ГЛАВА 21
Ужасният писък на Пайпър прониза собствените ѝ уши. За секунда тя очакваше да види как Аш се издига в небето с бързи удари на мощните си криле, с извадени оръжия и проблясваща магия. Но, разбира се, той не го видя. Беше прободен три пъти в гърдите. Ако някое от остриетата беше попаднало в сърцето му, той вече беше мъртъв.
С животински крясък Зви изскочи от скалистия хребет, където се беше скрила, и се стрелна покрай всички, гмуркайки се над скалата. Твърде, твърде късно, за да направи нещо.
Паниката и отричането обгърнаха Пайпър, задушавайки въздуха ѝ. Ужасът и агонията я заслепиха. Всичко се повтаряше отново и отново в главата ѝ: проблясващите остриета, блестящият метал, изчезващ в тялото му, пръските кръв, когато демоните отново извадиха оръжията си. Отново и отново го виждаше как изчезва от ръба, изчезнал. Изчезнал, изчезнал…
И тогава целият въртящ се ужас спря. Тя изведнъж се понесе в състояние на пълно спокойствие – ледено, убийствено спокойствие.
Очите ѝ се обърнаха към Мийз и омразата ѝ се надигна, макар че умът ѝ остана хладен и логичен.
Коен стисна гърлото ѝ, прекъсвайки въздуха ѝ. Ръцете ѝ светкавично се вдигнаха нагоре и тя загреба с новите си блестящи нокти по лицето му. Той се дръпна назад и тя го удари три пъти: в лицето, в гръдната кост и в диафрагмата. Той се свлече назад, зашеметен, и тя нанесе последен удар в лицето му. Той падна на колене.
Тя се завъртя и се хвърли към Мийзис.
Ръцете му се вдигнаха нагоре и за пръв път тя видя магията на щита му – нажежен златен лист между тях. Инстинктивно тя призова собствената си магия, обгърна юмрука си с трептящи сини и лилави пламъци и го пусна право в щита му. Кокалчетата ѝ се удариха в преградата и с изблик на оранжева светлина щитът изчезна.
По лицето му премина шок, а след това тя беше върху него.
Тя отпусна бърз ритник в коляното му, но той отскочи назад, по-лек на краката си, отколкото очакваше. Тя се протегна с бърз удар, а ноктите ѝ се закачиха за гърлото му. Той блокира атаката ѝ и внезапно обърна посоката, като я блъсна с по-голямата си тежест. Тя се спъна, след това се скри бързо, когато той изпусна светещо кълбо от златна светлина, което се взриви в дъжд от камъни, когато се удари в скалата зад нея.
Стиснала зъби, тя отново се хвърли към него. Спокойствието на сенките я държеше нащрек, докато в нея пулсираше ярост. Тя симулира удар в торса му, след това се сниши и замахна с крак. Той се удари в глезените му и той се спъна. Тя изви тялото си и се хвърли в краката му. Той падна.
Тя скочи върху него, а ноктите ѝ се насочиха към лицето му. Той сграбчи китките ѝ, оголил зъби, с черни очи. За кратка секунда тя се напъна срещу него, принуждавайки ръцете си да се спуснат надолу, а силата на полудемона го надви.
След това тялото му затрептя, когато той освободи блясъка си.
Обърна я от себе си и се спусна върху нея с едно плавно движение. От гърба му се издигнаха крила, златистокафявите им пера се размахаха навън. С два пъти по-голяма физическа сила от тази на бляскавата си форма той я притисна в скалата и притисна предмишницата си в гърлото ѝ. Тя се бореше да удържи натиска върху дихателната си тръба и призова магията си. Веднага щом го направи, той заби върху нея някакво заклинание и магията ѝ угасна като угаснал пламък.
Другата му ръка я хвана за брадичката и тя разбра точно какво смята да направи – да я приспи със заклинание за сън.
Докато по кожата ѝ преминаваха тръпки от магията му, тя сграбчи юмрука на другата му ръка и прокара нокти по петата на ръката му и в дланта, като принуди пръстите му да се отворят. С другата си ръка изтръгна Сахар от ръцете му.
Бушуващата магия нахлу в нея, затъмнявайки собствените ѝ резерви. Тя избухна в неконтролируем взрив и отхвърли Мийзис от нея. Той се сгромоляса по гръб и едва не се свлече от ръба на скалата. Тя се претърколи на крака – и усети пулсацията на магията от лей линията.
Шест демона се появиха светкавично от линията и се устремиха право към нея.
Тя разпери широко ръце и призова Камъка. В главата ѝ избухна насилие, но спокойното ѝ, засенчено състояние се запази. Когато демоните се нахвърлиха върху нея, тя се завъртя в бърз кръг, а ръцете ѝ прорязаха въздуха. Две остриета от бяла магия се завъртяха от ръцете ѝ и се забиха навън на височината на гърдите. Разпръсна се кръв. И шестте демона рухнаха.
Тя се обърна към Мийзис. Той беше достатъчно далеч, за да успее да се предпази от последната ѝ атака. Той стоеше неподвижно, с полусвити криле и дълга до кръста плитка златна коса, която висеше на едното му рамо. Друг път тя щеше да се възхити на красотата на демоничната му форма, почти толкова зашеметяваща, колкото и тази на Лире. Вместо това искаше просто да го убие.
Гневът и омразата се надигаха в нея, нахлуваха от Сахар и се смесваха със собствената ѝ изгаряща ярост. Бариерата на спокойната ѝ логика започна да се руши и тя оголи зъби, обзета от нуждата да го види окървавен. Да изтръгне сърцето му и да гледа как животът изчезва от измамните му зелени очи. Да го накара да си плати за това, което им беше сторил.
Лей линията отново затрепери, магията се разтрепери, когато се появиха още дузина демони.
Шокирана от мъглата на жестокостта си, тя се отдръпна от линията. В нея все още кипеше омраза, която изискваше да ги унищожи, да ги разкъса на парчета, да нахрани земята с кръвта им. Но те не бяха важни. Беше минала по-малко от минута, откакто Аш бе изчезнал зад скалата. Той не се беше отказал от нея, когато тя падна в реката. Тя нямаше да се откаже от него.
Стиснала Сахар в едната си ръка, тя направи две бегови крачки и скочи от скалата.
Падна, а вятърът крещеше в ушите ѝ. Водата се втурна към нея, като същевременно сякаш се приближаваше към нея на забавен ход, постепенно изпълвайки зрението ѝ. Скалистите стени на скалите се виеха от двете ѝ страни, по-бързо, отколкото някога беше изпитвала, но падането беше странно успокояващо, почти спокойно, страхът ѝ от височини беше забравен. Насочила краката си надолу, тя се гмурна в реката.
От удара в краката ѝ се разнесе болка. Водата я погълна. В мига, в който се потопи, разбра защо нечифтокопитните ѝ ръце се усещат толкова странно при допир. Те бяха създадени за водата.
Усещанията заляха съзнанието ѝ – всяка промяна на течението, всяка стрела на близката риба, всеки камък, клон на дърво и препятствие. Реката я посрещна като отдавна изгубено, но дълбоко обичано дете, топлина, която тя усещаше в главата си, докосване на дълбока и древна сила.
Тя се стрелна към повърхността, а главата ѝ се взря в хладния въздух. Не беше нужно да плува. Водата я задържаше, докато се носеше по течението.
Напред. Далеч напред. Виждаше черни проблясъци – малки крила, които трескаво биеха във въздуха. Зви се беше хванал за Аш и отчаяно се опитваше да задържи главата си над водата. Пайпър усещаше присъствието му в реката пред себе си. Дори усещаше как кръвта му, чуждата кръв на подземен свят, омърсява чистите води.
А отвъд него тя усещаше острата, разбиваща се сила на бързеите.
Трябваше да стигне до него, преди да е попаднал в бързеите. Едва ѝ хрумна тази мисъл, течението на реката се размърда странно. С успокояваща ласка в съзнанието ѝ реката се надигна – и тогава тя почти полетя, течението я носеше с невъзможна скорост надолу по течението, изстрелвайки я към мигащия черен флаг, който беше Зви. Тя протегна ръце, протягайки се към Аш.
В мига, в който ръцете ѝ го обгърнаха, реката се разтърси от нов трус и течението рязко се успокои. Тя притисна Аш до себе си, гърбът му се облегна на предната ѝ част, докато тя се навеждаше назад, за да задържи главата му изправена. Зви летеше над тях, викайки от страх при всяко махане.
Реката ги понесе към укротените бързеи. Тя усещаше течението и скалите и знаеше, че нищо няма да им навреди. Чуждата сила в реката ѝ помагаше, като я носеше ту насам, ту натам по най-мекия път. Тя забеляза участък от чакъл покрай брега, лесно място за излизане на брега.
Течението се завъртя и ги тласна към мястото. Краката ѝ докоснаха хлъзгавото дъно. Тя издърпа Аш през водата и го завлече до половината на каменистия склон.
– Аш! – Тя коленичи до него, а краката ѝ все още бяха във водата. Паниката заплашваше да заличи съзнанието ѝ.
Три прободни рани в гърдите. Бяха пропуснали сърцето му, но и двата бели дроба трябваше да бъдат пробити. От раните се стичаше кръв. Тя докосна лицето му. Кожата му беше лепкава, а устните му бяха оцветени в синьо или от студената река, или от шока. Постави ръка върху устата му и усети топлия му дъх върху мократа си кожа. Той все още дишаше – едва-едва.
Зви се приземи до господаря си и го захапа за рамото, докато мяукаше.
– Не – изстена Пайпър. – Не знам как да те излекувам. Аш, аз не знам как!
Клепачите му трепнаха, но очите му не се отвориха съвсем. Не можеше да му остане много време. Какво е направила тя? Какво трябваше да направи?
– Помогни – прошепна тя. – Помощ! – Този път го изкрещя, а главата ѝ се завъртя, за да огледа безплодното, каменисто дъно на дефилето. – Моля, помогнете ми!
И тя го усети, шепнейки през реката. Отговор. Потвърждение.
Помощта идваше.
Зви издаде остро чуруликане – предупреждение. Пайпър вдигна очи.
Високо на ръба на скалата, почти извън полезрението на завоя, тя видя тъмните силуети на десетина души. И тогава крилата им се разпериха. Те скочиха от скалата и се издигнаха над каньона. Сърцето на Пайпър застина.
Ра-демоните бяха грифони – и също като Мийзис имаха крила.
Те идваха за нея и за Сахар. Тя оголи зъби.
– Само през трупа ми – изръмжа тя.
Неохотно пусна Аш и влезе във водата, докато не се потопи до кръста. Реката се завихри около нея в очакване на командата ѝ. Знаеше какво да направи, тъй като го беше правила стотици пъти преди това по призива на други рюджини. Пайпър го виждаше в съзнанието си, видение за това как да оформи атаката си. Реката беше готова. Всичко, което тя трябваше да направи, беше да предостави магията.
Дузина грифони се издигнаха към нея. Тя успя да различи златистокафявите пера на крилата им и алебардите с дълги дръжки в ръцете им – перфектните оръжия, с които можеш да се хвърлиш към врага си, без да се превръщаш в мишена.
Тя нямаше намерение да им позволи да се приближат толкова близо.
Отново докосна Сахар. Ревящата сила се вля в нея, изпълвайки тялото ѝ почти до пръсване. Всеки нерв изгаряше от агония, но заключена в сенчестото състояние на демон, тя едва го регистрираше. Грифоните се спускаха, остриетата им проблясваха на слънчевата светлина. Дългите им златни коси се влачеха след тях.
Тя протегна ръце над водата. Реката затрепери, когато тя я заля със сила. Омразата се разрази в нея. Никой нямаше да ѝ отнеме Сахар. Никой нямаше да нарани Аш отново.
Тя хвърли ръцете си към небето.
Огромни струи от въртяща се вода избухнаха във въздуха като дузина огромни водоскоци. Размахващите се спирали се извисяваха на петдесет метра над реката, като се размахваха и вълнуваха с дива сила. Грифоните се разпръснаха, когато спиралите се разбиха сред тях. Един, два, три грифона попаднаха в спиралите.
Тя пусна ръцете си и водните струи загубиха формата си, като се разбиха обратно в реката. Останалите грифони бяха загубили височина, макар че вече биеха с криле, за да я възвърнат. Твърде бавно. Устните ѝ се разтеглиха в безмилостна усмивка.
Тя протегна ръце и усети как волята на реката се присъединява към нейната за втори път. Силата се изля от Сахар, премина през тялото ѝ и се вля във водата. Още половин дузина водни спирали се изстреляха във въздуха. Петима грифони не успяха да се откъснат достатъчно бързо и огромните струи се разбиха в тях.
Петима останаха. Тя отново дръпна Сахар – и агонията разкъса концентрацията ѝ.
Тя се свлече, стиснала се за средата, без да може да диша. Изгаряща, пареща болка премина по всички нерви. Беше толкова съсредоточена, толкова засенчена и имунизирана срещу болката, че не я усети – силата на Сахар, която разкъсваше тялото ѝ. С усилие тя се освободи от връзката си със Сахар. Разяждащата омраза от Камъка изчезна и прочисти съзнанието ѝ.
Задъхана, тя погледна нагоре, когато първият грифон се втурна към нея. Тя вдигна ръце, едва успявайки да мисли през болката, камо ли да се защитава. Острието на оръжието му се стрелна към нея.
Зви скочи в лицето на грифона и заби нокти в очите му. Той прегази Пайпър и алебардата му се размаха само на сантиметри над главата ѝ. Зви се стрелна настрани.
Пайпър се завъртя, когато грифонът се приземи, и се завъртя с лице към нея. По лицето му се стичаше кръв. С оголени зъби и разперени криле, които го правеха огромен, той се втурна към него с алебардата си, която се превърна във въртящо се петно. Тя протегна ръка и петметрова водна вълна прескочи Аш и се удари в грифона, като го събори от краката му.
Тя се гмурна към Аш и едно острие профуча покрай него, разсичайки въздуха на мястото, където току-що беше главата ѝ. Вторият грифон – тя дори не го беше видяла да се приближава – профуча покрай нея, заобикаляйки за нов удар.
Падна на колене и извади двата къси меча на Аш от калъфите по бедрата му. Държейки и двата в едната си ръка, тя пъхна „Сахар“ в сутиена си. Дишайки тежко от болката, причинена от предозирането на магията, тя се затича към грифона на земята.
Левият ѝ меч се удари в острието на алебардата му. Той почти я изтръгна от ръката ѝ, когато завъртя дръжката на оръжието си. Тя замахна с другата, но той се отдръпна встрани. Освобождавайки острието си, тя се стрелна, по-бърза като полудемон, отколкото някога е била като хемон, но той беше закоравял, опитен войник.
Махна с ръка и към нея се стрелна магическа струя. За разлика от предишните битки, тя можеше да го види – златна светлина, която се устреми към гърдите ѝ. Тя захвърли и двата меча и използва магията си вместо Сахар. Образува се щит: блестящ лист синя магия с лилави ивици.
Когато взривът му бе отразен, грифонът се хвърли към нея, алебардата му се стрелна ниско. Тя го прескочи, но той обърна посоката и острието замахна към лицето ѝ. Тя блокира, алебардата му се блъсна в двете ѝ остриета. Ако формата ѝ на демон не беше много по-силна от тази на хемон, щеше да бъде съборена от краката си. Тя наръга три пъти в бърза последователност, опитвайки се да го задържи, докато отчаяно търсеше дупка в защитата му.
Зви се появи от нищото, кацна на главата му и уви крилата си около лицето му.
Той изкрещя яростно, посягайки към дракончето, но Пайпър вече се беше хвърлила напред. Първият ѝ удар разсече ръката му до кост и изтръгна алебардата от ръката му. Вторият ѝ удар прониза гърдите му между две ребра и се заби право в сърцето му.
Той падна назад, а мечът се заби в гърдите му. Пайпър се завъртя и с писък се скри, когато още два грифона се хвърлиха към нея. Първото острие я улучи, но второто проряза плитка линия по гърба ѝ, докато тя се хвърляше към земята. Тя се изтърколи на крака и се обърна към тях. За миг тримата спряха, преценявайки се един друг.
Пайпър извика кълбо от син и лилав пламък и го хвърли към двамата грифони. И двамата хвърлиха блестящи златни щитове, но тя се втурна точно зад тях, докато огънят се пръсна безвредно срещу защитата им. Тя посече единия и се измъкна, когато другият се опита да я прободе в гърба. Проклетите им алебарди имаха много по-голям обсег от късия ѝ меч.
Зви отново се нахвърли върху нея. Тя грабна с уста пера от крилото на единия грифон и ги изтръгна. Грифонът изкрещя и се хвърли към дракона.
Пайпър се съсредоточи върху другия. Алебардата му се завъртя в ръцете му, твърде бързо, за да я проследи. Той се придвижи към нея, стъпките му бяха бавни, но неумолими. Тя се отдръпна, заемайки позиция на страж, докато наблюдаваше черните му очи. Мигновено погледна. Тя отскочи назад и вдигна меча си в блокаж, когато алебардата проблесна. Тя удари меча толкова силно, че той се изтръгна от ръцете ѝ.
Не си губеше времето да се плаши до смърт, че вече е невъоръжена. При последната си атака алебардата му се беше размахала широко, оставяйки свободен отвор – затова тя скочи върху него.
Атаката ѝ го изненада напълно. Тя се приземи с единия си крак върху дръжката на алебардата му и го използва, за да изскочи още по-високо. Хвана го за рамото и завъртя тялото си, за да закачи крака си за челюстта му. Притиснала главата му в коляното си, тя се преметна с главата надолу върху гърба му.
Вратът му издаде ужасен хрущящ звук, когато се счупи.
Тя се приземи твърдо, а грифонът падна наполовина върху нея. В небето над нея кръжаха последните два грифона. Отвъд тях, летейки силно, летяха още десетина, новопристигнали от лей линията. По дяволите, нямаше ли край?
Дишайки тежко, тя започна да отблъсква тялото от себе си, когато върху нея падна сянка. Погледна нагоре и сърцето ѝ прескочи един удар. Другият грифон, от чиито крила стърчаха парчета счупени пера, се запъти към нея. Тя не видя никаква следа от Зви.
Тя се преви под тежестта на падналия грифон, чийто торс все още притискаше крака ѝ. Мускулите ѝ трепереха от адреналина и остатъчното изгаряне от предозирането с магия. Той завъртя алебардата си, насочвайки острието към гърдите ѝ. Ръката му се отдръпна, подготвяйки се за удара.
Тя вдигна ръце и в последния момент хвърли щит. Острието се удари в него. Щитът ѝ се разби, но отклони траекторията на острието. То се удари в горната част на рамото ѝ и се одраска по блестящите люспи. Пайпър сграбчи дръжката на алебардата, когато грифонът я дръпна назад. Силата я издърпа от мъртвия грифон, но краката ѝ се подкосиха, преди да успее да ги подложи под себе си. Грифонът изтръгна оръжието си и тя падна напред, като едва се опря на ръце и колене.
Другите двама грифона се нахвърлиха и кацнаха от другата ѝ страна, като блокираха всякакво бягство.
Първият грифон измъкна алебардата си за втори път и се прицели. По дължината на оръжието заискри магия – заклинание, което да разбие всеки щит, който тя може да хвърли. Тя се отдръпна, призовавайки Сахар да създаде щит, единственото нещо, което можеше да направи.
С огромен плясък от реката изскочи блестящ бял звяр и се вряза с главата си в първия грифон. Огромните челюсти на водния дракон се затвориха около главата на грифона и я смазаха. Отхвърляйки грифона настрани, той замахна с опашката си към Пайпър и го блъсна в другите два грифона. Двамата се блъснаха в стената на каньона и се сгромолясаха.
Грифоните в небето изреваха бойни викове и се гмурнаха.
Пайпър се изкатери на крака и се огледа диво за меч. Преди да успее да го намери, от реката изскочи друг дракон и разпръсна вода навсякъде. А малко по-надолу по брега се появи трети. И още един. И още един.
Изведнъж по брега се наредиха сребристосини водни дракони, половин дузина от двете ѝ страни, люспите на челата им светеха, а челюстите им бяха широко разтворени в заплаха, докато гледаха нагоре. Грифоните бяха прекъснали гмуркането си и се носеха неудобно извън обсега на съществата.
По реката се разнесе странна вълна – и една тъмна глава проби повърхността.
Рюджинът плуваше в средата на реката, недокоснат от течението, с глава и рамене, които се виждаха, докато гледаше нагоре към грифоните. Един от летящите демони хвърли алебардата си. Рюджинът изчезна под повърхността миг преди оръжието да се плисне във водата.
Реката отново се развълнува. Течението се размърда. Грифоните започнаха да махат трескаво, отстъпвайки към високите скали. Твърде бавно.
Водни стълбове избухнаха от реката – и Пайпър видя какво е имал предвид Мийзис за добрата мишена на рюджина. Дванадесет стълба. Дванадесет безпомощни грифона. Всеки воден стълб се удряше в бягащ грифон. Водата се сгъна върху тях като разбиващи се вълни и ги повали надолу. Дванадесет грифона изчезнаха под повърхността.
И след това не се чуваше нищо друго освен земния шум на реката. Нямаше повече крила в небето. Нямаше повече блестящи на слънцето остриета.
Пайпър се изстреля на крака и затича по брега, а сърцето ѝ се сви в гърдите.
Аш лежеше точно там, където го беше оставила. Беше загубил блясъка си, тъмните му криле бяха неловко разперени върху скалите. Тя падна на колене до него. Гръдният му кош се издигаше и спадаше, дишаше бързо и слабо. Лицето му беше бяло като сняг, а кожата му – ледена при допир.
– Аш! – Въздъхна тя. – Помощ! – Извика тя през рамо. – Помогнете му!
Тя стисна ръката му и притисна пръстите си към китката му. Пулсът му беше бърз и неравномерен. Не му оставаше време.
– Всичко е наред, Аш – каза тя, но гласът ѝ трепереше. – Грифоните вече ги няма. И има рюджин. Той ще ти помогне. Той може да те излекува.
Тя стисна ръката му. Гърдите му се издигаха и спадаха, все по-бързо и по-бързо, докато се бореше за въздух, бавно потъвайки в собствената си кръв.
– Ще се оправиш – прошепна тя. – Просто се дръж. Не се отказвай. Помогнете! – Изкрещя тя към водата.
Дъхът на Аш идваше на пресекулки. Тя стисна ръката му, сърцето ѝ беше в гърлото, докато гледаше как гърдите му се издигат и спускат, броейки всеки отчаян дъх, който поемаше. Рюджинът – тя нямаше представа дали беше същият като преди – се провря през плитката вода и коленичи до нея. Той посегна към Аш.
Аш си пое дъх и след това млъкна.
Гърдите му не се надигнаха отново.
Назад към част 21 Напред към част 23
