраняването на мънистата беше много просто. Толкова просто, че не можеше да повярва, че е била толкова сляпа. Освен при първото връзване, нещо я беше задържало при всеки опит да премахне примката. Когато за последен път се бе опитала да махне мънистата, си бе помислила само, че е надлежно ангажирана да изпълни обещанието си. Но дълбоко в себе си тя бе погълната от съмнение и страх. Нежеланието бе накърнило решимостта ѝ и липсата на ангажираност, а не липсата на сила, я бе довела до провал.
Страхът ѝ да не изгуби Широ заради Инари беше провалил последния ѝ опит, но сега не можеше да позволи на това да я спре. Ако се провали, Широ щеше да умре. А тя вече не трябваше да се страхува, защото нямаше да живее достатъчно дълго, за да види как Инари заема мястото на Широ.
– Еми, не… – Острото отрицание пропука в гласа му, докато мускулите на ръката му се сгъстяваха, готови да се отскубнат от нея. Но беше твърде късно.
Усмихвайки се нежно, тя сви пръсти около мънистата и дръпна. Магията на проклятието се втурна нагоре по ръката ѝ, докато ки, наситено с ками, премина през нея и се вля в онджу.
Примката от мъниста се плъзна лесно по ръката му, без да оказва никакво съпротивление.
Силата изригна от мънистата, когато печатът се освободи. Силата я отхвърли назад, изтръгвайки я от ръцете му. Когато се сгромоляса на земята, за първи път от ухапването на дракона я обзе болка, която превърна целия ѝ свят в задушаваща агония.
Назад към част 23 Напред към част 25
