ГЛАВА 20
По-добре от Бринфорд и Фейрглин, лей линията на Хабинал Сити не се намираше в средата на нищото отвъд границите на града. Тя минаваше директно през града, като го разрязваше почти наполовина. Хората очевидно не бяха знаели за лей линията, когато бяха построили града, а повечето хора все още не знаеха, че линията все още съществува. Ако знаеха, вероятно нямаше да живеят в жилищна сграда, в която линията минава през дневната им.
Предположението ѝ, че някой от демоните ще знае как да стигне до Хабинал Сити, се оказа вярно. Аш ги беше отвел точно в центъра на мегаполиса, излизайки от линията на източния бряг на широката, бавна река, която се виеше през центъра на града, перпендикулярна на лей линията. Докато го чакаше да се върне и да преведе следващия човек, тя беше коленичила на чакълестия бряг и се взираше в тъмните води. Светлината от близките сгради пулсираше по повърхността в танцуващи златни петна като светулки. Слънцето бе залязло преди час и в тъмнината тя си представи, че реката е чиста и прозрачна като кристално сините води на Надземния свят, изпълнена с живот и древна сила.
Аш беше довел Сейя след това и тя беше излекувала нараняванията на Пайпър, докато той беше довел останалите. Странно, но след като цялата група се събра на брега, Мона беше тази, която пое контрола. Тя веднага разпозна къде се намират и нареди на всички да я последват. Тя ги поведе десетина пресечки надолу по реката, покрай широк мост, по който нямаше движение в късния час, до ивица от високи сгради – някои хотели, други хотели, превърнати в апартаменти. Със смаяните демони и дъщеря си на ръце тя влезе в един от тях, представи се като „Мона Санто, вицепрезидент на корпорация „Майка Земя“, и поиска стая.
Сега Пайпър седеше на плюшените възглавници на място до прозореца и се взираше през стъклото в гледката на реката и сградите отвъд нея. Зад нея в голямата стая имаше две легла с кралски размери, диван, два стола и миникухня. Зад една от вратите чакаше луксозна баня.
Обзе я носталгична тъга. Виждайки майка си да командва демоните и да ги води до безопасно и удобно място, където да прекарат нощта, тя си спомни за уверената и грижовна майка, която познаваше преди дългата им раздяла. Мона беше много добър консул. Тя не се изнервяше лесно и имаше искрен, непринуден маниер, който можеше да разсее повечето ситуации, преди да са се влошили – както беше демонстрирала, докато Пайпър беше в сянка. Беше почти сигурна, че собствените ѝ умения за посредничество щяха да са адски по-добри, ако майка ѝ беше наблизо в ранните етапи на обучението ѝ.
Аш и Сейя стояха до кухненския бокс и гледаха как Лире вади различни бутилки от мини хладилника, като развълнувано описваше различните напитки, които можеше да смеси за тях. Киев тайно изследваше стаята, като докосваше шикозните завивки на леглото с някакво меко изумление на лицето си. Хотелската стая напомняше на Пайпър за консулството, но за мнозина – особено за дракона, свикнал със затворническите килии в Асфодел – този вид лукс беше запазен за много богатите или за големите късметлии. Беше почти сигурна, че това дори не беше най-хубавият апартамент, който хотелът можеше да предложи.
Драконите също се наслаждаваха на стаята. Зви и Зала бяха сгънали излишните възглавници на едно от леглата в голямо пухкаво гнездо. Бяха се разположили в центъра, разперили блажено крайници и крила, докато спяха. Когато Пайпър ги погледна с лека усмивка, тя осъзна, че е преброила три опашки. Изглежда, Тева беше посмяла да се присъедини към груповата дрямка в присъствието на непознати.
Тя измъкна умореното си дупе от седалката до прозореца и се запъти да се присъедини към демоните до минибара.
Лире вдигна бутилка с нещо.
– Ей, Пайпър, искаш ли да пиеш? Една красива дама може да се забавлява по всякакъв начин, когато се отпусне малко.
Тя повдигна вежди.
– Не мислиш ли, че е малко рисковано да се напиеш?
– Лире е единственият човек, който ще се напие – каза самодоволно Сейя.
Пайпър я погледна въпросително.
Тя погледна Лире с поглед, който беше наполовина надменен, наполовина предизвикателен.
– Драконианците са имунизирани срещу отрови.
– Алкохолът не е отрова. – Той прекъсна, намръщи се към бутилката, после въздъхна победено. – Няма значение.
– Какво става, Пайпър? – Попита Аш, като разбра, че тя не е там, за да разговаря просто така.
Тя пъхна ръка в задния си джоб и извади диска, като го протегна пред тях, за да го видят.
– Намерих го у жътваря, когото убих. Когато го вдигнах, той светеше и на светлината бяха изписани знаци, но не можах да ги прочета. Мама каза, че това е език на подземния свят.
– През цялото време носех тези неща напред-назад между Самаел и агентите му – каза Киев, появявайки се зад Пайпър, за да я погледне през рамо. – Невъзможно е да ги отключиш, освен ако…
Той спря да говори, когато Лире се протегна и издърпа диска от ръката ѝ. Той го вдигна към лицето си, като го обръщаше насам-натам, докато го разглеждаше с примигване. Очите му бавно потъмняха, а въздухът изсвистя от докосване на магия. Той докосна с пръст центъра на диска и по краищата му проблесна червена светлина.
– Как го направи? – Попита Киев невярващо.
– Кръвна магия – каза Лире, а тонът му беше почти клиничен. – Заклинанието ще се активира само при наличието на определен вид кръв – вероятно кръв на жътвар, или дори на определен човек.
Пайпър го погледна, после спусна празната си ръка настрани.
– Виждал ли си някога такива? – Попита Сейя.
Лире леко сви рамене и отново обърна диска.
– Без повече кръв от онзи жътвар, която да го задейства, не знам дали ще можем да видим съобщението.
Пайпър се отърси от шока си. Това беше второто заклинание, с което Лире показваше, че е запознат, и което беше свързано с Хадес.
– Съжалявам – каза им тя. – Трябваше да ви го покажа, преди да напуснем Феърглен, за да можем да се върнем за кръвта му.
– Не – промълви Лире, съсредоточил вниманието си върху диска. – Изглежда прекалено сложен за това. Старата кръв сигурно ще изтрие заклинанието. Обзалагам се, че е сработило само защото е пуснал кръв върху него точно когато е умрял.
– Можеш ли да го отключиш? – Попита Аш спокойно.
Лире сви рамене.
– Може би?
– Ако успеем да разшифроваме съобщението – каза Пайпър, – то може да се окаже доказателството, от което се нуждаем, за да убедим гайските командири.
Лире погледна диска със съмнение.
– Ще опитам.
Мърморейки си, той се премести до малката масичка и се настани на един стол. Пайпър го гледаше, а умът ѝ се въртеше. Как е могъл да каже толкова много за сложното заклинание на жътваря само с няколко минути проучване? Защо изглеждаше толкова удобно да работи с разузнавателен инструмент от Хадес?
Аш я побутна. Тя го погледна.
– Нека се концентрира – промърмори той.
Тя неохотно кимна, опитвайки се засега да го изхвърли от съзнанието си. Отдалечи се от кухненския бокс, оглеждайки безучастно стаята, после се върна на мястото си до прозореца.
Вратата се отвори и Мона се вмъкна вътре, с ръце, пълни с допълнителни одеяла. Сложи ги на дивана, погледна изненадано стоящите около малката масичка демони, после започна да разстила одеялата, за да превърне възглавниците в още едно легло. След като приключи, тя прекоси стаята, за да се присъедини към Пайпър на седалката до прозореца.
– Какво пропуснах? – Попита тя.
– Лире се опитва да отключи заклинанието на този диск, за да можем да разшифроваме съобщението – обясни Пайпър.
– О, това би било много полезно. – Мона се намръщи малко. – Имам известни опасения дали ще успея да убедя командния състав, че подозренията ни изискват тяхното внимание. Някакво твърдо доказателство би ни помогнало много.
Заедно погледнаха към градския пейзаж. Светлините на стотици сгради светеха, простирайки се докъдето погледът стигаше.
– Съвсем различно е, нали? – Коментира Мона.
Пайпър бавно кимна. Никога досега не беше ходила в Хабинал Сити и наистина не очакваше да е толкова… хубав. Така ли са изглеждали градовете преди войната? Разбира се, не беше идеален, но от мястото си до прозореца не виждаше изоставени сгради. Нямаше ръждясали коли. Никакви графити и боклуци по улиците. Почти всички улични лампи светеха щастливо, осветявайки тротоарите, по които случайно минаваха минувачи, без да се страхуват от тъмните улички и сенчестите врати.
– Защо всички градове не могат да бъдат такива? – Промърмори тя. – Защо този е специален?
– Тук има много пари – каза Мона. – Има много работа и са малко демоните, които не са свързани с някое от посолствата.
Пайпър понижи гласа си.
– Наистина ли мислиш, че демоните са причината другите градове да са толкова прогнили и опасни?
Устните на Мона се изкривиха.
– Присъствието им допринася. Знам, че не искаш да повярваш, но хората се страхуват от демоните. Не си прекарвала много време извън градовете, така че не знаеш как мислят хората в градовете. Това е като в Тъмните векове. За тях демоните са дяволски рожби, а жителите на градовете се смятат за „опетнени“ от контакта си с тях. Те не осъзнават колко малко демони има в повечето градове, но това няма значение. Отношението вече е налице.
Тя махна с ръка към града пред тях.
– Град Хабинал изглежда добре на повърхността, но е също толкова гнил отвътре. Правителството прахосва много пари, за да изглежда добре.
Пайпър придърпа коленете си към гърдите и опря брадичка на тях.
– И така, какъв е дългосрочният план на гайците? Ако се отърват от консулствата и прогонят демоните, какво ще правят по-нататък?
Мона прибра кичур кестенява коса зад ухото си.
– Вече не знам. Уолтър говореше за всякакви планове за възстановяване, но напоследък започнах да се съмнявам в компетентността му.
– Мислиш ли, че е в джоба на Самаел?
– Съмнявам се… но кой знае.
Пайпър въздъхна, загледана през прозореца. Усещаше очите на майка си върху себе си.
– Пайпър… за това, което се случи в заседателната зала…
Тя се намръщи и погледна Мона.
– Магията ми ме убиваше. Трябваше да предприема някои драстични мерки, за да оцелея, и част от тях бяха… събуждането на моята демонична кръв. – Тя сви рамене неудобно, без да знае как иначе да го обясни. – Сега имам демоничен блясък, така както демоните имат човешки блясък. Но това е свързано с определени условия…
– Като засенчване?
Пайпър кимна мрачно.
– Ти се отърси от него по-бързо, отколкото много демони го правят – каза Мона, тонът ѝ беше успокояващ.
Тя не отговори, не искаше да признае колко сериозни стават проблемите ѝ с кръвожадността. Мона вероятно щеше да прояви по-малко разбиране, ако знаеше, че Пайпър дори не я е разпознала в началото. Тя въздъхна и за миг отклони поглед от прозореца, за да наблюдава Аш и Сейя. Те седяха на леглото до купчината спящи дракони и говореха тихо, докато Сейя галеше успокоително гривата на Тева. Обръщайки се назад, тя забеляза, че майка ѝ също ги наблюдава.
– Наистина ли мислиш, че всички те са зли? – Попита тя Мона. – Мислиш ли, че животът им струва по-малко от нашия?
– Не мисля, че са зли. Но това е нашият свят. Ние принадлежим на този свят. Те не принадлежат. – Тя погледна Пайпър с тържествени лешникови очи. – Етиката и моралът, културните правила и висшето съзнание за правилно и неправилно са това, което ни отличава от животните. Но демоните, макар и да могат да разпознават и рационализират тези идеи, не са обвързани с тях. Природата им е изначално хищническа и за тях хората са плячка. Този хищнически стремеж надделява над всичко останало, включително добротата, състраданието и милосърдието. Поради тази причина те винаги ще възприемат хората – които като общество ценят и трите – като по-малки, по-слаби и като своя плячка. Не можем да им позволим да доминират над нас от върха на хранителната верига в собствения ни свят. Ето защо те трябва да бъдат прогонени от Земята.
Гадене се надигна в гърлото на Пайпър. Искаше ѝ се да отрече, да оспори схващането на Мона, че демоните са неспособни да се придържат към морален компас, но не можеше. Самата тя го беше усетила – това движещо желание да убие жертвата си. Майка ѝ беше права. Мона просто не осъзнаваше, че заключението ѝ се отнася и за дъщеря ѝ.
Тя се изправи.
– Пайпър… – започна Мона, а на лицето ѝ веднага се изписа съжаление.
– Просто имам нужда от малко въздух – каза тя хрипливо. – Ще се върна.
Без да може да погледне майка си, тя тръгна бързо към вратата, като при преминаването си забеляза, че Аш я е забелязал. Тя се измъкна и затвори вратата внимателно, след което се втурна в спринт по коридора. Тръгна към стълбите в края им и се блъсна във вратата. Погледна надолу за миг, после се втурна нагоре по стъпалата. Изхвръкна през вратата на върха и се втурна към украсения площад на покрива, пълен с растения в саксии, маси с чадъри и възглавници за отдих. Старомодните улични лампи бяха разположени по площада и хвърляха меко жълто сияние върху изоставеното пространство.
Тя премина покрай всичко това и спря, когато стигна до парапета на ръба. Хвана металния парапет с две ръце и се загледа надолу към блещукащата река със замъглени очи, докато вятърът развяваше бретона по лицето ѝ. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Тя бавно падна на колене, все още с ръце на парапета, и опря чело на решетката.
Когато Натания за пръв път ѝ беше казала как да оцелее с магията си, тя беше казала на Пайпър да предаде човечността си на демона в себе си. Тогава Пайпър не осъзнаваше колко буквални са били тези думи. Не беше осъзнала колко много от себе си ще пожертва за кръвта на демона. Колко много щеше да я управлява тази демонична кръв.
Мона беше права. Когато се стигнеше дотам, Пайпър се беше превърнала в същия хищник като всеки друг демон. Тя беше също толкова способна да убива, независимо от морала или съвестта си. Тя се отвращаваше от себе си. Беше посветила бъдещето си на това да се превърне в пазител на мира, но как можеше да бъде такава сега? Пазител на мира, който всеки момент може да се обърне срещу своите пазители, ако се задействат хищническите му инстинкти? Това би било лицемерие.
Тя стисна очи, борейки се с надигащите се в гърдите ѝ ридания. Коя беше тя? Какво беше тя? Не знаеше, но мразеше това. Мразеше това, в което се бе превърнала, откакто излезе от Пустотата. Мразеше чудовището в себе си, което не можеше да контролира. Поне при Сахар беше успяла да го контролира – в по-голямата си част – и да се откъсне от лудостта му. Тази лудост не беше вътре в нея, част от нея.
Все още държейки се за парапета, тя вдишваше дълбоко, докато се съвземаше отново. След няколко минути тя сковано се изправи на крака. Ако останеше далеч твърде дълго, останалите щяха да я потърсят, а тя не искаше да обяснява какво се е случило.
Докато се обръщаше, един поглед на друг човек с ъгълчето на окото ѝ я накара да подскочи на половин метър, преди да осъзнае, че това е само нейното отражение. Няколко широки стъклени панела бяха подредени от едната страна на зоната за сядане, като пречупваха вятъра, без да пречат на гледката. В тъмнината стъклото се бе превърнало в идеално огледало, което отразяваше бледото ѝ лице.
Тя колебливо се приближи до стъклото. Напоследък не беше прекарвала много време в огледала и се чувстваше странно да гледа отражението си без друга цел, освен да се изучава. Докосна косата си, изглади конската си опашка и си спомни за смелите червени и черни ивици, които някога предпочиташе. Бяха минали месеци, откакто Аш беше изгорил боята, за да я направи по-малко разпознаваема.
С един пръст докосна кожата точно под окото си, наскоро излекувана от Сейя. Помисли си и за тежката очна линия, която носеше религиозно. Вече дори не притежаваше очна линия. Всичките ѝ гримове бяха унищожени заедно с консулството.
Горнището ѝ с драконови люспи и предпазителите за ръце блестяха слабо, сребристосиньо дори на оранжевата светлина на лампите. Бяха подчертано екзотични, не приличаха на нищо, което някога беше виждала. Толкова екзотична ли изглеждаше нейната демонична форма, или просто причудлива? Устните ѝ леко потрепериха от емоция и тя затвори очи, насочвайки фокуса си навътре. Досега беше научила само как съзнателно да се превръща от демон в човек, но обратното ѝ отне само минута вътрешно подтичване, преди да я залее трепетна тръпка с вълна от топлина. Тя отвори очи и за първи път видя как наистина изглежда като полудемон.
Първото, което привлече вниманието ѝ, бяха трите преливащи се люспи, които образуваха малък елегантен триъгълник в центъра на челото ѝ. След това късият дайрокан, който се спускаше иззад ушите ѝ и беше достатъчно дълъг, за да докосне раменете ѝ. Тя докосна леко един от тях и потръпна, когато усети как се разтрива в главата ѝ. Чувстваше се като топла коприна и мека люспа в комбинация, гладка и гъвкава.
Погледът ѝ се спусна надолу по отражението ѝ, през твърдите перлени люспи, които защитаваха върховете на раменете ѝ, до линията от люспи, която минаваше през лактите ѝ и изчезваше под предпазителите за ръце. В пролуката между подгъва на горнището и талията на дънките ѝ големи люспи покриваха извивките на бедрата ѝ. Тя се обърна и изкриви врат, за да погледне през рамо. Линия от люспи се спускаше по гръбнака ѝ до мястото точно над ниско изрязаната талия на дънките, където започваха четирите дълги дайрокана. Те се люлееха около краката ѝ, като по-дългият чифт почти стигаше до прасците ѝ.
Обърна се обратно към стъклото и стисна челюст, докато изучаваше странното същество, което я гледаше в гръб. Нищо чудно, че продължаваше да плаши демоните, които я виждаха в този вид. Не приличаше чак толкова много на рюджин, а демоните, с които се бе сблъскала досега, изглежда бяха предположили, че тя е някакъв пълнокръвен демон, който не познават – не е хеймон с разтворена демонична форма.
Тя се вгледа в отражението си и ѝ се прииска да го намрази. Искаше ѝ се да я смята за грозна, но не можеше да се убеди, че е така. Люспите ѝ бяха прекрасни, блестящи в хиляди нюанси на синьото и зеленото под светлините. Дайроканът ѝ, сега, когато знаеше, че не са пипала, притежаваше неоспорима елегантност и грация.
Не, тя не можеше да намрази тази форма заради външния ѝ вид. Но можеше да мрази това, което се криеше под повърхността – кръвожадната демонична кръв, която течеше във вените ѝ.
Назад към част 20 Напред към част 22
