Глава 21
Тишината беше рядка стока, която Еми беше започнала да цени през последните няколко дни. Тя коленичи в ъгъла на обширния апартамент на Аматерасу, с лице към малкото лично светилище, което беше поставила. Огледало с размерите на дланта ѝ, блестящо в утринната светлина, проникваща през прозорците, се намираше пред миниатюрно копие на сградата на светилището.
С ръце, грижливо сгънати в скута ѝ, тя остави мислите си да блуждаят. Беше приключила с двучасовата си медитация и сега чакаше мико да я прибере за следващия ден от програмата ѝ. На разсъмване беше приключила церемонията по благославяне на стихията Буря, а утре сутринта щеше да извърши последната церемония по благославяне на стихията Огън. След това щеше да последва процесия през територията на града, своеобразно публично изпращане. След това тя ще влезе в светилището на Аматерасу, където ще прекара остатъка от деня в медитация насаме.
След това ще започне последната ѝ нощ.
При нормални обстоятелства залезът на слънцето довеждал другите Амацуками в светилището. Те придружавали камигакари до мястото на церемонията и когато нощта била най-дълбока, Аматерасу се спускала в новия си носител.
Но това слънцестоене щеше да бъде различно. Вместо трима Амацуками, четиримата Куницуками и техните васали щяха да придружат Еми. И вместо на мястото на церемонията, те щяха да пътуват до свещеното място, където Изанами възнамеряваше да отвори Моста. Еми не знаеше точно кога и къде ще слезе Аматерасу. Но в някакъв момент през следващата нощ животът ѝ щеше да приключи.
През последните четири дни Куницуками и техните васали търсеха скритото място на Изанами. Те не успяха да открият нито нея, нито Изанаги, нито Цукиоми. Куницуками бяха променили подхода си и сега планираха да нападнат враговете си от засада в момента, в който се появят на свещения мост. Оставаха само тридесет и шест часа, а Куницуками и техните васали бяха заети с трескава подготовка – събираха допълнителни воини, създаваха заклинания и усъвършенстваха оръжия.
Еми не знаеше колко йокаи бяха събрали Куницуками за толкова кратко време. Самата тя не беше виждала нищо от това и знаеше само това, което Кацуо и Нанако ѝ бяха разказали. Едва беше виждала Широ.
Опита се да не позволява това да я притеснява. Опитваше се да държи болката дълбоко заровена. През изминалите дни имаше повече от достатъчно неща, които да я занимават и разсейват, и никога досега не беше изпълнявала задълженията си на камигакари с такава отдаденост. Хармонията ѝ с ки и духа на Аматерасу трябваше да бъде съвършена до слънцестоенето. Сега, повече от всякога, много неща зависеха от успешното слизане на Амацуками.
Въпреки обещанието на Аматерасу към Широ, Еми не очакваше да види края на битката им срещу Изанами. Но това нямаше значение. Фокусът на Еми беше насочен към нейната роля. Тя не се доверяваше на силата си, на уменията си в битката или на контрола си над вятъра. На нея не можеше да се разчита да помогне за победата над Изанами. Но беше камигакари от десет години и знаеше, че може да се справи перфектно.
Не си позволи да помисли, че животът ѝ щеше да приключи след по-малко от два дни. Всеки войник, който влизаше в битка, очакваше, че този ден ще бъде последният му. Това не беше по-различно.
Отваряйки очи, тя се изправи на крака и се протегна. Стаята, красива, но оскъдна, предизвика у нея чувство на самота. Нанако и Кацуо бяха най-близките ѝ спътници по време на подготовката и макар да не можеха да я виждат често, приятелството им я бе превело през мрачните моменти.
Силно почукване прекъсна мислите ѝ и тя бързо извика:
– Влез.
Вратата се отвори и Нанако се втурна вътре, носейки голяма платнена чанта и цяла препаска дрехи.
– Еми – каза тя енергично. – Приключила ли си с медитацията? Отлично. Имам дрехи за теб.
– За какво да се преоблека? – Попита Еми, чудейки се каква церемония може да е забравила – и защо Нанако ѝ помага, вместо Мико Тамаки, която се занимаваше с графика ѝ през цялата седмица.
– Побързай. Нямаме време за обсъждане.
Послушно тя се съблече по бельо, докато Нанако остави товара си и взе сгънато бледосиньо изделие. Мико се обърна, докато разклащаше дрехата, и я вдигна.
– Но това… – Веждите на Еми се смръщиха от объркване. – Това е сарафан.
– Прекрасен, нали? – Нанако го протегна. – А сега го облечи.
– Но защо…
– Трябва да отидеш на кратка разходка извън територията на светилището – обясни Нанако нетърпеливо. – И не искаме някой да те разпознае.
Мръщенето на Еми се задълбочи.
– Да напусна територията? Но…
– Вече закъсня. Ще ти обясня останалото по-късно. – Упоритият блясък в очите на Нанако се засили. – Просто го облечи.
Разтревожена защо трябва да напусне светилището, Еми навлече роклята върху главата си. Когато лекият памучен плат се настани върху кожата ѝ, тя се усмихна въпреки опасенията си. След като завърза презрамките зад врата си, тя повдигна ефирната пола и я размаха. В горната си част роклята беше бледо небесносиня, а в края на полите, дълги до прасеца, се превръщаше в жив кобалтов цвят. Тя устоя на желанието да се завърти.
– Прекрасна – повтори Нанако, като ѝ подаде тънък бял пуловер, който се закопчаваше отпред. Докато Еми го обличаше, мико извади подходяща панделка и завърза косата на Еми на тила ѝ.
– Нанако, защо трябва да…
– Последно нещо – прекъсна я Нанако и извади нещо от чантата си. Тя сложи на главата на Еми шапка с широка, разперена периферия. Мико я погледна, засия, после набързо изчисти изражението си. – Определено няма да те разпознаят.
– Но къде…
– Ела с мен. – Нанако върна чантата си на рамо и повлече Еми към вратата. – Няма време да обсъждаме всяка подробност!
– Не сме обсъждали никакви подробности – промълви Еми, следвайки мико по коридора. Роклята се развяваше възхитително около краката ѝ при всяка стъпка. Тя се намръщи на босите си крака, чорапите таби щяха да изглеждат нелепо със сарафанската рокля, но без тях се чувстваше странно гола. Никога през живота си не беше носила подобна дреха.
Когато стигнаха до входа, Нанако бръкна в огромната си чанта и извади чифт модерни сандали.
– Ето.
Еми се почеса по носа, докато поставяше сандалите и стъпваше в странно меките обувки.
Нанако отвори вратата и разкри Кацуо, който стоеше в дъното на стъпалата на слънчева светлина. Той вдигна поглед и се усмихна широко. Когато погледът му премина през новото облекло на Еми, бузите му се обагриха от слаба руменина.
– Изглеждаш чудесно, Еми – каза той, когато тя и Нанако се присъединиха към него.
– Аз изглеждам нелепо. Сега е декември, а не юли.
– Това е перфектна маскировка – обяви Нанако. – Никой няма да я разпознае.
Кацуо отново се усмихна, когато Нанако му подаде чантата си.
– Забавлявай се, Еми – каза ѝ мико. – Ще се видим на вечерята.
– Забавление? – Попита учудено Еми.
– Хайде – каза Кацуо и ѝ махна с ръка, докато Нанако изкачваше стъпалата и изчезваше в залата. – Вече закъсняваш.
– За какво закъснявам? – Попита Еми с раздразнение.
– Ще видиш.
Без да каже нито дума, той се отдалечи. Еми се втурна след него, а сандалите ѝ заскърцаха по петите. Мико и сохеите в двора ги погледнаха с любопитство, но никой не ги коментира, докато той я извеждаше през портата на пътеката, водеща към залата за поклонение. Докато я следваше, разочарованието ѝ се разпали в гняв. Той носеше обичайната си униформа. Защо тя беше тази, която беше облечена като кукла в реален размер? Колкото и сладки да бяха роклята и шапката, нито едното, нито другото бяха подходящи за зимата. Краката ѝ измръзваха и дори с пуловера ръцете ѝ изтръпваха от силния вятър.
Кацуо се отклони от главната пътека и се насочи покрай конюшнята и изоставената тренировъчна арена. Когато той се насочи към дърветата на север, гневът ѝ отново се превърна в опасение.
– Кацуо…
– Повярвай ми, Еми.
Тя побърза да го последва, като се придържаше към центъра на пътеката, където снегът беше утъпкан. Минаха под първото от дърветата, а високите смърчове хвърляха дълбоки сенки върху пътеката.
На десетина крачки пред тях Широ се бе облегнал на дебел дънер и чакаше сред сенките. Сърцето ѝ затрептя странно при вида му.
– Най-накрая – каза той, когато се приближиха. – Започнах да си мисля, че няма да дойдеш.
– Просто се радвай, че се справихме – отвърна Кацуо, като въпреки думите си звучеше весело. Той подаде на Широ чантата на Нанако. – В седем часа. Не закъснявай.
– Имай малко вяра.
Кацуо хвана ръката на Еми и я дръпна напред, като леко я побутна в посока на Широ. Тя погледна напред-назад между тях, твърде много въпроси се трупаха в главата ѝ. Не знаеше кой отговор да поиска първо.
– Забавлявай се, Еми – каза Кацуо, повтаряйки думите на Нанако на раздяла. Той погледна към Широ. – Пази я, йокай.
Широ се усмихна на неуважението на Кацуо. С прощално махване Кацуо се върна по пътеката и изчезна в ярката слънчева светлина отвъд заслона на дърветата.
– Широ – каза Еми и скръсти ръце. – Какво се случва?
Погледът му се плъзна по тялото ѝ и отново се върна нагоре, без да бърза, забелязвайки всеки детайл, и в лицето ѝ нахлу топлина. Тя изведнъж много добре осъзна колко малко плат покрива тялото ѝ в сравнение с обичайната ѝ униформа на мико и колко плътно роклята обгръща формите ѝ.
– Хайде – каза той и с жест я накара да го последва. – Не разполагаме с цял ден.
– Цял ден за какво?
Без да отговори, той зави по пътеката. На стотина метра навътре в дърветата леката, но постоянно присъстваща топлина на свещената земя избледня. Малко след това пътеката вече не беше чиста и тя трябваше да стъпва внимателно по натрупания сняг. Пръстите на краката ѝ бяха замръзнали.
Когато до ушите ѝ достигнаха шумолящи гласове, тя изненадано вдигна очи.
Отвъд една пролука в дърветата, в снега беше разпъната дълга палатка, достатъчно висока, за да се изправи вътре. На поляната около нея се смесваха йокаи – поне три пъти повече от васалите, които Куницуками първоначално бяха довели със себе си в Шион.
Тя се постара да не зяпа йокаите, докато Широ я водеше по-близо. Минаха покрай двама почти еднакви мъже в самурайски доспехи, с човешка форма, но с пернати глави и остри човки на орли, чиито големи крила бяха прибрани на гърба им. Една жена стоеше сама, облечена в напълно неподходящо дванадесетслойно кимоно – облеклото на кралици и императрици – с обикновена бяла маска, която покриваше лицето ѝ. Откъм дърветата бездейно се поклащаше драконова опашка с люспи – тъмночервена, за разлика от сините люспи на Сусано, и доста по-малка, а останалата част от звяра беше скрита в сенките.
Докато се успокояваше, тя забеляза група от четирима йокаи, които тихо разговаряха помежду си. Познатите тигрови уши стърчаха от дългата сребриста коса на високия мъж с гръб към нея.
– Това Бяко ли е? – Изпъшка тя.
При произнасянето на името му той се обърна. Тъмни ивици белязаха бузите му и когато я видя, златните му очи помръкнаха. Бяко тръгна към тях, а тримата му спътници го следваха. Спирайки пред Еми, той се наведе в най-ниския си поклон, а конската му опашка се люшна през рамо.
– Успокоен съм да те видя добре, Еми – промълви той. – Дължа ти голямо обезщетение.
– Дългът ти към мен и Сусано е на първо място – отвърна Широ преди Еми да успее, а тонът му беше студен и безмилостен. – Можеш да се тревожиш за предателството си към Аматерасу и нейното камигакари, ако преживееш слънцестоенето.
Бяко се изправи, а погледът му бе покорно сведен надолу.
Еми погледна несигурно между тях, после промълви:
– Спасяваше сина си.
Една от спътничките му, зашеметяваща жена с ябълковочервена коса до кръста, изглади предната част на кимоното си.
– Човек не пресича Куницуками без цена, както той знае.
– Приемам последствията от действията си – промълви Бяко.
– Другите шиджини са желани съюзници – каза Широ на жената. – Очаквам с нетърпение да се бия заедно с теб и Генбу.
При въпросителния поглед на Еми Бяко се обърна към спътниците си. Освен червенокосата жена, той беше придружен от тъмнокос мъж, който стоеше неподвижен и мълчалив, безмълвно наблюдавайки Еми с несъответстващи очи – едното черно като смола, другото сиво, почти толкова бледо, колкото сребърните ириси на Юмей. От другата му страна стоеше дребна жена с дълга до брадичката коса с необичаен лазурен оттенък и немирно лице.
– Генбу владее студа като своя стихия – обясни Бяко, посочвайки тъмнокожия мъж. След това кимна към червенокосата. – А Сузаку споделя същия афинитет към огъня като Инари. Те ще му помогнат да победи Изанаги.
– Изанаги – повтори Еми, разтревожена при мисълта, че Широ отново ще се изправи срещу огромната сила на слънцето на Амацуками.
Сузаку скръсти припряно ръце пред себе си.
– Ще бъде много интересно. Не е ли така, Генбу?
Все още загледан в Еми, тъмния йокай не каза нищо.
Широ застана между нея и Генбу и я отблъсна.
– Утрото намалява, малка мико. Хайде.
Преметнал чантата на Нанако през рамо, той се отправи към палатката. Наблизо лежеше голяма котка на тъмни райета, а по краищата на двете ѝ опашки като огнени кичури проблясваха сини пламъци. Няколко йокаи стояха точно отвътре, с гръб към отвора. Широ спря и ги изчака да се размърдат.
– Ой. – Той бутна рязко в рамото йокая пред себе си. – Встрани от пътя, пернато.
Мъжкият изръмжа и се завъртя, а мечовете на лявото му бедро се удариха. Другите двама край входа на палатката също се обърнаха и дъхът на Еми секна, когато забеляза черните пера, смесени с тъмната им коса зад еднаквите заострени уши.
Докато тя все още се взираше, Широ се промъкна през струпването на йокаи, насочвайки се към масата в центъра, където се бяха събрали още воини.
– Твоите дайтенгу са непокорни, Юмей – оплака се Широ.
Тенгу погледна към картата. Заедно с него се бяха събрали още тъмнокоси дайтенгу и няколко от другите васали на Сарутахико. Юмей стана от масата и отговори на Широ с твърде тих глас, за да го чуе Еми.
Йокаят, когото Широ беше бутнал, сложи ръка на бедрото си.
– Значи това е камигакари?
Въпросът му привлече вниманието на Еми и тя се насили да изправи гръбнака си, когато гранатовочервените му очи се присвиха, а погледът му беше далеч по-различен от този на Широ – по-скоро приличаше на вълк, който преценява ранено агне.
– Не е лошо. – Устните му се надигнаха, разкривайки остри кучешки зъби. – Изобщо не е лошо. Не бих платил и таксата на таю за нея, но…
Юмей се появи зад йокая толкова бързо, че можеше да се телепортира. Той хвана дайтенгу за косата и го изхвърли от палатката с достатъчна сила, за да го накара да се пързаля по снега на колене, докато мозъкът на Еми все още се съвземаше от факта, че йокая я е сравнил с куртизанка.
Юмей изрита дайтенгу върху лицето му, след което стъпи на тила му. Натискайки силно с крак, той каза:
– Няма да мръднеш от това място, Дзенки, докато не се върна. Не дишай дори.
Гласът му беше лишен от гняв, но той рядко показваше емоции дори когато беше разгневен. Той погледна назад към палатката, където останалите дузина дайтенгу стояха неподвижни. Не каза нищо, но посланието беше ясно.
– Непокорни – повтори разговорно Широ, докато се измъкваше от палатката.
Юмей измърмори раздразнено и се отдалечи от лагера, оставяйки Дзенки да лежи с лице в мръсния сняг пред входа на палатката. Еми все още примигваше към поваления дайтенгу, който не правеше опити да се изправи, когато Широ я подтикна към движение. Тя запляска със сандалите си и забърза заедно с него, докато Юмей ги водеше към нещо, което изглеждаше като напълно случаен участък от зеленина.
– Всичко ли е готово? – Попита Широ.
– Очевидно.
– Какво дали е готово? – Попита Еми, като си припомни, че няма представа защо стои насред снежната гора в лятна рокля, вместо да се подготвя за слънцестоенето. – Само че какво сте замислили вие двамата?
– Ако си недоволна – каза Юмей, обърна се към дебелия дъб до себе си и постави ръка на ствола му – обвинявай него. Това беше негова идея.
– Каква беше неговата…
Под ръката на Юмей изригна червена светлина и се завъртя по кората в спираловидни руни. Сиянието се разпространи във формата на груба врата, след което проблесна в непроницаем мрак – врата към Цучи.
Тя се отдръпна назад и погледна между тях.
– Защо си…
– Всички въпроси – прекъсна я Широ, закачи ръката си на гърба ѝ и я придърпа към себе си – ще получат отговор след малко.
– Но…
Юмей застана от другата ѝ страна и сложи ръка на раменете ѝ. Заедно двамата йокаи я насочиха към вратата в нищото и Широ влезе пръв, като я повлече след себе си. Студената тъмнина я обгърна и въздухът се сгъсти, пречейки ѝ да влезе. Юмей я избута в сгъстяващата се преграда, а Широ я дръпна и тя изхриптя, притисната между тях.
Невидимата бариера се отдръпна изведнъж и Цучи я изплю от другия край на портала, като почти я изхвърли от Широ и Юмей.
Докато се препъваше напред, я обля балсамираща топлина, а невъзможни звуци и аромати обсадиха сетивата ѝ – веселото чуруликане на пойни птички, шумоленето на вятъра в листата, аромата на глина и влажна земя.
Навсякъде около нея цъфтеше зелен живот. Дърветата достигаха до синьото небе, клоните им бяха отрупани с богата зеленина, а папратите се разстилаха по земята с широки, ветрилообразни листа. По гладките камъни се стичаше малък, бистър поток, а неравната земя се издигаше в стени на оврази от двете страни, като всеки скален перваз беше покрит с мек мъх и изобилстваше от растителен свят.
Влажният вятър, топъл и приветлив, развяваше полите на роклята ѝ, а покрай носа ѝ в пиянски полет профучаваше пеперуда, чиито крила проблясваха със сини и жълти ивици.
– Но… – прошепна тя. – Как… къде…?
– Един остров на около петстотин мили южно от континента – каза Широ. – Температурите тук са тропически през цялата година, макар че през зимата е малко по-хладно.
Тя се загледа наоколо, все още безмълвна. Петънца слънчева светлина, много по-топла, отколкото в Шион, танцуваха по лицето ѝ през балдахина от листа. От двете ѝ страни Широ и Юмей я наблюдаваха с изненадващо внимание.
– Не разбирам – успя да каже тя слабо.
Широ погледна нагоре, примигвайки срещу слънцето.
– Ти беше тъжна, че няма да видиш отново цветя или лятно слънце. Това не е съвсем същото, но… само за днес можеш да имаш лято още веднъж.
Гърлото ѝ се стегна болезнено.
– Вие ми уредихте още един ден лято преди… преди слънцестоенето?
Той кимна.
Тя погледна към сандалите и роклята си.
– И Нанако и Кацуо ти помогнаха?
Той отново кимна.
– И Юмей. Той избра това място.
– Не си направил нищо полезно – каза му Юмей – освен да ни тормозиш, докато не получиш това, което искаш.
Докато гледаше буйната дъждовна гора – гледка, която не беше виждала никога преди, сърцето ѝ се разтуптя, докато не си помисли, че може да експлодира. Емоциите я връхлетяха, твърде много наведнъж, и в очите ѝ се появиха неочаквани сълзи. Не можеше дори да погледне Широ, защото се страхуваше да не изгуби контрол. Вместо това прегърна Юмей.
Той се запъна една крачка назад, държейки ръцете си далеч от нея, сякаш нямаше представа как действа една прегръдка. Тя притисна лице към рамото му, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
– Благодаря ти, Юмей – задуши се тя.
– Тя плаче – изръмжа той на Широ.
– Опитай се да ѝ отговориш на прегръдката – каза Широ с кикот. – Това може да помогне.
С явно нежелание Юмей я обгърна с ръце. Тя потисна воднист кикот и го прегърна, знаейки, че това е единствената прегръдка, която вероятно някога ще получи от стоическия Тенгу. Колко дълги часове беше прекарал в изработването на портал, простиращ се на повече от хиляда мили? Колко енергия – сила, която трябваше да запази за битката по време на слънцестоенето – беше изразходвал за заклинание, което да ѝ даде един-единствен ден под лятното слънце?
Тя го пусна и се отдръпна. Той я погледна предпазливо, сякаш тя можеше да му устрои засада за втора емоционална проява, а после хвърли поглед към Широ, сякаш го обвиняваше за реакцията ѝ.
– Ще се върна по залез слънце – каза той и се обърна обратно към тъмната врата в голямото листопадно дърво, на което тя не знаеше името. – Не закъснявай.
Без да чака потвърждение, той влезе в мрака. Вратата се разтвори в светкавица от червена светлина и Еми остана сама с Широ в древната гора.
Назад към част 21 Напред към част 23
