ГЛАВА 6
Пайпър чакаше, когато Мона дойде да я вземе на следващия следобед. Тя се изправи, когато вратата се отвори, и придърпа изтърканите крачоли на късите си панталони.
Мона я погледна продължително.
– Готова ли си?
Тя кимна. Мона проследи изражението ѝ, опитвайки се да разгадае настроението ѝ. Пайпър сгъна ръце и повдигна вежди. Майка ѝ направи знак да я последва.
Залата беше празна, както и асансьорът. Мона натисна бутона за последния етаж. Те изчакаха в тишина, докато се изкачваха, ако скърцането на асансьора се смяташе за тишина. Тя си пое дълбоко дъх, когато той изпищя и вратите се отвориха. Тя излезе и изтръска напрежението от ръцете си. Мона я поведе покрай отворена двойна врата. Пайпър надникна вътре и видя огромна заседателна зала със стена от прозорци. В далечния край три стъпала водеха до подиум, на който имаше подиум и един дървен стол. Залата беше достатъчно голяма, за да побере няколкостотин души на вечеря.
– Тук ли се провежда срещата? – Попита Пайпър, настигайки майка си.
– Да, хората ще пристигнат скоро.
Колко души очакваха? Съветът със сигурност оставяше за последната минута да разбере какво ще реши Пайпър. Слънцето вече беше започнало да залязва.
Залата се простираше по цялата дължина на сградата, преди да завърши в малко преддверие. Уолтър и останалите членове на Съвета чакаха около една маса вътре, но един член липсваше. Капризната жена не беше там. Пайпър огледа голото пространство. Втора врата вероятно водеше към заседателната зала до подиума.
Членовете на Съвета бяха облечени в най-хубавите си костюми и сака. Мъжете носеха вратовръзки, а жените – огърлици. Пайпър се чувстваше нелепо недостатъчно облечена.
– Пайпър, добре дошла – каза Уолтър и с жест я покани да седне. – Тъй като времето е малко, ще пропусна прелюдията. Взела ли си решение?
Тя сгъна ръце в скута си и огледа всеки човек. Накрая погледът ѝ се спря върху майка ѝ.
– Много мислих за това. Наистина ми харесва това, което гайците правят, за да помагат на хемоните и да изграждат общност за тях. Мисля, че това е чудесно.
Тя погледна към Уолтър, преди да се обърне към Мона и да продължи.
– Що се отнася до консулствата, признавам, че те имат своите недостатъци. Но не смятам, че трябва да бъдат унищожени, и няма да ви помогна да ги разрушите, особено когато планирате да използвате открито насилие за това. Няма да ви помогна да убивате невинни хора.
Мона се взираше в скута си, сбърчила вежди, и отказваше да срещне очите на Пайпър. Тя издиша и вместо това се обърна към Уолтър. Той кимна тържествено.
– Разбирам. Много съжалявам да чуя това.
– Ами… все пак благодаря за предложението. – Но не и за отвличането. Тя можеше да мине и без тази част.
Уолтър махна на един от другите членове на Съвета.
– Можеш ли да видиш дали шофьорите са готови за Пайпър?
Тя се облегна назад в стола си, отпускайки се за първи път. Наистина се притесняваше, че ще кажат, че трябва да остане още седмица, месец или година, докато се съгласи да се присъедини към тях. Всъщност те го бяха приели толкова спокойно, че тя не беше сигурна как да реагира. Мона продължаваше да гледа отчаяно в скута си, дъвчейки долната си устна. Пайпър загърби убождането на чувството за вина. Сега трябваше само да се притеснява дали жътваря няма да ѝ направи засада на излизане.
Двадесет секунди по-късно вратата отново се отвори, но това беше само раздразнителната жена, която най-накрая се присъедини към тях. Докато минаваше зад стола на Пайпър към нейното място, стъпките ѝ спряха. Пайпър започна да се обръща – и жената захлупи носа и устата ѝ с влажна кърпа.
Пайпър неволно се задъха, като се отдръпна от ръката на жената. Сладко ухаещият въздух покри езика ѝ като слуз. Тя се надигна от мястото си, изтръгвайки се от хватката на жената. Стаята се завъртя и се разклати като вълни под краката ѝ. Ръцете я сграбчиха и я запратиха на стола. Някой притисна ръцете ѝ към страните. Тя ритна от масата, опитвайки се да преобърне стола си, но ръцете я задържаха, докато светът се въртеше насам-натам.
Уолтър я хвана за челюстта. Преди да разбере какво прави, той принудително повдигна главата ѝ и заби спринцовка в устата ѝ. По езика ѝ бликна течност, горчива и сиропирана, а след това някой отново сложи кърпата върху лицето ѝ. Уолтър държеше челюстта ѝ затворена със сила, която ѝ пречеше да изплюе. Тя се бореше да се освободи, докато стаята се въртеше и зрението ѝ се замъгляваше.
Белите ѝ дробове горяха. Против волята си тя вдиша отчаяно през носа си. Още една вълна на ужасен световъртеж. Стаята избледня в черно.
Зрението ѝ бавно се върна, но тя нямаше представа колко време е минало. Главата ѝ се изпълни с въртящи се облаци пара, мислите ѝ се изгубиха в мъгла. Тя се свлече на стола си без желание да помръдне.
Мона я потупа по ръката.
– Не се притеснявай, Пайпър. Това е безвреден наркотик, просто за да те държи спокойна.
Тревогата прошепна през мъглата в главата ѝ. Столът ѝ се раздвижи, когато някой го дръпна от масата. Тя се поколеба на мястото си. Стаята се въртеше и усукваше във всички посоки. Когато се успокои, Уолтър стоеше пред нея. Той се вгледа в очите ѝ. Очите му бяха много тъмни. Като сенчест демон, само че не страшни.
– Завладяло я е. С колко време разполагаме?
– Десет минути до началото.
– Отлично. Мона, изчакай я.
Пайпър се взираше в нищото. Тя примигна, когато Мона докосна рамото ѝ. Майка ѝ се усмихна, но беше някак тъжно.
– Не мисля, че съм те виждала толкова спокойна от времето, когато беше дете. – Тя подсмръкна. – Но пък и почти не съм те виждала. Ние си принадлежим заедно, Пайпър. Имам нужда да останеш с мен и знам, че ти имаш нужда да бъдеш с мен. Сама се забъркваш в толкова много неприятности.
Мона докосна бузата ѝ.
– Как се чувстваш, скъпа? Спокойна ли си? Не би трябвало да изпитваш никакъв страх.
Пайпър я гледаше втренчено. Мона се намръщи малко.
– Уолтър ти даде твърде много? – Тя примигна. – Може би. Но по-добре, отколкото недостатъчно. Тази вечер ще промени живота ти.
Мона разтри раменете на Пайпър по успокояващ начин, докато чакаха. Малки трептения на мисли и емоции танцуваха в облаците в главата ѝ, но нищо не я докосваше достатъчно дълго, за да почувства нещо.
Времето мина. Пайпър не го забелязваше. Накрая се появиха и други хора, които я вдигнаха на крака и внимателно я поведоха през стаята. Минаха през една врата и шумът, който се чу, накара Пайпър да спре в неясна изненада. Ръцете я тласнаха напред. Три стъпала нагоре. Уолтър стоеше пред подиум. Някой я обърна с лице към стаята и тя примигна.
Лицата я гледаха обратно. Много, много лица. Стаята се завъртя малко. Тълпата я гледаше с любопитство, но сякаш не знаеше защо е там.
Някой побутна Пайпър от едната страна на подиума и извън светлината на прожекторите. Всички погледи се преместиха да гледат Уолтър, когато той отново започна да говори. Пайпър стоеше безучастно, докато думите му я заливаха. Той говореше за плановете за бъдещето. Цели. Мисии. За консулствата. Как те защитават демоните вместо хората. Как са били накърнени от фаворизирането на демоните.
Думите се въртяха, въртяха и танцуваха в звукова вълна. Пайпър стоеше неподвижно, чакаше без да се замисли и без да се интересува, загледана в нарастващите сенки отвъд прозорците, докато слънцето изчезваше.
– А когато сме готови да се изправим срещу останалите демони с главата напред – заяви Уолтър, – ще имаме мощен съюзник. Знае ли някой от вас уникалната история на Пайпър? Виждате ли, Пайпър е родена от двама родители хемони.
Няколко вика на недоверие от тълпата.
– Всички знаем – продължи той – че децата от женски пол, родени от двама родители хемони, винаги умират в детска възраст. Но знаете ли, че демоните могат да спасят нашите момичета? Един демон е спасил Пайпър от смърт в детството ѝ, като е запечатал двойната магия, която тя е наследила от родителите си.
– В продължение на стотици години демоните са оставяли децата ни да умират, докато са можели да спасят всяко едно от тях. Защо? Защото не искат конкуренция. Един хемон с двойна кръвна линия е също толкова могъщ, колкото и един демон! Демоните искат да ни държат по-слаби от тях, затова оставят момичетата ни да умират.
Гайците се развикаха от гняв.
– Магията на Пайпър е била запечатана през целия ѝ живот, което я е държало слаба. Тази вечер ще премахнем печата и за първи път ще ѝ дадем пълен достъп до магията. Станете свидетели на силата, която вашите дъщери могат да притежават!
Бурни аплодисменти. Уолтър изключи микрофона и направи жест. Ръцете издърпаха Пайпър към стола в средата на подиума и я бутнаха надолу. Други ръце докоснаха горната част на ръцете ѝ. Магията изтръпна. Невидими връзки се затегнаха около ръцете ѝ и ги привързаха към облегалката на стола. Пайпър примигна, недоволна, но усещането скоро изчезна.
Пред нея се появи ново лице. Стара жена. Тя се усмихна и потупа ръката на Пайпър.
– Не се притеснявай, дете. Ще изкарам това заклинание от теб, не се притеснявай.
– Готова ли си, Хелейн? – Попита тихо Уолтър. Тълпата се размърда, зад гърба му се разнесе ниско жужене.
– Разбира се – отвърна Хелейн с хапка нетърпение. – Не се съмнявай в мен сега. Премахвала съм мръсни демонични заклинания от стотици нещастни души.
– Започни тогава – отвърна той кратко.
– Трудно ли ще бъде? – Попита Мона, приклекнала до Пайпър. – Демонът беше…
– Млъкни – изпъшка Хелейн и сложи ръце от двете страни на главата на Пайпър. – Достатъчно лошо е, че си позволила на този дявол да омотае дъщеря ти в злите си магии. Той и без това си е свършил плачевно работата. Усещам нишките му, заклинанието е в окаяно състояние. Щеше да издържи най-много година още.
Пайпър се вгледа в лицето на жената, което се бе набраздило от концентрация. Толкова много бръчки. Ръцете ѝ бяха безчувствени, държаха я здраво. Главата на Пайпър беше гореща под допира на жената. В мислите ѝ се разнесе тревожен шепот. Това беше нещо лошо, нали? Тя не искаше това, нали?
Жената изохка.
– Дяволът все пак е свършил добра работа. Заклинанието не иска да помръдне.
– Можеш ли…
– Тихо!
Главата на Пайпър се затопли още повече. В черепа ѝ заискриха малки огнени проблясъци. Тя искаше жената да спре. Болеше я. Болката се завихряше в мъглата, ставаше все по-силна, застрашавайки безопасната ѝ, спокойна леност. Огънят се разпространи към гърдите ѝ. Ръцете ѝ се разтрепериха и в гърлото ѝ се появи хленч. Спри сега. Накарай го да спре.
– Ти я нараняваш…
– Тихо, Мона! Остави я да свърши.
Все по-горещо и по-горещо. Пламъци в нея. Малки светкавици в черепа ѝ, които се стрелкат надолу по гръбнака. Мъглата в главата ѝ почервеня от болка. Изолиращият облак изтъня.
Агонията премина през черепа ѝ и тя изкрещя.
Болката спря и изчезна като спукан балон. Тя се задъха от внезапното прекратяване на агонията, борейки се срещу мъглата, която веднага изхвърли мислите от главата ѝ.
Хелейн разпери ръце.
– Свърши се! – Извика тя.
Тълпата ликуваше, притискайки се към подиума. Те извикаха насърчителни думи към Пайпър.
Уолтър я потупа по рамото, преди да се върне на подиума. Включи микрофона.
– Нека поздравим Пайпър – както и расата на хемоните – в този исторически момент! За първи път от два века насам в нашите редици има хибриден хемон!
Викове на съгласие. Още възгласи.
– А сега, преди да приключим, бих искал да…
Светлините угаснаха с трясък, потапяйки обширната стая в мрак.
Изненадани гласове в тълпата възкликнаха, а членовете на Съвета изръмжаха. Прекъсванията на електрозахранването бяха достатъчно редовни, за да не предизвикват паника, но моментът беше ужасен. Пайпър седеше на стола си и примигваше в тъмнината.
– Молим всички за търпение – обади се Уолтър. – Ще помолим някой да провери…
С едно трептене светлините отново оживяха, заливайки стаята. Гайците се огледаха и се усмихнаха с облекчение. Уолтър започна да говори отново, но спря, когато в тълпата настъпи странно затишие, започващо от задната част на залата. В рязко движение най-близките до двойните врати хемони се отдръпнаха, блъскайки се в останалата част от тълпата.
Една самотна фигура стоеше в средата на новата празнина, никой не се доближаваше до нея на по-малко от двадесет стъпки. Той стоеше небрежно, с ръце в джобовете на дънките, бледо руса коса, разрошена, златни очи, които привличаха вниманието на Пайпър дори от другия край на стаята.
Еуфоричен възторг премина през мъглата в главата ѝ.
Лире изсвири ниско, докато оглеждаше тълпата.
– Това тук е доста голяма група гайци – изрече той, а гласът му изпълни стаята така, както гласът на Уолтър не можеше. Зъбите му блеснаха, когато се усмихна. – Какво събрание! Не знаех, че убийците имат група за подкрепа.
Мълчание с удар на сърцето.
– Не е убийство, когато са само демони – изкрещя някой.
– Само демони? – Повтори Лире. Той притисна ръка към гърдите си. – Уау, наранен съм. Майките ви не са смятали, че сме само демони.
Гневни викове и хвърлени обиди.
Уолтър пристъпи към микрофона.
– Незабавно задръжте този натрапник!
Десетина хемони си пробиха път през тълпата към откритото пространство, където стоеше Лире. Когато се втурнаха към него, той извади ръце от джобовете си и ги размаха с небрежно движение, сякаш отблъскваше мухи.
Всички нападащи гайци бяха изхвърлени във въздуха и се сгромолясаха на пода, зашеметени.
– Ооо, съжалявам – каза Лире със съчувствено превиване. – Очаквах всички да се защитите или… нещо такова, нали разбирате.
– Уолтър, това не е случаен натрапник – изсъска Мона. – Това е един от приятелите-демони на Пайпър. Той е дошъл за нея!
– Изведете този демон сега! – Изкрещя Уолтър. Той хвърли поглед към Мона. – Изведете Пайпър оттук, преди да се е появил другият. Ако е тук, ще трябва да използваме Пайпър като заложник, за да го задържим, докато успеем да докараме ултразвуковия говорител тук. Мона? Мона, слушаш ли?
Миг мълчание.
– Твърде късно. – Новият глас се разтрепери под кожата на Пайпър и се разтри по костите ѝ. Тя се усмихна, въодушевена дори през наркотичната мъгла.
Уолтър, Мона и останалите членове на Съвета се оттеглиха бързо от задната част на подиума, като двама от тях паднаха по стъпалата в бързината си. Мона посочи с трепереща ръка.
– Ти! – Изкрещя тя обвинително.
Сянка падна върху Пайпър. Тя погледна нагоре. До нея стоеше Аш, ужасяващ в черна жилетка, бронирана жилетка и черни дрехи. Двойни мечове на всяко бедро. Черна обвивка покриваше долната половина на лицето му.
Пайпър се взря в него.
Той не откъсваше очи от Уолтър, а тъмните ириси пронизваха гайския лидер.
Уолтър се изправи рязко.
– Може и да си мислиш, че си неин спасител, но…
Прекъсвайки по средата на изречението, Уолтър бръкна в сакото си и извади пистолет, а пръстът му вече беше на спусъка. Аш дори не помръдна. Магическият му удар се стовари върху Уолтър и го свали от подиума. Пистолетът излетя от ръката му.
С пренебрежителен поглед към падналия мъж Аш застана пред Пайпър. Погледът му премина през лицето ѝ, преди да се спре на очите ѝ. Леко плъзна ръце по ръката ѝ. С гъделичкане на магия връзките, които я придържаха към стола, изчезнаха. Щом се освободи, тя тромаво вдигна ръце към него. Той внимателно я издърпа от стола, като я вдигна с усилие в ръцете си, докато се обръщаше. Отвъд него хората се изнизваха от залата през двойните врати.
– Не можеш да я вземеш. – Гласът на Мона се разтрепери, когато тя застана пред него. – Тя не ти принадлежи.
– Тя също не ти принадлежи.
– Не можеш…
– О, хайде – каза Лире и се появи зад Мона, като я накара да се стресне. Той беше прекосил стаята незабелязано от Съвета. – Мислиш, че имаш претенции към Пайпър? Ти я отвлече. Ето това е майчинска любов.
– Тя принадлежи на…
– С когото иска да бъде. А сега се махни от пътя. – Той направи още едно движение на ръката си и заклинанието му я повали по задник.
Аш слезе от петолъчката с Пайпър, притисната в ръцете му. По-голямата част от залата се беше изпразнила, но преди да успее да направи повече от няколко крачки, вратите отново се отвориха с трясък. Отряд мъже в черни униформи нахлуха, въоръжени с къси автомати.
Трептенията покриха тялото на Лире, докато той се въртеше. Блясъкът му изчезна, а едната му ръка вече вадеше стрела от колчана, окачен на рамото му. Той плавно я закова, преди да пусне стрелата. След миг вече беше закачил и втора стрела. Приближи тъмната стрела до бузата си и я отпусна.
Всяка стрела прониза рамото на войника и го притисна от двете страни на рамката на вратата.
Останалата част от отряда спря мъртва, разкъсана между гърчещите се мъже, притиснати до прага, и хипнотизиращата форма на демона Лире. Инкубусът извади трета стрела и светкавично я изстреля. Тя се удари в горната част на рамката на вратата. Стрелата светна в ярко злато, след което се взриви. Рамката на вратата се срути в дъжд от мазилка и бетон.
– Зви, светлини – каза Аш.
Светлините угаснаха, като стаята се потопи в пълна чернота, с изключение на слабия проблясък, който идваше от прозорците на най-близките небостъргачи.
Без да се смущава от тъмнината, Аш се отправи към стената от прозорци. Въздухът затрещя зловещо, а след това се чу бумтене на звук, шокираща експлозия на сила и трошене на стъкла. През счупените прозорци в стаята нахлу студен вятър.
Той стъпи на перваза, а само на сантиметри от него се виждаше двадесет и пет етажната пропаст. Лире скочи до него, отново в блясък, а вятърът развяваше косата му в очите. Зви излетя от мрака и кацна на рамото му.
Внезапна светкавица освети стаята.
– Спри!
Двамата демони се обърнаха назад, когато Мона изтича към тях със светлинно заклинание в ръка.
– Не можеш да я вземеш! – Изкрещя Мона. – Тя принадлежи на нас!
Аш погледна надолу към Пайпър. Тя се усмихна. Той се обърна към Лире и двамата си стиснаха ръцете. Заедно се втурнаха в празното пространство и тихата нощ.
Назад към част 6 Напред към част 8
