ГЛАВА 1
Пайпър притисна носа си към прозореца на колата, когато консулството се появи на хоризонта. Първата ѝ гледка към него от два месеца насам.
Колата изръмжа по чакълената алея, минавайки покрай голямата морава, която заобикаляше масивното имение. Изглеждаше точно както го помнеше, светещите прозорци примамваха сред късните вечерни сенки. Тя докосна студеното стъкло с един пръст, а погледът ѝ се насочи към входната врата, докато вълнението ѝ нарастваше. Тя си беше у дома. Най-накрая у дома.
Колата спря пред главния вход. Тя бутна вратата и свали куфара си от седалката до себе си. Не си направи труда да каже нещо на шофьора. Той беше нает професионалист по сигурността, а скорошният опит с такива като него я беше научил да не се притеснява от любезности, те никога не отговаряха. Весела групичка.
Очаквано, в момента, в който тя затвори вратата, колата се раздвижи. Добре, че се отърва. През последните осем седмици беше попадала в сянката на достатъчно охранители, за да ѝ стигнат за цял живот.
Втурна се нагоре по стъпалата, а куфарът подскачаше на колелцата зад нея. Отвори вратата и влезе в широкото фоайе. Ботушите ѝ затропаха шумно по мраморния под. Спря в центъра на помещението, като огледа лъскавата рецепция, голямото стълбище и множеството врати и зали, водещи от него. Тишината я притискаше.
Тя постоя за миг в очакване нещо да се случи. Очакването ѝ бавно угасна. Раменете ѝ се свиха. Така че, може би не беше честно да очаква грандиозно посрещане, когато се беше прибрала един ден по-рано, но все пак. Колко ли намеци беше пуснала на чичо Колдър, че не планира да прекара рождения си ден сама в стаята в общежитието? С изключение на това да му изпрати по пощата инструкции стъпка по стъпка, тя му беше дала всички възможности да организира малко празненство за рождения ден.
Поклащайки глава, тя и куфарът ѝ се отправиха към левия коридор. В далечния край издълбана дървена врата препречваше пътя ѝ и скриваше просторния кабинет вътре. Тя опита дръжката – беше заключена. Баща ѝ заключваше кабинета си само когато напускаше консулството.
С въздишка тя заобиколи завоя, мина по друг коридор и влезе в кухнята на основния етаж. Светлините бяха изгасени, оставяйки масата за хранене и гранитния остров в сенки. Спомените се носеха като сенките и тя почти очакваше да усети как ръце я гъделичкат по страните и как мъркащ глас прошепва в ухото ѝ: „Здравей, красавице“. Тя се отърси от носталгията и се съсредоточи върху настоящето.
Целият етаж беше мълчалив. Консулствата никога не бяха празни. Къде бяха всички?
– Здравейте? – Обади се тя. – Има ли някой вкъщи?
Намръщена – толкова антиклиматично завръщане – тя се обърна да си тръгне.
– О, Пайпър. Това си ти.
Започна леко да се олюлява, но се обърна назад, когато една жена се качи по стълбите от долното ниво. Дивите ѝ червени къдрици подскачаха, докато тя влизаше в кухнята и се усмихваше.
– Блудният син се завръща! Без теб тук беше тихо.
Пайпър се ухили на коментара за блудния син.
– Здравей, Киндра. Къде са всички?
– Не са тук – отвърна тя небрежно. – Ти се върна по-рано. Колдър от няколко дни разказва за завръщането ти у дома.
Пайпър запрати куфара си в ъгъла и седна на един бар стол пред острова. Довери се на чичо Колдър да разказва за семейни неща на гостите на консулството, макар че очевидно не беше достатъчно очевидна с намеците си, че пристига навреме за рождения си ден.
– Убедих училището да ме изпратят вкъщи тази вечер, вместо утре сутринта, когато всички останали си тръгват. Бяха твърде щастливи да се отърват от мен предсрочно.
Пайпър може би е поставила нов рекорд по задържания, докато е била в академията на Уестууд. Тя не можеше да помогне, ако надменните хлапета в това училище на практика я молеха да ги върне в реалността. Всъщност тя не можеше да си помогне.
Киндра се плъзна на мястото до нея, движенията ѝ бяха елегантни и почти хищнически. Много демони се движеха по този начин, като вълци на лов. Киндра обаче беше хладнокръвна. Само няколко години по-възрастна от Пайпър и вечно непринудена, тя винаги беше добра компания. Наемаше услугите си като куриерка, която пренасяше ценни предмети между Земята и дома си в Подземния свят. Често прекарваше времето си между работата в Консулството.
– Пансион, а? – Каза демонът. – Как беше?
– Уф. Беше скучно. И снобско. А човешките деца бяха просто… – Тя поклати глава. – Когато разбраха, че съм от консулството, започнаха да ми задават безкрайни глупави въпроси. Демоните смучат ли кръвта ти? Всички ли имат пентаграми, татуирани на гърбовете си? Ядат ли бебета? Ех.
Киндра се засмя, като метна къдриците си на едно рамо. Дългият ѝ, мек сив пуловер и клин накараха Пайпър да копнее за нещо друго, което да облече, освен дънките и блузата с дълъг ръкав. Не беше взела достатъчно дрехи за училището и ѝ беше писнало да носи едни и същи неща отново и отново.
– И така – попита Пайпър, като оглеждаше с поглед тъмната кухня – къде са всички?
Киндра сви рамене.
– Марсело е долу с Раанан и Фия.
Пайпър се намръщи. Марсело ѝ беше най-нелюбимият от консулите, които работеха в консулството на Грифитс. Той отказваше да преживее момента, в който тя му беше счупила носа.
– Вие сте само тримата тук? – Обикновено в консулството пребиваваха около десетина демони през всеки един ден. – Защо толкова малко?
Веждите на Киндра се вдигнаха.
– Защо някой би искал да е тук?
Пайпър примигна.
– А?
След миг на объркване изражението на Киндра се проясни.
– Предполагам, че не си чула за това в училището.
– За какво?
– За нападенията.
– За какво?
Демонът се измъкна от стола си, за да щракне близкия ключ за осветлението. Разцъфна оранжево сияние, което засия върху сивите плотове. Киндра извади смачкан вестник от купчината на масата и го пусна пред Пайпър на кухненския остров.
Не беше нужно Пайпър да иска обяснение. Черните букви на заглавието ѝ крещяха: ШЕСТОТО КОНСУЛСТВО Е РАЗРУШЕНО. С широко отворени очи тя дръпна вестника по-близо и прочете с максимална скорост. Шест консулства по източното крайбрежие бяха разрушени през нощта от неизвестни нападатели. Досега нямаше оцелели, като на всяко място бяха убити от пет до десет демона, както и от двама до четирима консули.
– Свята работа – издиша тя.
– По един всеки ден от миналата събота насам – каза Киндра. – Повечето демони са намерили други места за спане.
– Не се шегуват – промълви Пайпър, прелиствайки подробностите от разследването. Комбинация от експлозиви и магия е била използвана, за да превърне двуетажни имения в руини за час или по-малко. При второто нападение се оказа, че един демон е оцелял след експлозията само за да бъде прострелян в главата, след като е изпълзял от отломките.
– Аз не мога дори… – Тя поклати глава и вдигна поглед. – Защо някой би унищожил консулствата?
Киндра сви рамене.
– Именно това искат да знаят консулите. Главният консул и Колдър са на спешна среща в града в момента.
Нищо чудно, че баща ѝ и чичо ѝ не бяха тук. Предполагаше, че ще трябва да им прости, че са пропуснали рождения ѝ ден.
Тя погледна снимката – размазан кадър на развалини и дим. Беше виждала как изглежда разрушеното консулство, беше била вътре в едно от тях по време на експлозията. Тя прочете отново реда за оцелелия, който е бил застрелян. Поколебана, тя остави вестника.
– Изненадана съм, че не съм чула за това в училище.
– Не мисля, че хората се интересуват много – отбеляза Киндра. – Главният консул ще се справи с това. Говорят за засилване на сигурността.
Пайпър се намръщи. Главният консул щеше да оправи нещата. Баща ѝ можеше да поправи всичко, стига да не беше нещо, за което тя искаше помощта му.
– Пайпър – каза Киндра, а гласът ѝ изведнъж стана силен. Зелените ѝ очи се превърнаха в лазерни лъчи. – Трябва да знам нещо.
– Какво? – Попита тя предпазливо.
Демонът се наведе по-близо, без да мига.
– Това е много важно.
– Добре.
– Трябва да знам… какво се случва между теб и демона от подземния свят Аш?
Устата на Пайпър се отвори. Тя си пое дъх, за да отговори, и се задави със слюнка.
– Н-нищо! – Изсъска тя. – Защо трябва да знаеш това?
– Нищо? – Киндра се подигра. – Нима не си изчезнала за една седмица, а после не си се появила в консулството с него? Всички говорят за това как главният консул се е опитал да го убие със смъртоносно заклинание през май.
– Какво? Това не се е случило. Не е имало смъртни заклинания.
– Не? – Разочарованието се провлачи по лицето ѝ. – Но звучеше толкова сочно. Никой не знае нищо за Аш освен броя на убийствата му.
– Убийствата му… – Пайпър се намръщи. Тя не знаеше броя на убийствата му. – Аш не е убиец. Добре де, да, убивал е хора, но не е лош човек.
Смущението на Киндра се разтвори във вълнение.
– О, значи го познаваш добре тогава? Колко добре? – Тя размърда вежди подканящо.
В бузите на Пайпър се появи топлина. Беше забравила, че Киндра е най-голямата клюкарка от тази страна на подземния свят.
– Не чак толкова добре – каза тя твърдо. Няколко целувки не се брояха. Дори и тези целувки да включваха много страст и може би няколко блуждаещи ръце – но все пак. – Ние просто сме приятели, добре?
Киндра примигна.
– Любовници с драконовския убиец, бих повярвала. Но приятели? Никой не е приятел с Аш.
Пайпър наистина започваше да не харесва този разговор.
– Вярвай в каквото искаш.
Съмнението натежа в изражението ѝ, Киндра сви рамене.
– Е, радвам се, че се върна. Не съм виждала юмручен бой от седмици. Кога е следващата ти смяна? Мога да ти правя компания на рецепцията, а ти да ми разкажеш още глупости, които човешките деца вярват за нас.
Пайпър стисна ръце, докато настроението ѝ се влошаваше.
– Не знам.
– Тогава ми кажи, когато получиш графика си – каза весело Киндра.
Пайпър се изправи рязко, като не искаше да признае, че в бъдещето ѝ няма нито графици, нито смени.
– Е, като виждам, че няма да получа изненада за рождения си ден, ще организирам свое собствено парти.
Устата на Киндра се отвори.
– Това е твоят рожден ден?
– Да.
– На колко години?
– Осемнайсет.
– Ооо, осемнайсет! – Усмивката на Киндра избледня, докато оглеждаше смълчаното консулство. – Семейството ти не е тук…
– Забелязах това.
– Но би трябвало да са тук за осемнадесетия ти рожден ден.
Пайпър сви рамене.
– Тази среща е по-важна.
Киндра се изправи на крака и направи величествен жест.
– Трябва да организираме парти за теб още сега!
– Не е ли това, което току-що казах?
Киндра пренебрегна въпроса, а очите ѝ пламнаха.
– Какво парти искаш?
– Такова, на което ще печем бисквити, ще седим по панталони и ще си разменяме истории за всички задници, които сме сритали напоследък.
Демонът, който при подходящи обстоятелства беше смъртоносно ефективен убиец, запляска с ръце от удоволствие.
– Перфектно! Можем ли да направим бисквити с шоколадови парченца?
Пайпър се засмя. Настрана от всичко, добре беше да си е у дома.
Назад към част 1 Напред към част 3
