Глава 22
Еми всмука сладкия, топъл въздух в дробовете си и се обърна към Широ, а в очите ѝ имаше сълзи.
Между веждите му се образува малка бръчка.
– Не си ли доволна от мен?
Тя притисна върховете на пръстите си към устните си и поклати глава.
– Не. Аз дори не знам какво да кажа…
– Трябваше да е изненада. – Той прозвуча малко защитно. – Ако ти бях казал предварително, щеше да откажеш да отидеш, за да не пропуснеш някое от нещата за камигакари.
– Аз ли пропускам нещата от камигакари? – Попита тя разтревожено, а после я обзе подозрение. – Гуджи Ишида знае ли за това?
– Ъм. – Ушите му се отдръпнаха назад. – Не точно. Но не се притеснявай. Нанако и Кацуо се справят с това.
– Но…
Той се усмихна.
– Хайде. Това дори не е най-хубавата част.
– Не е?
Тя се зачуди какво ли още може да има отвъд тази красива тропическа гора, докато той я водеше по дъното на оврага, а потокът се стичаше край тях. Заобикаляше ги неподвижната топлина на гората, а по земята танцуваха шарени сенки. Меките листа на папратта докосваха краката ѝ, а носът ѝ се изпълни с аромата на зелени растения.
Страните на оврага се стесняваха, докато двамата с Широ не преминаха между стръмни, обрасли с мъх скални стени, които се извиваха рязко, закривайки гледката ѝ към това, което се намираше пред нея.
Широ спря, после се обърна към нея.
– Затвори очи.
– Защо?
– Това е изненада.
Тя изпъшка.
– Не съм ли имала достатъчно изненади?
– Само още една.
Тя се предаде и затвори очи. Ръцете му докоснаха раменете ѝ, насочвайки я напред. Пулсът ѝ се ускори, вниманието ѝ се съсредоточи непропорционално върху ръцете му, а тънкия слой на пуловера ѝ беше много по-малка преграда, отколкото беше свикнала.
Той я насочи поне на две дузини крачки и над тях се понесе постоянен вятър, носещ познат аромат.
– Сега – промърмори той, гласът му неочаквано близо до ухото ѝ. – Отвори очи.
Тя се подчини. При гледката пред нея тежестта на тялото ѝ изчезна и тя се почувства така, сякаш плуваше вътре, придържана към земята само от кожата си.
Пред пръстите ѝ се простираше девствен бял пясък. Отвъд него вълните нежно се търкаляха по извития плаж. Тюркоазената вода блестеше на слънчевата светлина, толкова жива, колкото и небето, обсипано с мъгливи облаци, което се простираше безкрайно към хоризонта. Плажът оформяше закътан залив, а във водите на океана бяха осеяни малки островчета, препълнени със зелени папрати и избуяли от вятъра дървета.
Тя се взираше, белите ѝ дробове бяха заключени, а сърцето ѝ се пръскаше от зашеметяващата красота пред нея.
Широ нежно стисна раменете ѝ.
– Дишай, Еми.
Тя направи треперещо вдишване.
– Широ, това е… това е…
Той се приближи до нея и протегна ръка. Тя преплете пръстите им здраво и заедно излязоха на яркото, жарко слънце. Вятърът от океана се носеше към сушата, закачливо подръпваше косата ѝ и носеше аромата на солена вода. Пясъкът се разместваше под краката ѝ и покриваше сандалите ѝ.
Тя спря, събу сандалите си и продължи по горещия, песъчлив пясък към кристалната вода. И преди беше виждала океана, но не и по този начин. Нищо подобно. Цветът на водата, този ярък аквамарин, беше по-зашеметяващ, отколкото можеше да си представи.
На половината път по плажа Широ спря, за да остави чантата на Нанако и да свали собствените си обувки, несъмнено пълни с пясък. Тя пусна сандалите си до чантата и на фона на слънчевите лъчи разкопча пуловера си, смъкна го и го постави върху чантата. Омекотена от прохладния бриз, който духаше от водата, топлината целуна раменете и горната част на гърба ѝ, оставени голи от деколтето на роклята.
Не можеше да чака, затова продължи напред. Там, където вълните се срещаха с плажа, мокрия пясък се свличаше под краката ѝ. Една ниска вълна я връхлетя и тя изпищя при допира със студената вода. Усмихвайки се, тя се плисна по-дълбоко и следващата вълна се втурна през глезените ѝ. С едната си ръка придържаше шапката си и тичаше успоредно на вълните, а пясъкът летеше зад нея.
Когато една вълна я застигна, плискайки краката ѝ, тя се задъха и се завъртя със смях. Широ я наблюдаваше от няколко крачки и тя се спря, несигурна и смутена. Той пресече пясъка, за да се присъедини към нея, и когато тя примигна към него, вдигна ръка, а палецът му докосна ъгълчето на устата ѝ.
– Не спирай да се усмихваш – промърмори той.
Дъхът ѝ секна и тя отново се усмихна. Устните му се извиха в отговор. Хвана го за ръка и го повлече със себе си нагоре по плажа, докато пясъкът не отстъпи място на скалите, които стърчаха от водата. Тя се качи на един горещ, плосък камък, за да се вгледа в блестящите вълни, осеяни с бяло в далечината.
С широко отворени от удивление очи тя го погледна.
– Ще прекараме целия ден тук?
– До залез слънце.
Тя притисна ръка към гърдите си, сякаш можеше да попречи на сърцето си да се раздуе прекалено много.
– Това е най-прекрасният подарък, който някога съм получавала.
Очите му светнаха от удоволствие и тя се разтопи отвътре. Искаше ѝ се да падне в обятията му, но вместо това се спусна до него. Докато вятърът я връхлиташе и развяваше косата ѝ, тя погледна към сандала си.
– Има нещо, което искам да направя – каза му тя, – а на теб не ти е позволено да се смееш.
– А?
– Обещаваш ли да не се смееш?
– Няма да се смея.
Като го погледна предупредително, тя се отдръпна, за да си направи място, вдигна ръце и се завъртя. Роклята ѝ се развяваше, леката материя се въртеше елегантно. Зарадвана от танцуващата пола, тя се въртеше насам-натам, докато светът не се завъртя заедно с нея. Тя спря, но плажът не спря и тя се спъна встрани, губейки равновесие.
Ръцете на Широ я обгърнаха и я придърпа към себе си. Тя се отпусна, оставяйки го да поддържа тежестта ѝ, докато чакаше светът да се успокои. Толкова за това, че не можеше да падне в ръцете му.
– Може би прекалих – каза тя задъхано.
– Може би малко.
– Но ти не се засмя.
– Разбира се, че не. Обещах, нали?
Тя отпусна главата си назад, за да може да го погледне с главата надолу. Изражението му беше прекалено смехотворно, но той не можеше да скрие забавлението си.
Когато тя отново можеше да върви по права линия, те тръгнаха обратно. На пътя им се изпречи малък рак отшелник, чиито черупки се поклащаха, а в далечината чайките се въртяха на вятъра. Връщайки се при вещите си, тя просто стоеше на място, запленена от прилива и отлива на вълните.
Широ потъна на пясъка и се облегна назад, сгъвайки ръце зад главата си.
– Защо не видиш какво ти е опаковала капризната мико? Каза ми да ти напомня… нещо за кожата ти на слънце.
Еми можеше да му се скара, че говори лошо за Нанако, ако не беше закачливият му тон. Коленичи до чантата и я отвори, за да проучи съдържанието ѝ. Върху нея имаше шишенце със слънцезащитен крем и тя отдели няколко минути, за да го нанесе върху откритата си кожа, като не обърна внимание на това, че Широ набърчи нос при миризмата.
След това извади тънко одеяло, постла го върху пясъка и постави в средата голяма кутия с обяд. Широ се присъедини към нея на одеялото още преди да е отворила кутията. Всяка хапка беше вкусна, простичките деликатеси, познати от времето, когато беше в Шираури – това беше кухнята на Нанако. Докато Широ отново опаковаше кутията, Еми седна на одеялото с лице към водата и зарови пръсти в пясъка.
– Толкова е красиво тук. – Тя го погледна, докато той отново лежеше по гръб и затваряше очи. – Каза, че Юмей е избрал това място?
– Ммм. Той каза, че идвал тук на всеки няколко години.
– По някаква причина не мога да си го представя как прави слънчеви бани на плажа.
Широ се ухили.
– Аз също. Той се наслаждава на океанските ветрове. Казваше, че във ветровити дни е като да плаваш, а не да летиш.
Макар че не можеше да си представи Юмей да дреме на слънчев плаж, тя можеше да си представи голям гарван, който се носи на вятъра над люлеещите се океански вълни. Сенчестата смърчова горичка и снежните преспи, които бе оставила зад гърба си, изглеждаха като сън, а събралите се воини йокаи – плод на въображението ѝ.
– Всичките му дайтенгу ли се присъединиха към него? – Попита тя.
– Повечето от тях. Не можа да намери четирима или петима.
– Но останалите все пак дойдоха, въпреки че той ги е отхвърлил преди седем века. – Удивлението докосна гласа ѝ.
– Те са много лоялни. В края на краищата той ги е създал.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Създал ги е? Какво имаш предвид?
– Много йокаи се създават, а не се раждат – обясни той с вдигане на рамене, а лицето му беше обърнато към слънцето. – Повечето от карасу на Юмей са започнали живота си като обикновени врани. Живеейки на неговата територия, изложени на неговата ки и влиянието на Цучи, те попиват частица от силата му и се превръщат в нещо повече от животни. С течение на времето те развит собствена ки и увеличават силата си, докато не се превърнат в пълноправни йокаи. Ето защо той и неговите карасу могат да споделят силата си по този начин. Той им дарява сила, а те му връщат своята, когато той има нужда от нея.
– Уау – промърмори тя и зарови пръсти в пясъка. – Не знаех това.
– Обикновено това е пасивен процес. Той не ги превръща активно в йокаи.
– Може ли същото нещо да се случи и с хората?
– Хората да се превръщат в йокаи? Обикновено не.
– Обикновено?
– Ами… – Очите му се отвориха и той се намръщи. – Мъртвите хора могат да станат йокаи. Техните духове, ако трябва да сме точни. Това се случва изключително рядко, но при подходящи обстоятелства те могат да станат йокаи след смъртта си, вместо да изчезнат в Йоми. Спомняш ли си онези тъкачи на сънища от гостилницата „Аджисай“? Канашибари са духове на починали деца.
Еми потръпна при напомнянето за призрачните малки момиченца.
– Както и да е – каза Широ, отхвърли темата и отново затвори очи. – Дайтенгу на Юмей са му верни, макар че трудно се контролират. Те все още го изпитват, за да видят дали се е поуспокоил. Искат да знаят какво може да им се размине.
Тя взе една плоска мида и почисти пясъка от нея.
– А какво да кажем за тримата йокаи, които Бяко доведе със себе си? Какво точно е шиджин?
– Шиджин са четирима богове йокаи: Бяко от Вятъра, Генбу от Студа, Сузаку от Огъня и Сейрю от Дъжда. Те са много по-надолу от Куницуками, но са независими от нас и не служат на никого другиго. Те са много стари и много смъртоносни.
Тя вдигна поглед от мидата си.
– Но аз си мислех, че Юмей е по-могъщ от Бяко.
– Бяко отстъпва на Юмей, защото Юмей е втория по сила на Сарутахико. Бяко е по-възрастен, но никога не е командвал армии. Бих казал, че са равностойни.
След като постави мидата в чантата им, за да я вземе със себе си, тя загреба двойна шепа пясък и го остави да се плъзне през пръстите ѝ.
– Знаеше ли, че Юмей е бил втория човек на Сарутахико преди тази среща?
Лицето му се набразди.
– Не бях изненадан, така че трябва да съм знаел, но не помня преди това.
– Как са… – Ужилване от страх спря думите ѝ. Тя старателно избягваше да пита за спомените му, за завръщащата се същност. – Връщат ли се спомените ти сега, след като оненджуто е премахнато?
Той повдигна едното си рамо.
– Последната година преди оненджу вече е ясна, но всичко останало е голяма бъркотия. Изглежда, че си спомням най-добре, когато нещо предизвика спомен.
– А ти… – Тя се отдръпна несигурно. Той я погледна въпросително, но тя изгуби нервите си. Избърса пясъка от ръцете си и се изправи. – Да продължим да изследваме!
Заедно те се отправиха към другата страна на плажа. Там, където скалите заместваха пясъка, Широ скочи върху порестия камък и я вдигна след себе си. Те се изкачиха по ръба, следвайки извитото рамо на скалата към хоризонта.
– Виж – каза той, сочейки към кристално чистата вода.
На десетина метра под повърхността пясъкът беше примесен с каменисти корали в жълти и розови нюанси, а рибите се стрелкаха наоколо в цветни проблясъци.
Еми изтръпна и скочи на най-ниската скала. С Широ, приседнал до нея, тя наблюдаваше как рибите плуват сред коралите. Една огромна морска костенурка се плъзгаше точно под повърхността и се приближаваше. Тя измъкна глава от водата, малките ѝ тъмни очи ги погледнаха, после се гмурна, а големите ѝ предни плавници лениво се размахаха. Тя заплува към океанското дъно и се смеси с малко ято яркожълти риби.
Те наблюдаваха, докато морската костенурка отплува. Краката я боляха, тя се изправи и те прекосиха скалите на противоположната страна, където много по-големи вълни се разбиваха в каменната преграда, а мъгливите пръски охлаждаха кожата им.
– Погледни размера на вълните. – Тя посочи по-далеч по брега, далеч отвъд малкото им заливче, където чудовищни вълни се разбиваха в отвесната скала. – Не бих искала да плувам там.
– На Сусано сигурно ще му хареса. Драконите се чувстват добре във водата.
Тя го погледна свойски.
– Ако гарваните харесват океанските ветрове, а драконите – океанските вълни, какво харесват деветоопашатите лисици?
– Хм. Ами, винаги съм искал да видя вулкан.
– Вулкан?
– Изригващ вулкан. – Той потърка с ръка челюстта си. – Ако съм виждал такъв, още не си спомням.
– Е, предполагам, че изгарянето до смърт не е проблем за теб.
– Не, но…
Той се прекъсна и я сграбчи. Огромна разбиваща се вълна се удари в скалата и водата избухна навсякъде, избутвайки Широ една крачка. Вълната утихна и той я пусна, разтърсвайки ръцете си и разпръсквайки капки. Косата му беше залепнала за лицето, а дрехите му – изпоцапани. Прикрита от тялото му, тя едва беше наплискана.
Тя притисна ръка към устата си, за да заглуши кикота си.
– Може би трябва да се върнем на плажа.
Той мърмореше през по-голямата част от пътя обратно към пясъка. Щом стигнаха до одеялото, той развърза обвивките около ръцете си и ги свали. Руменината едва бе оцветила бузите ѝ, когато той дръпна косода си нагоре, разкопча го от хакамата си и съблече дрипавия плат. Той хвърли дрехите върху горещите камъни наблизо.
Тя го наблюдаваше тайно, като нагласяше шапката си, за да скрие погледа си. Той падна върху одеялото и се облегна назад. Реши да не се оплаква, че хакамата му ще напои единственото им одеяло, просто в случай че реши да свали останалата част от дрехите си. В бузите ѝ пулсираше топлина, докато се опитваше да не се взира в мъжкото му съвършенство. Не трябваше ли до този момент да е развила известна степен на десенсибилизация?
Като го остави да се пече на сухо на слънцето, тя се върна на брега на водата. Повдигна полата си до коленете и се промуши през плитките вълни, наслаждавайки се на хладната ласка на водата. Притесненията от това, което я очакваше, страха и ужаса от слънцестоенето, изглеждаха на хиляди километри от нея. Дори не усещаше тъга, че това е последния ѝ ден на слънце. Наслаждаваше се на всеки красив миг, запечатвайки го в душата си, за да може да го отнесе със себе си в следващия живот.
Когато следобедното слънце се спусна малко по-надолу в небето, тя се върна към одеялото, а ръцете ѝ бяха пълни с мидички, които беше открила в пясъка. Намери Широ да лежи по корем, с глава, подпряна на ръцете му, затворени очи и лениво присвити назад уши. Захвърли съкровищата си в чантата и седна до него, като възнамеряваше да съсредоточи вниманието си върху зашеметяващата гледка пред себе си. Не след дълго обаче погледът ѝ се плъзна към него, проследявайки формата на гърба му, острите линии на лопатките, по-финия пейзаж от мускули.
Пръстите ѝ потрепнаха, копнеейки да го докоснат, да усетят гладката топлина на кожата му.
Тя се облегна до него с лице към слънцето и вятъра, който галеше косата ѝ. Чувствала ли се е някога толкова отпусната през живота си? Присъствието на Широ ѝ носеше такова спокойствие. Как би могъл да бъде заплаха за вътрешната ѝ хармония, когато близостта му беше балсам за всичките ѝ страхове? Как можеше да е грешно да бъде с него, когато се чувстваше толкова силна, безстрашна, пълноценна до него?
Гледайки го, с брадичка, прибрана в извивката на ръката му, с отпуснато и на ръба на съня изражение, сърцето ѝ преливаше и я удавяше в емоции. Тя го обичаше. Беше влюбена в него и безумно, необратимо отчаяна от него. Защо беше грешно да го докосне?
Пренебрегвайки предупреждението в главата си, тя се премести настрани, така че да е с лице към него, а главата ѝ да е подпряна на ръката ѝ. С другата си ръка докосна рамото му.
Клепачите му се отвориха и отново се затвориха.
– Мм?
Тя плъзна пръсти по бицепса му, после се върна нагоре и премина през основата на врата му. Ухото му трепна към нея, но иначе не помръдна. Бавно остави върховете на пръстите си да се плъзнат обратно по рамото му, като копнееше да прокара ръце по него, да изследва повече кожата му.
– Благодаря ти, Широ – прошепна тя. – Не можеш да си представиш какво означава това за мен.
Той отвори очи.
– Иска ми се да можех да направя повече.
Тя примигна от сълзите си. Днес нямаше да плаче. Нямаше да помрачи този светъл ден със скръб.
Той се претърколи по гръб и разпери ръце над главата си.
– Какво искаш да правиш сега?
– Хм. – Тя стисна устни замислено. Спокойно можеше да прекара целия ден – или цялата година – просто седейки на плажа и наблюдавайки вълните. Водата беше прекалено студена за плуване, но пясъкът беше възхитително горещ. – Да построим пясъчен замък.
– Замък от пясък?
Смеейки се на съмнителния му тон, тя скочи и му махна да дойде с нея. На брега на водата, където сухият плаж преминаваше в прибоя, тя натрупа влажен пясък на купчина. Широ седеше до нея, наблюдаваше я и от време на време се опитваше да ѝ помогне, но без да постигне впечатляващ резултат. Двамата работеха, докато една особено голяма вълна не отнесе усилията им. Отказвайки се от опита си, те се разхождаха нагоре-надолу по плажа, преплели пръсти, докато вятъра утихваше и облаците бавно се събираха над главите им.
Твърде скоро, твърде скоро, потъващото слънце се приближи до безкрайния хоризонт. Седейки до него на пясъка на брега на морето и наблюдавайки как небето пламва в оранжева светлина, тя не знаеше как времето е минало толкова бързо. Къде беше минал денят? Не искаше той да свършва. Искаше да остане тук с него, точно така, завинаги. Една вечност нямаше да е достатъчна.
Кехлибарената светлина проряза хоризонта и се разля над облаците, обагряйки ги в хиляди нюанси на злато и алено. Тя облегна глава на рамото му и се притисна до страната му. Той плъзна ръка около кръста ѝ, придърпвайки я по-близо. Беше облякъл косода си без ръкави, но го беше оставил да виси отворен. Рамото му беше топло под бузата ѝ, желана топлина, когато вятърът се разхлаждаше.
Слънцето се спускаше все по-надолу, докато не докосна хоризонта, и океанът се превърна от кобалтово в среднощно синьо, а островите отвъд заливчето станаха тъмни силуети. Когато само върховете на нежните вълни бяха оцветени в оранжево, а останалата част от водата беше почти черна, на десетина метра от брега се появи светеща синя светлина.
Тя застина от изненада.
– Какво…
Преди да успее да довърши въпроса си, още десетки светлини се материализираха, поклащайки се грациозно по вълните.
– Аякаши – промърмори Широ. – Водни призраци. Виждат се само по залез слънце.
Тя изтръпна от признанието, спомняйки си шепата малки йокаи, които Кацуо ѝ беше показал в светилището Шираури преди седмици. Появиха се още светлини, докато над сто светещи духа се носеха над водата като светулки, въртяха се и се спираха помежду си, докато слънцето изгаряше на хоризонта зад тях.
Еми се притисна до него, затаила дъх от удивление, докато аякаши танцуваха по вълните. Слънцето се изгуби от погледа с последния си, великолепен пламък от жив кехлибар. Последните му оранжеви лъчи все още оцветяваха тъмния хоризонт, докато аякашите угасваха един по един, изчезвайки точно като слънцето.
Накрая остана само един-единствен дух. Той се поклащаше над водата, после се плъзна към плажа и спря на няколко метра от тях. Висящ на височината на лицето, той трепна странно, после се потопи на няколко сантиметра, преди да се издигне отново.
Широ кимна в отговор в знак на мълчалив поздрав.
Аякашито отново трепна, след което се стрелна в три поклащащи се кръга около главата му. В проблясък на синя светлина то се върна във водата и изчезна.
– За какво беше това? – Попита тя, когато над океана се спусна мрак.
– Предполагам, че са ме разпознали. – Той наклони замислено глава. – Според моите предположения това беше някакво посрещане. Може би „добре дошъл обратно“?
– Добре дошъл обратно – повтори тя почти беззвучно, спомняйки си как Узуме му каза същото. Трябваше да вкара малко влага в устата си, преди да успее да преглътне. – Широ, трябва ли… трябва ли да започна да те наричам Инари?
Той обърна глава към нея, но в почти пълната тъмнина тя не можа да различи чертите му. Той вдигна ръката си и над дланта му се появи малка кицунеби, която оживя. Въртящият се червен и син огън освети лицето му с променящи се сенки, но изражението му остана загадка.
– Предпочиташ ли? – Попита той тихо.
– Аз… – Тя отвърна поглед, без да може да срещне погледа му. – Не знам.
– Погледни ме, малка мико.
Тя върна погледа си към него.
– Когато ме гледаш – попита той – кого виждаш?
– Аз не… – Тя прехапа устни. – Не знам. Просто виждам… теб.
– Точно така. Аз съм това, което съм. Името, с което ме наричаш, няма значение.
– Но понякога… – Тя се поколеба. – Понякога си толкова различен. Понякога си…
– Аз съм това, което съм – повтори той. Той прокара пръсти по ръката ѝ. – Еми, когато си камигакари, ти също си различна.
– Аз съм различна?
– Камигакари не би се въртяла в роклята си, докато не се замая, за да стои права, нали? – Той се усмихна за кратко, преди да отрезнее. – Това, което ролята ти изисква от теб, го изпълняваш и това също е част от твоята същност.
Тя го изучаваше, докато обработваше думите му. Когато Инари зае мястото на Широ, видя ли друга личност? Или пък виждаше друга роля – Куницуками, могъщ лидер? Дали неговата роля на Куницуками не се различаваше от нейната роля на камигакари?
– Но Узуме каза, че си напълно различен от Инари, когото познаваше…
Той наклони лицето си към тъмното небе, където сред невидимите облаци се появиха първите няколко звезди.
– Може би преди оненджу никога не съм имал възможност да открия кой съм без мантията на Куницуками. Никога не съм научил кой мога да бъда. – Дълбоко в очите му проблясваше куха тъга, а гласът му се смекчаваше, докато не се слееше с вълните. – Не е нужно да нося тази мантия заради теб.
Тя сякаш не можеше да диша, докато той се взираше нагоре.
– Бих забравил всичко останало – промълви той, – стига да не забравя кой съм с теб. Това е, което искам да бъда.
– Широ…
Очите му се обърнаха към нейните, а в дълбините им се преплитаха скръб и копнеж.
– Не искам да загубя това. Ти си моят огън, Еми. Ти си моята топлина. Преди теб пламъците в мен бяха студени като лед.
Въпреки обещанието към себе си, сълзите се разляха по бузите ѝ.
– Широ… – Тя вдигна ръка, чиито пръсти трепереха съвсем леко, и докосна бузата му. – Иска ми се… Иска ми се да мога…
Той прокара върховете на пръстите си по устните ѝ, за да я накара да замълчи, и тя разбра защо. Желанието за нещо различно, споделянето на безнадеждните ѝ желания, които никога не можеха да бъдат изпълнени, щеше да им донесе само болка.
Тя притисна ръката си към бузата му. Пръстите му се плъзнаха от устните ѝ към брадичката ѝ, накланяйки лицето ѝ нагоре, докато се навеждаше. Устните му се затвориха върху нейните, но почти веднага се отдръпнаха. Докосването му се изплъзна и той извърна глава, оставяйки ръката ѝ да виси във въздуха, а дланта ѝ – студена.
– Широ… – прошепна тя, а болката я прониза.
– Съжалявам. – Той продължаваше да гледа към невидимия океан. – Твоето макото но кокоро е твърде важно, за да рискуваме. Ако умреш на слънцестоенето…
– Аз… – Тя искаше да му каже, че това няма значение. Искаше да му каже, че не ѝ пука. Но не можеше, не и когато толкова много зависеше от успешното спускане на Аматерасу утре вечер. Мъчителният копнеж я болеше във всяка частица на тялото ѝ. – Аз също съжалявам. Не трябваше да…
Той се изправи на крака и протегна ръка към нея.
– Юмей ще ни чака.
Тя хвана ръката му и го остави да я издърпа на крака. Той се обърна, светлината от кицунебито му се разля над него и се отдалечи от нея, насочвайки се към чантата и другите им вещи.
– Широ.
Той спря и я погледна назад.
– Благодаря ти – прошепна тя. – Благодаря ти за всичко.
За миг той не помръдна. След това се обърна назад и я прегърна в обятията си, държейки я здраво, а лицето му беше заровено в косата ѝ. Тя го стисна с всички сили, сякаш можеше да ги слее, за да не се налага да се разделят.
Ръцете му се отпуснаха, преди тя да е готова, и тя нямаше друг избор, освен да се отдръпне. За нула време двамата събраха нещата си. А после напуснаха плажа и навлязоха в гората, където Юмей щеше да ги чака на портала, за да ги върне в заключеното през зимата светилище.
Искаше ѝ се този ден никога да не свършва, но най-много от всичко ѝ се искаше да може да изтрие забулената болка в очите му, нарастващата сянка на самотата, която го очакваше, когато тя си тръгне. Искаше ѝ се да може завинаги да прогони студените пламъци, които заплашваха да запечатат сърцето му отново в лед.
Назад към част 22 Напред към част 24
