ГЛАВА 4
Асансьора издрънча, докато се издигаше. Пайпър мълчаливо наблюдаваше как етажите се изнизват.
Защо Мона не разбира това? Пайпър не искаше да бъде част от нейната специална общност. Да я запознаеше с куп хора и да я накараше да съжалява за бедните изоставени хемонни деца нямаше да промени това. Тя можеше да изброи много основателни причини, поради които мразеше гайците, като се започне от майка ѝ, която напусна семейството, когато Пайпър беше дете, и се стигне до цялото това „ало, вие ме отвлякохте“, което се случваше точно в този момент.
Когато светна лампичката за двадесет и четвъртия етаж, асансьорът спря и вратите се отвориха със скърцане. О, това трябваше да е изпълнителното ниво на сградата. Две стъклени врати се отвориха в приемна с извито бюро от лъскав махагон. Мона я поведе направо през него и надолу по широк коридор. Вратата в края се отвори, преди да стигнат до нея, и възрастен мъж в костюм им махна да влязат. Дълга конферентна маса заемаше по-голямата част от помещението, а около нея вече бяха насядали шестима души – трима мъже и три жени.
Майка ѝ седна, а човекът, който отвори вратата, също зае мястото си. За Пайпър остана столът в началото на масата. Тя седна, като оглеждаше останалите предпазливо. Това бяха лидерите на гайците, мъжете и жените, отговорни за разрушаването на дома ѝ.
– Добре дошла, Пайпър – каза най-близкият мъж. Дълбоките му очи бяха сериозни над широкия нос и пълната уста. Тъмната кожа на плешивата му глава блестеше под флуоресцентните лампи. Беше около трийсетгодишен, може би малко по-възрастен. – Аз съм председателят Уолтър.
Пайпър го погледна студено.
– Значи трябва да ви благодаря, че нападнахте консулството ми миналата нощ и ме отвлякохте?
– Това не е така, Пайпър… – Мона започна разтревожено.
Уолтър вдигна ръка.
– Тя има пълното право да бъде разстроена. От нейна гледна точка ние не сме били никакви съюзници.
Това беше подценяване. Пайпър сгъна ръце и зачака, а в стомаха ѝ бавно се надигаше тревога.
– Пайпър, ние искаме да променим гледната ти точка. Въпреки последните събития, ние сме твои съюзници. Ние сме съюзници на всеки човек и хемон. Искаме да направим света по-добро и по-безопасно място. С демоните тук, които разпространяват страх и развалят опитите ни да се възстановим, напредъкът ни като общество е в застой.
Той направи жест към прозореца в задната част на стаята. Докъдето стигаше погледът ѝ, се простираше гледка към центъра, макар да не беше сигурна на кой град. Отгоре впечатлението беше преобладаващо сиво и разрушено.
– От Тъмните векове насам човечеството не е изминавало толкова дълго време с толкова малък напредък. Седемдесет години. Какъв напредък бихме могли да постигнем, ако премахнем външните заплахи от нашия свят?
Пайпър направи невярваща физиономия.
– Обвинявате демоните за липсата на напредък след войната? Въз основа на какво?
– Градове. Кога си чувала за велики иновации, идващи от малки, изолирани градове? Имаме нужда хората отново да заживеят в градовете, но докато демоните са тук, те няма да го направят.
– В градовете има много хора.
– Не. Статистически погледнато, те са много малко. Над седемдесет процента от населението живее в селски общини и градове с не повече от 5000 жители.
Пайпър се намръщи и преглътна аргументите си. Можеше и да го остави да си довърши разказа.
– Хората се страхуват от демони. Твърде много хора не желаят да работят или да живеят в градове, в които живеят демони. Не забравяй, Пайпър, че извън добре обучените консули хората не могат да разпознават демоните. За един човек всеки може да е демон, който чака възможност да го издебне.
– Демоните не са вампири – каза тя кратко. – Те не…
– Те ловуват хора повече, отколкото ти се иска да признаеш, но това не е важно. Хората вярват, че демоните са заплаха за тях – и не грешат – затова стоят настрана. Ако премахнем демоните от градовете, хората ще се върнат. Можем да възстановим инфраструктурата, да подобрим електропреносната мрежа, да дадем тласък на икономиката. Иновациите и напредъкът ще започнат отново. Когато хората се върнат в градовете и обществото започне да функционира, висшето образование отново ще стане възможно. Можем да обърнем това връщане към Средновековието, където обикновените хора не са нищо друго освен невежи фермери.
Това звучеше величествено и всичко останало, но тя не вярваше, че демоните са в основата на проблема. Не можеше да каже какъв е коренът, но без категорични факти виждаше само изкупителна жертва.
– Това е нашата цел. Ние не сме екстремисти, които искат да унищожат расата на демоните. Просто искаме те да се върнат в своите светове, докато ние сглобяваме нашия. Когато нещата отново се стабилизират, ще можем да разработим справедливи и контролирани начини демоните да ни посещават отново.
– Да кажем, че сте ги накарали всички да си тръгнат, как ще контролирате посещенията им? Как изобщо ще разберете, че са тук? – Това не беше като да пазиш сухоземна граница, демоните можеха да дойдат през лей линиите навсякъде по планетата.
– Някои от най-ярките ни умове са разработили нови технологии, които помагат да се идентифицират нарушенията на лей линиите. – Уолтър се усмихна благосклонно. – Но съм сигурен, че се чудиш какво общо има това с теб. Тъй като не възнамеряваме да забраним на демоните да влизат на Земята изцяло – нито пък това би било осъществимо – трябва да създадем система за контрол на демоните, които идват тук. Такава система в момента не съществува.
Тя се намръщи.
– Консулствата…
– Системата на консулствата не работи, Пайпър – прекъсна я Уолтър. – Ти знаеш това.
Тя помръдна. Преди вярваше напълно в консулствата. Демоните се нуждаеха от тях за безопасно настаняване на Земята, а консулите им бяха нужни като коректни посланици между тях и човешкото правителство. Но оттогава беше осъзнала, че системата работи само за по-слабите демони. Мощните демони не се нуждаеха от консулства или от защитата, която те предлагаха. А демоните, които се нуждаеха от защита, често бяха виновни за нещо незаконно, дори и да не беше свързано с човешките закони.
– Системата на консулствата се е родила преди хиляди години, за да приюти демоните, идващи на Земята – каза Уолтър. – Никога не е имала за цел да ги контролира или охранява. Преди седемдесет години, когато демоните излязоха на бял свят, консулствата бяха изтласкани в позиция на власт, без да могат да изпълняват задълженията си. Светът продължава да се променя, но консулствата не са се – или няма да се – развиват в крак с него.
Пайпър стисна устни. Единствената ѝ цел през по-голямата част от живота ѝ беше да стане консул и това я вълнуваше много повече, отколкото каквито и да било проблеми в организацията. Не беше ходила със затворени очи, знаеше, че има някакви проблеми, но никога не ги беше смятала за нещо достатъчно сериозно, за да подкопае ефективността на системата. Никога не беше обмисляла възможността тя да е непоправимо дефектна.
– Консулите и префектите трябва да бъдат премахнати – продължи Уолтър – и заменени с нова система, която да има властта и способността да контролира ефективно демоните.
Пайпър поклати глава.
– Ако имаше лесен начин да се контролират демоните, консулствата вече щяха да го правят.
– Дали щяха? Консулствата съществуват за удобство на демоните, а не за защита на хората. Новата система ще защитава както хората, така и хемоните, и ще държи демоните отговорни за действията им.
– И как възнамерявате да направите това?
– Чрез знания, технологии и магии.
Тя повдигна въпросително вежди.
– Знания за демоните – как и къде пътуват, границите на способностите им, слабите им места. Технологии, които да ни дадат възможност да ги проследяваме, да ограничаваме движенията им и да ги подчиняваме, когато е необходимо. И, разбира се, наша собствена магия, която да противодейства дори на най-мощните демони.
Пайпър едва сдържа подигравателното си подсмърчане. Никой хемон не можеше да се сравнява с жътвар или дракониан. Дали Уолтър имаше представа за какво говори?
– Пайпър – каза той, сгъна ръце на масата и се наведе към нея. – Твоят опит, знания и подготовка ти дават възможност да бъдеш полезна в създаването и ръководството на тази нова система.
Думите му ѝ отнеха миг, за да ги осмисли. Тя погледна от лице на лице в очакване някой да се усмихне или да извика: „Шега!“ Мълчанието посрещна погледа ѝ, докато я чакаха да възприеме думите на Уолтър. Тя разтърси рязко глава.
– Аз?
– Познаването на демоните и тяхната природа, както и уникалната ти способност да ги посрещаш на равна нога – талант, с който много консули се борят – са изключителни. Ти си естествен лидер, естествен боец и притежаваш безспорно чувство за справедливост. Ти си уникално квалифицирана да влияеш върху развитието на системата.
Тя погледна от него към майка си и обратно.
– Току-що навърших осемнайсет години, а ти искаш да ти помогна да изградиш новата си суперконсулска сила?
– Няма да работиш сама. Това не е нещо, което ще се случи за една нощ. Това ще бъде продължително усилие в продължение на години, а не на месеци.
Тя поклати глава.
– Е, забрави едно нещо. Твоите три „ключа към успеха“ включват магия, а в случай че си забравил, аз не разполагам с такава.
Зъбите на Уолтър проблеснаха в усмивка.
– Всъщност ти имаш повече магия от всеки друг в тази стая.
Тя го погледна с леден поглед.
– Аз имам магия, която е запечатана. Това се равнява на нулева магия, а не на допълнителна магия.
– В момента не разполагаш с достъпна магия, но ние имаме решение.
Дъхът ѝ секна, преди да се намръщи.
– Идеята на майка ми да отключа половината си магия и да се надявам, че няма да ме убие, не е решение.
– Всъщност – каза жената до Мона – ние искаме да отключим цялата ти магия.
– Значи определено искате да ме убиете.
– Съвсем не – хладно отвърна жената, явно не впечатлена от отношението на Пайпър.
– Посветили сме цял екип на проучването на уникалната ти ситуация – каза сериозно Мона. – Открихме още три жени, оцелели от родители хемони: Каланте Никас, Натания Рот и Райна Головкин. Те са живели поне преди сто години, но успяхме да изкопаем някои документи за всички тях. Особено Каланте е била обект на цяла изследователска работа на един консул.
Мона се наведе към Пайпър.
– Каланте притежавала цялата си магия. Тя била по-могъща от всеки хемон и съперничела на демоните със своите способности. Ти също би могла да бъдеш толкова силна.
Пайпър замръзна на мястото си, без да смее да позволи на надеждата да я завладее. Да бъдеш толкова могъщ, колкото един демон…
– Но как е оцеляла? – Попита тя.
Другата жена отговори преди Мона да успее.
– Каланте не е имала магия като дете. Може би е била запечатана като твоята или пък я е развила по-късно от обичайното. Така или иначе, нашата теория е, че двойната магия е опасна само за децата, защото те нямат необходимия контрол, за да я управляват.
Пайпър погледна между тях.
– Но вие само гадаете.
– Райна, Натания и Каланте са оцелели – посочи Мона. – Ти си преминали опасната точка. Достатъчно възрастна си…
– Чакай – прекъсна я Пайпър, а отчаянието накара гласа ѝ да се извиси. – Ти просто правиш прибързани заключения въз основа на някакви съмнителни стари документи. Нямаш представа какво…
– Не мислиш ли, че си струва да разбереш? – Попита Мона, а погледът ѝ беше напрегнат. – Искаш ли да прекараш остатъка от живота си безсилна, или искаш да рискуваш и да разбереш дали можеш да бъдеш най-могъщата от всички нас?
– Шанс, който може да ме убие.
– Ти рискуваш живота си всеки ден. Непрекъснато поемаш рискове, които могат да те убият. С какво това е по-различно?
– Поемам пресметнати рискове, за да се защитя, когато животът ми вече е в опасност. Не поемам умишлено животозастрашаващи рискове само заради нещо повече от амбиция.
Мона направи остър жест с едната си ръка.
– Животът ти е в опасност всеки ден като стажант-консул. Притежаването на магията ти би било проактивна самозащита, даваща ти силата да се изправиш очи в очи с демоните, вместо да си в постоянно неизгодно положение.
– Разбираме, че това е риск – каза Уолтър. – Но обмисли възможностите си. Целта ти е да станеш консул, но мисля, че вече се съмняваш в ефективността на системата. Титлата консул невинаги би те защитила, а и си беззащитна срещу всички, освен срещу най-слабите демони. Това е при условие, че можеш да станеш консул без магия.
– Ако не станеш консул – каза Мона – какво ще правиш? Какво бъдеще те очаква? Ще се изнесеш ли от града и ще се присъединиш ли към някоя селска общност? Да се омъжиш за фермер и да отгледаш децата му?
– С нас – каза Уолтър – имаш бъдеще, в което можеш да определяш промените. С магията си можеш да ни помогнеш да създадем ефективна система за контрол на демоните. Това е твоят шанс да промениш нещо, да промениш света към по-добро.
Главата на Пайпър се завъртя между Мона и Уолтър. Тя се сви на стола си. Да имаш по-голяма цел в живота беше един от големите примамливи фактори за работата на консул, но тя вече беше изгубила чиракуването си. Дали това беше нейният шанс да започне отначало? Вместо да бъде най-слабия член на една несъвършена система, тя можеше да оглави нещо ново, нещо ефективно. Нещо с истинска власт.
Но да премахне печата върху магията си? Да, тя мечтаеше за това от деня, в който разбра, че магията е заключена в нея. Как би могла да не го прави? Това, че е хемон без магия, я беше превърнало в гражданин втора категория в света на консулите. Но шансовете да премахне печата бяха големи, много големи, и това щеше да я убие. Не беше забравила изтощителното главоболие от детството си, болката, която беше толкова ужасна, че щеше да повърне или да получи припадък. Може би онези други жени бяха намерили начин да живеят с магията си, но Пайпър нямаше представа какъв трик са използвали и дали тя има способността да го дублира.
Уолтър сгъна ръце на масата.
– С разпечатаната си магия ще имаш уважението на демоните, а не недоволна толерантност към необоснованата власт, която позволяват на консулите.
Тя притисна ръка към лицето си.
– Трябва да помисля върху това.
– Да, разбира се – каза Уолтър. – Има среща вдругиден. Бихме искали да получим отговора ти преди това.
Устата ѝ пресъхна. Тя преглътна.
– Трябва да помисля – повтори тя.
Мона се изправи на крака.
– Ела, Пайпър. Да се върнем в стаята ти. Сигурна съм, че имаш нужда от време насаме с мислите си.
Пайпър се изправи на крака, умът ѝ беше изтръпнал. Толкова много неща, за които трябваше да мисли, толкова много отдавнашни убеждения, които се пропукваха под тежестта на новата информация. Разполагаше с два дни, за да вземе решение за бъдещето си, ако приемем, че можеше да се довери и на една дума, казана от Уолтър.
Назад към част 4 Напред към част 6
