ГЛАВА 1
Пайпър опря ръцете си на каменния парапет пред себе си и се загледа в тъмния пейзаж. Стръмните планини се впиваха в сумрачното небе, а тъмните им върхове се извисяваха на хоризонта. Над тях сиянието на три луни се бореше с бавно въртящите се облаци.
На най-високия връх беше кацнал огромен звяр. Огромните му криле бяха наполовина разперени, а дългата му шия се извиваше в елегантна S-образна форма. Устата му беше отворена в свирепо, но безмълвно ръмжене. Облаците се раздвижиха и лунната светлина се спусна надолу, за да освети каменния дракон, издълбан с любов в детайлите на върха.
Докато изучаваше формата на дракона, тя осъзна присъствието на човек до себе си. Тя се обърна.
– Красиво, нали? – Отбеляза русата жена със знойния си мек глас.
– Натания – промърмори Пайпър, като огледа съвършените извивки на жената, облечена в тъмночервена рокля със сребърни бродерии.
Отдавна мъртвата хемонка се усмихна срамежливо.
– Трябва да кажа, че си много по-добра компания, когато спиш.
Пайпър смръщи вежди. Тя беше спала, нали? Но това не беше сън. Не за пръв път се изправяше лице в лице с душата, свързана с камъка Сахар, само че последния път тя беше инициирала контакта умишлено.
– Как попаднах тук? – Попита тя. – Не използвах Сахар.
Натания се обърна обратно към гледката пред тях. Балконът им беше издълбан в склона на планината, високо над дъното на долината някъде долу, невидимо в сенките.
– Никой жив човек не е виждал това място – каза Натания, тъгата насити гласа ѝ и смекчи ръба, който граничеше с думите ѝ. – Боли ме душата, че то вече не съществува извън моите спомени.
Пайпър се обърна обратно към долината, а погледът ѝ се насочи от каменния дракон към балконите, някои от които осветени от факли, които бяха осеяни по склоновете на планините. След това погледна през рамо към далечната страна на балкона, на който стоеше, където арка, оградена с издълбан геометричен модел, водеше към тъмна обител. Това не беше просто планинска верига, това беше общност. Всеки балкон беше вход към дом.
– Драконианците живеят тук, нали? – Попита тя.
Натания докосна леко с една ръка каменния парапет.
– Живееха, но вече не.
– Не и от петстотин години – промърмори Пайпър. Не и откакто Таротите, управляващата фамилия на драконианците, бяха изтребени.
– Поздравления – промърмори Натания.
Пайпър се намръщи.
– Извинявай?
– Поздравления – повтори жената и се усмихна. – Ти беше толкова близо до това да осигуриш края на кръвната линия на Тарот.
Пайпър помръдна. Част от странната, сънлива отпуснатост, която я обгръщаше, отпадна, а вината и предпазливостта се разпалиха.
– Никой не знае със сигурност, че Аш е Тарот. А дори и да е, кой казва, че е последният?
– О, скъпа моя, той със сигурност е Тарот. Ти си видяла истинската му форма. Нима не си виждала друг дракониан извън блясъка?
– Знаеш, че съм виждала.
– Не забеляза ли нещо различно?
– Сейя има само по два рога от двете страни на главата си, а не три като Аш – каза Пайпър с вдигане на рамене. Тъй като имаха различни бащи, семейната им прилика не беше толкова силна.
Натаня отново се усмихна.
– Няма да видиш друг дракониан с комплекти от по три, обещавам ти.
– Само Таротите имат три рога? – Попита тя.
Натания плъзна един пръст по шарката, издълбана в парапета.
– Радвам се, че е оцелял. Умът му е завладяващ – такава ярост има в него. Толкова много прилича на моя Нир.
– Ниртарот беше изпълнен с ярост, защото ти го докара до лудост – нарочно – отбеляза Пайпър.
Натания се усмихна. В очите ѝ проблясваше сребро, заедно с проблясък на лудост.
– Няма да имаш възможност да направиш това с Аш – добави Пайпър.
Гръдният ѝ кош я заболя при последния ѝ спомен за него: в безсъзнание в града на рюджините. Но без значение колко я боли, тя нямаше да се поколебае в решението си. Нямаше да се върне при него, не и докато не стане достатъчно силна.
Бяха минали почти десет дни, откакто се бе върнала от Надземния свят. Десет дълги, мизерни дни, измъчвани от мисли за Аш, чудейки се дали е добре, дали лечението му върви добре, дали вече се е събудил – и ако се е събудил, какво мисли за нейното изчезване. Имаше всички шансове да ѝ се разсърди, че го е оставила, но се надяваше да разбере, че не е имала избор.
Лире и Сейя все още липсваха. Пайпър се опитваше да ги намери. Беше започнала от лей линията, изследвайки мястото, където първоначално бяха преминали в Надземния свят – същото място, където тя и Аш щяха да се срещнат с Лире и Сейя на Земята, ако всичко беше минало по план. Беше открила нещо, което според нея можеше да е следа от борба: прясно счупени клони, няколко листа с кръв и едно парче червен материал, което можеше да е от униформата на войник на Ра – може би. Наистина не беше обучена в такива неща, но това беше най-добрата следа, която имаше, така че се съгласи с нея.
След това се насочи към най-очевидното място, където Ра биха взели затворник: посолството им. Но след твърде много изнервящи дни на разузнаване на района и наблюдение на сградата тя все още не знаеше дали Лире и Сейя действително са вътре. Не можеше просто да отиде до входната врата, както миналия път.
Аш можеше да има някакви идеи, но той не беше там – и нямаше да бъде. Рюджинският лечител Хиноте беше повече от способен да се увери, че Аш няма да се опита да си тръгне, преди да е достатъчно силен, което означаваше, че Пайпър имаше още известно време, за да намери Лире и Сейя. Щом Лире и Сейя се освободят, те ще се срещнат с Аш, триото демони ще изчезне завинаги и на нея никога няма да ѝ се наложи да стане свидетел на реакцията на Аш към нейното дезертиране.
– Знам защо го направи.
– Какво направих? – Попита Пайпър, като отново се съсредоточи.
Усмивката на Натания се изостри, докато наблюдаваше болката на Пайпър.
– Напусна го.
Пайпър извърна очи.
– Разбира се, че знаеш. Знаеш всичко в главата ми.
– Аз знам истинската причина. А не жалките, мъченически оправдания, които си казваш.
– Защо тогава? – Попита тя. Натания обичаше да се шегува с нея, но всъщност не я интересуваше какво ще каже жената. Тя беше взела своето решение.
Вдигайки леко рамене, Натания отговори:
– Страхуваш се.
– От какво се страхувам?
– От него.
– Страхувам се от Аш? – Повтори Пайпър.
– О, да. Знаеш. – Натания се наведе по-близо, докато единственото, което Пайпър виждаше, бяха сребристите очи на жената. Тя постави два пръста под брадичката на Пайпър, за да задържи погледа ѝ. – Ти се страхуваш от него. Страхуваш се от силата му. Страхуваш се от неговата тъмнина. В сърцето си знаеш, че той ще те унищожи.
Пайпър отблъсна ръката на Натания и поклати глава.
– Знаеш, че си луда, нали?
– Той ще те предаде. Те винаги го правят. Казваш си, че го защитаваш, но това е собственият ти живот, който искаш да защитиш.
– Аш никога не би ме наранил.
– Той вече го направи. – Ръката ѝ се стрелна, ноктите ѝ загребаха гърлото на Пайпър – същото място, където ноктите на Аш бяха пронизали врата ѝ. – И ще го направи отново. Няма да може да се спре.
Пайпър направи крачка назад и опря бедрото си на каменния парапет.
– Ти си тази, която говори. Ти си спала с двама демони – по едно и също време.
– Знаех точно с кои чудовища си лягам – отвърна Натания, а надменното високомерие покри гласа ѝ. – Ти все още искаш да вярваш, че Ащарот не е толкова далеч от човека.
Пайпър изсумтя, отмятайки бретона си от лицето. Разбира се, тя знаеше, че Ащарот не е човек – че демоните не са хора. Беше научила този урок отново и отново, като се започне от Мика преди години и се стигне до ново научаване в Надземния свят, когато от първа ръка се убеди как работи съзнанието на демоните.
Тя размаха подигравателно пръст на Натания.
– Знаеше какви са, но въпреки това не очакваше да дойде моментът, в който те се обърнаха срещу теб.
Изненадващо, Натания не се впусна в реплика. Вместо това устата ѝ се сплеска в твърда линия.
– Още от първия ден знаех, че единият или другият вероятно ще бъде моята смърт. Това, което не бях предвидила, беше причината за това. – Тя повдигна брадичката си. – Ти обаче нямаш ни най-малка представа какво да очакваш от звяра, който е откраднал сърцето ти. Той ще те унищожи.
– Ти не знаеш за какво говориш.
– Дали не знам? Аз също съм била в съзнанието му, не забравяй. Познавам го много по-добре от теб.
Пайпър се поколеба, после поклати глава. Плаващите облаци се плъзнаха по една от трите луни и сенките паднаха над долината, задълбочавайки мрака. Сиянието на факлите по балконите трептеше приветливо, подканвайки посетителите към безопасно място за кацане.
– Защо ме доведе тук?
– Моят затвор е самотен, скъпа Пайпър. Нима ще ме лишиш от простия комфорт на твоята компания? – Натания се обърна и седна на парапета, като риташе с крака като малко момиченце и гледаше как полата на роклята ѝ се развява. – Забелязала ли си нещо странно в магията си?
Пайпър въздъхна. Почти беше свикнала с внезапните отклонения на темата на Натания.
– Имам два различни вида и те не се съчетават добре.
– Да.
Тя изчака Натания да продължи. Магията ѝ беше напълно нова за нея и Натания знаеше отлично, че познанията на Пайпър са опасно ограничени.
Натания погали кичур от златистата ѝ коса.
– Какво се случва, когато огънят срещне маслото?
Друга въздишка.
– Маслото изгаря.
Сребристосините ѝ очи се срещнаха с нейните.
– Твоята магия е като огъня, а заклинанията на демоните са като маслото. Не го забравяй.
Пайпър замълча, когато в съзнанието ѝ изплува спомен: как с магията си удря щита на грифон и как демонът е шокиран, когато щитът му изчезва в изблик на оранжева светлина.
– Искаш да кажеш…
– Хареса ли ти първото преживяване с отприщения вътрешен демон?
Пайпър потръпна, като си припомни странното, спокойно състояние на засенчване.
– Беше… интересно.
– Ще стане още по-интересно – каза Натания с плаха усмивка.
– Какво имаш предвид?
– Все още не си се поддала напълно на хищника в себе си. Не очаквай да продължи да бъде толкова лесно.
Пайпър се намръщи.
– Имаш предвид да използвам магия?
– О, не, това само ще става все по-лесно с времето.
– Тогава какво няма да е толкова лесно?
Натания се изправи на крака, а роклята ѝ се зави около краката ѝ. Тя бавно отиде до противоположния край на балкона, като се обърна с гръб към Пайпър, и положи ръце на каменния парапет.
– Имах брат – каза тя, а гласът ѝ едва се чуваше повече от шепот. – Той беше мъж и имаше само една магическа линия. След като освободих демоничната си кръв, той започна да ревнува, че моята сила далеч надхвърля неговата. Една вечер той ми се подиграваше и ме дразнеше, докато не изгубих самообладание – докато вътрешният ми демон не ме надви и не се обърнах срещу него.
Сърцето ѝ биеше малко по-бързо от страх, а Пайпър наблюдаваше жената.
– Когато той видя какво е събудил – продължи тя, а думите идваха бавно, влачейки се отвътре – той се уплаши. И страхът му… подхрани демона в мен. Наслаждавах се на него, на ужаса му. Той бягаше от мен, а аз го преследвах. Беше великолепно. Беше най-големият възход, най-сладкият момент, когато топлата му кръв се разля по ръцете ми.
Натания се обърна към Пайпър, а очите ѝ вече не бяха сребърни от лудост, а тъмносини и изпълнени с тъга.
– Аз обичах брат си. Той ми помогна да оцелея през годините, докато мога да навляза в Пустотата с някаква надежда за оцеляване. И все пак, когато демонът властваше в мен, не си спомнях за това. Не видях брат си. Видях плячката си.
Жената поклати уморено глава.
– Минаха години, преди моята сладка луна да ми помогне да простя това, което бях направила. Толкова пъти през вечността, в която бях затворена тук, съм преживявала спомена за онзи ден, но краят никога не се променя, колкото и да ми се иска да е иначе.
– Съжалявам – прошепна Пайпър.
Побиха я тръпки, когато си спомни за смъртоносната смесица от спокоен инстинкт и убийствена ярост, която я бе обзела, след като хората на Мийзис бяха нападнали Аш. Тя напълно възнамеряваше да убие Мийзис – но това беше различно от садистичния лов на Натания върху ужасения ѝ брат. Мийзис беше неин враг, а не скъпо обичан брат или сестра.
Раменете на Натания се повдигнаха и паднаха с дълбока въздишка.
– Човешките дъщери не са създадени да носят тежестта на демонична кръв. – Тя внезапно се усмихна и в ирисите ѝ заблестя сребро. – Кой според теб пръв ще усети режещото докосване на ноктите ти, скъпа Пайпър?
– Никой, когото не искам да порежа – каза тя. – Аш ми каза, че не изпитвам сенки като демон.
– Това беше само първият ти път, любов. На инстинктите им трябва време, за да се събудят. Демоните се учат на контрол още от детска възраст, но ние с теб… имаме твърде много власт с твърде малко контрол.
– Няма да убия никого, когото не искам – настоя Пайпър.
– Говориш така, сякаш имаш някаква власт над това, което ще се случи. Много скоро ще разбереш. – Усмихвайки се на себе си, Натания се обърна с лице към тъмната долина. Очите ѝ се издигнаха към колосалния дракон, издълбан в най-високия връх. – Ти не се страхуваш нито от Ащарот, нито от вътрешния си демон, но би трябвало да се страхуваш и от двамата. Остава само да чакаме.
– Какво да чакам?
– За това кой ще те унищожи пръв.
Гледката на назъбените планини се замъгли. Докато Натания и споменът ѝ за родината на драконианците се стопяваха в тъмнината, Пайпър само за миг си помисли, че е видяла как каменният дракон на върха ѝ отмята глава назад и разперва огромните си криле, заличавайки небето.
Назад към част 1 Напред към част 3
