Глава 4
Еми се насили да вдиша, дъхът я разтърси. Инари.
Никога не би могла да си представи Широ в такова изискано, царствено облекло, но Инари го носеше без капка самочувствие. Вързаната му коса, по-дълга от тази на Юмей, падаше почти до кръста му.
Тя се наведе още малко, вглеждайки се в него, но не можа да се съсредоточи върху лицето му, не видя дори рубинените му очи или белезите по бузите му. В този превърнал се в спомен сън Юмей не си спомняше лицето на Инари, дори могъщи йокаи не можеха да запазят спомена за външния вид на куницуками за неопределено време.
– И така – продължи Инари с подигравателна острота, докато се спираше до тялото на пода – твоята прекрасна дайтенгу нападна главното светилище на Изанаги, а ти се впусна след нея, като по този начин осъди всеки живот под теб. Колко благородно.
– Както несъмнено вече си чул – кисело отвърна Юмей – присъединих се към нея, защото беше твърде късно. Независимо дали съм заповядал атаката, или не, Изанаги няма да се разграничи от отмъщението си.
– Разбира се, че не. Тя беше твоя не само за командване, но и за контрол, а ти не направи нито едното, нито другото. – Оставяйки малиновата локва настрана, Инари се разходи из стаята, разглеждайки изрисуваните стенописи. – Защо, Тенгу, тя не успя да ти се подчини? Изглежда, че много от твоите дайтенгу са започнали да се отклоняват.
– Защо си тук, Инари?
– В последно време си необичайно тих. Не съм чувал почти нищо за твоите завоевания през последните години. – Инари се обърна към Юмей. – Умори ли се от битки и кръв?
– Имам работа за вършене. Ако искаш да се забавляваш, в града има много възможности.
– Вече съм повече от развлечен, Тенгу – промърмори Инари, а в гласа му затрептяха лед и огън. – Такава съдба си си навлякъл сам. Отмъщението на Изанаги ще бъде грандиозно. През последните хиляда години разшири земите и армиите си до славни висоти и въпреки това, щом Амацуками на небето свърши, ще останат само изпепелена земя и пепел.
– Не мога да обърна стореното – избухна Юмей, а ръцете му се свиха в юмруци. – Намери си ново забавление, Куницуками.
Инари отново се плъзна в движение, обикаляйки стаята и Юмей. Като виждаше Инари по този начин – да тормози Юмей, да се рови в уязвимите му места, да изтласква темперамента му все по-близо до повърхността – игривите закачки на Широ вече не изглеждаха толкова безобидни. Сега тя разбираше, че това е по-мека версия на острите подигравки на Инари. Докато шегите на Широ рядко предизвикваха нещо повече от раздразнение у Юмей, Инари с лекота провокираше Тенгу да изпадне в ярост.
– Какво ще направиш, Тенгу? – Попита Инари, но въпросът не беше толкова язвителен, колкото предишните му забележки. – Има още време, преди Изанаги да слезе, за да отмъсти.
Очите на Юмей се присвиха, когато той прецени промяната в тона на Инари.
– Ще спася каквото мога.
Инари престана да крачи и прокара ръка по една лъскава колона.
– Славата на битката. Сладкият порив на победата. Кръвта на враговете ти по земята. Те не те призовават както някога, нали?
Юмей се вцепени и не каза нищо.
– Мислите ти не са насочени към жаждата за завоевания, а към бремето, което вече тежи върху теб, към живота и земите, които управляваш. Твоята прекрасна господарка дайтенгу жадуваше за битки, но на теб, Тенгу, не ти е останал огън за танца на живота и смъртта. Той е угаснал под тежестта на задълженията ти като суверенен владетел.
Инари се насочи към Юмей.
– Ти си пораснал и не си само див завоевател. Спечелил си всички земи, които искаш да притежаваш, и още повече. Събрал си всички армии, които искаш да командваш, и още повече. Какво сега вдъхва страст в теб?
По чертите на Юмей се разля учудване. Нямаше нужда да потвърждава, че думите на Инари звучат правдиво, защото това беше очевидно като отблясъците на залязващото слънце.
– Преди колко време – продължи Инари – разбра, че вече не искаш нищо от това?
Изражението на Юмей отново се втвърди.
– Ти не знаеш за какво говориш.
– Не знам ли? – Попита забавно Инари. – Помисли, Тенгу. Никога ли не си се питал защо ние, Куницуками, не притежаваме земи? Защо не командваме армии? Бихме могли. Ако пожелаем, бихме могли да управляваме всичко.
Той протегна ръка, а дългият му ръкав се поклащаше.
– Отдавна сме разбрали, както и ти сега разбраш, че подобна съдба не е толкова желателна. Да управляваш… да заповядваш… Ти отново копнееш за свобода, Тенгу. Кажи ми, че не искаш.
За пръв път Юмей сведе поглед – признание за поражение, за съгласие с думите на Инари.
– Значи желаеш да избягаш от това бреме. – Инари пъхна ръце в противоположните ръкави на кимоното си. – В апатията си ти си станал небрежен в командването на дайтенгу и сега ще живееш достатъчно дълго, за да видиш как всичко това е унищожено. Най-малкото ще избягаш от бремето на управлението.
Юмей се вцепени.
– Ако предполагаш, че няма да ме е грижа за загубата на живота на подчинените ми…
– Ако не ти пукаше за тези животи, все още щеше да преследваш неуловимата еуфория от битката. Обаче Изанаги ще дойде и ще унищожи всичко твое, което успее да намери. – Инари поклати глава. – Но какво ще стане, ако той не намери мишена за гнева си?
Веждите на Юмей се смръщиха.
– Върви си, Тенгу – провикна се Инари. – Напусни земите си. Напусни армиите си. Разпръсни дайтенгу, разпусни управлението си.
С разширени очи Юмей направи крачка назад.
– Да се откажа?
– В сегашния си вид ти си велика мишена за Изанаги, която да смаже. Но не му давай никаква цел и отмъстителните му амбиции бързо ще се изчерпят. Някои ще умрат, със сигурност. Може би ти самия. Но не всички. Той няма да губи време и енергия, за да издирва разпръснатите остатъци от твоя народ.
– Говориш безумия – изръмжа Юмей. – Да унищожа всичко, на което държа, преди Изанаги да го направи?
– Точно така. – Инари бавно закрачи около Юмей, като вълк, който обикаля около плячката си. – Защо се колебаеш? Предлагам ти избавление от бремето на управлението и начин да избегнеш съдбата, която си навлякъл на заклетите си васали и всички под тях. Ще ги осъдиш ли, за да защитиш гордостта си?
– Безумие – изсъска Юмей, но в гласа му се промъкна нотка на колебание. – Независимо от тяхното безпокойство, лоялността на моите дайтенгу не може да бъде отхвърлена толкова лесно.
– Тогава отиди там, където те не могат да те последват. Тъмните места на Цучи винаги са те посрещали.
– Да се оттегля в дълбините на Цучи? Толкова налудничаво предложение, колкото и първото ти.
Инари сви рамене.
– Ти бягаш от живот, който не искаш, а на свой ред повечето от твоите хора ще избегнат сигурната смърт. Срещу коя част от това възразяваш?
– Само ти би посъветвал нещо толкова… толкова…
– Проницателният Тенгу, безмълвен пред мен. Поласкан съм. – Инари се приближи почти до носа на Юмей. – Реши, Тенгу. Какво ще направиш?
Юмей оголи кучешките си зъби.
– Ще направя каквото ми заповядаш.
Инари се отдръпна и за кратко тревожното петно върху чертите му се разсея достатъчно, за да разкрие злобната му усмивка.
– Разумен избор, тенгу. – Той се завъртя и се отдалечи от Юмей. – Сега, след като неизбежната гибел, към която призовава толкова много животи, беше предотвратена, ще си тръгна. – Той погледна назад. – Или първо да ти помогна да тръгнеш по този дързък път?
Той вдигна ръце нагоре. От дланите му изригна огън и се разпръсна по красиво изрисуваните стени. Червените пламъци се заизкачваха нагоре по дървото и изхвърлиха дим към тавана. Юмей се отдръпна назад.
– Позволи ми да започна разрушаването на твоята империя, Тенгу. – Усмивката на Инари се изостри като острие. – Твоят дворец ще бъде първоначалната цел на Изанаги, така че нека първо го унищожим.
– Инари… – започна Юмей, а яростта замени шока му.
– Предлагам ти да евакуираш хората си. – Пламъци се развяха по ръцете на Инари и затанцуваха по раменете му, за да образуват зад него усукана плетеница от призрачни опашки. – Сбогом, Тенгу. Може би ще се срещнем отново някой ден… ако оцелееш след Изанаги.
– Инари! – Изкрещя Юмей.
Когато ревящият пламък заглуши смеха на Инари, от Куницуками избухнаха пламъци. Той изчезна в огнената буря, докато тя се разрастваше спираловидно навън, заливайки стаята и поглъщайки тялото на убития дайтенгу.
Юмей се отдръпна, закривайки лицето си с ръце, и се оттегли на най-близкия балкон. Докато адът поглъщаше помещението и черния дим кипеше под тавана, ленти от черна сила се извиха от лопатките му, образувайки крила, и той се прехвърли през парапета, изчезвайки от погледа.
Еми се спъна, а зад нея се очертаваше дългото падане в каменния двор. Изгарящата топлина я притисна с гръб към парапета. Далеч долу от стражевата кула и стените отекнаха писъци и викове, докато войниците забелязваха пламъците. Огънят се изкачи по стените, излезе през прозорците и обхвана покрива.
С отчаян поглед назад към пламъците тя се хвърли през парапета на балкона. Вятърът я връхлетя, докато се хвърляше към двора, и камъните се втурнаха да я посрещнат, тя изкрещя.
Викът се изтръгна от гърлото ѝ и очите ѝ се отвориха. Стомахът ѝ се сви, докато я подмяташе във въздуха. Размахвайки ръце, тя зърна Юмей и Широ, двамата канашибари, които все още бяха приклекнали на гърдите им.
Стаята се завъртя, а след това цялото замайващо движение спря. Тя се завъртя и се вгледа в познатата сребриста коса и тигровите уши на спасителя си.
– Бяко! – Изпъшка тя.
Беше очаквала наполовина Сусано, но Бяко щеше да е разумно предположение, ако знаеше, че той ще се върне. Тъмните кръгове под златистите му очи подсказваха, че е почивал малко през четирите дни, откакто го беше видяла. Стоманеният му поглед се спря на канашибари, докато дърпаше Еми назад с още една крачка.
Малкият йокай, кацнал върху Широ, изсъска. Тя притисна мъничка ръчичка към лицето му, когато ушите му се размърдаха и веждите му се смръщиха – първият признак на живот от негова страна. Сърцето ѝ подскочи от надежда, Еми се изви в хватката на Бяко и отвори уста, за да му каже да помогне на Широ и Юмей.
Но Бяко заговори пръв.
– Дръж го. Той още не може да се събуди.
Гласът ѝ беше объркан. Думите му нямаха никакъв смисъл.
Бяко я вдигна от пода с една ръка, притискайки я към себе си. В другата си ръка държеше правоъгълник от бяла хартия – талисман на Офуда. Притисна го върху гръдната ѝ кост, точно над яката на кимоното, и изрече призив.
Гореща сила я връхлетя като мълния. Тя се изви в дъга, а от нея се изтръгна нов писък. Заклинанието заби магически кукички в сърцевината ѝ, прокарвайки бръснарски жици през гърдите ѝ, и топлината на ки на Аматерасу изчезна. Тя увисна в хватката му, задъхана и замаяна, докато невидими бръсначи я разрязваха с всеки дъх. Той бе свързал магията на Аматерасу – и Еми твърде късно разбра, че не е тук, за да я спаси.
– Той се събужда! – Провикна се висок глас.
Еми дръпна глава нагоре. Канашибари върху Широ беше разперил двете си ръце отстрани на главата му. Рубинените му ириси заблестяха, когато очите му се отвориха наполовина – тъпи и сънливи, но отворени.
– Широ! – Изкрещя тя. – Събуди се!
Бяко я дръпна назад.
– Дръж ги – изръмжа той. – Колкото можеш!
Канашибари се наведе над Широ, а тъмната магия пулсираше под пръстите ѝ. Малиновите знаци по лицето му засияха в отговор.
– Широ!
Носейки Еми със себе си, Бяко се втурна през отворените врати на градината и навлезе във виещата буря. Тя се бореше напразно, ръцете ѝ бяха притиснати, а йокайската му сила беше невъзможна. Отчаяно се опитваше да пречисти заклинанието, което я свързваше, но бяха минали само няколко часа, откакто Юмей бе изцедил по-голямата част от ки. Вместо това тя призова вятъра да ѝ помогне.
Бяко се изстреля нагоре и под тях се появи порив – отговарящ на неговата, а не на нейната воля. Той беше елементал на вятъра, което означаваше, че тя, човекът, нямаше никакъв шанс да изтръгне контрола от него. С помощта на порива на бурята той се втурна в небето и се стрелна над върховете на дърветата.
– Какво правиш? – Изкрещя тя над бушуващата буря.
Една вена пулсираше на бузата му.
– Няма да ти искам прошка, камигакари. Правя това, което трябва.
– Къде ме водиш?
Зад тях, през завесите от въртящ се сняг, червена светлина озари мрака. Огнена кула изригна в нощното небе, разпръсквайки пламтящи отломки във всички посоки. Тя изтръпна, молейки се Широ да не е забравил, че Юмей също е в стаята, преди да отприщи този ад.
Стиснал зъби, Бяко спринтира още по-бързо по вятъра. Студената, чужда магия я връхлетя и изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. Бяха напуснали Цучи. Движейки се със скорост през силния снеговалеж, те се спуснаха в тъмна долина. Еми се бореше да освободи ръката си, за да може да откъсне офуда и да освободи ки на Аматерасу, но Бяко я държеше здраво.
Далечна светлина се отразяваше на змиевидната ивица мрак долу – река. Бяко се спусна от небето и се приземи в дълбокия сняг на десетина метра от брега. Бурята бушуваше около тях и хвърляше ледени топчета в лицата им. Притиснал Еми до себе си, той вдигна другата си ръка и направи жест, сякаш отмяташе завеса.
Вятърът се разпръсна и снегът се разреди, разкривайки две почти невидими фигури, застанали на ръба на водата. Трептящата топлина на непознатата сила на ками се плъзна по сетивата на Еми.
Бяко я изхвърли на крака. Той я хвана за косата и светкавично извади меча си. Студеното стоманено острие докосна гърлото ѝ.
– Имам камигакари, жив и невредим. – Дълбокият му глас беше суров, почти неразпознаваем. А сега го върни.
– Първо ни дай камигакари – каза една от тъмните фигури, формата ѝ едва се различаваше през тъмнината и снега.
– Не и докато не го получа. – Бяко я дръпна за косата, принуждавайки я да отметне глава назад. – Не се бави. Инари ни преследва, а той е прекалено настроен към нейната ки, за да може бурята да скрие следите ѝ за дълго.
– Добре. – Фигурата вдигна една ръка.
Зад него тъмната повърхност на реката се развълнува. Водата се издигна нагоре в разтърсваща вълна, която се изви над главите на ками като огромно пипало. Една фигура падна от вътрешността на водата и се приземи с мокър трясък между Бяко и двете фигури. Въртящата се вода се отдръпна в реката и се успокои в нормално течение.
Бяко избута Еми напред. Зъбите ѝ тракаха неконтролируемо от студа, а краката ѝ се клатеха при всяка стъпка. Слабостта пулсираше в нея, както и режещата болка от заклинанието офуда.
Той я насочи към неподвижния предмет, който реката бе изхвърлила. Когато спря, мечът на врата ѝ се отдръпна и хватката му за косата ѝ се отпусна.
– Жив ли е? – Прошепна той.
С освободена глава тя погледна надолу. В краката ѝ лежеше смачканото тяло на момче. От бледата му коса стърчаха бели тигрови уши, а бузите му бяха белязани от тъмни ивици. Детето можеше да бъде само син на Бяко.
Тя се наведе и притисна ледените си пръсти към носа и устата на момчето, докато не усети слабата топлина на дъха му.
Изправи се и прошепна:
– Жив е.
Бяко върна меча към гърлото ѝ, като едва докосна кожата ѝ със смъртоносното острие.
– Върнахме ти потомството – каза чакащият край реката ками. – Камигакари е наш.
Бяко се наведе близо, мечът му леко се разклати, а следващите му думи бяха почти беззвучни.
– Много съжалявам, Еми.
Острието изчезна от врата ѝ и Бяко вдигна сина си от земята. Тръгна към дърветата.
Реката се оживи за втори път. Водни спирали се стрелнаха към йокаите като поразяващи змии, но вятърът се върна с рев. Торнадо разкъса водните струи, като разпръсна ледена течност.
После Бяко изчезна в тъмната гора и Еми остана сама.
– Остави го да си отиде – каза едното ками на другото. – Инари ще го убие вместо нас.
Водните пипала се сгромолясаха на земята, заливайки Еми с ледена течност. Тя се завъртя на треперещи крака и се хвърли след Бяко.
Една локва на пътя ѝ се надигна и се разби в нея като разбиваща се вълна. Тя се удари в земята по гръб и през нея премина агония от заклинанието офуда.
Над нея се появиха две лица – красиви, нечовешки лица на ками. Единият от мъжете посегна надолу.
– Не! – Изпъшка тя и вдигна ръце нагоре.
Второто ками я хвана за китките и издърпа ръцете ѝ над главата. Тя се размърда, когато ръката на първото ками се спусна към нея. Той щеше да я убие.
Той изтръгна офуда от кожата ѝ. Режещите жици на магията, които пресичаха торса ѝ, се разтвориха и спешна топлина пулсираше през знака ѝ камигакари. Ки на Аматерасу се разпали и се издигна, за да я защити.
Ками притисна пръстите си към гърдите ѝ и светлината се разпали, осветявайки и двамата мъже. Магията я прониза и се втурна нагоре по гръбнака в черепа ѝ. Всичко стана бяло и изтръпнало и тя не знаеше нищо повече.
Назад към част 4 Напред към част 6
