Глава 12
Еми поведе Широ, Юмей и Сусано навътре в дърветата. Йокаите я последваха безмълвно, докато тя се насочваше към залата за поклонение. Когато успя да различи покрива на светилището през листата, тя спря и сгъна ръце, за да се стопли. Краката ѝ, чиито чорапи бяха напоени с разтопен сняг, я боляха от студа.
Темпото на барабаните се увеличаваше и шумолящата тълпа утихна, докато тя чуваше само състезателния ритъм. Тогава той спря. Настъпи тишина.
Ярка светлина изсвистя в небето, после се разби на хиляди искрящи лилави звезди, които пламнаха на фона на кадифеното нощно небе.
Еми изтръпна от възторг.
– Фойерверки! Забравих, че тази година ще има фойерверки.
Друго светещо петно се издигна високо. С рязък трясък то се разцъфна във водопад от блещукащи алени камъни.
– Колко време ще продължи това? – Попита Юмей.
– Не съм сигурна. – Тя погледна през клоните към небето. – Не са правили фойерверки на този фестивал от десет години.
Юмей измърмори недоволно.
– Искаше да се обадиш на карасу, нали? – Попита Сусано. – Можем да го направим, докато чакаме.
– Да – съгласи се Юмей. – Бих предпочел повече наблюдателни очи. Аурата тук…
Еми погледна натам, когато двамата със Сусано изчезнаха в тъмнината, но зрелището горе отново привлече вниманието ѝ. Десетина златни комети с блестящи бели опашки се издигнаха в небето със силни трясъци и Широ приплесна уши към главата си. Издигайки се на пръсти, тя изкриви врат, когато три пукащи червени сфери се разшириха в пръскане на зелена светлина, преди да угаснат.
– О – оплака се тя. – Оттук не виждам добре.
– Какво толкова специално има във фойерверките?
– Обичам фойерверки, а тези… – Тя прекъсна, преглъщайки трудно. – Правят заря само по време на фестивала „Осемте благословии на небето и земята“, по време на слънцестоенето, когато Аматерасу избира камигакари … и по време на слънцестоенето, когато слиза.
Ентусиазмът ѝ спадна и тя се отпусна на петите си, а раменете ѝ се свиха. Широ я изгледа, а ушите му се отдръпнаха при следващото бумтене на ракетата. Ръцете му се плъзнаха около кръста ѝ.
– Широ, какво…
Той я придърпа към себе си и се изстреля на най-ниския клон на близкия дъб. Тя сложи ръце около врата му, докато той се издигаше в разперената корона от клони. Приземи се на един твърде крехък клон на десетки метри над земята, облегна се на ствола и я завъртя в прегръдките си така, че тя да е с гръб към него.
Каскада от ослепителни искри избухна в небесната шир пред нея. Обградени от клоните на дъба, фойерверките изригваха в непрекъсната вълна: огнени цветове, вихрени спирали и блестящи звезди, които се разпръскваха във всички посоки. Алени, изумрудени, шафранови, керемидени и блестящи фуксии рисуваха фантастични шарки в черното, гаснеха в меки искри само за да може следващата свистяща ракета да се изстреля в небето и да разпръсне цветовете си в нощта.
– О – въздъхна тя. Тя се облегна на него, оставяйки момента да потъне в душата ѝ – пламтящите цветове и форми, ръцете му около нея, топлината му на гърба ѝ. Тя плъзна ръката си надолу към неговата и сплете пръстите им.
– Фойерверките преди десет години бяха точно такива. – Тя облегна глава на рамото му, докато гледаше. – По-голямата част от онази година е някак размазана, но си спомням всичко за фестивала.
Палецът му се плъзна по гърба на ръката ѝ.
– Какво беше?
– Всички момичета, които се бяха подготвили специално за тази година, дойдоха в Шион в деня преди слънцестоенето. Аматерасу избра нова камигакари няколко години по-късно от очакваното, така че в светилището се бяха събрали над двеста момичета на възраст между осем и десет години. Някои от тях бяха пътували от много далеч.
Тя изчака вълната от пукащи комети да изчезне в тишина.
– Първото нещо, което направих, когато се събудих със знака камигакари, беше да изтичам да го покажа на родителите си. След това беше голям водовъртеж – показване на кануши, първа среща с гуджи, ритуали и церемонии за пречистване, всякакви неща. По онова време не разбирах повечето от тях. Група мико ме облякоха в най-красивото кимоно, което някога бях виждала. Чувствах се като принцеса. Те ми се караха, че се въртя и мачкам оби.
– Родителите ти – промълви той. – Никога преди не си ги споменавала.
Гърлото ѝ се стегна.
– Майка ми почина, когато бях на дванадесет години. Баща ми… престана да ме посещава след това.
Той се поколеба, сякаш обмисляше дали да попита повече за родителите ѝ.
– Какво се случи, след като беше облечена като принцеса?
Тя отново се отпусна срещу него.
– Трябваше да седна в покрит паланкин, носен от сохеи. Бяхме начело на процесия от мико и кануши и дузина сохеи на коне. Моите придружители бяха седемте други богове. – Тя наклони глава назад и му се усмихна. – Те бяха просто мико и кануши в костюми и маски, но за мен бяха истинските Амацуками и Куницуками.
Очите му заблестяха от плаващите светлини отвъд клоните на дърветата.
– Ако носиш лицето на някой ками, можеш да призовеш към себе си докосване до тяхната сила.
Тя се разсмя тихо.
– Съмнявам се, че истинските ками биха споделили силата си с хората, които носят тези глупави маски. Но през онази година бях възхитена от всичко. Фойерверките започнаха по време на процесията. Носена в паланкин, заобиколена от богове, воини и кануши, с небето, осветено като магия, никога не съм се чувствала по-специална.
В годините след това, дори когато постоянният натиск я изтощаваше, дори когато беше загубила родителите си, а след това и най-добрата си приятелка, тя се наслаждаваше на усещането за специалност. Да бъде избраница на Аматерасу и обещанието за благословено бъдеще беше всичко, което я крепеше през самотата и изолацията, през безкрайните жертви и задължения.
Част от нея обаче отчаяно искаше да бъде обикновена, средна и забравена. Част от нея искаше да бъде просто още една жена, която стои в двора на светилището, носи красиво кимоно и се радва на фойерверки – без да обръща внимание на ками, на йокай, на предстоящата жертва на едно момиче, което просто искаше да се чувства специално и ценено.
Но тя не можеше да избяга от него, дори да се наслади на фестивала като всички останали. Тези фойерверки бяха празник на камигакари и на изпълнението на нейната цел след осем дни. Те отбелязваха края на един етап от живота ѝ и началото на следващия. Докато тълпата се задъхваше и възклицаваше, тя нямаше представа, че участва в церемонията по посрещането на едно ками… и в сбогуването със съда на това ками.
Оставаше толкова малко време. Вече само няколко дни. Животът ѝ се въртеше по спиралата и тя не можеше да направи нищо, за да забави последния удар към съдбата си, към своя край.
Ръцете на Широ се свиха около нея и едва тогава тя осъзна, че гърдите ѝ се надигат от безмълвното усилие да сдържи риданията си. По бузите ѝ се стичаха сълзи, студени върху кожата ѝ.
– Еми – прошепна той.
– Съжалявам – изпъшка тя, преглъщайки сълзите си. – Аз просто… Те… те правят още една заря след слънцестоенето, но аз… аз няма да…
В гърлото ѝ заседна ридание и тя сви рамене, за да скрие сълзите си, като се мъчеше да изтласка мъката и страха обратно в сърцевината си. Как можеше да плаче за съдбата си, когато той бе страдал много повече от нея и то в продължение на много повече години? Какво беше преждевременната смърт в сравнение с безсмъртния живот, завинаги опетнен от болка и самота? Тя щеше да умре, но той щеше да живее вечно, без да може да избяга.
– Широ, ще… – Тя си пое треперещ дъх. – Ще гледаш ли фойерверките след слънцестоенето? Ще ги гледаш ли… вместо мен?
Светлината проблесна и шумът продължи, но тя не можа да се насили да вдигне поглед. Ръцете му се отпуснаха и той я дръпна с лице към себе си.
– Каквото поискаш от мен. – Той я приближи и хвана ръката ѝ в своята, като я вдигна. С присвити очи той притисна устни към кокалчетата ѝ. – Каквото пожелаеш, от каквото се нуждаеш. Заповядай ми, малка мико.
Сърцето ѝ прескочи един удар. Вълнуващата ѝ скръб утихна и ръката ѝ трепереше, а устните му все още докосваха кожата ѝ.
– Нормално ли е Куницуками да казва това? – Попита тя тихо.
Погледът му се спря на нейния.
– Мога да кажа всичко, което пожелая.
Тя се вгледа в него, а пулсът ѝ още повече се ускори. Така изненадана от думите му, тя почти бе пропуснала промяната в говора му. Почти бе пропуснала промяната в очите му, онова сияние на древна сила.
И все пак не беше сигурна. Кой беше той в момента? Широ… или Инари?
– Ако се съмняваш в искреността ми, ще го повторя. – Тези изгарящи, древни очи я държаха като пурпурни вериги и я поглъщаха. – Заповядай ми, Еми.
Този път сърцето ѝ не се препъна. То се издигна. Колко небрежно, колко уверено той ѝ заповяда да го управлява. Без ограничения, без колебание или съмнение, той поиска от нея да го помоли за всичко, което поиска. Всичко, което пожелаеше.
През нея премина тръпка. Преди да успее да се замисли, преди дори да осъзнае, че говори, думите се изплъзнаха от предателския ѝ език.
– Целуни ме.
Мигът на изненадата му избледня почти мигновено. Връхчетата на пръстите му докоснаха брадичката ѝ и проследиха челюстта ѝ, улавяйки мокрите следи от сълзите ѝ. Той плъзна ръка в косата ѝ и отметна главата ѝ назад.
Устните му се докоснаха до нейните, леки и дразнещи. След това ръката му се вкопчи в косата ѝ и той притисна устата си към нейната. Обвила ръце около врата му, тя се придърпа по-плътно към него, докато той се подпираше на ствола на дървото зад него. Той я целуна бавно, нежно, а топлината се разнасяше в центъра ѝ при всяко малко движение. С бавна прецизност той изследваше всеки аспект на устните ѝ, сякаш запаметяваше всяко докосване.
Горещото желание се преплиташе с нежната сладост, докато тя не се почувства сякаш плува, прикована към този свят само чрез неговото докосване. Когато дъхът ѝ забърза и тя потрепери, той плъзна езика си между устните ѝ. Тя отвори устата си за него и той задълбочи целувката, докато краката ѝ не се разтрепериха от слабост, а топлината я прониза. Тя хвана косата му с две ръце и притисна устата му към своята, нуждаеше се от него, искаше този момент никога да не свършва.
Ръката му все още беше вкопчена в косата ѝ, но той вдигна глава. Замаяна, тя всмукна въздух. Устните ѝ пулсираха, студени и болезнени в отсъствието на устата му.
Погледът му я изгаряше, огън и нужда, и искане, и… и неизказан въпрос, който тя не можеше да разчете. Тя все още не знаеше на кого принадлежи този гладен поглед с нотка на диво притежание. Широ и Инари се бяха слели в едно, докато за първи път тя не можеше да различи двете му половини.
„Заповядай ми. Всичко, което искаш, всичко, което желаеш.“
Нямаше значение колко от Инари се бе вляло в Широ. Нищо нямаше значение, освен желанието, което кипеше в очите му – и дълбоката болезнена нужда, която се криеше зад него. Нуждата му от нея, от нейното приемане, от нейното желание… от нейната любов.
Тя дръпна главата му надолу, докато устните му не се допряха до нейните.
– Докосни ме – заповяда тя шепнешком.
Искаше ръцете му да са върху нея. Искаше докосването му, целувката му, всичко. Искаше да бъде негова. Искаше той да бъде неин.
Топлата му ръка обгърна лицето ѝ, нежно и внимателно, и я целуна с внезапна агресия, с изпепеляващата топлина на пламъците. Контрастът между взискателната му уста и нежните му ръце запали ад в нея и тя отново го хвана за косата.
Хванал се за ствола, преди да се изплъзнат от клона, той изръмжа срещу устните ѝ, а звука я разтърси.
Ръката му върху лицето ѝ се плъзна надолу, пръстите му се затъркаляха по меката кожа под челюстта ѝ, след което се спуснаха по чувствителната страна на шията ѝ. Прекъсвайки целувката, той се вкопчи в кожата, която пръстите му дразнеха. Горещата му уста се движеше по шията ѝ, следвайки пътя на ръката му.
Пръстите му уловиха яката на кимоното ѝ, а зъбите му докоснаха мястото, където се съединяваха шията и рамото. Когато избута плата от рамото ѝ, студеният въздух погали кожата ѝ. Ръката му се плъзна под ръба на кимоното и проследи линия по гръбнака ѝ. Тя се изви в него, а от нея се изплъзна тих стон.
Той се успокои при този звук, а после устата му се върна по шията ѝ, докато устните му не се допряха до ухото ѝ.
– Еми – издиша той.
С оглушителен трясък светлината се разнесе между дърветата.
Широ се изправи толкова бързо, че кракът му се подхлъзна на тънката клонка. Те се наклониха опасно, а после се преобърнаха. Еми изкрещя, но викът ѝ се изгуби в свистящите фойерверки. Широ се завъртя във въздуха и се приземи без грация върху дебел клон на десетина метра под първоначалния им стоеж. Еми се вкопчи в раменете му, а сърцето ѝ заби силно.
В тъмното небе финалът на ярките цветове избледня, а искрящите остатъци се изсипаха като дъжд, докато се смаляваха до нула.
Еми се обърна към него, все още отнесена, за да го попита какво е искал да каже, преди да паднат – какви думи щяха да последват онова меко, почти болезнено издишване на името ѝ – но движение в двора привлече вниманието ѝ.
– Процесията е тук – промълви тя.
Той се наведе напред, а ръцете му все още бяха увити около кръста ѝ. В двора редица носещи мечове сохеи предвождаха три царствени фигури в пластове плаващи одежди и прости бели маски. Представителят на Изанаги носеше златни нюанси, Изанами – бордо, а Цукиоми – сини. Зад тях шестима сохеи носеха дървен паланкин с плосък покрив и отворени страни. На възглавницата вътре беше коленичила жена с подходяща маска и аметистови одежди. Тя се държеше царствено, а ръцете ѝ бяха прилежно поставени в скута.
След паланкина вървяха още четири фигури. Отпред мъж и жена вървяха един до друг. Той носеше одежди в кафяви нюанси и стилизирана маска на мечка, а тя – зелено кимоно и маска на сова. На няколко крачки зад тях стояха двама мъже, единият от които носеше маска на дракон и дрехи, за които знаеше, че са тъмносиви, но на светлината на фенера изглеждаха черни. А другият, в червени одежди, носеше маска на бяла лисица.
Тя се загледа в представителя на Инари, после в йокая до нея, борейки се със странно чувство за сюрреализъм. Куницуками от плът и кръв беше точно тук, с ръце около нея.
И тя му беше заповядала да я целуне. Да направи нещо повече от това да я целуне. Бузите ѝ почервеняха.
Широ се съсредоточи върху процесията, която спря пред огромната зала за поклонение.
– Не трябва ли ти да си тази в паланкина?
– Да. – По някаква причина тя не можеше да откъсне поглед от профила му, очите ѝ проследяваха формата на носа, челюстта и устните му, които току-що се бяха плъзнали по шията ѝ. – Чудя се кого са избрали да ме замести?
Той изучаваше процесията, като сякаш не забелязваше вниманието ѝ към него.
– Какво ще се случи по-нататък?
– Щом влязат в светилището, фестивалът приключва. Няма какво повече да се види. – Тя погледна към зрителите, които се отдалечаваха от двора, без съмнение връщайки се към входа на светилището. – Посетителите вече си тръгват. Скоро ще можем да вземем Кацуо.
– Виждаш ли го?
Тя погледна към почетния караул на Сохей.
– Там – отпред, в далечната страна на двора.
Тъмната коса на Кацуо, винаги разрошена, независимо какво правеше с нея, се забелязваше лесно. Той изчака заедно с колегите си сохеи, докато паланкинът беше спуснат на земята. Мико, която беше заела мястото на Еми, се изправи грациозно и стъпи на плочника. Обикновената маска скриваше лицето ѝ, а разпуснатата ѝ коса падаше почти до коленете на широка вълна. Трябваше да е перука – дори косата на Еми не беше чак толкова дълга.
Еми прокара пръсти през един заплетен кичур.
– Чудя се кой знае, че не съм аз?
– Очевидно не си ти. Тя се държи по различен начин – каза разсеяно Широ, докато сканираше двора, а между веждите му се образува бръчка. – Дори и да не беше до мен, тя нямаше да ме заблуди нито за миг.
Толкова ли беше запознат с вида ѝ, с тънкостите на езика на тялото ѝ? Може би му се струваше очевидно, но тя се съмняваше, че някой друг подозира, че това не е тя, която се плъзга успокоително от паланкина.
– Нещо не е наред – изръмжа Широ.
– Не е наред? Какво…
Дълбок, нечовешки стон се разнесе из нощта.
Звукът се повтори – скърцащият стон на разместващата се земя. Чукване. Силно пропукване. Еми сграбчи ръката на Широ, когато клонът под тях завибрира.
С писък на разкъсващ се камък дворът се издигна нагоре – и изпод земята нещо оживя.
Назад към част 12 Напред към част 14
