Глава 2
Аджисай със сигурност не беше луксозна гостилница, но Еми нямаше никакви забележки към баните с горещи извори. Тя се облегна на каменния ръб на басейна, докато парата се стичаше по лицето ѝ, а почти ледената вода попиваше сковаността от мускулите ѝ. Отвъд естествените скални стени отвесните планински плоскости се издигаха през снежни завеси, преди да изчезнат в мрака. В ясен ден на хоризонта се виждаха много върхове.
Гостилницата беше сред няколкото странни места, които беше посетила в Цучи, духовното царство на йокаите. Любимото ѝ място беше дъбовото дърво на Юмей, където беше прекарала няколко дни във възстановяване преди няколко седмици. Макар че беше малък и претрупан с необяснима колекция от боклуци, тя се чувстваше странно удобно там – дори когато неговите врани йокаи постоянно я наблюдаваха като особено вкусна закуска, която не им беше позволено да ядат.
Поне карасу нямаше да я нападне в действителност. Не можеше да каже същото за йокаите в гостилницата. За щастие през последните няколко нощи баните бяха празни.
Нагласи кърпата, увита около косата ѝ, и потъна, докато водата не заля гърлото ѝ. По бузите ѝ се появиха студени петна, докато снежинките се топяха по кожата ѝ. Дали това щеше да е последното ѝ къпане в горещ извор? Подобни въпроси се промъкваха в мислите ѝ все по-често. Дали за последен път е яла любимата си панирана риба? Дали за последен път е видяла красивия танц на падащия сняг?
Дали вече е целунала Широ за последен път?
Въпросът разпръсна мислите ѝ и тя се потопи надолу, докато брадичката ѝ докосна водата. Бяха изминали само четири дни, откакто го беше целунала на градинската алея в снега – само четири дни, откакто беше осъзнала, че е влюбена в него.
Тя отпусна глава назад. Беше влюбена в йокай… който също беше куницуками. Той беше безсмъртен, дори и да не помнеше предишния си живот. На нея ѝ оставаха само няколко седмици живот, докато той щеше да живее вечно. Любовта между тях беше невъзможна и обречена да завърши с трагедия. Той обаче щеше да бъде този, който щеше да остане сам да скърби.
Мисълта я разкъсваше на парчета. Това беше болката, която я накара да избяга от стаята. Не се нуждаеше от напомняне за неизбежната си самота.
Скоро – може би още преди да си е отишла – спомените на Широ щяха да се върнат, а с тях Инари щеше да се вмъкне на мястото на Широ, заличавайки игривия му характер. Беше видяла Инари чрез спомените, които Аматерасу ѝ беше показала. Макар че с Широ имаха много общи черти, в палавостта на Инари се долавяше режещ подтекст, а в усмивката му се долавяше хищническо острие. А под него се криеше горчива, втвърдена ледена сърцевина, която изобщо не подхождаше на бога на огъня.
Прокарвайки пръсти през водата, тя си пое дъх. Беше си направила много изводи само от краткия поглед към Инари, но все още беше сигурна, че той няма да сподели чувствата на Широ към нея. Това беше единствената ѝ лека утеха: дори Широ да скърби за загубата ѝ, Инари няма да го направи. Как би могъл един древен безсмъртен да обича човешко момиче?
Раменете ѝ се отпуснаха и тя отметна глава назад на скалния перваз. Оставаха три седмици. Преди мислите ѝ да се пренесат на по-тъмни места, тя прочисти съзнанието си. За пръв път от твърде дълго време насам изпадна в познатото медитативно състояние, което практикуваше още от дете, и докато мислите ѝ замлъкваха, а сърдечният ѝ ритъм се забавяше, тя се отпусна.
Водата шумно плисна и тя се изправи с прилив на адреналин. Очите ѝ се отвориха.
На стъпалата на басейна стоеше гола жена. Тя примигна с големи златисти очи към Еми, а пепелявокафявите котешки уши, които стърчаха от дългата ѝ до раменете коса, се подадоха напред. Зад нея се развяваше дълга, космата опашка.
Еми се отдръпна и притисна с ръце знака си за камигакари. Тя си спомни жената. Точно в този басейн йокайката обсъждаше със спътниците си дали да предаде Еми за награда.
– Е, добре! – Възкликна жената, докато се спускаше във водата. – Ако това не е сладкото малко окини. Мислех, че сте си тръгнали преди дни.
Еми прехапа устни, несигурна какво да прави. Бягството изглеждаше най-добрият план.
Жената се усмихна, показвайки заострени зъби.
– Не се паникьосвай. Чух какво се е случило с ямачичи, които са се опитали да те издадат. Не искам толкова много наградата.
След първото посещение на Еми в баните двама йокаи, които възнамеряваха да я продадат за наградата, я бяха примамили и Широ се беше справил с главатаря, като го беше изгорил жив. Тя не беше разбрала, че другите йокаи в гостилницата са чули за това. Дали Широ е разпространил новината, за да изплаши другите йокаи?
Жената се промуши през водата и, за съжаление на Еми, падна до нея.
– Аз съм Каори, бакенеко, ако още не си ме познала.
Еми се отдръпна и погледът ѝ се насочи към вратата на банята.
– А твоето име? – Подкани Каори, като пренебрегна неудобството на Еми.
– Еми – промълви тя. – Трябва да тръгвам.
– Защо? Нали казах, че няма да те нараня? – Тя се облегна назад. – Ах, това е прекрасно. Това е последната ми вечер тук, така че исках да се потопя на спокойствие. Норико и Акеми никога не млъкват, така че изчаках, докато заспят.
Еми потъна малко по-надолу, за да запази скрит белега си от камигакари. До нея Каори се беше проснала във водата, с глава, опряна на скалния перваз, и с присвити назад уши.
– И така – изрече жената. – Къде е дайтенгу и онази твоя прелестна лисица?
Бузите на Еми се нагорещиха, когато чу, че Широ е наречен прелестен – особено след като се съгласи. Под „дайтенгу“ Каори имаше предвид Юмей, без да осъзнава, че той е йокаят, който някога е командвал генералите дайтенгу.
– Вечеряме в полунощ – внимателно отговори Еми.
– Хм, мъже. Винаги ядат. – Каори ѝ се усмихна лениво. – Как се забърка с тези двамата?
– Това е дълга история – промълви Еми, след което реши да зададе собствените си въпроси, за да предпази бакенеко от прекалено любопитство. – Какво те доведе в гостилницата?
– Романтика – въздъхна тя драматично. – Е, не съвсем. Акеми е хвърлила око на Тигъра Шиджин и когато чу, че е тук, планирахме импровизирано пътуване.
– Тигърът Шиджин? – Повтори Еми. – Чакай… имаш предвид Бяко?
Бяко, белия тигър йокай с афинитет към вятъра, им беше помогнал в битката с Орочи. Преди няколко дни той си беше тръгнал, за да се занимава със собствените си дела.
– Самият той. Преди няколко години е изгубил половинката си и Акеми иска да се опита да привлече вниманието му. – Каори сви рамене. – Той обаче беше тук само за кратко. Акеми се надява, че ще се върне, но така или иначе, утре заминавам.
Еми изпита угризения за загубата на Бяко.
– Обичайно ли е йокаите да се чифтосват?
Каори хвърли поглед към Еми.
– Това зависи от това какво разбираш под „партньор“. Някои йокаи си избират партньори за цял живот. Други пък са напълно доволни от случайното разпускане, когато им се прииска. Аз лично предпочитам да се разхождам, а не да се занимавам с тези глупости за вечна връзка.
– О.
– И, разбира се, много от нас предпочитат самотния живот. Някои йокаи обаче са създадени за постоянни връзки, особено силни като Тигърския шиджин.
– Те са? – Попита тихо Еми, а мислите ѝ се насочиха към Широ.
– Е, това е логично, нали знаеш. Силата е изолираща. Когато намерят някой съвместим, не искат да го пуснат. – Тя извърна очи. – Но опитай се да кажеш на Акеми, че шиджина ще чака своята половинка да се съживи – дори и да се окаже, че чака вечно. Но не, тя е убедена, че може да го спечели. Нелепо.
Еми кимна автоматично, дори когато мислите ѝ се въртяха около Широ. Дали щеше да може да я остави да си отиде, след като тя си беше отишла? Може би си даваше прекалено голяма сметка.
– Какво… – Тя се поколеба. – Какво точно е окини?
Каори и другите бакенеко бяха наричали Еми окини и преди. Думата означаваше „любим“ или „домашен любимец“, но тя не разбираше контекста ѝ.
Веждите на жената се вдигнаха.
– А, сега, сега. Не си въобразявай нищо, момиче. Ти си просто човек.
– Какво имаш предвид? – Попита озадачено Еми.
– Окини е домашен любимец. Понякога е човек, понякога по-слаб йокай, но не е същото като партньор. Дори не е близо. – Каори размаха пръст. – Ако си мислиш, че някой от тези двамата се е захласнал по теб, това не е така. Йокаите могат да се влюбят в своите окини, но в крайна сметка всичко е повърхностно.
– Исках само да кажа… – Еми се отдръпна, а лицето ѝ почервеня.
Каори разпери ръце над главата си, като изсипа горещи капки вода върху Еми.
– Такива възвишени идеи за едно човешко момиче! Ти наистина не разбираш, нали? Йокаите пазят окини по три причини. – Тя вдигна пръст. – Като забавление. – Вдигна втори пръст. – Като слуга. – Трети пръст. – Като спешен източник на ки. Така че, не знам каква идея имаш в главата си, но ако се възгордееш прекалено много за статута си, той просто ще те убие и ще си намери по-послушно момиче.
Йокайката отново се облегна назад, необезпокоявана от обсъждането на предполагаемото поробване на Еми.
– Надявам се, че не си участвала доброволно в това, защото ако си го направила, явно не си била информирана правилно.
– Не всички йокаи са такива – промълви Еми.
Каори се ухили.
– О, да, те са. И който и от тези прекрасни мъжки екземпляри да те използва, за да задоволява други свои нужди, и да те кара да си мислиш всички тези сладки, любовни мисли – е, чака те жестоко събуждане. Но не вярвай на думите ми.
Еми се изправи на крака, като с едната си ръка скриваше знака си за камигакари и омамори – талисманът, който прикриваше от йокаите нейното ки, наситено с ками. С твърд прощален поклон тя се насочи към стъпалата на басейна.
– Хайде сега. – Каори я хвана за ръката, дръпна я обратно и се наведе близо до нея. – Не си тръгвай още, хубава окини. Ще ти направя услуга и ще ти спестя допълнителни страдания.
– Пусни ме!
– Погледни към вратата. Какво виждаш?
Еми погледна към вратата на съблекалнята. Отначало не видя нищо, после странно трептене разтревожи въздуха. Тя примигна. Бавно, почти неохотно, се видя слаба сянка.
До вратата беше приклекнало малко дете – момиче, облечено в симпатично синьо кимоно с шарка на рибки кои. Но дългата ѝ коса висеше на накъсани нишки, черни на фона на болно бледата ѝ кожа, и тя гледаше втренчено в нищото, с отпусната уста. Колкото и дълго да наблюдаваше Еми, детето оставаше само полупрозрачно, дървената стена се виждаше през призрачната му форма.
– Канашибари – прошепна Каори в ухото ѝ. – Тя седи там от известно време, вероятно чака да останете сами. Човекът е лесна храна.
Каори се облегна назад, когато Еми принуди ужасения си поглед да се откъсне от призрачното дете.
– Какво е тя?
– Вид духовен йокай. Канашибари са тъкачи на сънища, но въпреки че са слаби, всички ги избягват. Канашибари ще се промъкне до теб, докато спиш, и ще те вкара в капана на ужасни сънища или грозни спомени, докато бавно се храни с твоята ки. Те трудно биха убили дори дребен йокай, но човек като теб? – Каори потупа Еми по главата по покровителствен начин. – Кой знае дали твоят красив кицуне ще те намери навреме?
Еми преглътна тежко и се въздържа да се вгледа в призрачното дете.
– Той е единственият, нали? – Прошепна Каори, като се наведе отново близо до нея. – Този, в когото си влюбена.
Еми се дръпна и се вгледа в бакенеко.
Каори се ухили.
– Бедното момиче. Мъжете са нечисти, дори и очарователните, нали знаеш. Ако можеш да се измъкнеш и да се върнеш в твоя свят, трябва да го направиш. Ще те изпроводя, за да не се закачи за теб канашибари. Моята услуга към колежка.
Със смях Каори се изправи, водата се отдръпна от нея и се заизкачва по стъпалата точно покрай приклекналото, неподвижно дете йокай. Като държеше следата си от камигакари покрита, Еми забърза след жената в топлата съблекалня. Канашибари не ги последва.
Еми наметна кимоното си и хвърли кърпите си в коша за пране. Без да спира, за да върже дългата си коса, тя се втурна в коридора. Каори излезе след нея, вече облечена в обикновена памучна спална роба, с която вероятно щеше да отиде направо в леглото.
– Успех, Еми, окини – изръмжа Каори. – И сладки сънища.
Без да си прави труда да се сбогува, Еми забърза по коридора, като многократно поглеждаше назад за някакъв знак на преследване. Като не видя никого, тя сви напрегнатите си рамене. Толкова за релаксиращата баня.
Снегът продължаваше да вали, докато тя вървеше по пътеката към малката частна сграда, която им беше предоставил собственикът на гостилницата. Спря пред вратата, събирайки смелост, и я отвори. Вътре Юмей и Широ седяха на ниската маса. Бяха погълнали храната си, като в няколко чинии бяха останали само остатъци от нея. И двамата йокаи вдигнаха очи при появата ѝ. Юмей имаше неразгадаемо изражение, а Широ наостри уши.
– Това беше кратка баня… за теб – коментира той.
С бавно издишване тя се приближи до масата и коленичи пред Юмей, който спря с пръчиците си над купа с рамен.
Тя възнамеряваше да говори внимателно и тактично, но разтревожена от Каори и канашибари, думите се изсипаха набързо.
– Юмей, аз не съм твое окини.
Той се отдръпна, сякаш тя го беше ударила, и пръчиците за хранене изпаднаха от ръката му, като гръмнаха силно на масата. За един удар на сърцето в стаята настъпи тишина, докато той я гледаше с пълно недоверие.
После Широ избухна в гърлен смях. Тя подскочи от този звук и погледна от него към Юмей, докато бузите ѝ се нагряваха от руменина.
– Не съм твоя окини – повтори тя на Юмей, докато Широ се подсмихваше – но ако… ако имаш нужда от повече ки, за да се излекуваш по-бързо, мога…
Смехът на Широ прекъсна.
– …мога да помогна – завърши тя шепнешком.
Юмей продължаваше да я гледа, напълно неспокоен.
Хуморът му отслабна и Широ се изправи.
– Откъде дойде това, малка мико?
– Аз просто… Някои йокаи имат окини за спешни случаи, например ако са ранени и имат нужда от допълнителна ки, нали? Тъй като Юмей беше тежко ранен, докато е толкова далеч от планините си, си помислих, че може би моята ки може да му помогне да се излекува по-бързо…
– Откъде научи за окини?
– Един йокай в банята ми каза…
– Нека отгатна – каза Широ. – Този йокай каза, че ти си окини на Тенгу.
– Е, да, но аз…
В очите на Юмей пламна ярост, която замени недоверието му.
– Ти не си моя подчинена и никога не съм се отнасял към теб като към такава.
– Знам. – Тя сви рамене, лицето ѝ пламна още по-горещо, не искаше да признае, че се страхуваше, че предлагайки ки, ще му внуши погрешна идея.
Широ отново се ухили, после пое успокояващо дъх.
– Еми, макар да имаш правилната идея, пропускаш тънкостите. Най-вече това, че йокай като Юмей има васали, а не окини, които да го подкрепят.
– Но карасу на Юмей не са тук. – Извивайки ръцете си, тя се принуди да погледне Юмей. – Сусано ще има нужда от твоята помощ срещу Цукиоми. Широ няма да може да помогне много срещу водната магия, а и аз няма да съм много полезна. Но ако мога да ти помогна да се възстановиш по-бързо и да бъдеш готов за битка след няколко дни…
Устата на Юмей се изтъни от недоволство.
– Нямам нужда от човешка ки.
Широ прокара ръка през косата си.
– Всъщност, Юмей, тя има право. Сусано разчита на твоята подкрепа в битката с Цукиоми, а твоята ки се възстановява твърде бавно толкова далеч от планините. Дори и да успееш да се биеш след два дни, ще бъдеш ли в пълна сила?
– Няма да възстановя пълните си сили, ако не се върна у дома – отвърна той категорично. – Изанами вероятно очаква, че ще направя точно това.
– Така че вариантите ти за пълно възстановяване са моята ки, ки на Еми или да направиш засада на някой бедняк в кръчмата.
Юмей взе пръчиците си и ги постави в чинията си.
– До завръщането на Сусано ще бъда способен да се бия.
– „Способен“ и „толкова силен, колкото можеш да бъдеш“ са две различни неща – каза Еми и тонът ѝ неволно стана строг. – Ами ако способността не е достатъчна? Можеш ли да поемеш този риск?
– А твоето възстановяване, камигакари? – Попита Юмей. – Готова ли си да бъдеш силно отслабена?
– Всъщност – намеси се Широ за втори път, подпря се с един лакът на масата и жестикулира с пръчиците си. – Еми ще пожертва своята човешка ки, а не тази на Аматерасу. С няколко дни, за да се наспи, тя ще се справи.
– Възможно ли е изобщо да се разделят техните ки? – Избухна Юмей. – Ки на Амацуками ще причини повече щети, отколкото моите наранявания.
Еми се намръщи.
– Но Орочи ядеше ками – тя се разплака при спомена за костите, хрущящи в масивните челюсти на дракона – за да стане по-силен, нали?
– Един йокай може да поглъща само ками ки, които са по-малко силни от неговите собствени – отговори нетърпеливо Юмей.
– Голяма доза от ки на Аматерасу би го убила. Тя би убила и мен. – Широ се усмихна лукаво. – Но мога да кажа с увереност, че ки на Еми има съвсем различен вкус от този на Аматерасу, така че би трябвало да си в безопасност.
– Какво? – Изпъшка тя смутено.
– И така, Юмей – продължи Широ, а изражението му изтрезня – мисля, че извиненията ти са изчерпани.
Юмей потърка едната си ръка по лицето и в косата си – странен човешки жест на разочарование.
– И двамата сте несравнимо луди.
– Отлично – каза Широ, сякаш Юмей беше изрекъл съгласие вместо обида. Той се изправи и заобиколи масата. – Готова ли си, Еми?
– Готова? – Тя не беше мислила за това, че трябва да убеди Юмей. – Не съм… искам да кажа…
– Това беше твоя идея – посочи Широ и я издърпа на крака. – Промени ли решението си?
– Н-не…
Пристъпвайки зад нея, той нежно хвана горната част на ръцете ѝ и я обърна с лице към Юмей, който също стоеше, изглеждайки ентусиазиран като човек, който е загубил залог и трябва да плати.
– Хм – прошепна тя. – Как…?
– По обичайния начин – каза Широ, забавлявайки се. – Освен ако не предпочиташ да ти отворя вена?
Докато Юмей се приближаваше, тя се зачуди дали не би предпочела да кърви. Той взе брадичката ѝ в ръката си и тя рефлекторно се отдръпна от допира му. Ръцете на Широ върху горната част на ръцете ѝ се стегнаха, за да я успокоят.
Стиснала с пръсти шепи от кимоното си и облегнала се назад на Широ, тя стисна очи. Юмей наклони лицето ѝ нагоре и устата му докосна нейната, като този акт беше толкова безличен, колкото можеше да бъде такъв интимен контакт. Тя се опита да не се стресне и остана напълно неподвижна, докато той се колебаеше.
После притисна устата си по-силно в нейната и вдиша. Дъхът ѝ се изтръгна от дробовете ѝ, а заедно с него и ки се изтръгна от нея. Тя се изправи на пръсти, а огнена болка прониза всеки нерв в тялото ѝ. Душата ѝ сякаш се откъсна от плътта ѝ, а животът ѝ бе отнесен заедно със силата ѝ. Не можеше да помръдне, докато агонията я връхлиташе.
А после докосването му изчезна и всичко спря.
Тя увисна. Юмей я хвана и я избута обратно към Широ, който обгърна с ръце кръста ѝ.
– Дишай, Еми. – Широ я притисна нежно. – Ти си добре.
Тя диво се задъхваше, за да си поеме въздух. Борейки се за контрол, докато стаята се въртеше отвратително, тя вдигна глава.
– Получи ли се?
Юмей, със странно светли очи и разширени зеници, потърка с ръка гърдите си, сякаш го болеше.
– Твоето ки е подплатено със силата на ками.
– Какво означава това?
– Означава – каза Широ, а гласът му прогърмя в гърба ѝ – че твоята ки гори като горещи въглени. Той обаче ще се оправи.
– О – промълви тя замаяно, чувствайки се така, сякаш Широ беше отговорил на въпроса ѝ, без да му е отговорил наистина.
Той я вдигна от краката ѝ и я взе в прегръдките си, като отново накара цялата стая да се завихри.
– Хайде да те сложим да спиш, малка мико.
– Еми.
Изненадана да чуе името си в дълбокия тон на Юмей, тя вдигна очи. Тенгу срещна погледа ѝ, след което се наведе напред в знак на благодарност.
Широ я отнесе в преградената спалня, която бяха приготвили за нея. Клекна до футона, сложи я на леглото и придърпа одеялата. Вълни на изтощение я заляха и тя се зачуди колко ли ки е поел Юмей.
– Широ? – Името му прозвуча като сънливо мърморене.
– Да?
Веждите ѝ се смръщиха.
– Това не се брои за целувка на Юмей, нали?
– Не, не се брои. Целувката е нещо съвсем различно. – Той доближи лицето си до нейното. – Да опресня ли паметта ти?
Нова руменина обля бузите ѝ, а погледът ѝ се насочи към преградната стена, където Юмей, невидим от другата страна, чакаше и несъмнено слушаше. Виждайки посоката на погледа ѝ, Широ се усмихна и седна назад. Умората дръпна клепачите ѝ и те се затвориха против волята ѝ.
– Ще се оправи ли Юмей? – Прошепна тя.
– Ще се справи. – Топлите пръсти нежно отметнаха косата от лицето ѝ. – Ти му даде скъпоценен дар, който никой йокай не дава и не получава с лека ръка. Ти доброволно повери живота си в неговите ръце и той няма да забрави това доверие.
Беше се направила напълно уязвима пред Юмей, нали? Той лесно можеше да я убие, но и през ум не ѝ беше минавало, че ще го направи.
– Бих ти дала ки – промълви тя, смътно притеснена, че Широ може да си помисли, че тя вярва повече на Юмей, отколкото на него. – Ако имаш нужда от нея.
Той се засмя тихо.
– Да се надяваме, че никога няма да ми потрябва. А сега спи, малка мико.
Тя престана да се съпротивлява на настойчивото влечение на умората. През мислите ѝ премина малка, досадна тревога, че има още нещо, което е трябвало да му каже, предупреждение, което не можеше да си спомни. Но после заспа.
Назад към част 2 Напред към част 4
