ГЛАВА 20
С бързи движения на ръцете си Пайпър отхвърли светлинните сфери и си пое дълбоко дъх. Странното състояние на спокойствие се разсея, но не последва агония. Само тъпа болка в главата ѝ и продължително треперене от ефекта на кошмара.
Тя погледна нагоре. Аш и Сейя се бяха върнали в блясъка. Те и Лире я гледаха.
Тя им се усмихна колебливо. Ентусиазмът я обзе, когато разбра, че го е направила. Беше поправила магията си – сама. Никой друг не го беше направил. Никой не я беше поправил или спасил. Беше го направила сама.
– Направих го! – Извика тя.
Усмихвайки се, преливаща от вълнение, тя скочи напред и обгърна Аш с ръце – или искаше да го направи. Беше забравила за демоничната си сила. Тя се блъсна в него и той се преобърна назад, приземявайки се тежко по гръб, когато тя се свлече отгоре му. По бузите ѝ нахлу руменина.
– Добра работа – изхриптя той.
– Извинявай! – Тя се отскубна от него, докато Лире се смееше гръмко.
Двамата се изправиха на крака и тя им се усмихна, като дори изпита известна доза милосърдие към Сейя, която всъщност изглеждаше доволна. Пайпър грееше, подскачайки на петите на краката си, освободена от страха за първи път, откакто се беше върнала от интерната, и въодушевена от успеха си. Никога не се беше чувствала по-силна.
– Поздравления, Пайпър – каза Мийзис.
Тя се обърна към него, изненадана да види усмивката му – много по-истинска от обичайните му котешки усмивки.
– Не мога да кажа колко съм облекчен. А новата ти форма – той направи жест към тялото ѝ – е доста впечатляваща. Изключително съм любопитен как се е стигнало до това да имаш кръв на Рюджин.
Тя сви рамене, като смутено придърпа косата си над немирните кичури зад ушите.
– Вероятно никога няма да разберем, макар че предполагам, че мога да отида да попитам рюджините.
– А, може би не днес. Току-що се уверихме, че ще продължиш да оцеляваш. Нека не рискуваме това толкова скоро.
– Трябва да си съберем багажа и да се върнем – каза Аш.
Мийзис кимна и се отдалечи, за да обсъди нещо с хората си. Аш се обърна към Сейя и я поведе няколко крачки встрани, докато мърмореше нещо.
Пръстите докоснаха страната на Пайпър, като прокараха пръсти по блестящите люспи на бедрото ѝ.
– Здравей, красавице – промърмори Лире. – Ти си абсолютно възхитителна, знаеш ли?
Тя повдигна вежди.
– Почти съм сигурна, че съм просто по-искряща и по-причудлива версия на това, което изглеждах преди.
– Искряща, да. – Той вдигна ръката ѝ и докосна люспите по кокалчетата ѝ. – Нашите стандарти за красота са много по-широки от тесните, скучни ограничения, които имат хората. Ако всяка жена отговаряше на човешките идеали за красота, всички щяхте да сте еднакви. Сега това – очите му се спуснаха надолу по нея и отново се върнаха нагоре – е два пъти по-зашеметяващо – поне за нас.
Тя се усмихна.
– Благодаря, Лире.
Той я дари с онази секси полуусмивка.
– Ако ти се прииска да изпробваш новата си форма, просто кажи думата.
– Изпитание, наистина? – Тя му се усмихна. – Просто си мислех, че ще е забавно да избягам остатъка от пътя нагоре по планината.
– Бягане? Нагоре по планината?
– Да! Искам да видя на какво е способно това тяло. – Тя махна с ръка към върха. – Бих искала да имам компания, така че, след като ти предложи…
– Хм. Не мисля, че имаме време за това точно сега.
– А, разбирам. – Тя се усмихна. – Тогава може би следващия път.
– Да… – измърмори той.
Аш се върна. Пайпър погледна покрай него и видя как Сейя, със Зала на рамо, се насочва към лей линията.
– Сейя минава през нея. Лире, ти също трябва да отидеш. Коен или аз ще преведем Пайпър след минута.
– Разбира се – каза Лире, след което намигна на Пайпър. – Ще се видим от другата страна, красавице.
Той се насочи към невидимата лей линия. Вървеше спокойно, сякаш просто се разхождаше в парка, а после с пулсация на въздуха изчезна. Тя усети колебанието в силата на линията като камък, пуснат в буен поток. Тя се втренчи в него.
– Защо не мога да го видя? – Попита тя Аш.
– Предполагам, че ще трябва да засенчиш отново. – Той поклати леко глава. – Никога досега не съм виждал хемон да засенчва.
– Виждал ли си някога хемон с демонски блясък?
– Не.
– Добре. – Тя сви рамене и се усмихна. – Засенчването беше странно. В един момент бях ужасена, а в следващия… просто напълно спокойна.
– Наистина изглеждаше изненадващо уравновесена. Мисля, че за теб може да е по-различно, отколкото за един пълен демон.
– Какво имаш предвид?
Той се обърна, за да погледне към долината, като леко се намръщи.
– Засенчването е по-спокойно състояние, да, но инстинктите ни са много силни. Ти показа невероятен инстинкт за работа с магията си, но не прояви никакви признаци на непреодолимия инстинкт за оцеляване на демоните. Очаквах да нападнеш Сейя.
– О. Хм. – Тя сви рамене. – Е, това се получи доста добре.
Той я погледна продължително.
– Не съм те уплашил.
Тя примигна. Преди да успее да отговори, Мийзис се присъедини към тях.
– Пайпър – каза той – чувстваш ли се вече в пълен контрол над магията си?
Тя примигна, изненадана от въпроса. Отнемаше само част от вниманието ѝ, за да държи двете магии разделени в тялото си. Не беше трудно, макар че може би щеше да се умори с времето. Малко се притесняваше какво ще се случи, когато заспи.
– Да – отговори тя. – Чувствам се чудесно.
– Отлично – отвърна той. – В такъв случай, преди да тръгнем, бих искал да изпълниш своята част от нашата сделка.
– Какво? – Попита тя. – Сега?
С всичко, което се беше случило, откакто бяха пристигнали в Подземния свят, тя почти беше забравила за другата половина от споразумението с Мийзис. В замяна на помощта му тя трябваше да използва Сахара за него.
– Сега? – Каза Аш също, неодобрението му беше ясно. – Тя първо трябва да си почине. Току-що премина през ада.
Изражението на Мийзис се втвърди неумолимо.
– По-лесно би било да приключим сега, докато сме тук.
– Тук? – Повтори тя. – „Тук“ като в Надземния или „тук“ като точно тук?
Мийзис я хвана за лакътя.
– Натам.
– Но…
– Съгласна ли си с това, или не?
– Аз… да, но…
– Тогава ела.
– Чакай… – започна Аш.
Мийзис го изстреля с режещ поглед.
– Ти не си част от тази сделка, Ащарот.
Аш оголи зъби.
Пайпър погледна бързо между тях. Очите ѝ се стрелнаха по четиримата мъже на Мийзис, които бавно се приближаваха, вперили очи в Аш. Може би Сейя и Лире бяха побързали да преминат през лей линията преди останалите.
Тя прочисти гърлото си.
– Къде отиваме?
– Не е далеч. – Агресивната стойка на Мийсис изчезна, когато той отхвърли присъствието на Аш. – Не си представям, че ще ти отнеме много време.
Тя позволи на Мийзис да я поведе нагоре по пътеката, в обратната посока, в която бяха поели към дома на Вежовис. Хората му следваха нея и Мийзис, като се държаха между нея и Аш. Нервността в стомаха ѝ растеше.
Мийзис я поведе нагоре по пътеката, отвъд мястото, където бе излязла от лей линията. Линията съвпадаше с пътеката, дразнейки сетивата ѝ, като трептене на магия, което тя можеше да види само с ъгълчето на окото си. Следваха извивката на планината около един широк завой и погледът ѝ обгърна гледката.
Макар че скалата продължаваше покрай южния бряг на реката, планината на отсрещната страна се изравняваше в широко, залесено плато. Ако лей линията минаваше от другата страна на реката, пътуването щеше да е много по-лесно, можеха да минат направо през платото, да се разхождат спокойно през красива гора вместо по опасни пътеки по скалите.
От тяхната страна на долината масивна, стърчаща част от планината се извисяваше над реката. Пътеката, по която вървяха, изчезваше при отвесната, непроходима барикада. Освен с обширна алпинистка екипировка или крила, нямаше как да продължат.
Мийзис отново я хвана за лакътя и я повлече със себе си още десетина крачки надолу по пътеката, към задънената патека. Тя погледна назад и видя как трима от хората на Мийзис небрежно преграждат пътеката, пречейки на Аш да я последва. Той стоеше отвъд стражите, със скръстени ръце, напрегнат.
Вдигнал една ръка, Мийзис посочи.
– Виждаш ли тази пукнатина?
Тя погледна отново. Дълбока пукнатина минаваше вертикално през скалата, която препречваше пътя им, вероятно причинена от стотици години натоварване на скалата. Трябваше да има поне сто тона, които да се накланят над долината.
– Виждам я.
– Задачата ти е да разцепиш скалата в тази пукнатина.
Очите ѝ се стесниха. Да отчупиш тази колосална скална плоча? Тя ясно виждаше какво ще се случи: отчупената плоча щеше да се преобърне като падащо дърво и горният ѝ край щеше да се приземи откъм страната на платото в долината. Ако не се разбиеше, щеше да образува естествен мост през долината. Ако все пак се счупеше, щеше да падне и да прекъсне реката. Тя нямаше представа какво щеше да направи това с околния пейзаж, но нямаше да е добре.
Нищо чудно, че Мийзис искаше да има повече огнева мощ, отколкото един демон – или дузина – можеше да постигне. Мостът в Асфодел беше тройно по-разрушителен от него.
Тя отново погледна към платото и кожата ѝ настръхна. Нима Лире и Аш не бяха предположили колко странно е, че Мийсис знае толкова много за територията на рюджините? Че той или други Ра-демони са я изследвали толкова старателно, че са открили скрития дом на Вежовис? Ако не можеха да летят безопасно на територията, трябваше да е трудно да изследват земята, само малки групи можеха да се движат едновременно, защото лей линията минаваше по коварна планинска пътека.
Но какво, ако имаше лесен път към територията на Рюджин? Ами ако фамилията Ра можеше да промъкне неограничен брой свои войници направо на залесеното плато, лесен терен, където да се разпространи или дори да събере голяма сила? Това плато би им дало достъп до огромна част от територията на рюджините.
От друга страна, ако скалата се счупеше и блокираше реката, това би прекъснало водния поток в значителна част от долината и отвъд нея.
– Защо трябва да се направи това? – Попита тя неутрално.
– Няма значение – каза Мийзис. – Ти се съгласи с моите условия. Това е моята задача.
Ръцете ѝ се стиснаха. Ако направи това, което той поиска, тя или ще разчисти пътя за нахлуването на Ра в територията на рюджините, или направо ще унищожи долината.
– Обещахте, че няма да наранявам никого – каза тя сурово.
– Няма да го направиш. На скалата и под нея няма никой.
Челюстта ѝ се стегна. Защо не си беше научила урока, когато ставаше дума за Мийзис? Защо се доверяваше на всичко, което той казваше? Беше направил така, че да изглежда, че тя ще поправи скално свлачище или ще отвори търговски път, а не ще позволи война на нищо неподозиращ народ.
Тя се отдръпна от скалата и се обърна към него.
– Ти ме заблуди.
Очите му се свиха.
– Не съм го направил. Казах ти точно какво ще правиш.
Погледът ѝ се стрелна от него към Коен, който стоеше зад наследника на Ра, после към тримата до Аш. Всички я гледаха.
– Няма да ти помогна да започнеш война – отсече тя.
Лицето на Мийсис изстина и за миг тя се почувства така, сякаш се изправя срещу Маахес, древния, могъщ лидер на Ра.
– Отказваш да изпълниш своята част от споразумението ни?
– Отказвам да изпълня тази задача. Ще направя нещо друго за теб.
Очите му почерняха.
– Ако откажеш, тогава губиш живота си.
Тя направи бърза крачка назад, преди да успее да се спре. Отвесната страна на планината блокираше всяко възможно отстъпление.
– Ще ме убиеш ли?
– Ако откажеш, животът ти е мой и мога да го използвам, както си искам.
Устата ѝ пресъхна от леденото презрение в черните му очи, от пълната липса на съчувствие.
– Няма да питам повече – каза той. Пъхна ръка в левия джоб на гърдите си и извади „Сахар“. Повдигна го между пръста и палеца си. – Отказваш ли да спазиш сделката ни?
Тя го погледна. В очите му нямаше нито милост, нито състрадание. Погледът ѝ отново се насочи към Мийзис и Коен. Двама срещу един. Не ѝ се искаше да има такива шансове, но щеше да ги приеме пред задачата, която Мийзис ѝ бе възложил. Нямаше да му помогне да води война.
– Отказвам – прошепна тя.
Той остана неподвижен, изучавайки я с черните си очи. Тя се напрегна, а пръстите ѝ се свиха в напразното желание да се сдобие с оръжие.
Ръката му се сви в юмрук около Сахар.
– Тогава не ми оставяш друг избор.
Имаше само миг, за да изпита страх.
Ръката на Коен избликна. Той хвана Пайпър за врата. Тя изкрещя, когато той я блъсна с гръб в скалата зад нея. В същия миг другите три демона Ра, намиращи се само на метър от Аш, се стрелнаха към него, а остриетата им проблясваха в ръцете им сякаш от въздуха. Аш хвърли щит, когато тримата нападатели го нападнаха от упор.
Но точно тогава тя изкрещя.
И в този решаващ момент очите му се отклониха от нападателите и се насочиха към нея.
Времето отново се забави до пълзене.
Той дръпна вниманието си обратно към нападателите – твърде късно. Три едновременни силови взрива разбиха щита му. Той нямаше време за друга защита. Те вече бяха върху него, а слънчевата светлина проблясваше по остриетата им.
Сърцето на Пайпър спря.
Първото острие се заби в гърдите му. После второто. После третото.
Остриетата изригнаха от гърба му, блестящи от кръвта. Демоните едновременно изтръгнаха оръжията си. Аш се смая, шокът заличи лицето му. Един от демоните пристъпи напред, сграбчи Аш за ризата и го захвърли назад.
Точно от ръба на скалата.
Назад към част 20 Напред към част 22
