ГЛАВА 19
След като хвана ледения поглед на жътваря, не смееше да отвърне поглед, докато през главата ѝ преминаваха едновременно дузина полузаблудени мисли. Какво правеше той тук? Дали планът на Аш и Киев да го призоват не беше проработил? Или жътварят някак си беше избягал от засадата и се беше върнал? И най-належащото – какво трябваше да прави сега?
Той пристъпи напред и тя автоматично се отдръпна. Той беше между нея и единствения изход. По дяволите.
Мона прочисти гърлото си.
– Джейс. Бих искала да поговоря с колегите си насаме. Можеш ли…
– Извинявам се – каза той. – Страхувам се, че все още не мога да си тръгна.
В момента, в който заговори, конвулсивна тръпка разтърси тялото на Пайпър. Той звучеше като Самаел – твърде много като Самаел. Гласът му имаше същия дълбок, пронизващ авторитет, който привличаше вниманието – който изпълваше цялата стая с присъствието и силата му. Когато гласът му се плъзна през ушите ѝ и навлезе в мозъка ѝ, той я пренесе обратно в Асфодел, където тя отново стоеше пред бюрото на Самаел, гледаше в ужасяващите му червени очи и искаше да умре.
Докато се опомни от гласа му, Джейс беше вдигнал ръце, за да посочи с два пръста редиците от стражи от двете страни на вратата. Никой не осъзнаваше какво предстои. Ужасът я връхлетя, но тя нямаше възможност да реагира. Той ѝ се усмихна, когато във въздуха се разнесе пукотевица от магия. Червена сила озари ръцете му и от върховете на пръстите му се стрелна линия от светеща светлина.
Магията прониза най-близките войници в гърдите, проби гърбовете им и се вряза в следващите в редицата, докато не прониза всичките шестима. За миг те увиснаха от магическата лента с отворени уста. После Джейс размаха ръце и заклинанието се разтвори. Войниците се сринаха в един глас.
Настъпи тишина, след което една от жените в съвета изкрещя. Всички скочиха на крака, като се опитваха да се измъкнат, но нямаше къде да отидат, освен през жътваря.
Пайпър измъкна кинжал от ножницата си, държейки го ниско и готов за удар, докато отстъпваше още една крачка назад. Задникът ѝ се удари в масата и сърцето ѝ заби по-силно. Дори Аш трудно можеше да надмине това заклинание – чисто и без усилие да убие половин дузина войници с една плавна атака.
– Добра работа, че развали прикритието си – каза му тя.
Той се усмихна по-широко.
– Това няма значение. Няма никакво значение сега, когато те имам.
Кръвта ѝ се смрази. Ако той не се притесняваше да се разкрие пред членовете на Съвета, за да я получи, това вероятно означаваше, че планира да ги убие след това. Все така небрежно той посегна зад себе си и затвори вратата на стаята. Магията отново изсвистя, докато той правеше нещо с нея – вероятно я запечатваше, за да не може никой да избяга.
Тя не изчака следващия му ход. Кинжал в едната си ръка, а с другата хвърли към него струя магия.
Той не го очакваше – доколкото знаеше, тя не беше способна на магия. Атаката ѝ избухна в гърдите му и го блъсна във вратата. Тя се втурна точно зад нея, а острието в ръката ѝ се насочи към открития му стомах. Черна светлина проблясна върху тялото му.
Кинжалът ѝ се удари във вратата и се заби в дървото. Удар се стовари в тила ѝ и я блъсна във вратата. Жътварят я сграбчи за косата и я запрати назад към масата. Някой отново изкрещя, докато членовете на Съвета се тълпяха в най-отдалечения ъгъл на стаята.
Пайпър вдигна краката си и се търкулна на плота на масата, като веднага скочи и ритна лицето на Джейс, който се хвърли към нея. Тя извади още един кинжал. В стаята имаше твърде много хора и препятствия, за да може да държи меча си безопасно, и тя прокле късогледството си. Не биваше да предполага, че жътварят е излязъл от сградата. Какво се беше объркало при засадата на Аш?
Джейс отстъпи няколко крачки назад и се усмихна. После изчезна в поредната светкавица от черна светлина.
Тя се завъртя и се вряза отчаяно в празното пространство зад нея. Върхът на острието засече гърдите му, когато се появи на масата, и разкъса плитък разрез по кожата му. Той изръмжа и отскочи назад, а в тъмните му очи блесна червено. Без да спира да се поздравява за това, че е предвидила къде ще се появи – телепортирането зад противника им беше моделът на жътварите, който тя вече беше забелязала – тя го заряза и хвърли още една струя магия.
Той се защити, а невидимата бариера изкриви въздуха. Нейният взрив го удари и двамата се разтвориха в оранжеви пламъци. Изненадата едва се регистрира на лицето му, преди тя да се гмурне и да забие крака си в глезените му. Краката му излязоха изпод него – и след това изчезна по средата на падането си.
Тя скочи на крака, въртейки се трескаво наоколо. Изблик на магия я удари право в гърба и я изхвърли от масата. Тя се блъсна в стената и се сгромоляса, за момент зашеметена. Един ботуш изхвърли кинжала от ръката ѝ, като едва не счупи пръстите ѝ. Джейс я хвана за косата и я издърпа с лице към себе си. Тя заби юмрук в корема му. Той изхриптя и с другата си ръка я удари по лицето.
– Пайпър!
Погледна нагоре, когато Мона хвърли атаката си – три въртящи се диска от синя магия, които се разхвърчаха в три посоки, за да се насочат едновременно към него. Той пусна Пайпър, за да се предпази, а взривовете се разбиха безвредно в бариерата му. Махна с ръка почти безразлично към Мона и тя и най-близките гайци бяха запратени в стената от силата на заклинанието му.
Докато главата му все още беше обърната, Пайпър вдигна краката си нагоре и ги заби в слабините му. Той се свлече назад. Тя извади третия си кинжал и го хвърли. Той го блокира с ръката си, а от плиткия разрез бликна кръв. Издърпа последния си кинжал и се хвърли към него.
В същия миг Мона хвърли друг въртящ се магически диск от пода, където беше паднала.
Той дръпна ръка нагоре и едва отклони заклинанието с бърз щит, докато Пайпър се хвърли наблизо. Някак си я видя да се приближава и се извъртя, така че вместо кинжалът ѝ да влезе под ребрата му, той се заби в страната му. Той изчезна в светкавица от черна светлина и мигновено се появи от другата страна на стаята. Пайпър улови равновесие и се изправи, готвейки се да извади меча си – единственото оръжие, което ѝ беше останало – освен Сахар, който не смееше да развърти на последния етаж на сравнително слаба сграда.
Джейс изруга злобно, докато вадеше кинжала, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше от раната. Очите му светеха в червено, а тялото му трептеше. Черното се втурна над него, трептяща светлина и странни изкривявания, а после силата избухна от него в ударна вълна от сила. Пайпър, гайците и леките столове се забиха в стените. Тежката маса се плъзна из стаята, като почти смаза членовете на Съвета зад нея.
Пайпър се отдръпна от стената и поклати глава в опит да изчисти звездите от погледа си. Една груба ръка я хвана за рамото и тя се блъсна в стената за трети път. Джейс сграбчи долната част на лицето ѝ с другата си ръка, покривайки устата ѝ, а пръстите му се впиха в бузите ѝ.
Тя усещаше, че идва, че по кожата ѝ текат тръпки от идващото му заклинание. В изблик на паника тя грабна магията си и си представи как тя се влива в тялото ѝ като река. Агонията избухна в нея, изпепелявайки всеки нерв с изгаряща мъка. Полузаслепена от болката, без да може да диша, тя отдръпна юмрука си и го удари в челюстта.
Главата му се отметна назад, а по лицето му се разля шок от това, че заклинанието му не е проработило. Тя удари коляното си в корема му и заби юмрука си три пъти бързо в ранената му страна. Той изръмжа и се свлече назад. Тя хвърли в гърдите му взрив от магия. Силата го изхвърли назад към масата.
Тя извади меча си и се хвърли към него. Черно проблясна над тялото му и той изчезна. Тя се завъртя в кръг, с широко отворени очи, търсейки черната искра, в която той щеше да се появи.
Някакъв инстинкт я накара да вдигне поглед точно когато той се появи във въздуха над нея. Той се спусна върху раменете ѝ, забивайки я в пода. Притискайки я с цялата си тежест върху гърдите ѝ, той я хвана за китката и удари ръката ѝ в плочките на пода. Решително тя се държеше за оръжието. Той пусна китката ѝ, след което нанесе силен удар с юмрук по предмишницата ѝ. Агонията избухна в крайника ѝ, когато костта се счупи. Мечът изпадна от ръката ѝ. Той го отблъсна.
Докато тя се опитваше да се съвземе от болката в ръката си, той удари юмрука си в бузата ѝ. Агонията премина през лицето ѝ и черни вълни заляха зрението ѝ.
– Тогава ще го направим по старомодния начин – изръмжа той.
Отново отдръпна юмрука си. Твърде замаяна, за да се уплаши, тя вдигна здравата си ръка пред лицето си, когато юмрукът му се устреми към нея. Той се удари в дланта ѝ.
Очите му се разшириха. Тя сви пръсти около юмрука му и преливащите ѝ се нокти се впиха в кожата му. После дръпна ръката си, разкъсвайки дълбоки прорези по плътта му. Отблъсквайки цялото си тяло от пода, тя го отхвърли от себе си и лесно се изтърколи на крака. Дайроканът ѝ се изви около бедрата ѝ и блестеше слабо на флоресцентното осветление.
Не си спомняше да е изгубила демоничната си страна. Дори не помнеше да е засенчвала. Но сега наблюдаваше врага си с хладен поглед, забравила болката, с нокти, готови да пролеят още от кръвта му.
Той хвърли един шокиран поглед върху новата ѝ форма, преди тялото му да затрепти, когато изпусна блясъка. Черна материя се завихри около него – тъмно наметало с вдигната качулка. Той извади косера с дълга дръжка от мястото му на гърба. Тя наклони глава на една страна, за да го огледа, а после скочи.
Той изчезна в черна вихрушка, но тя не спря. Тръгна право покрай мястото, където беше, право към стената. Скочи върху нея, отскочи от нея, за да смени посоката, и го видя да се появява отново. Той хвърли към нея светещо червено заклинание, но тя вече бе измайсторила щит. Тя пробяга през изблика на оранжева светлина, когато двамата се свързаха, и ноктите ѝ едва не улучиха гърлото му, докато той отстъпваше назад. Косът му проблесна към нея. Тя вдигна ръка и острието се удари в бронята от драконови люспи. Силата я отблъсна назад, но не разкъса кожата ѝ.
Очите му светеха червено от качулката. Той отново изчезна. Тя без усилие скочи върху масата. Жътварят се появи отново и тя хвърли взрив към него. Удари в пода в краката му и се взриви. Той изчезна, когато тя скочи от масата към него.
Мигът между изчезването и появата му ѝ се стори като цяла вечност, докато обмисляше как да постъпи. Призова магията си, като мислено погъделичка двете различни енергии: бързия, гневен пулс на лилавия огън и бавния, мощен ритъм на синия огън. Тя разпери ръце.
Жътварят се материализира само на няколко метра от нея, а косата му замахна към врата ѝ.
Тя се завъртя и от ръцете ѝ изскочиха остриета от сила. Синият и лилавият огън се усукваха заедно, като искряха с оранжеви пламъци там, където се докосваха. Той не беше готов. Прибързаният му щит се изпари в изблик на оранжева светлина, а остриетата от разноцветен огън се врязаха в него. Тялото му се сгромоляса на пода.
Тя размаха ръце, за да отхвърли смъртоносните огнени ленти. Жаждата за кръв бушуваше във вените ѝ и изпълваше тялото ѝ, без да се успокои. Убийството му не беше достатъчно. Не беше успяла да забие ноктите си в него и да изтръгне живота от него със собствените си ръце. Внимателно се приближи и побутна останките му с пръст. Той наистина беше мъртъв.
Силен трясък я накара да се обърне. Хората се изкачваха на крака иззад масата и я гледаха с широко отворени очи.
Тя се напрегна, пръстите ѝ се свиха. Устните ѝ се отлепиха от зъбите. Те я гледаха. Това не ѝ хареса. В нея се надигна ярост, а зад нея се надигна агресия. Не харесваше погледа им върху нея, предизвикателните им погледи. Как смееха да срещнат погледа ѝ? Трябваше да се сгушат, а не да предизвикват силата ѝ.
Жаждата за кръв се засили, стягайки се около гърдите ѝ, изпълвайки главата ѝ. Тя щеше да ги научи да не гледат. Щеше да им извади очите, за да не правят никога повече тази грешка.
– Пайпър.
Главата ѝ се завъртя настрани, а погледът ѝ попадна на жената, която бавно се приближаваше към нея.
– Ти уби жътваря – каза жената и се приближи успокоително до окървавеното тяло на пода. Тя държеше очите си пасивно сведени, докато правеше жестове към него. – Там има нещо светещо. Виждаш ли го?
Пайпър погледна и видя червено сияние, което прозираше през ризата на жътваря. Очите ѝ се стесниха. Стъпвайки безгрижно в локвата кръв, тя притисна разкъсаната му риза между ноктите си и я разклати. От разкъсания вътрешен джоб се измъкна кръгъл метален диск с големината на дланта ѝ и се приземи на пода със силно изщракване.
Тя отскочи назад, очаквайки да се отприщи смъртоносно заклинание, а блестящият ѝ дайрокан пулсираше зад нея. Но дискът лежеше инертен, светеше ярко, но иначе беше безобиден. Тя остана да виси още миг, скована от готовност, после се наведе и го измъкна от кървавата каша. Обърна диска в ръцете си. Беше съвсем обикновен, незабележим, с изключение на сиянието, което се излъчваше от краищата му и създаваше плосък пръстен от светлина.
Тя погледна към жената, която чакаше наблизо, и мозъкът ѝ със закъснение изтръгна една самоличност: майка ѝ.
С осъзнаването, че е забравила коя е майка ѝ, сенчестото състояние, сковало съзнанието ѝ, изскочи. Болките, страданията, страхът и ужасът я връхлетяха като неконтролируем влак и тя се поколеба на мястото си, сърцето ѝ заби и мускулите ѝ затрепериха. Преглъщайки трудно, тя се съвзе и отново погледна надолу към диска, за да скрие внезапното си болно съзнание. Отново го беше изгубила. Беше планирала да убие Гайския съвет, защото я бяха погледнали. В какво чудовище се беше превърнала?
Мона се приближи до нея и леко докосна ръката ѝ. Пайпър продължаваше да се взира в диска. Майка ѝ беше обучен, опитен консул – разбира се, че беше разпознала, че дъщеря ѝ е засенчена като демон. Беше отвлякла вниманието на Пайпър от целите ѝ, пренасочвайки го към нещо друго – класическа техника за разсейване, която всички Консули бяха усвоили за работа със сенчести демони.
Срамът я повлече. Това, че е трябвало да бъде успокоявана като неконтролируем демон, когато цял живот се е обучавала да изпълнява точно тази задача, беше унизително.
Докато въртеше диска в ръцете си, едва виждайки го, тя осъзна, че в светлината има странни изкривявания. Съсредоточи се и го завъртя отново по-бавно, след което погледна майка си.
– Виждаш ли това? – Попита тя.
Мона кимна, сбърчила вежди.
– Сложи го на масата.
Те се втурнаха към масата и Пайпър го постави. Когато светлината се разпространи по плоската повърхност, сиянието се засили и тя видя, че светлинният пръстен сякаш е изписан със знаци на непознат за нея език – послание, написано със светлина.
– Това е езикът на Подземния свят – каза майка ѝ и се наведе, за да го разгледа по-отблизо. – Почти мога да го прочета…
Мона протегна ръка, за да придвижи диска по-близо, но щом пръстите ѝ го докоснаха, червеното сияние угасна. Тя отдръпна ръката си, но беше твърде късно – съобщението беше изчезнало.
Пайпър започна да вдига диска отново, но в счупената ѝ ръка се появи пронизваща болка. Потискайки въздишката си, тя я спусна настрани и използва другата си ръка, за да вземе диска. Той остана инертен като огромна метална шайба.
– На него имаше език от Подземния свят? – Попита тя.
– Да. Изучавах усилено езиците на демоните, докато бях консул. – Мона поклати глава. – Признавам, че са малко ръждясали. Разпознах само няколко думи.
– Хм.
Пайпър и Мона вдигнаха очи. Уолтър ги гледаше много странно. Пайпър примигна няколко пъти. С откриването на диска тя почти беше забравила, че останалите членове на Съвета са там. Освен Уолтър, който изглеждаше предимно спокоен, останалите изглеждаха в различна степен шокирани, загледани в тялото на Джейс, в телата на стражите или в по-малко човешките черти на Пайпър. Тя сви рамене неудобно, искаше да се върне към човешката си форма, за да избегне погледите им, но някак си това ѝ се струваше като признание, че е изрод, който трябва да крие какво е.
Стомахът ѝ се сви при спомена за демоничната ѝ реакция на погледите им – студеното желание да ги разкъса.
– Видя ли заклинанието за послание, вградено в този диск? – Мона попита Уолтър. – Изглежда, че Джейс е общувал тайно с някого извън нашите стени.
– Да, да, това е доста подозрително – каза той и махна с ръка. Очите му не слизаха от Пайпър. – Бих искал да знам за това – за тази нова ти, Пайпър. Приличаш на демон.
– Само наполовина – промълви тя и се отдалечи от масата. Досега само демони бяха виждали полудемоничната ѝ форма, а тя не обичаше да е под наблюдението на хемони – особено на такива, които мразят демоните. – Трябва да видиш как изглеждат пълнокръвните.
– Каква каста си?
– Валтер – вметна Мона. – Дъщеря ми не е екземпляр в зоологическа градина. Покажи малко уважение.
– Аз просто…
– Въпросите ти могат да почакат. Не гледа ли този бой? Тя е ранена и изтощена. – Мона застана между Пайпър и гайците, като частично я блокира от погледа им. – Със сигурност по-належаща е ситуацията с Джейс. Той явно е бил шпионин на жътварите, а ти знаеш, че жътварите се подчиняват само на един демон.
– За предпочитане би било да го оставим жив – каза Уолтър и най-накрая откъсна поглед от Пайпър, за да се съсредоточи върху Мона. – Можехме да го разпитаме.
– Как планираше да задържиш и разпитате един жътвар , Уолтър? – Мона се втрещи.
– Можехме да…
Тя промуши ръка във въздуха, като го прекъсна.
– Не бъди смешен. Очевидно е бил твърде опасен, за да го оставим да живее. Погледни ги! – Тя посочи към убитите войници. – Те загинаха преди минути от ръцете на това чудовище, а ние бяхме безпомощни да го спрем. В този смисъл следващата стъпка е очевидна. Трябва да проверим целия си състав за демонични шпиони. Кой знае колко от големите фамилии са се внедрили в нашите редици?
Пайпър кимна тържествено в знак на съгласие, като мълчаливо насърчаваше майка си. Само допреди няколко седмици Уолтър беше тормозил Мона да мълчи, но сега Мона не само беше поела контрола от него, но и разсейваше подозренията за проникване в Хадес, като замесваше другите семейства – което, доколкото знаеха, можеше да е вярно.
– Докато ти се погрижиш за това – продължи тя гръмко над протестите му, – аз ще отнеса тази новина направо в командния състав. Едно телефонно обаждане няма да е достатъчно. Те трябва да научат веднага, преди враговете ни да разберат, че ги следим. Ще тръгна веднага.
Уолтър отвори и затвори уста.
– Отлично – каза Мона. – Пайпър, ела. Нямаме време за губене.
Уолтър примигна глупаво, когато Мона прегърна Пайпър и я изведе обратно през вратата. Докато тя се затваряше, Пайпър се обърна назад и видя Уолтър, който отново я гледаше с трескави очи, изпълнени с очарователна алчност.
Вратата се затвори с трясък, прекъсвайки гледката ѝ. Металната плочка на Джейс все още беше в ръката ѝ, затова тя я пъхна в задния си джоб.
Мона я стисна по средата.
– Пайпър, скъпа – прошепна тя. – Ти си бяла като призрак. Ранена ли си?
– Аз… ами, ръката ми е счупена, но това е всичко. Предполагам, че съм доста разтърсена. – Тя докосна бузата си и усети горещата подутина около окото си. Цялата ѝ глава пулсираше, сякаш невидим ковашки чук тихо удряше черепа ѝ.
– Ще имаш ужасно синьо на окото. – Тя направи пауза и погледът ѝ се плъзна от очите на Пайпър към челото ѝ, където имаше три преливащи се люспи от сълзи.
Пайпър преглътна и с отривист жест посочи тялото си.
– Това беше част от обучението ми да контролирам магията си, така че да не ме убива. Трябваше…
Мона бързо поклати глава и отново стисна Пайпър.
– Не е нужно да обясняваш нищо точно сега, скъпа. Нека просто се махнем оттук, преди да има още изненади.
Пайпър кимна и затвори очи, като насочи фокуса си навътре, за да прекъсне линията на магията, която захранваше формата ѝ на демон. По тялото ѝ се появиха тръпки, а изтощението я удари като таран. Тя се облегна силно на майка си и дишаше дълбоко. Всичките ѝ болки се удвоиха неприятно, а счупената ѝ ръка пулсираше в агония.
Заедно се отправиха към стълбището и се изкачиха по стълбите. На самия връх излязоха от стълбището в къс коридор. Вратата в края му се отваряше към покрива на сградата. Златистата светлина на залязващото слънце облъчваше очите им и за момент Пайпър не можа да види нищо. Покривът беше изоставен. Затискайки прилива на тревога, тя поведе Мона на открито, за да я изчака.
– Пайпър… – Мона объркано огледа покрива. – Трябва да лекуваме нараняванията ти. Да слезем долу и…
– Трябва да почакаме тук – прекъсна я тя, а в стомаха ѝ се надигаше тревога. – Скоро ще дойдат.
Майка ѝ я погледна за секунда, после кимна. Минутите минаваха, но Пайпър, съсредоточена да стои въпреки изтощените си, треперещи мускули, не каза нищо друго. Мона свали пуловера, който носеше върху първичната си бяла блуза, и помогна на Пайпър да направи прашка за счупената си ръка. След това тя обгърна дъщеря си, оказвайки ѝ мълчалива подкрепа – както физическа, така и емоционална.
Пайпър се взираше в тъмното, празно небе. Къде бяха те? Аш и останалите трябваше вече да я чакат. Защо не дойдоха, след като стана ясно, че Джейс не отговаря на сигнала, за да вземе съобщението си? Нещо се беше объркало. Оставаше само да разбере колко силно се е объркало.
Изминаха двадесет минути на напрегната, тревожна тишина, преди да чуе свистенето на крилата. Въздухът се развълнува и Аш се появи, като отхвърли заклинанието за прикритие, разперил криле и кацнал на покрива на десет крачки от нея. Формата му преливаше, крилата и опашката му изчезваха, докато той се връщаше към блясъка. Зви висеше на рамото му, а златните ѝ очи бяха уморени.
Отделяйки се от ръцете на майка си, Пайпър се втурна по покрива, като едва успя да не се хвърли в обятията му от облекчение. Спря съвсем наблизо, загледана в него.
– Какво се случи? – Попита тя, препъвайки се в думите.
Той поклати за кратко глава.
– Със сигурност не мина по план. – Поглеждайки към ръката ѝ в прашката, той леко докосна лицето ѝ до подутото ѝ око. – Кой те нарани?
– Онзи проклет шпионин на жътварите. Но аз го убих, така че… – Тя сви рамене.
Лицето му се стегна.
– Страхувах се, че не са били всички.
– Кои са всички?
– Всички жътвари. Вместо да попаднем в засада на един жътвар, бяхме нападнати от двама жътвари и няколко отряда гайци с някакви интересни оръжия. Жътварите бяха убедили гайците, че сме там, за да ги нападнем. Беше шибана бъркотия.
– Трябваше да се биете с гайци?
– Направихме всичко възможно да не ги убиваме, но те се опитваха да ни убият.
– Убихте ли жътварите?
– Само един. Другият се телепортира кой знае къде. Но трябва да се измъкнем оттук, преди да се е върнал с няколко приятели.
Пайпър кимна забързано и погледна през рамо. Майка ѝ стоеше там, където я беше оставила, и гледаше Аш с разтревожени очи. Пайпър ѝ махна с ръка и Мона предпазливо се приближи. Тя не можеше да обвинява майка си. Изражението на Аш беше неутрално, но очите му бяха арктически, граничещи с черно.
Пайпър прочисти гърлото си.
– Мамо, помниш Аш, нали?
Аш се взираше в Мона с каменен поглед, когато тя му кимна колебливо за поздрав. Пайпър се съмняваше, че е простил на Мона, че е изложила живота ѝ на опасност – да не говорим, че го е измъчвала с ултразвукова колонка по време на първата им среща.
Той наклони глава към Зви и тя скочи от рамото му. Около нея избухна черен огън, който накара Мона да скочи. Драконът в цял ръст разпери криле и хвърли на Мона леден поглед, който я накара да отстъпи уплашено назад.
– Зви – порица я Пайпър. – Бъди мила.
Зви измърмори, размахвайки опашката си напред-назад.
Използвайки здравата си ръка, Пайпър помогна на Мона да се качи на гърба на Зви и я инструктира за най-добрата позиция за добра стабилност. Мона поглади гривата на Зви с треперещи пръсти, а в очите ѝ блестеше удивление. През половината си живот, прекаран в работа с демони и половината в работа срещу тях, преживявала ли е момент като този?
Пайпър се усмихна леко на реакцията на майка си и посегна да се качи на Зви зад нея. Преди да успее, зад нея се появи Аш. Той обхвана ръката ѝ по средата и я издърпа, като я насочи пред себе си. Тя погледна изненадано нагоре и срещна тъмните му очи. Стомахът ѝ трепна, топлината се надигна в нея, докато се притискаше към гърдите му.
Като се увери, че ранената ѝ ръка е прибрана безопасно между тях, той я придърпа по-близо и я повдигна. Тя бързо притисна краката си около бедрата му, когато разбра какво предстои. Той пусна блясъка, малки електрически удари от магията му дразнеха кожата ѝ, и пристъпи към ръба на покрива, докато крилата му се разгъваха.
Обгърна добрата си ръка около него, затвори очи и притисна лице към шията му. Той се отдръпна от ръба. Вятърът мигновено разпиля косата ѝ около главата ѝ, докато се спускаха надолу. Крилете му уловиха въздуха и те се успокоиха, плъзгайки се плавно. Тя чу уплашения вик на майка си и разбра, че Зви сигурно е излетяла зад Аш.
Ръцете му бяха плътно около нея, топли и силни. Тя го държеше близо до себе си, а лицето ѝ все още беше притиснато към шията му. Жътварят беше мъртъв и изглеждаше още по-силно, че Самаел определено е замесен с гайците. Металният диск със скритото послание беше в джоба ѝ, парче твърдо доказателство, но ако не успееха да открият какво пише в него, можеше и да не убедят командния състав в нищо.
А ако не успееха да убедят гайските командири, нищо нямаше да спре Самаел да направи каквото и да е, което планираше занапред.
Назад към част 19 Напред към част 21
