ГЛАВА 22
Сутрешната светлина тъкмо започваше да озарява хотелската стая, когато Пайпър се събуди, а в апартамента цареше тишина, освен дишането на спътниците ѝ. Изпъвайки ръце и извивайки гръб, тя седна тихо.
Тя и Аш се бяха върнали в хотела по някое време през нощта. Майка ѝ беше легнала да спи на едното легло, оставяйки другата страна свободна за Пайпър. Сейя се беше свила на другото легло, а Киев беше припаднал на дивана. Лире обаче все още седеше на малката масичка, на същото място, на което беше и когато тя тръгна, а дискът със заклинанието лежеше пред него.
Когато двамата с Аш влязоха, Лире бе вдигнал поглед с неразбиращо изражение. Той не беше попитал къде са били, но Пайпър подозираше, че мигновеното ѝ изчервяване вероятно ги е издало. Бързо бе избягала в банята, за да си вземе прекалено дълъг душ, оставяйки Аш да измисли каквато си иска история за продължителното им отсъствие – или да каже на Лире истината. Ако беше второто, тя не искаше да знае.
Изтривайки съня от очите си, тя установи, че погледът ѝ е неустоимо привлечен към другата страна на стаята, където Аш се бе облегнал на седалката до прозореца, а главата му бе опряна в стъклото, докато спеше. Сърцето ѝ се разтуптя в гърдите при вида му, а топлината се разнесе по стомаха ѝ. Искаше ѝ се да върне времето назад, да се върне към първото спускане от покрива в прегръдките му, за да може да изживее всичко отново, да го запише в паметта си, за да не забрави нито една подробност. Искаше да запомни завинаги гледката му, окъпана в лунна светлина и сенки, усещането за него, топлината на тялото му, ръцете му, които се плъзгаха по кожата ѝ.
Набързо избута завивките настрани, преди въображението ѝ да ѝ избяга, и замръзна по средата на движението, когато със закъснение осъзна, че не само тя е будна. Лире все още седеше на масата, подпрял уморено брадичката си на една ръка. Той я погледна, когато тя седна, а лицето му се къпеше в зловещо червено сияние, излъчвано от диска на масата.
Тя скочи и мълчаливо се присъедини към него, взирайки се в диска. Червеното сияние се бе върнало и бе толкова силно, колкото и преди, създавайки широка ивица светлина около диска, но по-голямата част от странния надпис бе изчезнала, бяха останали само разпръснати петна от него, сякаш върху прясното мастило бе излята вода, която бе отмила по-голямата част от него.
Той потърка с ръка челото си.
– Развалих го.
Тя издърпа един стол и седна.
– Знам, че си направил всичко възможно – каза тя, като запази гласа си тих, за да не смущава останалите.
– Проклетото плетене беше пълно с капани, за да попречи на всеки да го разбие. Не успях да хвана последния навреме и всичко започна да се разтваря. Успях да спася само малка част от него. – Той махна с ръка към липсващите части от съобщението с отвращение.
– Направил си повече, отколкото всеки един от нас би могъл – каза тя. Тя се наведе по-близо до кръга от светлина. Символите все още бяха тарикатски за нея. – Можеш ли да го прочетеш?
– В повечето. Това е древен език от подземния свят. Повечето демони могат да го говорят, но малцина могат да го четат или пишат.
– Но ти можеш?
Той кимна и посочи една от по-големите части на останалия текст.
– Това прилича на заповед да се насърчи гайската офанзива срещу посолството на Ра в Бринфорд. – Той направи пауза и се наведе по-близо.
– Използвайте всички необходими средства – прочете той. – Корупцията на Ра в консулствата трябва да мотивира… да отстрани опозицията, ако е необходимо… да ръководи операцията.
Очите ѝ се разшириха.
– Да атакуваш посолството на Ра? Това би било самоубийство.
– Да, не се шегувам. – Той направи жест към написаното. – Много неща липсват. Езикът зависи от контекста, а тук има много малко.
– А останалото?
– Само разпръснати думи и фрази. Същият проблем, няма контекст. – Той изпусна гневна въздишка. – Ако само бях успял да…
Тя докосна ръката му.
– Не се самобичувай, Лире. Това е повече, отколкото щяхме да получим без теб. Сигурна съм, че ще е достатъчно, за да убеди гайските командири. – Тя направи пауза и мрачно стисна устни. – Потвърждава и нещо, което се чудехме: дали Самаел е знаел за Ра и консулствата.
– Бих казал, че определено знае.
Тя кимна. Вдигна поглед от светещия диск и го погледна строго.
– Къде се научи да правиш това? Защо знаеш толкова много за магията на Хадес?
Той ѝ се усмихна палаво.
– Имам много умения, за които не знаеш. От месеци насам ти предлагам да ти демонстрирам някои от тях.
Тъй като го наблюдаваше, тя видя как той премина от мрачна неудовлетвореност към закачлив флирт и този път, за първи път, го разпозна като пресметната измама, целяща да отвлече вниманието и да отклони вниманието. Макар че закачките му често можеха да бъдат искрени, те бяха и инструмент, който той използваше, за да обезоръжи другите – в този случай нея.
– Сериозно говоря, Лире – каза тя тихо. – Не си играй с мен.
– Никога не искаш да играеш моята игра – изсумтя той.
Тя сгъна ръце и зачака, а погледът ѝ беше непоклатим.
Той понесе тежестта на нейната решителност за няколко дълги мига, преди подигравателната усмивка да се стопи. Всички следи от хумор изчезнаха, очите му се втвърдиха, а изражението му стана безчувствено като това на Раум. Тя се бореше да запази лицето си неутрално въпреки шока си, демонът, който седеше до нея, се беше превърнал в напълно непознат.
– Много ценя приятелството ни, Пайпър – каза той, гласът му беше равен, не гневен, но лишен от топлина. – Но това приятелство не ти дава право на неограничен достъп до моето минало, до моята същност или до моите тайни. Те са мои и мога да ги споделя, ако пожелая. А аз не искам.
Устата ѝ се отвори, но думите не дойдоха.
Златните му очи я приковаха към стола.
– Ако моето нежелание да разкривам означава, че не можеш да ми се довериш, това е твое право. Но моля, не си позволявай да го изискваш.
Тя преглътна трудно и кимна.
– Съжалявам. Прав си.
Той се усмихна, а в очите му се върна топлината.
– Ако се чувстваш зле, мога да се сетя за безкрайно много начини, по които можеш да ми го компенсираш.
Тя се ухили.
– Дай ми да жокер. Всички те включват сваляне на дрехите ми.
Той притисна ръка към гърдите си в знак на подигравателна болка.
– Какво е това предложение! – Той повдигна една вежда. – Освен това мисля, че ще е по-добре да оставиш свалянето на дрехите си на Аш.
– Лире! – Тя се задъха, а по бузите ѝ нахлу гореща руменина.
Той се засмя без угризения. Тя изпъшка, по-скоро от смущение, отколкото от гняв – и се изправи на крака. Влезе направо в банята и в последния момент не забрави да затвори тихо вратата. Този инкуб.
Спря пред огледалото, загледана в отражението си с тревожна бръчка между веждите. Лире беше прав, че няма право да знае каквото си поиска за него, но всичко, свързано с Хадес, караше кожата ѝ да настръхва. За нейно успокоение Лире бе проявил прекалено много връзки със семейството на жетварите.
Въпреки това тя беше почти сигурна, че Аш знае някои, а може би и всички тайни на инкуба – и все още се доверяваше на Лире. Тя си пое дълго дъх. Щом Аш можеше да му се довери, значи и тя можеше. И може би някой ден той щеше да ѝ се довери достатъчно, за да сподели тайните си.
***
Докато приключи с освежаването, останалите вече се бяха събудили и се приготвяха. Пайпър се държеше настрана, като умишлено се държеше от другата страна на стаята от Аш. Но не можеше да се спре да не му хвърля погледи, докато се протягаше след събуждане, говореше със сестра си и обличаше оръжията и екипировката си. Ако нямаше стая, пълна със свидетели, тя беше сигурна, че щеше да е точно до него и нямаше да може да се откъсне.
Пое си дълбоко дъх, търсейки някакво подобие на контрол. Снощи сякаш бе променила всичко, сякаш цялото ѝ същество бе пренаписано само за няколко часа, но всъщност нищо не беше различно. Всичките им проблеми, всички конфликти и опасности тежаха на раменете ѝ и смазваха въодушевлението ѝ. Трябваше отново да се приземи в реалния свят.
– Добре! – Обяви Мона. – Такситата ще бъдат тук след няколко минути. Готови ли са всички?
Лире вече беше запознал останалите с диска и частите от съобщението, които беше успял да разшифрова. Мона разбираше езика на демоните приблизително, но беше достатъчно, за да може да го представи на гайските командири.
Пайпър се намръщи на майка си.
– Какви таксита?
– Не искаш да ходиш пеша през града, нали? А и не можем да позволим на драконите да летят наоколо посред бял ден. – Тя се обърна към демоните. – Сега, знам, че искаш да помогнеш, но трябва да разбереш, че ако Пайпър и аз искаме да имаме някакъв шанс командният състав да ни вземе на сериозно, не можем да изглеждаме замесени с демони. Ще трябва да останете на безопасно разстояние.
– Но как ще разберем дали имате нужда от помощ? – Попита Лире, а гласът му се изостри. – Може да им се доверите, но мястото може да е пълно с жътвари, доколкото знаем.
– Зви може да ги последва – предложи Аш.
Пайпър поклати глава.
– Не мисля, че това е добра идея, Аш. Не си заслужава риска.
От горната част на шкафовете се чу тъжно хленчене. Зви сведе глава, скривайки се зад другите дракони.
– Какво ще кажете за заклинание за призоваване? – Предложи Сейя.
– Какво е това? – Попита Пайпър.
Аш отговори:
– Заклинание, което действа като фар. Подобно е на заклинанието за проследяване, само че ще го активираш, ако си в беда. – Той погледна към Лире. – Можеш ли да го направиш?
– Няма проблем – каза Лире.
Веждите на Пайпър се вдигнаха, но тя не коментира.
– Надявам се, че няма да ни се наложи да го използваме, но е по-добре да сме подготвени. – Мона ги огледа всички още веднъж. – Пайпър, ще трябва да дадеш меча си на някой от останалите, няма да го пуснат вътре. Да се отправим надолу, за да изчакаме транспорта си.
Тя се придвижи към вратата. След кратко колебание Киев и Сейя я последваха. Лире тръгна в противоположната посока, отивайки към прозореца, вероятно за да се уедини и да сътвори заклинанието си.
Аш застана до нея. Тя прехапа вътрешните си бузи, борейки се с желанието да го докосне. Погледът му се плъзна по нея, а в очите му се появиха сенки. Дали и той водеше същата битка, за да запази подходяща дистанция?
– Ще използваш заклинанието, ако си в беда – каза той.
Тя го погледна въпросително.
Той снижи гласа си.
– Забрави да водиш собствени битки по този въпрос. Това не е битка, за която някой от нас трябва да умре. Ако имаш нужда да те измъкнем, използвай заклинанието.
Тя се поколеба, преди да отговори.
– Ако имам нужда от вас, ще използвам заклинанието.
Очите му се присвиха, докато се опитваше да прецени искреността ѝ.
– Това не ми харесва. Ти и майка ти влизате в гнездо на усойници.
– И аз също не ѝ вярвам – каза Лире, приближавайки се зад тях. Той протегна ръка към Пайпър и пусна в дланта ѝ малък зелен скъпоценен камък. – Всичко, което трябва да направиш, за да го активираш, е да го удариш с някаква магия. Няма да е нужно никакво умение. Направих тъканта достатъчно силна, така че, освен да я взривиш със Сахар, не можеш да унищожиш заклинанието.
– Благодаря. – Тя го плъзна в бронята си, над Сахар. – Не мисля, че трябва да се притесняваме твърде много. Ако сред гайските лидери има предатели, те няма да се разкрият, като скочат и ни нападнат на място.
Аш и Лире си размениха погледи.
– Е, да се надяваме – каза Аш. – Така или иначе ще бъдем наблизо. Трябва да ги накараш да повярват, че си… Твърде опасно е да позволим тази игра на Самаел да продължи безконтролно.
Може би вече е твърде късно да се отмени веригата от разрушения, която Самаел бе започнал, използвайки гайците. Щетите върху системата на Консулството можеха да са непоправими, особено при намесата на Ра.
– Да приключим с това – каза тя мрачно.
Заедно излязоха от стаята и се отправиха надолу по стълбите към облицованото с мрамор фоайе. Пайпър едва забеляза семплия, но стилен интериор и хвърли поглед само на двойката служители зад бюрото, чиито изражения бяха ужасени, докато гледаха как Аш минава покрай тях, окичен с оръжия. Той хвърли поглед към тях и двамата отстъпиха крачка назад. Пайпър потисна усмивката си.
Пред вратата Мона, Киев и Сейя стояха до две таксита, чиито врати бяха отворени и чакаха. Мона махна на Пайпър, за да отиде до предното такси. Пайпър погледна към Аш и Лире.
– Ще бъдем наблизо – промълви Аш. – Не сваляй бдителността си, щом влезете вътре.
– Няма да го направя – обеща тя. Искаше ѝ се да го докосне, но очите на всички бяха насочени към нея, затова само кимна, тръгна успокоително към таксито и се плъзна на седалката. Майка ѝ се присъедини към нея и затръшна вратата. Пайпър погледна през рамо, докато Аш и останалите се качваха във второто такси. Почти можеше да различи ужаса по лицето на шофьора. Лире изглеждаше съвсем нормален човек, но Аш, Сейя и Киев приличаха на зли прислужници от мрачна приказка. Шофьорът вероятно се чудеше дали странните му пътници са хора.
Таксито потегли в движение. Пайпър се изправи на седалката си, когато стилната външна фасада на хотела изчезна от погледа. Превозното средство завиваше по улиците на града, които постепенно се оживяваха от хора, започващи работния си ден. Тя с изумление наблюдаваше как започнаха да се сблъскват с реално движение по пътищата. В нито един от градовете, които беше посещавала, нямаше достатъчно работещи превозни средства за стабилен трафик. Имаше ли други градове, които да функционират така, както Хабинал Сити? Дали и други места се бяха възстановили толкова добре от разрушенията на войната, или само този?
– Пайпър – започна Мона. – За снощи исках да се извиня за…
– Всичко е наред – каза тя бързо. – Просто имах нужда да си прочистя главата.
Майка ѝ се поколеба, сякаш се държеше за нещо, което искаше да каже, после се усмихна.
– Е, надявам се, че се чувстваш готова за нашето приключение тази сутрин. – Принудителната ѝ веселост изчезна. – Няма да им хареса това, което имаме да кажем.
– Мислиш ли, че могат да се обърнат срещу нас, мислейки, че сме предатели?
– Не мисля така. Имала съм работа с тях много пъти и те са разумна група. Ако някои от тях са под влиянието на Хадес, сигурна съм, че останалите много бързо ще се справят с това.
– Надявам се да е така – каза Пайпър. В стомаха ѝ се появи нервност.
Огромността на задачата им се стовари върху раменете ѝ като тежестта на целия град. Ако не успееха да убедят гайците да се освободят от влиянието на Самаел, нищо нямаше да спре предстоящата катастрофа. Гайците и консулите щяха да продължат да се бият и тя не се съмняваше кой в крайна сметка щеше да спечели тази война. Просто нямаше достатъчно консули в сравнение с броя на гайците. След като консулите – а следователно и Ра – бъдат отстранени от пътя, нямаше да остане нищо, което да спре Самаел да направи следващия си ход.
Тя се сви отвътре от ужас, когато осъзна колко много зависи от техния успех – може би съдбата на Земята. Те не можеха да се провалят.
Движението сякаш продължаваше вечно. Високите сгради се смаляваха, а после изчезваха, докато излизаха от центъра на града и навлизаха в някаква индустриална зона. Качеството на квартала се влоши толкова бързо, че ако беше мигнала, можеше да пропусне прехода. Тя стискаше вратата, докато те прескачаха дупките и пукнатините по пътя. По улиците се редяха ниски, грозни сгради и складове, а дворовете бяха пълни с ръждясали метални отпадъци и дървен скрап. Цялото движение беше изчезнало, улиците бяха безлюдни.
– Къде се намира командният състав? – Попита тя, намръщена през прозореца.
– Почти сме там.
Пайпър примигна напред, като не видя нищо, което да изглежда поне малко правдоподобно за база на Командния щаб, след което се обърна да погледне през задния прозорец. На една пресечка зад тях другата кола беше спряла до паркинг, пълен с ръждясали трактори. Колата зави надясно и редица складове закриха гледката ѝ към другото превозно средство.
– Защо са спрели? – Попита тя разтревожено.
Мона погледна назад.
– О, там съм инструктирала шофьора им да ги остави.
Тя погледна обратно към майка си.
– Но как ще разберат къде да отидат? Предполага се, че ще чакат наблизо.
– Казах на младата дама – Сейя – къде трябва да чакат. Достатъчно близо е, но не толкова, че някой да ги види.
– Те знаят как да се крият – каза тя, а в гласа ѝ се прокрадна гняв.
– Това е просто предпазна мярка – отвърна Мона, а веждите ѝ се смръщиха. – Съоръжението има строга охрана и за приятелите ти ще е по-безопасно, ако стоят малко по-далеч. Те са достатъчно близо, за да ти помогнат, ако използваш заклинанието си за призоваване.
Очите на Пайпър се присвиха при притесненото изражение на майка ѝ, преди отново да се отпусне. Мона вероятно беше прекалено предпазлива, но имаше право. Тъй като нямаше реална представа каква ще е охраната, може би щеше да е по-добре, ако Аш и останалите започнат малко по-далеч.
Майка ѝ се засуети, явно притеснена, че е разстроила Пайпър, после погледна през предното стъкло.
– Ето го.
Пайпър проследи погледа ѝ и видя, че пътят свършва на стотина метра напред. Врата от верижна мрежа, покрита с бодлива тел, препречваше пътя. На портата висяха половин дузина червени табели „Опасност“ и „Забранено влизането“. Отвъд нея се издигаха извитите, високи форми на някаква рафинерия. Тесни кули и димни комини очертаваха хоризонта, а сложните плетеници от тръбопроводи се простираха навсякъде и се усукваха като маси от грозни, ръждясали змии.
Кабината спря пред портите. Докато Мона отвори вратата, Пайпър вече беше изскочила. Нападна я ужасна, кисела химическа миризма. Тя се залюля и устоя на желанието да стисне носа си. Тя затвори вратата на колата си и автомобилът включи на заден ход, като се отдалечи, преди да направи бърз обратен завой. Пайпър погледна назад по улицата, за да прецени на какво разстояние другото такси е оставило Аш и останалите.
Майка ѝ тръгна към страничната порта с размерите на човек, като изглаждаше сивите си панталони и прибираше разпуснат кичур коса в кок, докато вървеше. Пайпър побърза да се присъедини към нея.
– Какво е това място? – Попита тя.
– Ти не знаеш? – Попита Мона изненадано. При празния поглед на Пайпър тя добави: – Това е завод за изкуствени торове.
– Торове? – Тя изпъна врат, за да се вгледа в най-високата от близките кули, закрепена с тежки кабели, и видя на върха удебелен зелен текст: Mother Earth Corp. – Това е доста сложно прикритие, само за да се скрие оперативната база на гайците, не мислиш ли?
Мона спря пред портата.
– Това изобщо не е прикритие. Mother Earth Corp. е най-големият производител на торове в региона. Те предоставят качествени торове на хиляди ферми.
Пайпър примигна.
– Но защо тогава гайците са тук?
– Компанията е общественото звено на гайците, макар че, разбира се, тази връзка е ограничена. Голяма част от печалбите отиват в подкрепа на нашата кауза, а съоръжението изпълнява и много други полезни функции, включително изпълнява ролята на наша централа. Почти целият команден състав е ангажиран с компанията, тъй като в противен случай би било много подозрително толкова много влиятелни хора да се срещат постоянно.
Макар Мона да се опитваше да го потисне, Пайпър чу нотката на гордост в гласа на майка си. Знаеше, че майка ѝ не е напълно стабилна, но беше отдадена на задачата им. Да види майка си съсредоточена и решителна ѝ даваше надежда, че тя не е толкова далеч, колкото смяташе баща ѝ. Може би ако Пайпър успееше да отдалечи Мона от гайците за известно време, тя щеше да продължи да се подобрява.
Двама мъже излязоха от голяма охранителна будка от другата страна на оградата. Те носеха еднакви униформи, подобни на полицейски служители. Всеки от тях имаше голям пистолет на бедрото си.
По-високият мъж се намръщи, като потърка с ръка изпосталялата си челюст.
– Г-жо Санто, трябваше ли да ви очакваме?
– За съжаление, не – каза Мона, като в гласа ѝ се върна онзи авторитетен тон – но е доста спешно. Ако сте любезни да ни въведете вътре, ще ви изчакаме, докато уточните подробностите.
Мъжът се поколеба, като погледна партньора си. Той извади от колана си ръчно радио и промълви в него. За миг то затрещя силно, после изкривен глас му каза да изчака. Още едно пращене.
– Тя сама ли е? – Попита гласът от другата страна на слушалката.
– Придружавана от друга жена – отвърна мъжът, като се опита да говори достатъчно тихо, за да не го чуят.
– Дъщеря ми – съобщи им Мона.
Мъжът повтори това в радиото. От високоговорителя се разнесе статично електричество, а Пайпър се премести нервно, докато секундите се превърнаха в минута, а после и в повече.
– Вкарайте ги – излая радиото.
Мъжът кимна на партньора си и се върна в кабината, от която беше излязъл. Секунда по-късно над главите им се разнесе силно жужене и ключалката на портата гръмко изщрака. Вторият охранител я отвори и Мона направи жест на Пайпър да влезе пред нея. Майка ѝ я последва, като затвори портата зад себе си. Пайпър погледна и в двете посоки, като с неудобство забеляза, че оградата с бодлива тел продължаваше докъдето можеше да стигне в двете посоки, вероятно обикаляйки цялата територия на завода. На всеки далечен ъгъл стоеше висок наблюдателен пост като дървена стража. Като мина покрай будката за охрана, тя надникна вътре и съзря още четирима пазачи и нещо, което приличаше на стелаж с пушки.
– Натам – каза вторият охранител, като им направи жест да го последват.
Пайпър тръгна след майка си и охранителя, а очите ѝ се стрелкаха наляво и надясно и сърцето ѝ се разтуптяваше. Първата фаза – влизането вътре – беше завършена. Сега предстои трудната част.
Назад към част 22 Напред към част 24
