Глава 5
Тъпо, ритмично ръмжене се издигаше и затихваше, звукът се процеждаше през летаргичната сънливост, която тегнеше над ума и тялото ѝ като тежко одеяло. Докато в нея се надигаше дълбок страх, Еми се мъчеше да дойде в съзнание. Трябваше да се събуди.
С огромно усилие тя отвори клепачите си.
Златна слънчева светлина осветяваше напречните греди на непознат таван. Тя примигна бавно. Състезавайки се с нарастващия страх, в корема ѝ се появи глад, а устата ѝ пресъхна.
Под нея чистият бял футон и възглавницата миришеха на свежо бельо. Малката стая беше в традиционен стил с подове от татами, стени от рустикално дърво и чифт плъзгащи се врати срещу нея. През прозореца над главата ѝ се процеждаха късчета светлина, а в една ниша висеше картина с оранжеви рибки, плуващи в течение.
Тя се взираше, напълно изгубила представа за себе си. Дали Бяко не я беше предал на двойка ками? Защо все още беше жива? Къде беше?
Смущавайки се от слабостта в крайниците си, тя се опита да се изправи. Кал пръскаше измачканото ѝ прасковено кимоно, а листата от падането край реката се заплитаха в разпуснатата ѝ коса. Тя се запъти към прозореца и отвори плъзгащите се панели, като с изненада откри тежка дървена щора от другата страна. Тя бутна щората нагоре, заливайки стаята с ослепителна слънчева светлина. Ритмичният рев драстично увеличи силата си.
Отвъд прозореца искрящо синята вода се простираше безкрайно под яркото небе, осеяно с бледи облаци. Долу скалиста канара се спускаше на стотина метра във вълни, които се хвърляха към брега в непрекъсната вълна от пенеста вода и буйни течения.
Тя остави капака да се затвори. На този непрекъснат океански хоризонт не се виждаше земя. Свивайки паниката си, преди да е излязла извън контрол, тя се пресегна към вратата и предпазливо я отвори. Широкият коридор с дървени подове и облицовани стени беше празен. Тя плъзна вратата още един метър и погледна по коридора, като си помисли, че стаята ѝ е оставена без охрана.
Въздухът пулсираше. Две необясними сини кълба се носеха на шест метра над пода – тогава очите ѝ се фокусираха отново и видяха това, което не беше виждала преди.
Прозрачна змия със светещи очи висеше в коридора. Дебела колкото тялото ѝ и дълга петнайсет стъпки, тя беше почти невидима, освен когато се преместваше. Дори най-малките движения караха тялото ѝ да блести като вода.
Защото беше вода. Гръдният ѝ кош се сви, сякаш вече бе оплетен в змийските спирали. Змия, образувана изцяло от вода. В областта на гърлото ѝ една продълговата форма излъчваше бледа светлина. Докато тя висеше наполовина от вратата, замръзнала на място, елементарното същество се плъзна по-близо, а прозрачното му тяло засия. Челюстите му се отвориха и от устата му се пречупи светлина.
Тя се дръпна обратно вътре и затръшна вратата, дишайки твърде бързо. Отдръпвайки се, тя провери ръкавите си за офуда, но не откри такава. За да се справи с водната змия, трябваше да разчита на магията на вятъра на Аматерасу.
Тя насочи вниманието си навътре, където обикновено чакаше топлата сила на ками, но не усети нищо.
Преглътнала внезапния си ужас, тя разкопча яките на кимоното си. Знакът ѝ камигакари – черен символ на върха на сърцето ѝ – беше частично закрит от кървавочервена руна.
– Какво? – Изпъшка тя.
Предпазливо докосна една от червените линии, като усещаше само кожата си. Потърка новия символ с палец, после прокара нокти по него, опитвайки се да го изстърже. Беше постоянен като татуировка.
Ръцете ѝ трепереха, тя нагласи предната част на кимоното си и отново посегна към силата на Аматерасу. Усещаше слабия ритъм на собствената си слаба ки, но не и спиращата дъха топлина на магията на Амацуками. Червеният символ трябваше да блокира връзката ѝ с Аматерасу.
Силно почукване наруши тишината и вратата на спалнята се отвори.
На прага стоеше мъж, чието красиво лице явно бе докоснато от божествеността на ками, облечен във фини, подобни на сохеи дрехи в океанскосини нюанси. Той направи плитък поклон за поздрав, малко повече от навеждане на главата.
Застигната от маниерите на врага си, тя автоматично отвърна с по-дълбок поклон.
– Ела с мен. – Той се обърна и без да изчака да види дали тя ще го последва, тръгна.
Пулсът ѝ забърза в ушите и тя неохотно тръгна след него. Докато излизаше от стаята, блестящата водна змия следеше всяко нейно движение. Тя се втурна след ками и в зловеща тишина змията се плъзна след тях.
Камито я поведе по дълъг, полиран коридор към дървени стълби. Тя ускори крачките си и погледна назад, за да види, че змията все още я преследва безспирно.
– Извинете ме – започна тя колебливо. – Какво е…
– Не съм аз човекът, който трябва да отговаря на въпросите ти – прекъсна я окончателно камито.
Тя прехапа въпросите, които се надигаха на езика ѝ. След като се изкачи на три етажа, ками отвори плъзгащите се врати в края на един коридор. Хладен, солен вятър се промъкна вътре и погъделичка косата ѝ. Отвъд прага трите крила на къщата обрамчваха голям двор, а по всяка стена се виждаха облицовани с панели пътеки. Квадратна беседка с двускатен покрив и извити стрехи заемаше пролуката в далечния край. В по-голямата част от двора доминираше алпинеум, чието легло от обработен пясък обикаляше около внимателно поставени камъни, за да създаде сцена на сурова, спокойна красота.
Спрял на една пътека от стъпала, камито ѝ направи още един лек поклон. След кратко колебание тя излезе от пътеката и стъпи на първия камък. Повдигнала подгъва на кимоното си, за да не пречи в пясъка, тя прекоси камъните до беседката. Ками – и водната змия, която витаеше зад него – не я последваха.
Сама, тя се спря до дървената постройка и примигна, докато очите ѝ се нагодиха към приятните сенки под покрива.
Мъж, облечен в най-фините синьо-бели одежди, седеше на ниска маса с гръб към нея, обърнат към далечния край на беседката. Между стълбовете на покрива се откриваше впечатляваща гледка към скалистия бряг. Прибоят се разбиваше непрестанно в непоклатимия камък, а пяната се стичаше и танцуваше с всяка вълна.
Мъжът се обърна и тъмните му очи срещнаха нейните. Внезапно като разразяването на буря, тя го усети: изпепеляващата тежест на магията, електрическото присъствие на невъзможна огромна сила.
Тя не знаеше защо е тук. Не знаеше какви са намеренията му. Но, враг или не, тя не можеше да не уважава Амацуками. Влезе в беседката, падна на колене и се поклони, докато челото ѝ почти докосна пода. Осъзнаването на окаяното ѝ състояние – заплетена коса и изцапано с кал кимоно – засили чувството ѝ на уязвимост.
– Стани, Камигакари Кимура.
Тя седна и когато той направи грациозен жест към възглавницата срещу себе си, тя предпазливо се премести до него и коленичи, а ниската масичка беше между тях. Дори и без другите знаци, тя щеше да разпознае този Амацуками като Цукиоми от Водата само по аурата на спокойствие, която го обграждаше.
– Как се чувстваш, камигакари? – Гласът му, тих и мек като песента на поточе над камъчета, беше също толкова изящен, колкото и поразителното му лице. Чертите му бяха гладки и млади, въпреки че притежаваше сегашното си камигакари от много десетилетия. Дългата му коса беше вързана назад, но за разлика от неостаряващото му лице, по тъмните кичури се виждаха сребърни нишки на неравномерни ивици.
– Как… как се чувствам? – Повтори тя.
– Ки беше опасно изчерпана, когато пристигна. – Той посегна към сервиза за чай до лакътя си и започна да приготвя напитката. – Възстанови ли силите си?
– О. – Тя скръсти ръце. – Да, чувствам се много по-добре. Как… колко време съм спала?
Той добави прахообразен чай в две чаши.
– Няколко дни.
– Дни?
– В отслабналото ти състояние едно неочаквано преместване щеше да е опасно стресиращо. За твоята безопасност и здраве се погрижих да останеш в сън.
Докато го гледаше как налива в чашите пареща вода, ръката ѝ пропълзя нагоре, за да хване предната част на кимоното ѝ.
– Направи ли заклинание и на знака ми камигакари?
Той кимна спокойно.
– Тук нямаш нужда от ки на сестра ми.
– Къде е „тук“? На островите Сабутен? – Въпросът ѝ прозвуча като обвинително искане. Узуме беше казал на Еми да търси Цукиоми и неговия пленник – Сарутахико, водач на Куницуками – близо до островите Сабутен.
Цукийоми разбърка чая и горещата вода, след което постави чаша пред нея.
– Островите Сабутен са по-далеч на запад, по-близо до континента.
Тя скри огорчението си зад глътка горчив чай, като устоя на желанието да го изгълта. Ако този остров беше толкова далеч от континента, можеха ли Широ, Юмей и Сусано да го намерят?
Поставяйки чашата си, тя се отказа от претенцията за учтив разговор.
– Защо ме доведохте тук?
Погледът на Цукиоми се насочи към океана.
– Изанами би предпочела да те елиминирам. Аз обаче не искам да причинявам повече болка на сестра си, а по причини, които ми е трудно да проумея, тя се измъчва от твоите страдания. Затова ще те задържа тук, в безопасност и невредима, до слънцестоенето.
– Слънцестоенето? – Повтори тя, а кожата ѝ се смрази не само от вятъра.
– След слънцестоенето вече няма да се нуждаеш от опека.
– Защото Изанами планира да слезе по Моста към небето – каза тя спешно. – Аматерасу ми каза. Изанами ще унищожи света и…
– Изанами нито планира, нито възнамерява да навреди на този свят – прекъсна я той.
– Но-но не знаеш ли какво ще се случи, когато тя слезе с истинското си тяло? Тя ще…
– Аз съм добре информиран за това, което нейното слизане ще доведе до този свят – прекъсна я спокойно Цукиоми. – Сестра ми вижда само това, което ще бъде загубено, но не и това, което ще бъде спечелено.
– Спечелено? Но какво…
– След слизането на Изанами камигакари ще престанат да бъдат необходими. Ще можеш да се върнеш към нормалния човешки живот и да изживееш оставащите ти смъртни дни.
Сърцето ѝ се разтуптя от думите му. Да не бъдеш повече камигакари? Животът ѝ нямаше да приключи на слънцестоенето?
– Твоето оцеляване е моят подарък за сестра ми – продължи той. – С времето тя ще разбере стойността на това бъдеще. Затова до слънцестоенето ще останеш под моя закрила.
Устата ѝ се отваряше и затваряше, но тя не можеше да намери гласа си.
– Откажи се от страстта си да изпълниш заповедите на сестра ми. – Той отпи от чая си. – Този остров е защитен от бариера, която дори куницуками не могат да открият, те ще виждат и усещат само океана. Отхвърли надеждата си, че ще те намерят.
Поставяйки чашата си на масата, той сгъна ръце.
– Моите васали ще се погрижат за комфорта ти, а аз ти предлагам да използваш това време, за да подмладиш умореното си тяло и дух. Остани в къщата. Моите шикигами няма да ти позволят да я напуснеш и може да ти навредят, ако се опиташ.
– Шикигами? – Прошепна тя слабо.
– Водният дух, който те пази. Той ще те следва всеки път, когато излезеш от стаята си. – Той се премести обратно към гледката към океана. – Предполагам, че ще искаш да се изкъпеш и да хапнеш. Моят васал ще се върне с теб в стаята ти. Уведоми го за всичко, от което се нуждаеш.
Разбрала, че я освобождават, Еми се поклони и се изправи, твърде изтръпнала, за да говори. Запъти се обратно по стъпалата и спря пред ками, който чакаше до вратите. Странната водна змия я гледаше със светещи очи.
Бариера скриваше целия остров от сетивата на йокаите. Ако не успееше да намери начин да избяга преди слънцестоенето, нямаше да ѝ се наложи да умре. Вместо това щеше да запази живота си, но щеше да загуби всичко, заради което си струваше да живее.
Назад към част 5 Напред към част 7
