ГЛАВА 15
Изтощението се стовари върху нея като тежко одеяло. Тя ту влизаше, ту излизаше от съзнание, ту се връщаше към размито съзнание, за да се отдалечи отново. Лекуването на тежки наранявания беше огромно изтощение за организма. След преживяванията си, близки до смъртта, и последвалите изцеления Аш бе спал по цял ден всеки път. Не беше чудно, че не можеше да се събуди напълно.
Първият път, когато си спомни, че се е събудила, беше, когато Аш беше намерил останалите. Виковете и невярващите възклицания бяха неприятно силни, но скоро заглъхнаха. Тя се опомни още няколко пъти, само за да се увери, че Аш все още я носи, гърбът му е топъл, а ароматът на планински въздух – успокояващ. След това отново щеше да заспи.
Когато изтощението най-сетне започна да се отдръпва, тя усети, че е минало значително време. Аш все още вървеше, а движението му я люлееше нежно. Клепачите ѝ трептяха, пропускайки слабата вечерна светлина от залязващото слънце отвъд линията на дърветата. Тя въздъхна безмълвно, все още отпаднала и уморена.
– Просто няма смисъл – промълви гласът на Лире някъде вляво от нея. – Защо рюджин ще я лекува?
– Аз също не го разбирам – отвърна Аш с тих глас. Или се опитваха да не я събудят, или не искаха никой да подслушва разговора им.
Твърде уморена, за да се движи, тя ги слушаше как си говорят.
– Той щеше да ме убие – продължи Аш. – Щеше и да успее. Бях беззащитен. – В последната част в гласа му се прокрадна ръмжене.
– Защо Мийзис не ни предупреди за телепатията? Освен ако не е знаел?
– Подозирам, че знае повече за рюджините, отколкото дава да се разбере – промърмори Аш, като тази нотка на ръмжене все още загрубяваше в гласа му. – Прекалено добре познава територията им, за да я изучава случайно. Спомена, че я е картографирал. Знаеш, че територията на Ра граничи със земите на рюджините.
– Мислиш ли, че планират инвазия?
– Не съм много запознат с географията на Надземния, но смятам, че територията на рюджин е ключът към контрола на търговията между северната и южната половина на континента. Няма съмнение, че расите я искат.
Лире изхърка.
– Това би обяснило защо рюджините са толкова териториални. – Пауза. – Което отново ме кара да се чудя какво, по дяволите, иска онзи с Пайпър.
– Може би я искат по същата причина като всички останали.
– Сахар? Но откъде ще знаят за това?
– Нямам представа. Но нищо друго няма смисъл. Може би той я е спасил – и не ме е убил, за да я спечели. Просто се радвам, че съм бил там. Можеше да изчезне с нея, без да разберем, че не се е удавила.
– Като стана дума за това… Трябва да те попитам, човече – каза Лире колебливо. – Когато Пайпър падна… помислил ли си, че Сейя…
– Тя не го е направила.
– Тези скали се откъснаха точно когато Пайпър стъпи…
– Това беше съвпадение.
– Съвпадение, че первазът се счупи под Пайпър, а не под някой от по-тежките мъже, които минаха преди нея? Сейя е…
– Щях да усетя магията ѝ – изпъшка Аш. – Тя беше точно зад мен. И как би могла да направи заклинание преди това? Тя беше с нас през цялото време.
– Трябва да признаеш, че това е подозрително.
– Подозрително или не, това не е възможно. Аз щях да забележа. По-вероятно е някой от Ра да е поставил капан.
– Защо един Ра би искал смъртта на Пайпър? Сейя е единствената, който има проблем с нея.
Аш издаде звук на гняв и раздразнение.
– Защо тя има проблем? Нищо от това, което казвам, няма значение.
– Ами аз вече ти казах моята теория.
– Да – каза Аш кисело. – Знам.
– Предупредих те, че може да се случи нещо подобно.
Аш изръмжа.
Лире продължи да настоява.
– Сейя е твърде силна за Пайпър. Ако оставиш това да продължи, Пайпър може да не оцелее.
– Сейя не е накарала Пайпър да падне.
– Може би не го е направила – каза тихо Лире – но ти знаеш, че вината е нейна, че не си успял да хванеш Пайпър навреме.
– Тя просто се опитваше да ме предпази от това да падна и аз. Тя реагира прекалено остро.
– Ти имаш крила, Аш. Не можеш да паднеш никъде.
Мълчанието между тях се проточи.
– Знам, че тя просто се опитва да те защити – промълви накрая Лире със съчувствие в гласа си – но ти не можеш да защитиш Пайпър от нея.
Аш измърмори.
Лире снижи гласа си.
– Знаеш какво трябва да направиш, нали?
Мълчание с удар на сърцето.
– Да.
– Съжалявам, човече.
Вървяха мълчаливо. Широкобудна до този момент, Пайпър направи всичко възможно да се престори на заспала. В стомаха ѝ бушуваше тревога от нещата, които беше чула – най-вече от възможността Сейя да се е опитал да я убие и да продължи да се опитва, докато не я елиминира като заплаха.
Гласът на Лире отново наруши тишината.
– Трябва да отидеш да поговориш със Сейя. Искаш ли да взема Пайпър?
– Да, предполагам.
Пайпър трябваше да се потруди, за да увисне безжизнено, докато двете момчета я прехвърлиха от гърба на Аш на гърба на Лире. След като се настани, тя отвори клепачи и видя Сейя на десетина метра пред себе си, която вървеше сама. Отвъд нея Мийзис и двама от хората му ги водеха през буйна гора. Шумоленето на реката почти се губеше от шумоленето на листата, разнасяни от вятъра.
Аш изпревари Лире и настигна сестра си. Пайпър видя как той навежда глава към нея, а устата му се движи с нечути думи.
Тя облиза устни, а в нея се зароди нервност.
– Какво трябва да направи Аш? – Прошепна тя.
Лире скочи на около метър във въздуха, като едва не я изпусна.
– Боже мой, Пайпър! – Изкрещя той. – Мислех, че спиш.
– Съжалявам.
Той пое няколко дълбоки вдишвания.
– Опитваш се да ми докараш сърдечен удар? Боже.
– И? Ти каза на Аш, че знае какво трябва да направи. Какво е това?
Лире измърмори.
– Този разговор не беше твоя работа. Не трябваше да се преструваш, че спиш.
– Това е моя работа, ако Сейя се опитва да ме убие. – Предателството изгаряше в дъното на стомаха ѝ. – Как може Аш да я защити?
– Първо, защото тя е негова сестра и той я обича. Второ, няма доказателства и, разбира се, той не иска да мисли най-лошото за нея. И трето, тя цял живот е била затворник на жесток, садистичен луд и е избягала едва преди два месеца. Това не е бърза или лесна адаптация. Тя идва от свят, в който всичко е на живот и смърт и трябва да убиваш, за да оцелееш.
– Аш също е бил затворник и не се опитва да убива хора наляво и надясно.
– Той също има своите задръжки. Сигурен съм, че си разбрала защо не може да понася затворени пространства. Ти самата си била в тези килии.
Тя потръпна. Килиите на бастилията в Асфодел бяха малки, тъмни, ледено студени и подземни. Чудеше се колко ли дни е прекарал Аш там долу.
– Аш излизаше от Асфодел много по-често, отколкото Сейя. Той видя други места и други светове, където не всичко беше заплаха, която трябва да бъде унищожена, и не всички искаха да го хванат. Сейя все още се учи на разликата. Ще отнеме време, за да преквалифицира инстинктите си.
– Но…
– Тя е жива в момента – каза Лире твърдо – защото беше достатъчно твърда и упорита, за да унищожи онези, които заплашваха нея и Аш. Наистина ли очакваш тя просто да игнорира нещата, които възприема като заплахи, защото е извън Асфодел? В Асфодел тя знаеше правилата. Сега тя не ги знае. Ще направи всичко по силите си, за да се увери, че тя и Аш ще могат да живеят и да се радват на свободата си. Като оставим настрана подозренията ми, всъщност не знаем дали тя е направила нещо, за да предизвика падането ти.
Пайпър се намръщи, но не спори. Казано по този начин, тя донякъде разбираше откъде идва Сейя. Момичето не познаваше друг живот освен този, в който трябваше да унищожи враговете си, преди те да са я унищожили – не че това правеше опитите да убие Пайпър нормални. И дори ако Сейя не я беше накарала да падне, вината на Сейя беше, че Аш не я е хванал.
– И така, какво трябва да направи Аш? – Попита тя отново.
Лире въздъхна, сякаш се надяваше, че тя е забравила.
– Не е ли очевидно? Той не може да бъде едновременно около теб и Сейя. Веднага щом излезем от Надземния свят, той трябва да отведе Сейя далеч от теб. Той говори с нея в момента. Ако успее да я убеди да се успокои, докато излезем оттук, може би ще доживееш да видиш Земята отново.
Сърцето на Пайпър се сви. Аш щеше да я изостави. Щеше да вземе Сейя и да замине отново. Споменът за целувката му, за нейната бавно изгаряща интензивност, се надигна в съзнанието ѝ. Дрезгавата болка в гласа му, когато обеща да не я изоставя, докато тя умира. Погледът в очите му, когато се събуди и видя, че е жива.
А той възнамеряваше да си тръгне… отново.
Ръцете ѝ стиснаха ризата на Лире. Отхвърлянето я прониза, оставяйки изгарящи рани по сърцето ѝ, дори когато се ругаеше за подобна реакция. Какъв избор имаше Аш? Нищо от това, което каза, не можеше да промени мнението на Сейя, ако трябваше да предаде Аш, за да го защити, щеше да го направи. Трябваше да си тръгне заради безопасността на Пайпър. Пайпър не очакваше и никога нямаше да поиска от него да изостави сестра си, за да остане с нея. Разбира се, че не. Тя щеше да му се разсърди, ако се опиташе. Какво дължеше на Пайпър вместо на сестра си от плът и кръв?
Споменът за онази целувка отново изпълни съзнанието ѝ.
Тя дръпна рамото на Лире.
– Вече мога да ходя.
Той отпусна ръцете си и я остави да се спусне надолу. Тя се приземи на краката си и се стабилизира след момент на колеблива слабост. Изпънала ръце над главата си, тя се облегна назад, докато гърбът ѝ не изскочи.
– Ммм – мърмореше Лире. – Трябва да го направиш отново.
Тя пусна ръцете си, примигвайки, след което осъзна, че ризата ѝ виси разкопчана, оголвайки дълга ивица от стомаха ѝ. Тя хвана долните краища на ризата си и ги завърза на възел, скривайки половината си корем. Нищо не можеше да направи за останалата част.
– Това също е добър вид. Или можеш просто да я свалиш.
– Няма да стане.
Той въздъхна изстрадано.
Тя пристъпи в крачка до него, като се опитваше да игнорира гледката на Аш и Сейя, които разговаряха отпред. Аш все още беше наведен към нея и жестикулираше гневно, докато говореше. Сейя преметна конската си опашка през рамо и направи също толкова ядосан жест в общата посока на Пайпър. Отвърна поглед от тях и мълчаливо се вгледа в гората около себе си. Високо горе гъстият балдахин от листа блокираше останалата слънчева светлина, покривайки горския етаж със сенки, но не беше съвсем тъмно. Разпръснати из дърветата, онези лазурни шушулки със смъртоносни пипала блестяха слабо на слабата светлина. Малки насекоми, които светеха в свои собствени нюанси на лилаво и виолетово, пърхаха около светещите кълба, привлечени от светлината.
Корените на огромните дървета пълзяха по горския под, създавайки прегради по пътя и мостове, които се извиваха над тях. Тя се учуди, че е спала толкова дълго, като се има предвид как пътеката се изкачваше, прескачаше, минаваше под и заобикаляше усуканите корени, някои от които бяха дебели колкото раменете ѝ. Бледият мъх, който беше виждала преди, беше навсякъде тук и макар че не светеше съвсем, блестеше на слабата светлина. Това беше гора, в която никога нямаше да е наистина тъмно.
Докато се изкачваха по едно изровено струпване на корени, тя отново погледна към Лире.
– Значи вие мислите, че Рюджин ме иска заради Сахар?
– Има ли някаква част от разговора ни, която да не си подслушала?
Тя сви рамене.
– Тогава не водете лични разговори, докато аз съм точно там.
Той се намръщи. Тя се усмихна.
Като извърна очи, той пъхна ръце в джобовете си.
– Ние просто гадаем. Наистина не виждам как рюджинът би могъл да знае за това. Те нямат шпиони или канали за комуникация извън територията си – поне не от това, което разбирам.
– Хм. – Коментарът на рюджин за това, че ще изчака, докато тя е готова, също не предложи никакви улики.
– Как се чувстваш? – Попита той.
– Все още съм малко уморена, но не чак толкова зле. – Тя погледна към небето, търсейки отблясъците на слънцето над линията на дърветата. Гората сякаш продължаваше вечно около тях, а сенките се простираха по пътеката им. Тя се намръщи.
– Ако тази територия е толкова опасна, защо има пешеходни пътеки?
– Чудех се за същото – каза Лире. – Коен каза, че има няколко смели контрабандисти, които предпочитат да рискуват рюджин, отколкото да плащат данъците на Ра за пренасяне на стоки през границата им.
– Трябва да са сериозни данъци. Чудя се каква е територията на Ра.
– Предполагам, че е много по-малко дива от тази.
Някой отпред изсвири. Аш и Сейя се присъединиха към Мийзис и хората му, които бяха спрели на мястото, където пътеката завиваше на северозапад. Пайпър и Лире започнаха да тичат едновременно, бързайки да ги настигнат. Когато се присъединиха към останалите, Пайпър случайно привлече вниманието на Сейя. Драконианското момиче я погледна студено, но изражението ѝ беше неразчетено. Преглъщайки трудно, Пайпър се обърна към Мийзис.
– Хижата на Вежовис е на около половин миля североизточно оттук през гората – каза той тихо, а зелените му очи блестяха на слабата светлина. – Няма пътека, но Коен отиде напред и разузна околността. Има следи от множество хора, които са влизали и излизали от хижата.
– Какво? – Пайпър поклати глава. – Защо да има други хора тук? Нали местоположението на дома му е тайна?
– Така е.
– Възможно ли е да е някой рюджин? – Попита Лире.
– Рюджин не носи ботуши.
Дълъг момент на мълчание, докато всички се гледаха един друг.
– Възможно е да е капан – каза накрая Мийзис. – Ще трябва да подходим внимателно. Коен и…
– Аз – намеси се Аш.
– Коен и Аш ще влязат вътре, а останалите ще чакат тук. Коен ще даде сигнал дали е безопасно да се приближим.
Аш и Коен кимнаха един на друг, бързо сигнализираха за предвидените посоки и се разделиха, изчезвайки в дърветата. Пайпър примигна през листата, но не можа да различи нищо. Домът на Вежовис беше добре скрит. Тя прехапа устни. Ако Самаел го откриеше, лечителят можеше да отиде да се скрие някъде другаде и те никога нямаше да го намерят навреме.
Те стояха в напрегнато мълчание. Минутите се нижеха. Пайпър игнорираше Сейя, като усещаше как леденият поглед на момичето изгаря задната част на главата ѝ на всяка минута или две. Аш отново поемаше рискове заради Пайпър, като доброволно се съгласяваше да огледа една евентуално заложена кабина, гневът на Сейя насищаше въздуха.
Пайпър тъкмо се канеше да поиска да отидат да търсят сами, когато Аш и Коен се появиха от дърветата, Аш на крачка зад демона Ра. С тях нямаше никой друг.
– Е? – Мийз попита строго.
Пайпър се вгледа в Аш, чиито очи бяха черни, а челюстта му – стисната.
Коен отговори, гласът му беше тежък.
– Вежовис беше там. Той е мъртъв.
Назад към част 15 Напред към част 17
