ГЛАВА 17
Изпускайки дълга, безмълвна въздишка, Пайпър се взираше в стаята с брадичка, опряна на коленете ѝ. Малкият апартамент ѝ беше познат – от старото легло, на което седеше в момента, до увисналото кресло в ъгъла. Стоящата лампа лежеше на пода до нея, а парчетата стъкло бяха разпръснати по мръсния килим.
Почти като в сън, тя можеше да го види отново: Тъмната стая, осветена само от светлината, която се процеждаше през пукнатините на щорите. Аш спи от едната ѝ страна, а Лире е свит на кълбо от другата. Зви седеше на облегалката на стола и наблюдаваше как светлините танцуват по абажура. Миг по-късно тя се нахвърли върху него и го прати на пода, събуждайки Аш. Това беше първият път, когато го видя да губи контрол. Той скочи рязко от леглото, а ноктите му се разминаха с плътта ѝ само на сантиметри.
Беше странно да се върне. Не че се беше замисляла, но никога не беше очаквала да се върне на това място. Последният път беше веднага след бягството от гайците, когато магията ѝ беше току-що отприщена, макар че тогава не знаеше това. Сега се бяха върнали, като възнамеряваха да се промъкнат в същата гайска сграда и да помолят майка ѝ за помощ. Наистина не ѝ се искаше да го направи.
Единствената ѝ компания в малкия апартамент беше Сейя. Драконианското момиче седеше в креслото, прибрало колене към гърдите си и обвило крака с ръце. Тя се взираше през прозореца в жилищните и офис сградите, които ги заобикаляха, а силното ѝ съсредоточаване върху сивата гледка подсказваше, че мислите ѝ са далеч от настоящата им среда.
Едва бяха стигнали до апартамента, преди останалите отново да си тръгнат. Аш беше взел със себе си Киев, за да разузнае сградата на гайците. Лире също си беше тръгнал, като каза нещо, че ще се свърже с някои от контактите си в града, за да провери дали са чули нещо за гайците, но тя не беше съвсем сигурна, че той е отишъл само за това.
Не можеше да се ориентира, но имаше чувството, че Лире не е на себе си, откакто го бяха спасили. Когато имаше очи към него, той изглеждаше нормален – шегуваше се и се дразнеше, флиртуваше и правеше неуместни забележки. Но когато никой не го гледаше, нямаше и следа от обичайния непринуден инкуб. Обичайната му закачлива полуусмивка не се виждаше никъде, златните му очи бяха мрачни и сериозни. Искаше ѝ се да беше имала възможност да попита Аш за семейството на Лире. Нещо в малкото му бягство преследваше Лире, но тя не беше сигурна дали е свързано с мистериозните му роднини или с това, че едва не бе предаден на жътварите на Хадес, за да се изправи пред съдба, по-лоша от смъртта.
Очите на Пайпър се вдигнаха към Сейя. Дали драконианското момиче знаеше нещо за странното настроение на Лире? Бяха затворени заедно повече от седмица. Може би бяха обсъждали семейството му – или, което е по-вероятно, въз основа на цялостното впечатление на Пайпър за Сейя, не бяха говорили за нищо. От това, което беше видяла преди залавянето им, Лире изглеждаше, че се разбира със Сейя толкова добре, колкото и Пайпър.
Тя си спомни какво беше казал той за Сейя – че не се е опитала да убие Пайпър в Надземния свят. Тя се намръщи, чудейки се дали смее да повярва в това. Сейя определено се държеше странно, откакто се събра с тях, макар и по различен начин от Лире.
Може би усещайки, че я гледат, Сейя погледна през рамо и видя, че Пайпър я наблюдава. Тя се обърна на мястото си с лице към Пайпър, с ръце, все още обвити около коленете ѝ, и повдигна вежди с въпрос.
– Как е крилото ти? – Попита Пайпър, за да наруши неловкото мълчание. Тя не беше видяла разреза на крилото на Сейя от бягството ѝ, но загрижеността на Киев дали успешно го е излекувал подсказваше, че е било лошо.
Сейя сви рамене.
– Можеше да е и по-зле, макар че ще отнеме известно време, докато отново набере сила.
– Затова ли не отиде с Аш? – Попита тя.
– Да… Трябва му още време, преди да мога да правя истински полети.
Сейя сведе очи, докато казваше последните думи, и Пайпър знаеше, че признаването на тази слабост е струвало на момичето много гордост. Студената, сдържана и често заплашителна Сейя отпреди забележимо отсъстваше и Пайпър не беше сигурна какво да мисли.
– Лире ли ти каза какво съм казала? – Попита Сейя внезапно.
Пайпър се изправи малко.
– Искаш да кажеш за моя „инцидент“ в Надземния свят?
Тя кимна.
– Вярваш ли, че не съм го направила аз?
– Вярвам… но също така си спомням, че малко след това ми каза „последно предупреждение“.
Очите на Сейя изстинаха. Пайпър задържа погледа ѝ, без да иска да отстъпи. Преди се колебаеше повече от малко дали да се изправи директно срещу Сейя – в края на краищата, тя умираше от магията си и по същество беше безпомощна, но сега случаят вече не беше такъв.
– Тогава си мислех, че искам да си отидеш. – Сейя се намръщи, бъркайки в един разхлабен конец на подлакътника на стола си. – Някъде, където да си в безопасност, но да изчезнеш от живота ни.
– По това време? – Повтори Пайпър. – Промени ли решението си?
Сейя отново сви рамене.
Пайпър се намръщи.
– Никой ли не ти каза какво се случи в Надземния свят, след като ти и Лире преминахте през лей линията?
– Разбира се – равнодушно каза Сейя. – И след като Аш изрецитира своята лъскава версия, аз отидох при Лире, за да разбера какво наистина се е случило. Знам, че това беше твоя вина, че той почти умря.
Тя успя да не трепне.
– Но вече не си сигурна, че искаш да ме няма?
Сейя погледна Пайпър за момент.
– Лире ми каза това, което си казала – защо си тръгнала без Аш.
Пак Пайпър едва успя да не трепне.
– Сигурно се радваш, че се опитвам да ни отдалеча.
– Според него ти искаш да се бориш сама, вместо да позволиш на Аш да те защити. Вярно ли е това?
– Колко много всички говорите за мен зад гърба ми? – Промълви тя. – Да, така е.
Сините очи на Сейя се впиха в нея.
– Ако планираш да се биеш, тогава какво правиш, за да станеш по-силна?
– Няма да позволя на Аш да се бие вместо мен.
– Това не те прави по-добър боец, освен ако не разчиташ на отчаянието.
Пайпър стисна зъби.
– Сега имам Сахар. И се уча малко да използвам магията си, и…
– И това е само началото. Трябва да натискаш по-силно. Не можеш да бъдеш просто силна. Дори с естествените способности на дракониан, аз не бях силна, докато не си поставих за цел да стана силна. И ти трябва да направиш същото, ако искаш това.
– Какво искам?
Сейя седна назад и сгъна ръце.
– Ако искаш да се биеш до Аш.
Пайпър се загледа, устата ѝ увисна, преди да поклати глава.
– Не. Не, не това искам. Слушаш ли изобщо? Не мога да бъда с Аш…
– Защото все още не си достатъчно силна.
– Това няма значение. Той сам ми каза, че няма да стои настрана, за да…
– Защото все още не си достатъчно силна – повтори Сейя. – Така че стани по-силна. Докажи му, че не се нуждаеш от него. Нали това искаш?
– Да, но… – Тя устоя на желанието да вдигне ръце във въздуха. – Защо, по дяволите, се опитваш да ме убедиш? Не е ли това точно обратното на това, което искаш?
– Ти си слабото звено, което трябва да бъде защитено. Но ако си достатъчно силна, за да се биеш до него, тогава вече няма да си отговорност.
Пайпър се взираше в драконианското момиче, несигурна какво да мисли.
– Ако приемем, че не броим Сахар, мога да тренирам ден и нощ и пак никога да не бъда толкова силна, колкото ти и Аш.
– Можеш да бъдеш достатъчно силна, за да не бъдеш отговорност. Можеш да бъдеш достатъчно силна, за да не се нуждаеш от спасител. – Гласът на Сейя малко омекна. – Ти си точно като мен. Много по-лесно е да се опреш на някого, на когото имаш доверие, на някой по-силен от теб. Но именно това те прави толкова опасна за Аш.
Ръцете на Пайпър се стиснаха. Това ли беше причината, поради която Аш едва не беше загинал на онази скала? Дали заради това, че беше готова да се опре на него, да му позволи да спаси положението, беше толкова опасна?
„Има много породи и нюанси на силата, глупаво дете. Магията и силата са само две.“
Това ли беше слабостта в нея, за която говореше Натания? Може би беше станала твърде зависима от силата на Аш, от това, че той е до нея, за да се справи с всичко, което се случи. Толкова много се бе борила сама през последните седмици, че ѝ се искаше той да е наблизо, за да ѝ помогне… Какво се беше случило с нея? Винаги е ценяла независимостта и уменията си, а сега изведнъж разчиташе на Аш да я спаси? Или Лире? Или баща ѝ?
Студенина я прониза. Може би винаги е разчитала на някой по-силен, който да я спаси, когато е затъвала твърде много. Това беше нейният проблем: не че беше слаба, а че беше готова да бъде слаба, когато някой по-силен беше наблизо, за да я спаси.
Вратата на апартамента се отвори. Влязоха Аш, Киев и Лире. Аш отметна капещия си бретон от лицето си. И тримата бяха измокрени.
Киев поклати глава, разпръсквайки вода навсякъде.
– Там е мокро.
Пайпър си пое дълбоко дъх, възстановявайки се от прозрението си. Като отхвърли мислите настрана за по-късен анализ, тя наклони глава настрани, заобикаляйки Аш, за да огледа добре Лире. Когато си тръгваше, той носеше зле прилягащ набор от дрехи, които беше измъкнал след спасяването си от Ра. Но сега носеше тъмни дънки, прилепнала тениска, която прилепваше към гърдите му, и сериозно секси кожено яке.
Той забеляза оценката ѝ и посегна към подгъва на блузата си. Онази неустоима полуусмивка изкриви устните му, докато я издърпваше нагоре с няколко сантиметра, показвайки плоския си корем.
– Ако искаш да я сваля цялата, просто кажи думата.
Тя извърна очи и погледна встрани. Сейя постави краката си на пода и погледна Лире с невпечатлен поглед.
– Е? – Пайпър попита Аш.
– Изглежда ясно – каза той. – Не мисля, че нещо се е променило.
– Ами жътварят?
Киев се облегна на кухненския плот.
– Ще го примамим да излезе. Той все още няма да знае, че съм в списъка за убийства от Самаел. Ще сигнализирам, че имам съобщение за него, и той ще излезе на обичайното място, за да го вземе. След това ще му устроим засада.
– Така е по-безопасно за теб и гайците – каза Аш. – Не искаме да се стига до ръкопашен бой вътре в сградата и със сигурност не искаме той да е близо до вас. Само с едно докосване той може да ви телепортира направо до лей линия. Киев ще активира сигнала, преди да влезете, така че жътварят ще е напуснал сградата.
– Ще бъдем на няколко пресечки разстояние – каза Киев, като се обърна към нея с малка бръчка между веждите си. – Всъщност няма да сме достатъчно близо, за да ти помогнем, ако нещо се обърка.
– Ще се справя – каза Пайпър бързо, а желанието ѝ да се справи сама беше два пъти по-силно от преди. – Докато жътварят е извън там, няма да имам никакви проблеми.
Тя погледна към Аш, очаквайки той да протестира срещу това, че влиза сама, но той не изглеждаше притеснен, без Жътваря той вероятно не смяташе, че гайците са заплаха, за която си струва да се притеснява. Беше му почти смешно лесно да я спаси от тях първия път.
– Значи и четиримата ще се справите с жътваря? – Попита тя.
– Най-лесно е да се справиш с жътварите, ако ги убиеш, преди да започнат да се телепортират – каза Аш. – Ако искаме да го вземем жив, четиримата ще трябва да го надхитрим.
Лире се промъкна покрай драконианците, за да се свлече на леглото до Пайпър.
– Имам нещо, което ще ти помогне да се справиш с твоята част от нещата.
Той бръкна в задния си джоб и извади малък розов скъпоценен камък. Тя прие камъка и го погледна въпросително.
– В него е вградена маскировъчна магия – обясни той. – Веднъж активиран, той ще прикрие присъствието ти, за да можеш по-лесно да се промъкнеш през сградата и да намериш майка си. Колкото по-малко срещи имаш с тази групичка, толкова по-добре, ясно?
– Уау, благодаря. – Тя търкулна камъка между пръстите си. – Откъде го взе?
Той ѝ намигна.
– Никога не целувам и не казвам.
Тя направи гримаса.
– Какво означава това?
Той се свлече на матрака и въздъхна.
– И кога ще тръгваме, Аш? Имам ли време за дрямка?
– Ако искаме да съобразим времето с техния час за вечеря, трябва да тръгнем сега. Но ако предпочиташ да останеш да спиш…
Въздъхна отново и седна.
– Нека тогава да свършим това.
Пайпър се изправи на крака, пое си дълбоко дъх и остави настрана притесненията си за нея и Аш, за да се съсредоточи върху това, което предстоеше. Ако теорията ѝ за гайците и Самаел беше вярна, от следващия ѝ разговор с майка ѝ зависеше много повече, отколкото от който и да е друг разговор в живота ѝ.
Назад към част 17 Напред към част 19
