Глава 7
Тя се взираше в празния прозорец. Еми. Начинът, по който беше произнесъл името ѝ… Той не използваше името ѝ често, а и никога преди не го беше казвал точно така.
Кацуо спусна ръце и издиша рязко. Обърна се и потърси лицето ѝ. Дълъг момент те просто се гледаха един друг. През прозореца нахлу студен вятър, който смрази кожата ѝ през халата и я накара да потрепери.
Най-накрая се раздвижи, Кацуо вдигна панела на прозореца и го върна на перваза, за да блокира най-лошия полъх на вятъра.
– Добре ли си? – Попита той задъхано.
– Добре съм – каза тя, като се отърси от замайването си. – Широ може да бъде… труден понякога.
– Той е животно – изръмжа Кацуо. – Приближава се толкова близо до теб, докосва те, казва… – Той отхапа остатъка от изречението си. – Той е опасен.
Тя почти не се съгласи, но осъзна, че само ще прозвучи глупаво. Разбира се, че Широ беше опасен. Той вече беше могъщ, дори когато половината му ки все още беше свързана с оненджу. И беше непредсказуем. Никога не знаеше какво ще направи следващия път, а това, че не знаеше какъв план е замислил, я плашеше повече, отколкото искаше да признае. По какъв начин беше по-добре да не знае какво планира да направи, след като докара Ишида в залата на светилището – ако приемем, че можеше да се справи с това?
– Трябваше да ни каже – промълви тя. – Как да се подготвим?
– Мисля, че идеята е да не го правим. – Кацуо погледна към вратата. – Трябва да…
– Не си тръгвай!
Той примигна изненадано и тя се изчерви. Не беше искала да изрича това, дори не знаеше дали той е искал да каже точно това.
– Аз просто – не искам да чакам сама, притеснявайки се какво ще се случи – завърши тя с промълвяване.
Малка усмивка омекоти лицето му и той отметна косата си от очите си.
– Ще остана с теб.
– Благодаря ти.
Колебаейки се, тя се върна до масата и отново коленичи. Кацуо се присъедини към нея, наблюдавайки как тя откъсва още няколко парчета темпура. Панираните зеленчуци бяха вкусни и щеше да е срамота да ги изхвърли. Не се изненада, че храната е впечатлила Широ, дори при ограниченията в диетата ѝ готвачите в Шион никога не пропускаха да приготвят висококачествени ястия с най-добрите съставки и елегантни подправки.
Докато хапваше от храната, те обсъждаха вариантите за привличане на Ишида в залата за поклонение. В крайна сметка решиха да го направят просто: ако тя се отправи към залата на светилището толкова късно през нощта, един от охранителите ѝ веднага ще доведе Ишида, за да я спре.
– Чудя се какво ли е разбрал за Изанами – помисли си тя, за да се разсее от предстоящото. – Ако не ни отведе до някой от Куницуками, не знам какво ще правим.
Кацуо си играеше с чашата студен чай на подноса, като я обръщаше ту на една, ту на друга страна.
– Какво ще правите, след като получите информацията?
– Разбира се, ще търсим Куницуками. Надявам се, че няма да ни се наложи да ходим далеч и…
– Ние? – Прекъсна я тихо той. – Имаш предвид кицуне и Тенгу?
Тя кимна.
– Отново ще тръгнеш сама с тях? – Той отдръпна ръката си от чашата с чай, като пръстите му се свиха в здрав юмрук. – Това е твърде опасно, Еми. Дори да не броим Тенгу, твърде опасно е да бъдеш сама с този кицуне. Начинът, по който те гледа…
Тя остави пръчиците и се намръщи на Кацуо.
– Как ме гледа?
– Сякаш иска да те погълне. – Бузите на Кацуо се изчервиха. – Знам, че ме дразни нарочно, че ме ядосва само защото може. Виждах какво прави, но не можех да се спра да реагирам, не и когато продължаваше да те гледа, сякаш му принадлежиш.
– Не му принадлежа – каза тя тихо, съчувствайки на страданието му. – Широ обича да си играе с хората за забавление. Той дори се подиграва с Тенгу.
– Това е нещо повече от това – не се съгласи той. – Той си играе и с теб, Еми. И не мисля, че това е безсмислено забавление и за него.
Тя разсеяно подреди празните чинии върху подноса. Широ наистина си играеше с емоциите ѝ и понякога имаше чувството, че тя е марионетка, а той държи всичките ѝ конци. Но беше виждала и обратната страна на самоуверената лисица хитрец. Беше го виждала изгубен и объркан, уязвим и дори уплашен. Беше се обърнал към нея за помощ и ѝ позволи да го приземи.
Каквито и игри да играеше, тя не вярваше, че иска да ѝ навреди. Дали това я прави наивна? Дали беше попаднала в капана да му се довери?
– Еми – каза Кацуо, като върна вниманието ѝ към себе си. – Вземи ме със себе си.
– Какво?
– Когато отидеш с йокаите, вземи ме със себе си. Не бива да оставаш сама с тях. Позволи ми да те защитя.
Не можеш. Тя не можеше да изрече думите, не можеше да го нарани така, но истината беше ясна като планински поток. Кацуо беше човек. Тя също беше човек, но силата на ками растеше в нея с всеки изминал ден. Широ и Юмей щяха да я защитават, защото имаха нужда от нея. Те нямаше да защитят Кацуо. При първия сблъсък на Кацуо с Тенгу Юмей го беше повалил само с поглед. Кацуо никога нямаше да оцелее, а за разлика от нея той имаше целия си живот пред себе си.
– Ще помисля – каза тя, а лъжата се лееше твърде лесно на езика ѝ. Без значение колко я боли, тя би вързала Кацуо сто пъти, за да го предпази.
Стана от масата и се отправи към спалнята си.
– Трябва да се преоблека. Изчакай тук.
Събирайки кимоното и хакамата си от ръба на леглото и проверявайки дали Катсуо е все още с гръб към нея, тя бързо се измъкна от робата и се преоблече в кимоното. След като облече хакамата, тя отдели минута, за да оправи леглото си и да надуе възглавниците.
Повика Кацуо и с жест посочи леглото.
– Искам да угася осветлението, преди сохеите в коридора да се зачудят защо съм още будна. Вместо да седим в тъмното, можем поне да се чувстваме удобно.
Погледът му се стрелна от нея към леглото и обратно. Тя се усмихна на колебанието му и отиде в основната стая, за да натисне ключа за осветлението. Тъмнината се спусна над тях, но слабият блясък от прозореца предлагаше достатъчно светлина, за да се върне в спалнята. Тя се плъзна на леглото върху завивката, облегна се на възглавниците и го погледна с очакване.
Той свали катаната от бедрото си и я подпря на стената, после се качи на леглото и се облегна до нея. Тишина изпълни стаята и тя остави очите си да се затворят, чудейки се дали Широ вече е прихванал Юмей.
– Еми?
– Хм? – Тя отвори очи и се пребори със зяпването.
Лицето на Кацуо беше по-тъмна сянка в обляната от нощта стая.
– Ще го направиш, нали? Когато избяга онази нощ в Шираури, си мислех, че си осъзнала, че животът ти струва повече от това, но сега… изглежда, че вече не се бориш.
Тя притисна ръце в скута си, твърде добре осъзнавайки скрития знак на гърдите си.
– Аз се боря за нещо много по-важно от живота ми. Бях измамена, но това не променя нищо. Всичко, което се случва с Куницуками, само доказва, че Аматерасу е необходима на Земята. Тя се нуждае от съд. Колко живота зависят от нейното слизане?
Тя вдигна очи към сенчестото му лице.
– Освен това, дори да можех по някакъв начин да спра да бъда камигакари, не бих го направила. Без мен Аматерасу ще трябва да избере друго момиче. Как бих могла да живея със себе си, ако нарочно оставя някой друг да умре заради мен? След като Аматерасу слезе, моето тяло ще бъде неин съд, докато тя има нужда от него, и няма да е необходимо да умира друго момиче.
Кацуо я гледаше мълчаливо, без да се движи, с изключение на слабото преместване на раменете му при всяко вдишване. Чудеше се дали той може да разбере, че пулсът ѝ се учестява в ушите при мисълта за предстоящия ѝ край или че в нея се извива болен страх, когато си спомни за силата на Аматерасу, разкъсваща съзнанието ѝ. Макар да беше приела съдбата си, дълга си, не беше лесно. Приемането не го правеше по-малко ужасяващо.
– Ти се грижиш толкова много дори за съдбата на непознати. Това е твърде благородно, Еми. – Той въздъхна. – Хана би се гордяла с теб.
Тя примигна бързо, тъй като веднага се появиха сълзи. Със завръщането им в Шион той сигурно е открил, че Хана се задържа в мислите му точно толкова, колкото и на нея.
Тя преглътна.
– Мислиш ли… мислиш ли, че тя ще ми прости?
– Не мисля, че някога е имало какво да прощава.
– Аз я заведох там. Тичах пред нея. Ако бях до нея, щях да я предпазя от падане. – Гласът ѝ се пропука и затрепери. Споменът разцъфна в съзнанието ѝ като отровен облак. – И мисля, че… мисля, че…
Топлите му пръсти докоснаха ръцете ѝ, където тя ги стискаше.
– Ти какво?
Безкрайният кошмар се надигна дълбоко в подсъзнанието ѝ, където чакаше, винаги чакаше, за да я потопи в страданието отново и отново. Бързотечащият поток, ужасените писъци на Хана, ноктите на йокаите в глезена на Еми, отчаяната ѝ хватка за ръката на най-добрата ѝ приятелка.
– Държах я за ръка, но… – Най-големият ѝ страх, най-голямата ѝ вина се разраснаха в нея. Никога не беше признавала пред никого подозрението си, че е виновна. – Опитвах се да се задържа на моста, а йокаите ни дърпаха надолу и мисля… мисля, че я пуснах, за да спася себе си.
Последните думи я задушиха от ридание. Тя притисна с ръце лицето си, твърде засрамена, за да го погледне. Сълзите намокриха пръстите ѝ и тя сдържа отчаяния вик, който се надигна в гърлото ѝ. Как е могла да бъде толкова егоистична? Как бе подвела единствения човек, който все още я обичаше?
Кацуо докосна рамото ѝ, после нежно плъзна ръка зад нея и я придърпа към себе си. Болката ѝ беше твърде силна, за да остави място за изненада, и тя се свлече до него, борейки се със сълзите.
– Не е страшно да плачеш – прошепна той и я обгърна с ръце. – Дори на камигакари е позволено да плаче.
Добротата му разби и последния ѝ самоконтрол и преди да успее да се спре, тя плака неудържимо на рамото му. Болката, която беше потискала с години, се изля навън. Три години самота, три години вина, страх и безкрайни кошмари за смъртта на Хана, без да има с кого да поговори, без да има с кого да скърби. Толкова дълго беше сама, толкова дълго беше запечатвала сърцето си, съсредоточавайки се единствено върху това да бъде най-доброто камигакари, което можеше да бъде, за да може животът ѝ да струва поне малко, за да компенсира красивата душа, която беше изгубена заради нея.
Когато сълзите ѝ най-сетне се уталожиха, Кацуо я стисна нежно.
– Не видях какво се случи – промълви той – но те познавам, Еми. Знам, че не си я оставила да си отиде нарочно. Щеше да държиш това момиче до дъното на океана.
– Но…
– Не – прекъсна я той. – Аз те познавам. Ако можеше, щеше да дадеш живота си в един миг, за да спасиш нейния. Винаги си ценяла повече живота на другите, отколкото своя собствен.
Тя избърса сълзите от очите си. Тонът му, когато беше казал, че тя цени повече живота на другите, подсказваше, че той смята това по-скоро за недостатък, отколкото за добродетел.
– Откъде ме познаваш толкова добре? – Промълви тя. – За толкова малко време…
– Ах. – Той се премести неловко – макар че не помръдна ръцете си около нея. – Предполагам, че е глупаво да се преструвам повече. Винаги съм те наблюдавал… поне толкова дълго, колкото ти си ме наблюдавала.
В лицето ѝ нахлу топлина.
– Не съм искала да кажа…
Той се засмя тихо.
– Не отричай. На петнайсет години не беше невероятно изтънчена.
Лицето ѝ се разгорещи още повече.
– Поисках – не, борих се да бъда назначен за твой сохей в светилището Шираюри. Знаех, че това слънцестоене ще бъде последното ти и имах нужда да те видя отново. Не можех да забравя онзи ден, в който Хана умря, или колко съкрушена изглеждаше, когато те отведоха от Шион, за да отидеш в новото си светилище, съвсем сама. Исках да те видя отново, за да се уверя, че си добре. Не… не осъзнавах колко много ще те нарани, ако ме видиш.
Той отпусна главата си върху таблата на леглото.
– Гледах те често в Шион и онзи ден… знаех, че си в гората. Знаех, че ни следиш още преди да напуснем територията. – Той направи пауза, а напрежението втвърди мускулите му. – Бях развълнуван. Исках да дойдеш. Надявах се да те впечатля. Мислех, че може би дори ще можем да поговорим – да проведем истински разговор. Когато разбрах, че вие двете сте изостанали, се върнах назад, за да ви потърся. Ето защо бяхме достатъчно близо, за да чуем, когато Хана започна да крещи.
Еми обгърна с ръце себе си, разтърсена от промяната във възприятието. Никога не си беше помисляла да се запита защо Кацуо и другият млад сохей бяха пристигнали толкова бързо. Логично, те би трябвало да са твърде дълбоко в парка, за да чуят писъците, камо ли да се втурнат да помагат, но травмата от преживяното не ѝ позволяваше да анализира фактите.
– Така че – продължи той тежко – ако има вина, тя е точно толкова моя, колкото и твоя. Знаех, че ти и Хана сте ни проследили, и въпреки това ви заведох по-навътре в парка. Можех да спра и да ви отведа обратно на безопасно място във всеки един момент, но не го направих. Егоистично исках да те имам само за себе си, поне веднъж.
– Това е моя вина – прошепна тя. – Реших да те последвам.
– И Хана реши да тръгне с теб, а аз реших да те оставя. – Той прокара леко ръка по тила ѝ, като заглади косата ѝ. – Ти носиш отговорност само за собствения си избор, Еми. Не можеш да носиш бремето на всички нас.
По бузите ѝ се стичаха нови сълзи и тя облегна глава на гърдите му.
– Да те видя в Шираури наистина ме заболя – промълви тя. – Но само в началото. Толкова се радвам, че ти беше тук за всичко това, Кацуо. Благодаря ти, че остана с мен.
Ръцете му се стегнаха около нея и тя затвори очи, наслаждавайки се на усещането, че е държана. Меко, топло задоволство се промъкна през нея и болката от самотата, която бе търпяла три години, замлъкна за първи път след смъртта на Хана.
С дълга, беззвучна въздишка тя направи всичко възможно да запомни усещането, защото знаеше, че вероятно никога повече няма да го изпита.