ГЛАВА 13
Пайпър седна на една скала и се загледа. Просто гледаше.
Линията, която Мийзис беше избрал в Надземния свят, се намираше на склона на една планина. Зад нея тревистите склонове се издигаха стръмно, преди да отстъпят място на скалистата местност. Високо, високо горе, заснеженият връх на планината предизвикваше слънцето в небето.
На пет метра от краката ѝ равният участък от трева свършваше. Отвесната скала се спускаше на стотина метра към бързо течащата река отдолу. Беше хвърлила един поглед през ръба, преди световъртежът да я накара да се отдръпне. Реши, че най-добре ще е да седне и се облегна на една скала.
Отвъд скалата, от другата страна на реката, се издигаха още две планини. Мийзис вече беше посочил предполагаемото място, където се намираше резиденцията на Вежовис – в подножието на третата, най-отдалечена планина. Разстоянието беше голямо, за да се измине пеша, но наблизо нямаше никакви линии на лея.
Формите на планините и долините ѝ бяха познати, но нищо друго на това място не ѝ напомняше за дома.
Чувстваше се така, сякаш гледаше света през синьо стъкло. Тревата имаше синкав оттенък и всяко восъчно стръкче беше украсено с малки яркосини точки. Скалистите върхове на планините бяха обсипани със сини камъни, някои от които блестяха на слънчевата светлина и проблясваха като линии от син лед през скалата. В долините тя виждаше върховете на дърветата, чиито широки, бледи листа бяха прошарени с лазурни топчета – някакъв вид плод или цвете? Беше твърде далеч, за да разбере.
Погледна нагоре и се вгледа в яркото утринно небе. Точно над нея, в лицето ѝ, грееше второ слънце. Погледът ѝ падна към хоризонта. Отвъд най-отдалечените планини се издигаше кривата планета, която едва-едва се откъсваше от хоризонта, докато се издигаше в небето. Тя не беше толкова голяма, колкото планетата в небето в Подземния свят, но достатъчно голяма. Ако Надземния свят нямаше две слънца, през по-голямата част от деня щеше да е тъмно заради редовните затъмнения от планетата, която обикаляше около тях. Или може би тази планета обикаляше около другата.
Аш седеше до нея, като очите му също бяха насочени към бавно изгряващата планета.
– Първият път, когато я видях – промълви той, сякаш четейки мислите ѝ – се зачудих дали не е същата планета. Ами ако и Подземният, и Надземния свят са луни на Перискос? Но няма как да знам със сигурност.
– Нима демоните никога не са се опитвали да го разберат?
– Демоните от Подземния свят обикновено не посещават Надземния свят и обратното. Всъщност ние умишлено избягваме подобно нещо. А и не разговаряме помежду си. Не сме философи и учени.
Тя го погледна с присвити очи.
– Значи си бил тук и преди. Защо не го каза?
– Не смятах, че е разумно да го споменавам около Мийз.
– Защо не?
– Защото Самаел беше този, който ме изпрати тук.
Тя бързо оправи изражението си. Каквото и да беше изпратил Самаел в Надземния, за да направи Аш, щеше да е нещо лошо за хората от него. Определено не беше хубаво нещо, което да се споменава.
Лире стоеше на половин дузина крачки от нея, много по-близо до ръба на скалата, отколкото Пайпър искаше да отиде. Той се взираше в пейзажа, мълчалив от страхопочитание. Сейя стоеше до него, също загледана в красивия свят, в който бяха попаднали.
Мийзис се приближи до тях.
– Последният ми човек току-що премина. Той ще остане тук, докато се върнем, в случай че се наложи да се разделим по някаква причина.
Той се обърна към долината.
– Ще следваме тази планина наоколо, като ще останем от източната страна на реката. Тя върви на север само няколко мили, преди да завие на запад.
Той посочи с пръст пътя на реката.
– Накрая склонът на планината става твърде стръмен за пътуване, но има лесен преход, където реката слиза под земята. Можем да преминем, без да се намокрим, след което да продължим през западната част на долината. Реката излиза от пещерите на една миля надолу по течението. Отвъд нея се намира водопадът Два дракона. Ще трябва да се спуснем с въже по западната страна, няма друг път в долината.
Пайпър изпусна дълъг дъх. Да останат на сухо беше добре на две нива: предпазваше ги от стихията на рюджина и нямаше да ѝ се налага да признава пред никого, че уменията ѝ по плуване се ограничават до тромаво кучешко гребане. Спускането по планината обаче не звучеше толкова забавно.
– След това би трябвало да е лесно да се придвижиш през основата на долината до северния край, където живее Вежовис.
– Реката минава под планината? – Попита Пайпър. Вече няколко минути тя се взираше в нея, опитвайки се да разбере къде тече водата.
– Да, така е. В този планински участък има десетки големи реки и стотици по-малки, като повечето от тях се вливат и изтичат от обширната пещерна система под планинската верига. Това прави картографирането на долината доста трудно.
Лире се обърна встрани от долината.
– Имам един въпрос. Защо да се разхождаме там? Имаме повече от достатъчно крила, за да летим. Колко час или два ще ни отнеме да прелетим? В сравнение с цял ден ходене пеша?
Пайпър примигна, после си спомни, че демоните на Ра са грифони, а грифоните имат крила. Тя и Лире бяха единствените членове на групата, които не можеха да летят.
– Преди около два века – отвърна Мийзис – един военачалник със съмнителна интелигентност реши, че въздушен набег е сигурна стратегия за изтребване на рюджините в долината, която се намира на границите на пет различни територии. Оттогава рюджините внимателно наблюдават небето. Те са станали доста умели в стрелбата по движещи се цели във въздуха.
– Ах – отговори Лире. – В такъв случай наистина нямам нищо против да вървя пеша. Добро упражнение.
– Като стана дума за крила – каза Мийзис, обръщайки се към драконианците – силно ви препоръчвам да запазите блясъка си, докато сме тук. Знаете какви са последствията от освобождаването му.
– Какви последствия? – Попита Пайпър разтревожено.
– Нашата магия е различна от магията на Надземния свят – каза Аш с вдигане на рамене. – Това би привлякло твърде много внимание.
– О.
– Определено е нещо, което трябва да се избягва – отбеляза Мийзис. Той се съсредоточи върху Аш. – Ако умреш, трябва ли да се притесняваме за търсенето на Сахар в тялото ти?
– Наистина ли мислиш, че ще се разхождам из Надземния свят с камъка в джоба си? – Той погледна Мийзис право в очите. – Нямам го и не съм го донесъл тук.
През очите на Мийзис преминаха сенки, докато проверяваше истинността на Аш.
– Умно решение. Готови ли сме да започнем?
Мийзис и един от хората му тръгнаха първи. Лире го последва, Пайпър вървеше след него, Аш – зад нея, после Сейя и последните двама демони Ра. Четвъртият остана на тясното плато. Пайпър риташе по осеяната с чакъл пътека, като гледаше как камъните се свличат по постепенното спускане пред нея. Пътеката беше украсена със сини и кафяви камъни във всички нюанси, като от време на време се примесваше и ледено-зелено камъче.
Скоро пътеката се стесни и стана по-стръмна, докато я следваха покрай склона на планината. Склонът се издигаше стръмно вдясно от нея и се спускаше на няколко метра вляво. Опита се да не откъсва поглед от скалата, под която течеше реката – блестяща, подобна на океанско синьо, ясно различаваща се от земната река. Вместо това наблюдаваше гърба на Лире. Слънчевата светлина, която се отразяваше от косата му, я правеше да изглежда бледа като слонова кост.
Вървяха близо час, като темпото беше толкова бързо, колкото беше безопасно за скалистата почва, преди склонът да се успокои малко. Няколко дървета бяха пуснали корени сред тревистите участъци, с дебели, извити стволове и широки, синьозелени листа. Лазурните кълбета, които бе видяла отдалеч, приличаха на някакъв вид семенник, а от клоните му висяха дълги лиани – може би корени. Тя се загледа, докато минаваха покрай първото дърво, растящо на десетина метра нагоре по склона. Корените му се извиваха и усукваха в основата, само наполовина потопени в тревата. Стъблото беше покрито със сивкавосин мъх.
Следващото дърво, още по-голямо, висеше над пътеката, а пипалата от лазурните шушулки се поклащаха от вятъра. Мийзис и човекът му за пръв път се отклониха от пътеката, провирайки се през високата като теле трева, за да не минат под клоните. Лире последва маршрута им и Пайпър също се отклони от пътеката.
Земята изведнъж се наклони, когато я обхвана световъртеж.
Ръцете ѝ се вдигнаха нагоре, за да стиснат главата ѝ. Тя се препъна назад, борейки се за равновесие, докато земята се опитваше да я изхвърли от краката ѝ.
– Пайпър! – Гласът на Аш беше остър и предупредителен, но тя дори не можеше да види къде е той.
Една ръка я хвана за ръката и я дръпна настрани. Нечия друга хватка се затегна за другата ѝ ръка и я издърпа в обратна посока, докато светът се въртеше лудо.
Толкова бързо, колкото беше дошло, въртенето спря. Освободена от световъртежа, тя погледна нагоре, преглъщайки отново стомаха си. Аш държеше ръката ѝ, като се навеждаше настрани от нея, сякаш не искаше да се приближава твърде много. Хватката му беше почти болезнена. Тя се обърна, за да види кой държи другата ѝ ръка, и усети как кръвта се стича от лицето ѝ.
Никой не държеше другата ѝ ръка. Вместо това стотици приличащи на корени пипала от шушулките на дървото се увиваха около ръката ѝ, в косата ѝ и над меча ѝ. Устата ѝ се отвори от ужас. Малки корени се провираха под дрехите ѝ и гъделичкаха кожата ѝ. Тя се дръпна назад и усети как краката ѝ почти се отлепиха от земята, когато еластичните пипала отново я издърпаха назад.
– Не мърдай, Пайпър. – Мийзис спря до Аш, а тримата му мъже се присъединиха към него. Той прецени дървото, спокоен, сякаш листата нападаха хората всеки ден.
– Дръж я здраво – каза той на Аш. – Ще трябва да я откъснем.
Пайпър се опитваше да не хипервентилира, лицето ѝ бе набраздено от парещата болка в ръката, където Аш я държеше от бавното, но мощно притегляне на пипалата, а също и от насилствения допир на корените, които се провираха под ризата ѝ.
Мийзис и един от хората му извадиха мечовете си. Позиционирайки се възможно най-близо, без да се заплетат и те в пипалата, те вдигнаха остриетата си и по някакъв безмълвен сигнал едновременно забиха ножове надолу. Остриетата прорязаха корените.
Едновременно с това Аш я дръпна и я отлепи от дървото. Няколко корена се вкопчиха упорито в нея, опитвайки се да я повлекат обратно. Мийзис бързо ги отряза. Пайпър се залюля, внезапно освободена. Аш ѝ помогна да се изправи, след което започна да откъсва отрязаните корени от нея. Тя погледна надолу, видя, че те все още се движат, и трябваше да задуши ужасен писък.
Мийзис прибра меча си и започна да дърпа корените от гърба ѝ.
– Вземи ги всичките – каза той. – Може да им трябват дни, за да умрат.
С треперещи ръце тя стоеше с разперени пръсти, докато двамата демони изтръгваха всички корени от нея. Докато Мийзис разплиташе десетина от косата ѝ, тя разкопча ризата си и посегна под нея, за да извади няколко от сутиена си. Уф. Никога повече нямаше да се доближи до дърво в Надземния свят.
– Мисля, че това са всички – каза Аш и хвърли последния в тревата. – Добре ли си?
Тя кимна.
– Какво, по дяволите, беше това? Защо дървото ме заплете?
– То омотава всичко, което се докосне до него. – Мийзис сви рамене. – От мъртвите неща се прави добра тор.
Тя погледна към него, после към дървото, а очите ѝ бяха разширени от ужас.
– Добре свършена работа – издекламира Сейя, появявайки се зад Аш. – Скочи право в дървото. Самоубиец ли си?
– Огромно замайване ме удари – защити се Пайпър. – Не исках да се спъвам в дървото. Дори не знаех коя е посоката нагоре или надолу.
– Страничен ефект от отровата на руническия паяк – каза Мийзис. – Вероятно ще имаш повтарящи се периоди на замайване до края на деня.
– Вече съм добре. – Тя стрелна Сейя с неприятен поглед. – Можем да продължим.
Тръгнаха отново, като се върнаха към същия ред. Този път Аш остана точно зад нея, като почти стъпваше по петите ѝ. Пътеката се стесняваше и ставаше все по-стръмна, докато се спускаха все по-навътре в долината. За щастие, тъй като нямаше място за заобикаляне, над пътеката не висяха повече дървета. От дясната ѝ страна имаше стръмен склон, нищо друго освен трева и малки, борещи се растения. На метър отвъд ръба на пътеката вляво от нея имаше пряк водопад в бушуващата река.
Шумът на водата ставаше все по-силен и по-силен, докато не се превърна в непрестанен рев. Пайпър тръгна след Лире, а стъпките ѝ бяха тежки. Какво ли не би дала за една десетминутна почивка. Не че имаше къде да спре. Адреналинът от инцидента с дървото беше оставил краката ѝ да треперят, но замайването вече не застрашаваше равновесието ѝ.
Пред тях планината запълваше пътя им, извивайки се през реката. Водата кипеше и се разпенваше там, където срещаше скалната барикада. Водата бе издълбала малък басейн и течението бурно се въртеше в него. Тя успя да различи устието на пещерата, в която водата се вливаше. Реката се бореше с неизбежното, течението се въртеше и разбиваше между скалите, сякаш се опитваше да си проправи път обратно нагоре по течението.
Тя нямаше представа как Мийзис възнамеряваше да ги преведе през реката. Пътеката, която следваха, се виеше все по-ниско и по-ниско по склона на планината, докато се приближаваха до непреодолимото препятствие на отвесната скала, която препречваше пътя им напред. Тя последва Лире, докато те се спускаха по пътеката към скалата. Пътеката се спускаше надолу, докато бушуващото течение се оказа само на десетина метра под нея.
Бяха стигнали почти до края на пътеката, преди Пайпър да види как ще преминат. В стената на планината беше издълбана тясна пътека – малко повече от рушащ се перваз – която пресичаше лицето на скалата на няколко метра над устието на пещерата. Те щяха да преминат там? По този малък перваз?
Когато стигнаха до края на пътеката, Мийзис се обърна с лице към останалите. Планината се издигаше зад него, хвърляйки сянката си върху цялата долина.
– Внимавайте тук – извика той над рева на водата. – Камъните са мокри и хлъзгави. Единична редица. Не бързайте.
Пайпър се обърна към Аш.
– Няма ли да е по-безопасно да прелетим през тази част?
Той поклати глава.
– Не толкова близо до водата. Ако пуснем блясъка сега, това ще бъде като фар за рюджините.
Тя преглътна трудно.
– Первазът не е толкова тесен, колкото изглежда оттук. – Той хвана раменете ѝ и я обърна обратно към скалата, откъдето Мийзис беше тръгнал да пресича. Вървеше нормално, не му се налагаше да върви настрани с гръб, притиснат до каменната стена.
– Виждаш ли? – Каза Аш в ухото ѝ. Стисна раменете ѝ. – Ще бъда точно зад теб.
– Добре – каза тя. Никой друг не се беше разтревожил. Тя щеше да се справи.
Отдръпвайки раменете си назад, тя тръгна след Лире. Каменистата пътека плавно завиваше, за да се присъедини към перваза. Тя спря, за да наблюдава как Лире прави първите си няколко крачки. Не беше толкова лошо. Пътеката беше широка почти метър и половина. Лесно, нали?
Поглеждайки към Аш, за да се увери, че е точно зад нея, тя стъпи на перваза. Устоя на желанието да притисне гърба си към стената на скалата, но държеше едната си ръка на скалистата повърхност, за да пази равновесие, и се съсредоточи да постави единия си крак пред другия. Не изпускаше от очи Лире, който беше на няколко крачки пред нея и по всичко личеше, че не се притеснява от петнайсетте метра падане към бушуващите води долу. Вероятно би могла да преживее падане от петнайсет метра върху скала, но никой не би могъл да преживее тази река.
По средата на пътя тя се отпусна малко. Точно под нея се намираше устието на пещерата. Странни смучещи звуци пронизваха рева на водата, която се плискаше в отвора. Тя погледна надолу, ужасена от силата на водата, която се разкъсваше във вихрени спирали около малкия басейн, преди да изчезне под планината.
И тогава я връхлетя замайване.
Светът се завъртя. Тя не знаеше коя посока е нагоре и коя надолу. Равновесието ѝ се изгуби и тя се хвърли напред, без да има представа къде е скалата – или къде е падането към смъртоносните води отдолу.
Ръцете на Аш се вкопчиха в кръста ѝ и той я придърпа обратно към себе си. От другата му страна Сейя го хвана за ръката, като се увери, че е здраво балансиран, докато удържаше Пайпър. Тя притисна ръка към главата си, чакайки замайването да премине. Сърцето ѝ се разтуптя. Това беше близо. Пое си дълбоко дъх, отвори очи и установи, че светът отново е стабилен.
– Благодаря – каза тя.
Хватката на Аш се отпусна.
– Да те преведем до другата страна. Не бързай.
Тя предпазливо се отдръпна от него. Той държеше едната си ръка леко на кръста ѝ, докато следваше непосредствено след нея. Тя не хвърляше поглед към реката и наблюдаваше перваза. Мъглата, носена от вятъра, опръска лицето ѝ и се утаи в хлъзгав блясък върху блестящите, обсипани със синьо скали. Лире изчака няколко крачки напред, за да го настигне, преди да продължи към безопасността. Оставаха ѝ още десет стъпки.
Тя пристъпи отново и с внезапно чупене на скала первазът се срути.
Сякаш на забавен каданс, тя се наклони настрани, когато скалата изчезна под левия ѝ крак, а внезапното ѝ движение я изтръгна от хватката на Аш. Очите ѝ се срещнаха с неговите, докато падаше назад, а под нея имаше само въздух. Устата ѝ се отвори, за да изкрещи.
Аш се хвърли към нея, протягайки се през празното пространство, за да хване протегнатата ѝ ръка. Сейя се хвана за другата му ръка, за да го предпази от падане през перваза.
Ръката на Аш замахна към нейната. Тя виждаше перфектната траектория, сякаш някой беше нарисувал диаграма върху сцената: ръката ѝ замахва към неговата, а неговата се спуска надолу към нейната. Ръката му щеше да се затвори здраво около китката ѝ, а нейната хватка на свой ред щеше да се затвори около неговата. В балона на забавеното време в главата ѝ я обзе облекчение.
И тогава Сейя дръпна Аш обратно от перваза.
Ужас изпълни очите му. Връхчетата на пръстите му докоснаха нейните, докато ръцете им се разминаваха една с друга.
Балонът на забавеното време се пукна и писъкът ѝ изпълни ушите ѝ, докато се гмуркаше в ледената река.
Назад към част 13 Напред към част 15
