ГЛАВА 14
Пайпър се сви на стола, опитвайки се да скрие нервността си. Срещу нея баща ѝ седеше на бюрото си, опрял лакти на прашното дърво, сплел пръсти и опрял ги в брадичката си, докато я наблюдаваше с доброто си око. Вляво от нея чичо Колдър седеше на разнебитен дървен стол, не съвсем в съдийска позиция, но близо до нея.
Искаше ѝ се да беше имала възможност да поговори с Колдър преди тази среща. Наистина можеше да се възползва от мнението му за това какво точно се беше случило, когато Куин се беше изправила срещу Аш. В този момент тя се чудеше дали няма двама луди родители вместо един.
– Пиперел – каза Куин, като наруши тежката тишина. Грапавият му глас беше строг и твърд, но тя не беше сигурна какви емоции се крият зад него. – Предполагам, че си тук, за да се обясниш.
– Какво да обясня? – Попита тя, задушавайки мигновената си защитна реакция.
– Тази църква не е лагер за бездомни демони. – Изражението на лицето му се промени от анализиращ поглед към настървение. – В този момент не ме интересува да чуя разсъжденията ти. Демоните трябва да си ходят.
– Вече казах на чичо Колдър, че това е временно – каза тя, като се мъчеше да запази неутрален глас. – Не разбирам защо това би било такъв проблем. С какво се различава от престоя на демоните в консулството?
– Последният път, когато Ащарот беше в Консулството, той открадна камъка Сахар от законния му собственик. Няма да толерирам присъствието му тук.
Невярващият шок се съчета с възмутен гняв. Той не спомена, че Ащарт го е нападнал или почти е убил Пайпър, може би осъзнаваше колко нелепо би звучал всеки негов аргумент за това, тъй като той беше предизвикал целия инцидент.
– Знаеш, че той не е откраднал Сахар за Самаел – каза тя. – Той го открадна, за да ми го даде, и ако не го беше направил, щях да съм пленница на Самаел, а ти щеше да си мъртъв.
– Крайният резултат е без значение.
Тя погледна баща си с твърд поглед. Когато го намери в руините на Консулството след завръщането си от Надземния свят, си помисли, че може би се е променил. Наистина беше започнала да мисли, че отношението му се променя, че започва да я уважава – нейните преценки, нейните решения. Но изглеждаше, че това е било само нейно пожелание. Мъжът, който седеше срещу нея, беше същият, чието уважение се беше опитвала – и не беше успяла – да спечели през целия си живот.
Тя погледна към Колдър с надеждата да получи някакво прозрение. Чичо ѝ леко поклати глава, предупреждавайки я да се откаже.
Тя прочисти гърлото си.
– Има нещо, което трябва да обсъдя с теб. Става въпрос за гайците.
Колдър седна малко по-изправен, като цялото му внимание веднага се насочи към нея. Куин обаче се облегна назад на стола си. Макар и едва доловим, езикът на тялото му ясно подсказваше, че не очаква да чуе нещо важно. Тя стисна зъби и все пак започна да говори.
Разказа им как е открила шпионин на жътварите сред гайците. Колкото се може по-обстойно разкри какво е научила от Киев, макар че не изложи заключението си. Вместо това, след като изложи фактите, тя замълча и сгъна ръце в скута си, очаквайки да види какво ще кажат.
– Подозирате, че Самаел е тайнственият спонсор, който снабдява гайците с оръжия? – Попита Колдър след дълъг момент на мълчание. В гласа му се долавяше недоверие, но то беше по-скоро в духа на ужаса, отколкото на скептицизма. – Но защо би го направил – ако не знае за семейство Ра и консулствата…
– Ако семейство Ра контролира едно нещо – каза тя – тогава е логично семейство Хадес да контролира другото. Това също така обяснява защо Консулите и гайците са толкова твърдо решени да се унищожат взаимно.
– Знае ли семейство Ра, че Самаел може да влияе на гайците?
– Не знам. Но ако знаеха, обзалагам се, че семейство Ра щеше да атакува гайците директно, а не само чрез консулите.
Колдър прокара ръка по брадичката си, а между веждите му се появи дълбока бръчка на размисъл и тревога. Обърна се към брат си, който не бе проговорил, откакто тя бе започнала да обяснява теорията си.
– Какво мислиш ти? – Попита той.
Куин сгъна ръце.
– Въпреки че със сигурност има някои подозрителни връзки, не виждам категорично доказателство, че Самаел има нещо общо с гайците. Един-единствен шпионин едва ли е показателен за някаква дълбока инфилтрация.
Колдър се намръщи на близнака си.
– Въпреки че не разполагаме с доказателства, явно има нещо подозрително. Може да не е толкова страшно, колкото това, че Самаел снабдява или контролира гайците, но със сигурност заслужава разследване. Ако е вярно, то е твърде опасно, за да го пренебрегнем. Така или иначе трябва да го потвърдим.
Куин погледна Пайпър.
– Кой от твоите приятели-демони ти предложи тази теория?
– Аз… какво? Извинете ме?
– Кой от тях? – Повтори той по-силно. – Кой ти внуши тази идея?
– Никой! – Възкликна тя, осъзнавайки какво ѝ внушава той. – Това беше моето собствено заключение. Аз бях единствената, която разполагаше с цялата тази информация. Това беше моя идея и аз ги попитах дали са съгласни.
– И не смяташ, че е подозрително – натисна той студено – че това момче Киев случайно познава същия шпионин, с когото си се сблъскала? Не ти ли се струва малко случайно?
– Всичко в това е подозрително – отвърна тя категорично. – Ето защо трябва да го разследваме сега, докато все още има шанс да поправим нещата, ако сме прави.
Куин продължаваше да я гледа, почуквайки нетърпеливо с пръсти по бюрото си, и когато тишината отново се проточи, тя се зачуди за колко доверчива я смята баща ѝ. Той наистина вярваше, че нейните зли, корумпирани приятели-демони са ѝ подали цялата тази информация, само за да стигне до това нелепо заключение за Самаел и гайците. Дори и да беше така и теорията ѝ да не беше вярна, какъв беше смисълът? Каква би била целта да я накарат да повярва в това?
– Добре – каза тя, като погледна Колдър за подкрепа. – Дори и да не си напълно убеден, че тази теория е основателна, не смяташ ли, че шансът да е вярна – колкото и малък да ти се струва този шанс – прави възможността твърде опасна, за да я пренебрегваш, както каза чичо Колдър?
– Освен че губим време и усилия да я разследваме – отвърна Куин, а думите му бяха подсечени от раздразнение – не виждам реалистичен метод, чрез който бихме могли да я потвърдим така или иначе. А ако се окаже вярно, отново няма реалистичен метод, чрез който да се намесим.
Той се наведе напред на стола си.
– Може би напоследък си била твърде разсеяна, тичайки наоколо с твоите спътници-демони, за да забележиш, че ние сме само няколко души, изправени пред влошаването на системата на Консулството, както и пред възможното влошаване на законния контрол над демоните на Земята. Не разполагаме с човешки ресурси или лукс, за да преследваме диви теории, с които, дори да са верни, няма как да се борим.
Ръцете ѝ се свиха в юмруци.
– Така че кое е то? Не смяташ, че има някаква възможност моята теория да е вярна? Или смяташ, че може да е така, но предпочиташ да я игнорираш?
– Не пренебрегвам нищо – каза той, като тонът му леко се затопли в отговор на гнева ѝ. – Казвам, че дори да си права, не можем да направим нищо по въпроса. Можем да се справим само с толкова много неща, а спасяването на консулствата вече е монументално предизвикателство само по себе си.
Тя принуди ръцете си да се разтворят, преди ноктите ѝ да пробият дланите ѝ.
– Вече имах план в главата си – каза тя, като принуди гласа си отново да придобие неутрален тон. – Той не би изчерпал сериозно ресурсите ви за „спасяване“ на консулствата, ако това е толкова голяма грижа.
Куин издаде рязък, раздразнен звук в гърлото си и отново се облегна назад, очаквайки тя да обясни. Тя пое няколко дълбоки вдишвания, опитвайки се да запази хладнокръвие пред явното му пренебрежение.
– Прав си, че не можем да направим нищо пряко, за да спрем Самаел, ако той контролира гайците – каза тя равномерно. – С изключение на пълното заличаване на гайците, отрязването на Самаел ще трябва да дойде отвътре в тяхната организация. Така че очевидно най-добрият подход е да накараме гайците да осъзнаят опасността и да ги оставим да се справят с нея. Тъй като вече знам къде да намеря мама и знам, че тя би…
– Майка ти? – Куин изплю думите, а това, което беше останало от самообладанието му, се разпадна за миг.
Тя се отдръпна от тона му.
– Очевидно това не е първият ми избор, но…
– Не трябва да говориш с майка си при никакви обстоятелства – изръмжа той.
Тя издиша внимателно, опитвайки се да овладее настроението си.
– Това е нещо повече от семейни дрязги. Ако теорията ми е вярна…
– Майка ти е луда и заблудена. Разговорът с нея няма да доведе до нищо.
– Тя има влияние сред гайците. Ако успея да я убедя…
– Няма да успееш да я убедиш. Тя чува само това, което иска да чуе. След това, което ми разказа за последното си посещение при гайците, не мога да повярвам, че изобщо обсъждаме това.
– Не искам да говоря с нея – каза тя ядосано – но това е твърде важно, за да позволя на личните си чувства да ме спрат да направя това, което трябва да се направи. Мама е единствената ни възможна точка за достъп до гайците и…
– Няма да обсъждаме това. Сега просто ми губиш времето. – Куин дръпна глава към Колдър. – Ескортирай Пиперел до светилището, за да може да каже на „приятелите“ си, че престоят им е приключил.
– Почакай, Куин – каза Колдър, а на челото му се появиха дълбоки бръчки. – Пайпър има добра гледна точка тук. Възможността Самаел да е замесен с гайците е твърде опасна, за да я обсъждаме. Колкото и да не ни се иска да се занимаваме с нея, да се свържем с Мона е лесен начин да предупредим гайците, без да излагаме на риск никого от нашите хора.
Куин удари с ръка по бюрото си, което накара нея и Колдър да подскочат.
– Без риск? – Възкликна той и гласът му се повиши. – Няма да изпратя Пайпър обратно там. Няма да я допусна близо до лудостта на майка ѝ.
– Не можем да направим нищо… – започна да казва Колдър.
– Няма да направим нищо – изръмжа Куин. – Няма да чуя и дума за тази нелепа теория. Тя сама по себе си е лудост.
– Тя е много по-логична от всичко, което си казал днес – изсумтя Колдър.
– Защо вярваш в тази лудост? – Изкрещя Куин, а лицето му почервеня. Той избута стола си назад и се изправи. – Излизайте! И двамата, излизайте!
Двамата с Колдър скочиха на крака. Широко отвореният ѝ поглед се стрелна напред-назад между братята. Никога не ги беше виждала да спорят. Рядко бе виждала баща си да повишава тон.
– Ей сега – започна тя с успокояващ тон. – Нека просто…
– Какво става с теб? – Куин заобиколи бюрото, за да се изправи пред Колдър. – От седмици се държиш странно. Започвам да се чудя дали изобщо мога да ти се доверя.
Колдър направи крачка назад, а шокът от предателството се разля по лицето му.
– Татко! – Изпъшка тя невярващо.
– Остави, Пиперел.
– Няма да си тръгна! Не и когато се държиш дори по-лудо от мама!
Куин се завъртя към нея, ръката му светкавично се вдигна нагоре, но тя не разпозна движението като това, което беше, докато не стана твърде късно. Гърбът на ръката му се сблъска силно с бузата ѝ. Болката избухна в лицето ѝ. Тя се спъна в стола си, преобърна се през него и се сгромоляса на пода.
– Куин! – Изръмжа Колдър. Той посегна към Куин, за да го дръпне назад.
Ръцете на Куин се вдигнаха нагоре и проблесна синя светлина. Заклинанието отхвърли Колдър назад, блъскайки го в стената.
Вратата на кабинета се отвори. Аш влезе вътре, заплахата се въртеше около него като невидимо наметало. Той преодоля разстоянието до Куин за миг. Баща ѝ хвърли още един взрив от упор, но Аш го отклони с едно движение на пръстите си. Другата му ръка се насочи към Куин. Само за миг я обзе страх – страх, че Аш е излязъл извън контрол и напада баща ѝ. Но вместо това ръката му се вкопчи в челюстта на Куин. Магията за кратко изсвири въздуха и Куин се срина назад върху бюрото, изпаднал в безсъзнание.
С мъка Колдър се изправи на крака и се облегна тежко на ъгъла на бюрото, като се взираше в брат си.
– Свята работа – изпъшка Пайпър, като се придърпа със стола. Тя докосна пулсиращата си буза, като погледна от Куин към Аш. – Откъде дойде?
Той се отдръпна от баща ѝ и погледна нагоре. Тя проследи погледа му към дървения таван. В ъгъла чифт златни очи ѝ намигнаха. Люспите на Зви се превърнаха от кафяви обратно в обичайното си сиво и тя скочи надолу, за да кацне на рамото на Аш. Пайпър примигна към дракончето. Нима Аш я беше изпратил да подслушва разговора им? Наистина трябваше да разбере как точно общуват драконианците и техните дракони.
Лире надникна в отворената врата. Очите му обходиха стаята с недоумение.
– Хах – каза той леко. – Виждам, че семейната динамика е нещо обичайно.
– Всъщност не – каза Пайпър, а гласът ѝ беше малко слаб от шока. – Това не беше никак близко до нормалното.
Аш се обърна към Колдър.
– Откога Куин се държи странно?
Колдър погледна от приведената форма на брат си към Аш.
– Предполагам, че от около две седмици. Предположих, че е от стрес.
– Откога бялото на очите му изглежда жълто?
– Какво? – Колдър бързо заобиколи Аш, който забележимо куцаше на лошия си крак, и посегна към брат си. Той отлепи единия клепач на Куин и го погледна отблизо.
– Не вярвам. Дори не бях забелязал. – Той се обърна към Аш. – Кога си…
– По-рано днес, когато той ми крещеше в лицето. – Аш кимна по посока на светилището. – Кой от вашите консули се присъедини към групата преди около две седмици?
Колдър се взираше в него, без да каже нищо.
Пайпър погледна между тях.
– Чичо Колдър? Някой присъедини ли се към вас преди две седмици?
– Ами… Дрю пристигна от Западното крайбрежие по това време…
Аш не изглеждаше изненадан.
– Предлагам ти да преразгледаш мнението си за лоялността на Дрю.
Тя облиза устни, докато в стомаха ѝ се разпалваше ужас.
– Какво искаш да кажеш, Аш?
– Семейство Ра предпочита изтънчеността. Една от любимите им отрови е с бавно действие и почти неоткриваема, ако се прилага в множество малки дози. Единствените физически симптоми са пожълтяването на склерите и ноктите, но също така предизвиква хаотично, агресивно поведение у жертвата, което непрекъснато се влошава до смъртта. Ра особено се наслаждават на тази отрова, защото тя дискредитира враговете им, преди те да умрат.
– Има ли противоотрова? – Попита тя спешно.
Аш леко сви рамене.
– Не би трябвало да има нужда от такава. Стига да не поглъща повече от отровата, би трябвало да се възстанови с времето. – Той погледна към Колдър. – Препоръчвам ти да се заемеш с Дрю незабавно.
Колдър кимна, изглеждайки малко шокиран.
– И така… – Обади се Лире. – Предполагам, че Куин не е съгласен да отидеш да говориш с майка си.
Тя откъсна очи от баща си, като побутна още веднъж болезнената си буза. Колкото и да беше разстроена, че е бил отровен, толкова и облекчена, че има обяснение за поведението му. Баща ѝ никога досега не я беше удрял.
– Не изглеждаше много запален по идеята – отвърна тя сухо.
– Ще трябва да се погрижиш за него – каза Колдър.
Устата ѝ се отвори, когато погледна чичо си.
– Какво?
– Трябва да остана и да се справя с нещата тук. Но ти си права – това трябва да се реши. Колкото и да се надявам, че грешиш, се страхувам, че си права. Това не е нещо, което можем да пренебрегнем. Трябва да отидеш при майка си, да ѝ обясниш теорията си и да измислиш какво да правим по-нататък.
– Аз… добре. Да, мога да се погрижа за това сама.
– Е… вероятно не трябва да отиваш сама. – Колдър хвърли остър поглед към Аш. – Мога ли да предположа, че ще отидеш с нея?
Аш кимна.
– Чичо Колдър! – Възкликна тя ядосано. Нима не му беше обяснила, че не иска повече да разчита на помощта на Аш?
– Разбира се, че ще отидем с нея – каза весело Лире и се приближи до нея. Той плъзна ръка около кръста ѝ. – Или трябва да кажа, че тя ще дойде с нас.
Тя го погледна изненадано.
– Какво? Нима планираше да отидеш пеша до Феърглен? Ние знаем много по-бърз път.
Тя се ухили.
– Това е дълъг път за летене. Веднъж вече го направихме, помниш ли?
– О, нямах предвид да летим. Мислех по-скоро за мигновено пътуване.
– Какво… – Очите ѝ се разшириха, когато разбра какво има предвид. – Искаш да използваш лей линиите?
Той ѝ се усмихна.
– Демоните не обичат да си губят времето да пътуват, когато не се налага.
– Ами… Предполагам, че ако така искаш… – Тя сви рамене към чичо Колдър. Той леко побледня при споменаването на пътуването по лей линии.
Все още разпънат неловко върху бюрото, Куин изстена и се размърда.
Колдър бързо пристъпи към него и погледна назад към нея и двамата демони.
– Вие тримата тръгвайте. Аз ще се погрижа за баща ти, Пайпър. Уведоми ме, преди да тръгнеш.
Тя последва Аш и Лире през вратата, като погледна назад към баща си и чичо си. Сърцето ѝ биеше малко по-бързо от обикновено – остатъци от адреналин. Ако не беше довела Аш обратно в църквата и ако той не беше толкова добре запознат с отровите на Ра – необходимо умение за оцеляване, тъй като Ра бяха негови врагове – баща ѝ щеше да умре от отравяне в ръцете на човек, на когото е имал доверие. Кой би си помислил, че е бил отровен? Въпреки нехарактерното му поведение тя дори не бе подозирала. Сега поне знаеше защо се бе изправил срещу Аш по такъв опасен начин.
Яростта прошепна през нея. Ако Дрю беше наблизо в този момент…
Тя погледна напред към Аш и Лире, а Зви все още седеше на рамото на Аш. Въпреки че му беше благодарна, че се е намесил, щеше да поговори с Аш за подслушването и подходящите граници.
Беше толкова заета да мисли, че не разбра, че Аш и Лире са спрели в края на коридора. Когато сенките им паднаха върху нея, тя погледна нагоре и спря на косъм от това да се блъсне в тях. Ръката на Лире се измъкна и отново се уви около кръста ѝ, като я придърпа в пролуката точно между тях.
Той ѝ се усмихна лукаво.
– И така, сега, когато всички заедно се отправяме на малко приключение и знаеш, че би било пълна загуба на време да ходиш дотам, когато можем да те преведем през лей линиите, ще забравиш за всички онези подли идеи да ни оставиш зад гърба си, нали?
Тя примигна бързо.
– Но… вие… искам да кажа, че не бях…
– Пайпър – каза той и извърна очи. – Моля те, не приемай, че сме глупави. Ти си по-умна от това.
Тя се намръщи, но, уловена между огорчението и смущението, не спореше. Лире започна да върви, ръката му все още беше около кръста ѝ и я дърпаше със себе си. Аш вървеше от другата ѝ страна, не толкова студен, колкото преди, но все още неразбран. Раменете ѝ се свлякоха. Изглеждаше така, сякаш имаше тяхната помощ, независимо дали ѝ харесваше, или не. Ако беше честна пред себе си, изпитваше колкото облекчение, толкова и притеснение от това, което следваше.
Назад към част 14 Напред към част 16
