Глава 11
За да прекоси северните планини обратно към Шион, Юмей създаде проход през Цучи, който им позволяваше да преодолеят разстоянието само за няколко крачки. Беше използвал същото умение, за да стигне до острова на Орочи. Макар че подготовката на заклинанието отне няколко часа, за него то беше по-лесно, отколкото да превозва пътници със смущаващата си способност за телепортация.
Когато пристъпи от тъмния праг, чу барабани. Главата ѝ се подръпна, когато я заля отвратителен страх.
– Защо е този шум? – Попита я Широ, когато Сусано се присъедини към тях, а Юмей разсея тъмната, пулсираща дупка през сферите с махване на ръка.
Еми обгърна с ръце себе си, за да потисне тръпките, които разтърсиха тялото ѝ. Белите ѝ дробове се свиха.
– Днес трябва да е дванадесети декември. – Тя не можа да скрие треперенето в гласа си. – Това е фестивалът в чест на началото на Осемте благословии на небето и земята – осемте дни, водещи до… до слънцестоенето.
През следващата седмица и един ден светилището щеше да почита всяка стихия – Вятър, Небе, Дърво, Вода, Гора, Земя, Буря и Огън – и да търси техните благословии преди слънцестоенето през деветата нощ, най-дългата в годината. Нощта, в която животът ѝ щеше да приключи.
Тя си пое несигурно дъх. Оставаха само осем дни. Къде беше отишло времето? Неразличимите дни, които бе прекарала на острова на Цукийоми, се бяха размили толкова много, че не осъзнаваше колко дълго е била там. Сега ѝ оставаше малко повече от седмица, преди всичко да свърши. Тя затвори очи и се съсредоточи не върху предстоящата си смърт, а върху намирането на небесното копие.
– Еми? – Промърмори Широ с присъствието си близо до нея.
Тя се съвзе и изправи рамене.
– Фестивалът може да затрудни намирането на Кацуо. Трябва да побързаме.
Без да поглежда към тримата йокаи, тя тръгна напред. Порталът на Юмей ги беше оставил точно извън източните земи, близо до реката – тя чуваше водата – и само след няколко минути ходене от земята се разнесе нежен шепот на топлина. Беше преминала през свещена земя.
На няколко крачки зад нея Сусано изсъска.
– Забравих колко неприятни са светилищата на ками.
Тя го погледна, но не коментира. Бариерата от тории може и да беше неудобна за куницуками, но поне не го отхвърляше. Широ, както винаги, изглеждаше необезпокояван от територията на светилището.
Нощта беше надвиснала над земята, носейки със себе си неприятен студен вятър. Мислеше си с копнеж за отдавна изгубеното си палто, докато се провираше през смърчовете, а тънкият слой сняг хрущеше под краката ѝ и се топеше в чорапите ѝ. Искаше ѝ се да беше взела обувки преди драматичното си бягство от остров Цукиоми.
Барабаните станаха по-силни, а между дърветата се процеждаше зловещо оранжево сияние, което трептеше, докато посетителите на фестивала минаваха пред фенерите. Когато Еми и йокаите се промъкнаха през гората, над постоянното бумтене се чуха разговори.
Когато се приближи достатъчно, за да различи формите на отделните хора, тя спря и се обърна към спътниците си. Нямаше как кануши, мико и сохей от светилището да не разберат, че спътниците ѝ не са хора.
– Вие тримата ще трябва да почакате тук – каза им тя.
– Последният път, когато дойде в това светилище, те нападна едно ками – каза Широ, повдигайки вежди. – Нали не си мислиш, че ще те изпусна от поглед?
Сърцето ѝ странно трепна и тя бързо поклати глава.
– Няма да отида далеч. Мога да помоля някого да намери Кацуо вместо мен.
Той я погледна продължително и скръсти ръце.
– Пет минути.
– Но това е… – Тя въздъхна. – Добре. Пет минути.
Без да губи време, тя се втурна през последния участък от дърветата и излезе на широката алея. По чакълената пътека в центъра на алеята имаше десетки пъстри сергии, предлагащи всичко – от храна, през талисмани и сувенири, до игри с награди, а на сергиите седяха мико, кануши и шепа частни продавачи.
Посетителите се движеха от щанд на щанд, някои облечени в ежедневни зимни дрехи, други носеха традиционни кимона и хакама с тежки хаори палта за топлина. Празничната атмосфера, подчертана от пъстрите дрехи, ярките надписи на сергиите и блестящите хартиени фенери, които висяха над главите им на дълги въжета, опънати между дърветата, заразяваше всеки човек. Макар че някои фестивали бяха тържествени, тази вечер имаше веселие и радост, празнуваше се края на една година и светлата надежда за нещата, които предстоят през следващата.
Застанала в сенките, Еми безполезно дръпна дрехите си. Синьото ѝ кимоно щеше да е подходящо, ако не бяха петната от мръсотия, засъхналата кръв на Широ и постоянните бръчки. Сигурно изглеждаше по-неприлично от спътниците си йокаи, включително Широ. Узуме бе използвал мистериозна магия върху дрехите си, за да ги почисти и поправи, така че само Еми изглеждаше като жертва на някаква катастрофа.
Надявайки се, че оранжевата светлина ще прикрие петната, тя забърза към кабинката в края на редицата, където две млади мико чакаха следващите си клиенти. На витрината се виждаха редици от разноцветни кнедли на шишчета, а зад тях имаше щанд със съдове с бълбукаща вода и контейнери със сосове.
Когато тя се поклони за поздрав, двете мико автоматично я отразиха, но щом се изправиха и я погледнаха по-добре, се поклониха много по-ниско.
– Милейди! – Възкликна по-голямата – може би на шестнайсет или седемнайсет години. – Помислихме, че вие… защо сте облечена така… искам да кажа… как можем да ви помогнем?
– Трябва да говоря със Сохей Кацуо. Знаете ли къде е той?
– Сохей Кацуо? – Мико погледна спътничката си. – Имаш ли някаква представа?
– Чихиро може би знае – отговори второто момиче. – Таро, нейното гадже, тренира с Кацуо. Мога да я попитам. Тя е в кабинката на омаморите.
– Моля те, побързай – каза Еми с благодарствен поклон.
Момичето напусна гишето и тръгна покрай редицата от кабинки, като се изгуби сред тълпата от весели посетители. Барабаните продължиха да звучат в равномерно, лаконично темпо.
– Милейди – несигурно каза останалото мико – мислех, че сте заминали на по-безопасно място след нападението…
– Посещавам ви само за кратко. – Без да иска да бъде въвлечена в теми, свързани с живота и смъртта, Еми направи жест към подбраната храна. – Дангото изглежда вкусно. Направихте ли го?
– Ние с Йошико направихме всички – каза момичето ярко. – Това е рецептата на баба ми и е най-доброто, което някога ще опиташ, обещавам.
С подканата на Еми мико се впусна в описание на различните вкусове и сосове за кнедлите. Прикривайки нетърпението си и пренебрегвайки празния си, болящ стомах, Еми слушаше учтиво, докато другото момиче – Йошико, както предположи – не се върна с бягане, а червената ѝ хакама се развяваше около краката ѝ.
– Кацуо участва в шествието. – Поклони се Йошико в знак на извинение. – Започва след няколко минути.
Раменете на Еми се отпуснаха. Щеше да минат няколко часа, преди да може тайно да го дръпне настрани.
– Благодаря – каза тя с още един поклон. – Ще изчакам, докато той се освободи.
Докато се отдръпваше, двете мико се намръщиха към нея.
– Милейди – каза по-възрастното момиче – мога ли да попитам… всичко наред ли е?
– Да, разбира се. Просто ще тръгна по пешеходната пътека към светилището, за да избегна тълпите.
Оставяйки момичетата с разтревожени изражения, тя се оттегли в скриващите се сенки на дърветата.
– Това беше повече от пет минути, малка мико.
Скочила и едва сдържайки писъка си, Еми се завъртя и видя Широ само на крачка от нея, облегнат на ствола на млад дъб. Той я гледаше с измъчен поглед.
– Не мога да повярвам, че остави това момиче да говори за данго толкова дълго време и не си взе със себе си нито едно. Говорим за жестокост…
– Милейди! – Обади се глас почти точно зад Еми. – Милейди, къде…
Мико от сергията се завъртя около един храст и почти се блъсна в гърба на Еми. Тя се дръпна настрана, стиснала в ръцете си чиния с кнедли.
– Милейди, помислих, че може да ви хареса… – Погледът ѝ се премести покрай Еми към Широ, който се беше скрил зад едно дърво, твърде тясно, за да го скрие. Очите на момичето ставаха все по-широки и по-широки, като се стрелкаха по лицето му и нагоре към ушите му, преди да се спрат на рубинените му ириси. Лицето ѝ побеля, а чинията изхвърча от ръцете ѝ и се приземи с лице надолу в снега.
Опасявайки се, че момичето ще изкрещи, Еми хвана Широ за ръката и го дръпна от едната си страна. Тя се насили да се усмихне.
– Това е Широ – каза тя спокойно. – Той е мой гост на фестивала тази вечер.
Устата на момичето се отвори и затвори.
– Но това е… това е…
– Да, той е йокай – каза Еми – но също така е съюзник на Аматерасу и е добре дошъл в светилището.
– Той… е?
– Да, абсолютно.
– О. – Момичето примигна няколко пъти, като се опитваше да възстанови самообладанието си. Притиснала ръце към бедрата си, тя предложи колеблив поклон за поздрав. – За мен е чест да се запозная с теб, йокай Широ. Името ми е Ая.
– Ая – промърмори Широ. – Удоволствието е мое. Всяка жена, чието готвене може да произведе толкова божествен аромат, е дама, която искам да познавам.
Челюстта на Еми се отвори. Тя я затвори.
По бузите на Ая разцъфна руменина и тя сведе глава.
– Съжалявам, че го изпуснах. Искаш ли… искаш ли да донеса още?
– Не бих искал да те притеснявам – отвърна той, а онова съблазнително мъркане покри думите му. Еми знаеше точно какви тръпки предизвиква то по гръбнака на Ая, защото правеше същото и с нея.
– Нямам нищо против – каза Ая задъхано. – Ще донеса веднага!
Усмихвайки се срамежливо, тя се втурна обратно към кабинката си.
В момента, в който си тръгна, Еми насочи погледа си към Широ.
– Какво беше това?
– Какво беше кое?
– Това!
Той повдигна вежди.
– Нямам нищо против да ям от земята, но ти каза, че си гладна. Не искаш ли да хапнеш?
– Да, но не трябваше… – Тя прекъсна остатъка от изречението, без да иска да го обвини, че флиртува с мико. – Защо не я чу да идва?
– Да чуеш стъпките на един човек в тази шумотевица? Има толкова много шум, че няма да чуя, ако…
Юмей се появи от тъмнината, последвана от Сусано.
– … някой се приближи зад мен – завърши Широ.
– Какво е това забавяне? – Попита Юмей, а в очите му се появи раздразнение.
– Храна – отвърна Широ.
– Какво?
– Чакаме храна.
– Тук? Организирали ли сте доставка? – Попита Юмей саркастично.
– Трябва да тръгваме – каза Еми бързо. – Ая може и да се справи с един йокай, но…
Ая заобиколи храсталака, грееше ярко и носеше поднос, натоварен с всички видове данго от сергията си. Стъпките ѝ се забавиха, когато видя, че броят на чакащите я хора се е удвоил.
Зад гърба ѝ друго мико, носещо чиния с храна, надникна в храсталака. И още една. Четири млади жени се тълпяха зад Ая, като гледаха трите йокаи със смесица от страхопочитание и трепет.
Ая се поклони, като се държа грациозно дори с натоварената си с храна табла.
– Помислих си… помислих си, че може да ви хареса да опитате няколко различни вида храна?
Еми стисна устни. Подозираше, че желанието на Ая да се похвали с един от неуловимите и забранени йокаи е истинската ѝ мотивация да покани другата мико.
– Благодаря ти, Ая – промълви тя, без да знае как елегантно да отстрани петте мико.
Момичетата се приближиха, взирайки се невъзмутимо в трите йокаи. Сусано се премести зад Юмей.
– Ще бъде ли страхливо да отстъпим? – Промълви Куницуками.
– Да – отвърна Юмей, без да се колебае.
Сусано измърмори нещо друго, но думите бяха твърде тихи, за да ги чуе Еми.
Широ се усмихна на колегата си йокай и заобиколи Еми. При този знак за добре дошли колебанието на Ая изчезна и тя се усмихна възторжено, като му предложи да опита един вид данго. Той взе едно шишче и сякаш това беше някакъв сигнал, останалите четири мико го наобиколиха, като се надпреварваха да му предлагат следващото нещо.
Застанала до Юмей и Сусано, без да подозира как да реагира, Еми наблюдаваше как Широ опитваше от всяко блюдо и правеше щедри комплименти, които караха и петте мико да сияят от гордост. Сърцето ѝ се сви при изчервяването на момичетата и възхитените им погледи. Той имаше същия ефект върху нея.
Едно от момичетата се обърна към Еми и протегна чинията си. Неспособна да пренебрегва повече глада си, Еми прие чинията и позволи на момичето да я натовари с няколко деликатеса.
Отдалечавайки се от Широ, Ая срамежливо се приближи до Сусано, вероятно избирайки него пред Юмей, защото момчешкият му вид смекчаваше заплашителната аура, която двамата носеха.
– Мога ли да предложа малко данго? – Попита тя.
За миг изглеждаше, че Куницуками на бурята ще продължи да се крие зад Юмей, докато хората си тръгнат. След това с раздразнен поглед към Широ той взе шишче от чинията и без ентусиазъм откъсна със зъби първото кюфте. Ая се вгледа очаровано в устата му, където за кратко се виждаха острите му кучешки зъби. Той сдъвка бързо и преглътна, след което се втренчи в шишчето.
– Много е хубаво – промълви той неохотно. Погледна към Юмей. – Трябва да го опиташ.
Ая посочи едно шишче, полято с тъмен сос.
– Опитай това.
Юмей също опита от едно шишче. Изражението му не се промени – но веднага си взе още едно. Докато двамата със Сусано бързо поглъщаха всички кнедли на Ая, Еми се чувстваше странно неадекватна. Обучението ѝ по камигакари не включваше уроци по готвене.
– Ецуко! – Възкликна едно от момичетата със смях и ужас.
Еми се огледа и едва не се задави с храната в устата си. Едно от по-младите мико беше хванало ухото на Широ и го държеше с усмивка на лице. Той стоеше замръзнал, твърде изненадан, за да реагира.
– Толкова е меко – каза Ецуко с кикот. – Като котешка козина.
Лицето ѝ светна от любопитство, другото момиче посегна към другото му вулпиново ухо.
Еми запрати чинията си към Ая и удари китката на момичето далеч от Широ. Когато се завъртя върху Ецуко, момичето пусна ухото му и се усмихна безропотно.
– Извинявам се, милейди. Не можах да се сдържа.
– Не ми се извинявай – отвърна Еми. – Йокаите заслужават същото уважение, каквото бихте оказали на всяко ками. С неуважението си позориш Аматерасу. – Тя впери студен поглед в Ецуко, докато момичето не се наведе в извинителен поклон. – Време е всички да се върнете в кабинките си.
Момичетата изръмжаха разочаровано. Еми се изправи.
– Сега.
Мико с неохота се оттегли. Ецуко се нацупи и погледна Еми изпод миглите си. Ая я последва последна, като промърмори извинение. Еми се обърна обратно към тримата йокаи, които не можеха да скрият облекчението си. Ушите на Широ бяха сплескани до главата му, сякаш очакваше нова изненадваща засада.
– Съжалявам – каза тя, смутена от своя колега мико.
Сусано, който изглеждаше по-мърморещ, отколкото Юмей обикновено, се обърна настрани от бъбрещата тълпа отвъд тънката бариера от дървета.
– Предпочитах, когато хората бягаха при вида ни.
Ако тези мико бяха разбрали какъв точно йокай зяпат, щяха ли да побягнат в обратна посока? Когато Еми навлезе сред йокаите, отвеждайки ги далеч от шумните кабинки, тя осъзна, че е също толкова облекчена, че мико са си тръгнали. Колко странно беше, че предпочиташе трите смъртоносни неземни същества на своя страна пред компанията на своите събратя?
Назад към част 11 Напред към част 13
