ГЛАВА 5
Разположена на дивана в общата дневна зона, Пайпър се опитваше с всички сили да се вслуша в бърборенето на дузина гласове. Хемони на възраст от дванадесет до тридесет години седяха наблизо и говореха за това и онова. Много спекулации за голямата среща на следващия ден. Всички те изглеждаха решени да я накарат да се почувства добре дошла и продължаваха да ѝ задават въпроси. Тя не искаше да бъде груба, но наистина не се интересуваше от разговора. Имаше твърде много неща, които я вълнуваха.
Кайли седеше до нея и четеше една изтъркана книжка. Момичето се беше държало малко неловко с Пайпър след кавгата ѝ с Травис, но Пайпър беше успяла да го отмине като нищо повече от лоша история между тях. Притесненията ѝ се успокоиха и Кайли се радваше, че просто седи до новото готино момиче.
Пайпър прокара два пръста по челото си. Цяла нощ се мяташе и въртеше, преживявайки отново и отново разговора си със Съвета, докато думите не се въртяха в главата ѝ. Определено не беше съгласна с методите на гайците, но не беше изцяло против целите им.
Искаше да бъде част от нещо по-голямо, а Съвета ѝ предлагаше това. Не можеше да повярва, че сериозно се замисля над предложението им, но плановете им не бяха съвсем налудничави. Всъщност на тяхна страна имаше сериозна логика. Ако Пайпър беше готова да признае, че системата на Консулството има сериозни недостатъци, то тя не можеше да отрече, че една нова система има потенциала да се справи много по-добре. И да има възможност да помогне за изграждането ѝ…
Очите ѝ обходиха усмихнатите и засмени лица около нея. Кога ли в консулството е имало толкова много безгрижен смях? Причината, поради която майка ѝ беше напуснала, започна да придобива смисъл за Пайпър.
Консулството не беше безгрижно място за живеене. То не беше щастливо място. Беше предизвикателство, изискващо постоянна бдителност и често излагане на опасност. Пайпър процъфтяваше в тази атмосфера, но това беше единственият начин на живот, който някога беше познавала. Вероятно за Мона е било съвсем различно. След като съпругът ѝ беше погълнат от работата си, а домът ѝ беше пълен с опасни непознати, може би тя просто беше прегоряла. Когато открила гайците и те я приели в група, която се противопоставяла на всичко, което мразела – постоянното присъствие на демони и заплахата, която те представляваха – тя не могла да откаже.
В гайците нямаше същата строга, дисциплинираща атмосфера като в консулствата. Освен ограничения брой индивиди, притежаващи жестоко незачитане на живота на другите, цялостното впечатление на Пайпър беше за почти смехотворна некомпетентност. Бяха провалили всичко, което бяха опитали. Тези, които бяха нападнали консулството, не бяха успели да получат камъка Сахар, а след това бяха отвлекли грешния човек в отчаян опит да не си тръгнат с празни ръце. Групата, която се бе опитала да залови Пайпър, когато тя се бе върнала в Консулството няколко дни по-късно, едва я бе забавила. А когато стражите на Мийзис, префектите, а после и един хоронзон бяха нападнали скривалището им в изоставеното Консулство, те бяха крайно превъзхождани.
Така или иначе, средностатистическият гайец не беше войник във война срещу демоничен род. Те бяха обикновени изгнаници, които търсеха място, към което да принадлежат, и това беше нещо, което тя можеше да подкрепи с цялото си сърце.
Сега не беше по-близо до вземането на решение, отколкото на срещата вчера. Нямаше как да вземе решение до утре. Трябваше ѝ повече информация. Трябваше да знае повече за плановете им, за това как тя ще участва и какви други заговори са замислили в ръкавите си. Щеше ли да се очаква от нея да участва в унищожаването на останалите консулства? Можеше ли наистина да им помогне да унищожат организацията, на която беше посветила живота си? Ако приемем, че е възможно да промени методите им и да се откаже от безразсъдното насилие, което проявяваха досега. Дори не беше сигурна, че иска да го направи. Голяма част от нея искаше просто да се измъкне по дяволите и никога повече да не вижда гайци.
Тя затвори очи, а на челото ѝ се появи главоболие. Дали изобщо се интересуваше от това да се присъедини към тях, беше много второстепенен въпрос спрямо този, който се бе вкоренил в мозъка ѝ и се бе превърнал в ненаситно чудовище за една нощ.
Магия.
Нейната магия.
Смееше ли да рискува живота си, за да си върне магията? И то не каква да е, а по-могъща от тази на всеки друг хемон. Магия, която можеше да съперничи на демоните. Тя можеше да я убие или да направи всичките ѝ мечти възможни. Стига да имаше повече информация. Ако знаеше със сигурност, че контролирането на магията ѝ е въпрос на воля, щеше да го направи. Но какво, ако нямаше начин да контролира резултата? Ами ако беше предопределен? Че магията ѝ ще я убие, независимо от всичко. Няма начин да се бори. Няма начин да оцелее.
Тя мразеше да бъде безпомощна. Можеше ли да се направи безпомощна пред собствената си магия?
И преди се беше сблъсквала с мощна магия, Сахар ѝ беше дал повече магия, отколкото можеше да контролира. Беше видяла какво може да направи. Най-вече убиваше. Лесно. И в голям брой. Това я ужасяваше.
За разлика от Сахар, нейната магия нямаше да е опетнена от омраза и щеше да я използва за защита, а не за нападение. Ако приемем, че не я убие. Въпросите и вариантите се въртяха, увличайки всичките ѝ мисли във водовъртеж, от който я болеше главата. Тя притисна ръка към челото си, докато усещането, че е в капан, се затваряше около нея.
Имаше нужда от въздух. Имаше нужда да диша.
Имаше нужда да избяга.
Отвори очи и небрежно огледа стаята. Беше време да разбере колко строга е охраната тук. Можеше да вземе решения по-късно. Сега искаше преди всичко свободата си.
Тя се протегна и се прозя.
– Хей, Кайли, къде е стаята ти? Мисля, че още не съм виждала това ниво.
Кайли вдигна очи и се усмихна.
– Тя е на осмия етаж. Искаш ли да те разведа?
– Разбира се.
Те се надигнаха от дивана и прескочиха през краката на другите лежащи хемони. Двете с Кайли прекосиха стаята и излязоха в коридора. С ъгъла на окото си тя наблюдаваше как двама по-възрастни хемона я следват безгрижно – нейните вечни сенки. Единият отново беше онзи страшен, бледокос човек.
В края на коридора Кайли натисна бутона за повикване на асансьора. Двамата охранители се приближиха, уж в дълбок разговор. Пайпър не знаеше защо си правят труда да се преструват. Вратите иззвъняха и се отвориха с дрънчене. Тя и Кайли се качиха. Двамата охранители тръгнаха бързо напред.
Когато стигнаха до вратите, Пайпър каза:
– О, забравих нещо – и пристъпи прага на асансьора, сякаш щеше да слиза. Охранителите се отдръпнаха, за да може тя да излезе. Тя излезе.
Вратите се раздвижиха с дрънчене. В последната секунда Пайпър скочи назад в асансьора и махна с ръка, когато вратите се затвориха. Единият само изглеждаше уплашен, но по лицето на страшния пробягна огорчение.
Кайли ѝ намигна.
– За какво беше това?
– О, просто… знаеш, почитатели, предполагам. Следват ме наоколо.
С усмивка Кайли бръкна във вече светещия бутон на етаж 8.
– Изглежда, че хората много те харесват.
Пайпър вдигна рамене, а умът ѝ препускаше през Стъпка 2 от плана ѝ. Или по-точно казано, се надпреварваше да разбере каква трябва да бъде Стъпка 2.
– Няколко момчета говореха за теб по-рано. Мисля, че искат да те поканят на среща, след като видяха как се… биеш.
Пайпър трепна. О, радост. Това би било забавно. Трябваше да се махне оттук.
Вратите се отвориха със скърцане. Пайпър позволи на Кайли да слезе и спря на вратата.
– Всъщност забравих нещо.
– О. – Сбърчила вежди, Кайли се обърна, за да се качи отново.
– Не, не – каза Пайпър, когато вратите започнаха да се затварят. – Просто изчакай там. – Тя се усмихна, а вината я притисна, когато обърканата гримаса на Кайли изчезна.
Тъй като не ѝ беше хрумнал по-добър план, тя натисна бутона М. Надяваше се, че охранителите ѝ ще загубят време да проверят осмия етаж, преди да тръгнат след нея. Докато асансьорът се спускаше надолу, тя вдигна качулката си и прибра косата си в нея. Пъхна ръце в джобовете си, изпъна се и зачака вратата да се отвори.
Щом се появи достатъчно голяма пролука, тя се промъкна през нея и влезе във фоайе с изпочупен мраморен под и пресъхнал фонтан със счупена скулптура в средата. Входът се отвори към втория етаж, като от двете му страни имаше балкони с изглед към фонтана. До тройната стъклена врата – повечето от стъклата липсваха – и до избледняващото следобедно слънце отвъд нея, оставаше само една пряка отсечка.
Тя тръгна право към вратите, като очите ѝ сканираха внимателно, а езикът на тялото ѝ беше спокоен. Нямаше какво да види тук. Просто един тийнейджър, излязъл на чист въздух.
– Здравейте.
Това не беше агресивен призив. Погледна към него, но не прекъсна крачката си. Двама души се появиха от другата страна на една широка колона. Седяха зад едно бюро и изглеждаха отегчени и сънени.
– Не забравяй да се отпишеш – обади се жената с приятелски тон. – Не искаш да ти забранят да влезеш на връщане.
Пайпър не се забави, само извади една ръка и небрежно махна с ръка.
– Хей, трябва да се отпишеш.
Тя ускори ход. Зад нея се чуха стъпки – двамата гайци заобиколиха бюрото, за да я последват. Тя се втурна в бяг, стремейки се към вратите. Заобикаляйки натрошения мрамор, тя прескочи една разбита статуя и се насочи към една от разбитите врати.
Невидим удар я улучи в гърдите и я повали назад. Тя се спъна и се препъна, падайки на едно коляно. Откъде беше дошло това? Проклетата качулка беше отрязала периферното ѝ зрение.
Пред нея стоеше мъж, облечен в тъмно, подобно на военно облекло. Отстрани качулката си, за да предотврати повторно заслепяване, тя се завъртя и ритна силно. Ботушът ѝ се удари в глезена му. Той се спъна. Тя отскочи и удари диафрагмата му. Той отстъпи назад, а на лицето му се появи слаба изненада.
Още две момчета се затичаха, докато първите две я настигнаха. По дяволите. Беше очаквала още главорези като Травис, които да пазят входа, но тези момчета бяха по-възрастни и вероятно много по-опитни.
Падайки отново на пода, тя размаха крака си, като извади краката на единия мъж. Другият прескочи удара ѝ, но се спъна при приземяването. Тя скочи на крака и се завъртя, за да види как една ръка проблясва към нея. Тя се хвърли назад, преминавайки в задно салто, докато риташе с единия крак, принуждавайки нападателя да се върне назад. При приземяването тя падна в клек, за да избегне юмрука на жената.
Завъртя се и се втурна към двамата, които бяха между нея и вратите. В последната секунда се обърна към единия и скочи, като заби и двата си крака в гърдите му. Тежестта и инерцията ѝ го повалиха назад. Тя се приземи върху гърдите му и се стрелна към свободата. Гайците се втурнаха след нея, докато тя се изстрелваше от разбитите врати и излизаше на тротоара. Остър вятър я блъсна по лицето, чудесно свеж. Тя се плъзна зад ъгъла и се свлече по тротоара.
Въздухът на няколко метра пред нея се развълнува. Черна светкавица.
Нещо я удари в лицето, отметна главата ѝ назад и я изхвърли от краката ѝ. Тя падна на земята и главата ѝ се удари в тротоара. Искри прехвърчаха през погледа ѝ, почти закривайки черната вихрушка, която се преливаше и се превръщаше в мъж – страховитият, бледокос охранител, когото беше оставила пред асансьора на четиринадесетия етаж преди едва пет минути.
С тъмни очи, по-студени от лед, той се наведе и хвана брадичката ѝ с груби пръсти. По кожата ѝ преминаха тръпки – магия. Докато другите гайци се затичаха, заклинанието му премина през нея, засмуквайки съзнанието ѝ в мрак.
***
Пайпър седеше с кръстосани крака на леглото си и се взираше през прозореца в тъмните сгради, чиито силуети се очертаваха на фона на избледняващата слънчева светлина. Отново затворена. В какъв възхитителен модел се превръщаше това.
Мускулите я боляха и главата ѝ пулсираше, но това беше най-малката ѝ грижа. Тя затвори очи и нежно масажира слепоочията си, докато си припомняше неуспешното си бягство. Този проблясък на тъмнина. Този удар от нищото. Внезапната поява на страховития пазач.
Знаеше какво е било това проблясване на тъмнината, беше го виждала и преди. Телепортацията беше умение, което притежаваха само жътварите.
Дори и да знаеше това, трудно можеше да повярва, макар че това обясняваше как човекът се бе измъкнал толкова бързо извън сградата. Но как можеше да не го разпознае като демон? Той я следваше от вчера. Беше обучена да разпознава демони в блясъка. Възможно ли е да е демон с кръв на жътвар, който по някакъв начин е отключил кастова способност? Или пък беше демон, който много умело прикрива истинската си същност? Не знаеше дали и двете възможности са възможни, но интуицията ѝ подсказваше, че е жътвар.
Ако беше така, какво, по дяволите, правеше, маскирайки се като гайец?
Ръцете ѝ се свиха в юмруци. Знаеше ли Самаел, че майката на Пайпър е гайка? Дали беше подхвърлил шпионин, за да не би тя да поднови контакта си с Мона? И какво щеше да прави този предполагаем шпионин сега, когато тя беше попаднала в капана? Той определено не искаше тя да избяга, нито пък изглеждаше, че я иска мъртва – все още. Дали стражът вече е казал на Самаел, че е тук?
Какъвто и да беше планът му, тя не можеше да остане там, където е, и да чака убийците на Хадес да се приближат. Сега трябваше да избяга повече от всякога.
Издиша и побутна болезнената буца на тила си. Никакъв план Б не ѝ хрумна. Баща ѝ и чичо ѝ мислеха, че е мъртва. Имаше вероятност Лире да мисли същото, след като е открил полуразрушеното консулство снощи, което означаваше, че и Аш щеше да повярва. Единственият ѝ потенциален съюзник беше майка ѝ, но тя не можеше да каже на Мона за жътваря, освен ако не възнамеряваше да обясни защо един жътвар я преследва. Нямаше как да каже на майка си, а по този начин и на Съвета, че може да използва Сахар.
Почти като че ли мисълта я бе призовала, Мона отвори вратата на Пайпър и влезе вътре. Устните ѝ бяха с тънка, ядосана линия. Уолтър влезе след нея, целият с лъскава плешива глава и абаносова кожа. Той не изглеждаше по-щастлив.
Пайпър се обърна с лице към тях, като бързо скри тревогата си.
– Помолих те да не се разхождаш наоколо – започна Мона, която явно се готвеше да влезе в режим на праведна родителска лекция.
– И това е толкова легитимна молба – вмъкна се Пайпър с хапещ сарказъм – когато ме държиш тук против волята ми.
– Ти не си затворник, ти…
– Ако не съм затворник, тогава защо вашите главорези ме нападнаха, когато се опитах да си тръгна? Защо онзи човек ме нокаутира? И защо отново съм затворена?
Мона се изду като бик.
– Не си глупачка, Пайпър – каза Уолтър, преди Мона да избухне. Тя се замлъкна с раздразнен поглед към колегата си. – Знам, че прекрасно разбираш, че с присъствието си тук си посветена в строго поверителна информация. Разбира се, че трябва да защитим тази информация.
– Тогава защо продължавате да се преструвате, че не съм затворник?
– Нямаме намерение да те държим в затвора. Каква би била ползата от това? На каква възможна цел би могло да послужи това? Доведохме те тук, защото искаме да се присъединиш към нас. Искаме да ни помогнеш. Ако решиш да не го направиш, тогава ще се погрижим да те върнем на баща ти с необходимите предпазни мерки.
Очите ѝ се свиха.
– Какви например?
– Предполагам, че не знаеш в кой град се намираш?
– Не.
– Така че, виждаш ли, не можем да те оставим да излезеш през вратата. Но със сигурност не възнамеряваме да те държим тук, ако решиш, че предпочиташ да си тръгнеш.
Тя се намръщи.
– Трудно ми е да реша каквото и да било, когато съм заклещена тук.
– За съжаление, това е реалността на ситуацията. Ще трябва да настояваме да останеш в стаята си до утре следобед. Тогава ще видим какво си решила и ще продължим нататък – или ще подготвим постоянно настаняване, или ще се погрижим да те изпратим у дома.
– Аз нямам дом. Вие го разрушихте.
Мона сгъна ръце и се засмя.
– Трябва да се върнем на работа – каза Уолтър. – Ще изпратим някого с вечерята ти.
Тя кимна рязко. Те си тръгнаха, като заключиха вратата след себе си. Вдъхвайки, тя се свлече на леглото си. Настояването на Уолтър, че ще я изпратят обратно при баща ѝ, ако им откаже, имаше смисъл, Мона със сигурност нямаше да позволи да заглушат дъщеря ѝ окончателно. Да я държат като затворничка щеше да изчерпи ресурсите им, а те трябваше да осъзнаят, че Пайпър щеше да бъде неудобна затворничка. Изпращането ѝ у дома без повече информация от „офис сграда в един град и чернокож на име Уолтър“ нямаше да доведе никого много далеч в издирването им. Като се замисли, Уолтър вероятно дори не беше истинското му име, а и той не беше представил никой друг член на Съвета.
Преметна ръка през лицето си, за да блокира светлината, и затвори очи. Един жътвар беше много повече, отколкото можеше да се справи сама, докато той ѝ пречеше да избяга, тя беше заклещена тук. Но какво щеше да направи той, ако самите гайци се опитаха да я върнат при баща ѝ? Щеше ли да удари тогава? Трябваше да бъде много внимателна.
Утре трябваше да реши какво ще прави. Да се присъедини към гайците и да разпечата магията си? Отговорът би трябвало да е очевиден. Не и на двете. Решително „не“. Но тя не можеше да се откаже от нито една от двете идеи. Те я дразнеха с „може би“ и „само ако“, които караха сърцето ѝ да се свива от копнеж. Цел. Сила. Тя искаше и двете.
Претърколи се настрани и си пожела да има някой, който да може да поговори с нея. Някой, който да ѝ каже, че е луда, че обмисля предложението. Някой, който да ѝ каже, че това е нейният шанс да получи това, което винаги е искала. Или някой, който да ѝ каже, че всичко ще бъде наред, независимо какво ще реши.
Назад към част 5 Напред към част 7
