ГЛАВА 23
Охраната, Пайпър, майка ѝ и пазачът влязоха в дълбините на завода. Дългите, заплетени линии от тръби се затваряха около тях, някои изчезваха в земята, други се извиваха около високи кули, облицовани с подиуми. Минаха покрай редица кръгли метални съдове, които се издигаха на повече от три етажа, а около всеки от тях имаше самотен подиум. В горната част на третия трима работници в сини комбинезони и бели хардшапки разглеждаха нещо.
Зад тях се чу грохот на двигател и за кратко прозвуча рог с дълбок тон. Те се отдръпнаха встрани, докато покрай тях бавно преминаваше камион-цистерна с логото на Mother Earth Corp. Следвайки го зад завоя на пътя, Пайпър изпъна врат, когато се появи огромна складова сграда, разпростряла се върху половин пресечка от града, чиито стоманени облицовки бяха покрити с ръжда от покрива към земята. Три полуремаркета бяха подпряни до редицата товарни площадки, а двама облечени в синьо работници стояха пред една от тях и обсъждаха нещо на клипборда помежду си.
Пайпър стисна устни в тънка линия. Колко черни джипове и ракетни установки можеше да крие тази сграда? Нищо чудно, че гайците използваха този завод за своя база. Между високата охрана за „безопасност“, която не позволяваше на никого да влиза, и огромната площ от сгради и машини, те можеха да скрият малка армия на територията.
Охранителят ги поведе към една врата близо до левия ъгъл на издигащата се стоманена стена до товарните площадки. Той извади от джоба на гърдите си карта за сигурност и я постави на черния панел до вратата. Последва силен звуков сигнал и щракване на ключалката. Той дръпна вратата и я задържа пред тях. Пайпър влезе и се спря, а широките ѝ очи се вдигнаха към тавана от гофрирана стомана на пет етажа над главата ѝ. Стотина дървени щайги, в които се предполагаше, че има тор, бяха подредени в откритото пространство пред товарните площадки. Гайците можеха лесно да вкарат джипове от вътрешността на сградата, през товаро-разтоварните врати и в задната част на ремаркето, без никой отвън да разбере.
Пространството, което тя виждаше, беше едва една пета от целия склад, но въпреки това отекваше силно от стъпките ѝ. Покрай задната стена минаваше огромна тръба, достатъчно голяма, за да може Пайпър да ходи изправена в нея. В центъра странна конструкция от тръби и стоманени цилиндри с различни размери беше наполовина потънала в пода. Няколко врати разчупваха вътрешната стена вдясно от нея, но далеч най-забележима беше тази в центъра, защитена от двама добре въоръжени войници.
Водачът им ги поведе към вратата с охранителите. Пайпър го последва нервно, като стрелкаше очи от едно непознато парче метал и машини към друго. Торовете бяха експлозивни, нали? Предполагаше, че дори една напълно законна компания би имала нужда от строги мерки за безопасност за завод като този. Очите ѝ отново се вдигнаха към тавана. Как Аш щеше да я намери на това място, дори и да използва заклинанието за призоваване? Огромното пространство, в което стоеше, беше само малка част от склада, а складът беше само малка част от цялата територия.
Над главата ѝ се разнесе сирена. Пайпър започна да се движи рязко, като се претърколи наполовина, преди да се улови.
– Какво е това? – Попита тя.
Лицето на пазача пребледня. Той свали радиостанцията от колана си, като с жест посочи на Мона и Пайпър да продължат да вървят.
– Бързайте – изсъска той.
Приближи се до пазачите на вратата и каза нещо, но думите му се изгубиха под звука на алармата. Те кимнаха. Водачът им направи обратен завой и се отдалечи, без дори да ги погледне. Пайпър примигна след него, после се обърна към пазачите на вратата. Единият от тях поднесе радиостанцията си към устата и промълви нещо.
Вратата забръмча. Един от охранителите я хвана и я дръпна, като кимна на Мона.
Майка ѝ уверено влезе вътре, а Пайпър тръгна след нея в дълъг коридор, който завършваше при друга врата. Тя се отвори, преди да стигнат до нея. Минавайки между още двама войници, те влязоха в командния център на гайците.
Помещението беше голямо, макар и миниатюрно в сравнение с останалата част от склада, и потънало на няколко метра в земята със стени от тежки бетонни блокове. От двете страни на стените бяха разположени редици от малки монитори. Под редиците от екрани се простираха дълги бюра, обслужвани от няколко войници със слушалки. Задната стена беше доминирана от огромен екран, а под него имаше правоъгълна маса, заобиколена от шест стола от двете страни.
Всяко място беше заето от гайски командир – десет мъже и две жени. Със сребристи коси и строги, набраздени лица, всички те бяха достатъчно възрастни, за да бъдат баби и дядовци на Пайпър. Зад нея един от пазачите затвори и отново заключи вратата. Имаше общо осем войници, четирима на тази врата и четирима на вратата в отсрещния край. Алармата отвън все още гърмеше, макар че дебелите стени заглушаваха звука.
Мона тръгна надолу по стъпалата към потъналия под. Пайпър напредваше по-бавно, а погледът ѝ се стрелкаше по стените на мониторите. Всеки от тях показваше различна черно-бяла картина от охранителна камера. Бързо забеляза една от тях, която показваше входната врата, откъдето тя и Мона бяха влезли, както и вратата, през която току-що бяха влезли. Гигантският екран зад командната маса показваше участък от празен път, ограден от едната страна с оградата, обграждаща съоръжението. В ъгъла на гледката няколко войници бяха приклекнали зад ръба на една сграда, с оръжия в ръце.
Една от жените на масата се обърна от монитора.
– Мона, добре дошла – каза тя с първичен, властен глас.
– Какво правиш тук? Не си била повикана – изръмжа мъжът от лявата страна на масата, като едва ги погледна. Той удари с ръка по масата. – Дай ми правилната камера, Уилсън!
– Да, сър – забързано каза един от мъжете на бюрото.
Образът на големия екран премина в емисия от друга камера: разкъсан участък от оградата. От овъглената земя около останките на оградата все още се издигаше дим.
– По дяволите – изръмжа мъжът.
– Какво става? – Попита Мона разтревожено.
– Нарушаване на периметъра – отговори жената. Тя не звучеше загрижено. – Уилсън, имаме ли координати на нарушителите?
– Камера 36 до северния комин се срина малко след пробива, госпожо. Екип „Алфа“ вече се приближава към района.
– Пренасочете екип „Браво“ да им помогне. – Тя се завъртя на стола си към Мона и Пайпър. – А коя е тази, Мона? Може ли да е неуловимата ти дъщеря?
Мона обгърна с ръка кръста на Пайпър и я привлече към масата.
– Да, това е Пайпър. Пайпър, това е полковник Дженингс.
– Добре дошли – каза Дженингс. Тя сгъна ръце на масата, седейки изправена и правилна в деловия си костюм. Кройката му беше подчертано милитаристична, но в същото време изглеждаше по-скъп от целия гардероб на баща ѝ, взет заедно.
– Какво те води тук, Пайпър? – Попита Дженингс. – Чухме, че не си склонна да се присъединиш към нашата кауза.
– Хм, ами, това са особени обстоятелства – отговори тя неловко. Тя огледа стаята, докато сирената продължаваше да свири. – Неподходящо време ли е?
Дженингс махна пренебрежително с ръка.
– Ние сме повече от подготвени за незначителен пробив в сигурността. Мона каза, че сте дошли по спешен въпрос. Моля, продължете.
Пайпър прочисти гърлото си, надявайки се, че няма да се препъне в думите, които беше подготвила през нощта.
– След като станах свидетел на пререкание с гайски отряд в Бринфорд, ми станаха подозрителни оръжията, които използваха. Оръжията изглеждаха твърде модерни за магията на гайците и започнах да подозирам участието на демони – което, разбира се, нямаше смисъл. Отидох във Феърглен, за да обсъдя това с майка ми, и докато бяхме там, открихме нещо, което трябва да видиш незабавно.
Тя пристъпи към масата и извади диска от джоба си. Разви го от бялата кърпа, която беше откраднала от хотела, за да приглуши сиянието, и го постави на масата. Вниманието на останалите командири, които все още бяха съсредоточени върху големия екран, веднага се насочи към диска. Всички се наведоха напред, за да го погледнат.
– Намерих го върху тялото на агент жътвар, маскиран като хемон. Открихме го сред гайците от Феърглен. Беше се внедрил през последните три години и имаше голямо влияние върху тамошното ръководство.
Поглеждайки към Мона, Пайпър се отдръпна и остави майка си да заеме мястото ѝ.
– Както някои от вас може би знаят – каза Мона с тържествена сериозност – като консул съм се обучавала интензивно на езиците на демоните. Въпреки че голяма част от посланието беше…
– Камера 52 току-що се срина – съобщи друг от войниците на бюрото. – Те са в движение. Пренасочвам екип „Браво“ да ги прихване.
Мона погледна към Дженингс, който ѝ кимна да продължи.
– Писмото – продължи Мона – изглежда е в отговор на разузнавателните данни на „Хадес“, че семейство Ра е поело контрола над консулствата…
– Какво? – Изръмжа един от командирите и се изправи на крака. – Консулствата са под контрола на семейство Ра?
Мона кимна и направи жест към светещите символи около диска.
– На шпионина беше наредено да ръководи гайската атака срещу посолството на Ра в Бринфорд. Инструкциите му бяха да елиминира всякаква съпротива от страна на местното ръководство, за да завърши тази операция.
Разгневеният командир притисна ръце към плота и погледна към колегите си. Отговарящите им погледи бяха мрачни. Войниците на бюрата ги погледнаха крадешком, докато работеха.
– Вие разбирате сериозността на ситуацията – каза Мона с най-добрия си глас на консул. – Пред вас е доказателство, че Самаел Хадес се намесва пряко в нашите операции. Това поставя под въпрос и източника на нашите оръжия, които вероятно са конструирани от демони. Възможно е и Самаел да доставя оръжията ни, за да увеличи влиянието си.
В стаята настъпи мълчание. Всички командири гледаха Мона и Пайпър, израженията им бяха неразгадаеми, но отчетливо забраняващи.
– Имаме визуална информация – изведнъж обяви Уилсън.
На големия екран за миг се появи статично изображение, а след това нова емисия. Камерата беше разположена на някаква висока точка и гледаше надолу към участък от път и цилиндрични танкове. Отдалечени тъмни фигури се стрелкаха от танк на танк, твърде малки, за да се различат в детайли. Пайпър се опита да ги преброи – поне двайсет. Докато те се движеха към някаква точка извън полезрението на камерата, бяла светлина проблясна на екрана от един от огромните танкове.
Миг по-късно взривът разтърси цялата сграда. Картината се върна и показа бяло огнено кълбо, което изливаше черен дим от останките на танка.
– Уилсън, къде е екипът „Браво“? – Избухна разгневеният командир и падна на стола си. Той хвърли поглед към Дженингс.
Дженингс се облегна назад на седалката си и скръсти ръце.
– Мона, Пайпър, благодарим ви, че ни обърнахте внимание на това. – Тя погледна към войниците, които обслужваха бюрото. – Защо нямаме радиовръзка с нашите екипи?
Пайпър примигна. Това ли беше? Разговорът приключи?
Друга експлозия разтърси пода, този път по-близо. Очите на Пайпър се стрелнаха към тавана, докато прахът се сипеше надолу.
Дженингс почука с пръст по масата.
– Уилсън, незабавно изпратете екип делта. Имаме нужда от…
Изведнъж всички монитори се разтвориха в статично електричество.
– Какво, по дяволите? – Изръмжа ядосаният командир.
– Нямам нищо – полуизкрещя Уилсън, а пръстите му спешно летяха по клавиатурата. – Някой трябва да е прекъснал линиите!
Нещо отвън на вратата гръмна силно. Най-близките охранители бързо се отдръпнаха, вдигайки оръжията си.
Вратата се взриви. Златна светлина избухна в ослепителна светкавица. Пайпър се отдръпна, като закри очите си с ръка. Разнесоха се бързи удари, последвани незабавно от трясък и викове на болка. Тя пусна ръката си, като примигваше срещу петната в зрението си.
Охранителите на вратата вече бяха на пода със стърчащи от телата им арбалетни стрели. Шестима демони в червени униформи стояха в редица от едната страна на вратата, шестима – от другата. Всеки от тях държеше арбалет в ръцете си, с вече заредени пресни стрели.
В центъра на редицата от войници-демони стоеше жена, по-висока от средния ръст, царствена, сдържана. Дългата ѝ до коленете руса коса беше сплетена на плитка по гърба, прошарена с ивици червена коприна. В центъра на челото ѝ висеше скъпоценен камък от топаз, който блестеше в суровата светлина на командната зала. Стройното ѝ тяло беше облечено в червена кожа, а около бедрата ѝ беше увит тежък златен колан, който държеше ножницата на деликатен, но със сигурност смъртоносен меч.
Тя огледа стаята с жълти очи, като погледът ѝ пронизваше всеки командир, преди да се пренесе върху Пайпър и майка ѝ.
Най-малкото щракване от лявата страна на стаята – и след това трясъкът от стрелбата с арбалет на войник от Ра. Пайпър се стресна и отметна глава навреме, за да види как радиото изпада от ръката на Уилсън, който се свлича настрани и пада от стола си.
– Сега, сега – каза жената, а музикалният ѝ глас прозвуча като ледени камбанки – днес нямаме нужда от герои.
Подчинявайки се на заповедите на демоните Ра, гайците при компютрите се отдръпнаха от бюрата си, вдигайки ръце във въздуха. Пайпър погледна назад и видя, че и четиримата пазачи на задната врата са застреляни. Друга далечна експлозия разтърси пода.
Котешките очи на жената се плъзнаха към Пайпър.
– За мен е удоволствие най-накрая да се запозная с теб, Пайпър. Знаеш ли коя съм аз?
– Маасехет – отговори тя, а в нея се появиха опасения. Дори и без царственото ѝ държание и ясната ѝ лидерска позиция, семейната прилика на жената с Мийзис казваше на Пайпър всичко, което трябваше да знае. Тази жена беше наследница на управляващото място на фамилията Ра и тази, която се беше опитала да продаде Сейя и Лире на Самаел.
Маасехет се усмихна – усмивка, толкова лишена от топлина, колкото пустинята от вода.
– Чувала съм много за теб от брат ми.
– Дали? – Каза тя слабо. Премести тежестта си, но не посмя да помръдне – не и с тези арбалети, насочени към нея, и с масата на командирите зад нея. Това беше лошо, лошо, лошо. – Какво правиш тук?
Маасехет наклони глава и погали дръжката на меча си.
– Бих те попитала същото, но вярвам, че отговорът седи на масата.
Пайпър погледна назад към светещия диск, който се виждаше на плота на масата.
– Инструментите на Хадес са толкова разпознаваеми – мърмореше Маасехет. – Толкова малко изтънченост. Макар да признавам, че тази конкретна тайна беше много добре скрита.
Зад Пайпър се появи вълна от движение и войникът на Ра до Маасехет изстреля арбалета си, стрелата заблестя в златисто с това, което със сигурност беше смъртоносно заклинание, последвана от глухия звук на свързващата се стрела. Тя се завъртя и видя как един от командирите се превива, а светлината на заклинанието в ръката му се разпръсква.
Пайпър се обърна към Маасехет, която с досада отметна кичур от златната си коса, сякаш мъртвият командир беше муха, която се опитваше да размаха.
– Откъде знаеш за това място? – Попита Пайпър, като се опитваше да звучи спокойно.
Ако успееше да накара Маасехет да говори, може би имаше шанс – колкото и малък да беше той – да предотврати предстоящото клане. Не хранеше големи надежди за оцеляването на нея и майка ѝ, ако Маасехет реши да ликвидира командния състав. Мислите ѝ прескочиха към заклинанието за призоваване под бронята ѝ, но тя не посмя да го използва. Въпреки обещанието си, тя отказа да призове Аш в този смъртоносен капан.
– Самаел пази добре тайните си, но тези глупаци не го правят – каза презрително Маасехет. – Но Пайпър, скъпа, нека оставим настрана тези дреболии и вместо това да обсъдим бъдещето ти, нали?
– Моето… бъдеще?
– Да. Искаш ли да живееш?
Очите ѝ се разшириха от тревога.
– Планираше ли да ме убиеш?
– Можеш или да ми предадеш Сахар – каза Маасехет – или да умреш.
Умът ѝ се замъгли. Мийзис явно бе предал информация на сестра си.
– Аз нямам…
– Пайпър – прекъсна я Маасехет, а нетърпението докосна мелодичния ѝ глас. – Не ми губи времето.
Тя се напрегна. Като се вгледа в жълтите очи на Маасехета, тя разбра, че наследницата не блъфира. Тя щеше да убие Пайпър, ако не предаде Сахар. И щеше да убие гайските командири – вероятно всички в стаята.
Жълтите очи на Маасехет внезапно се насочиха към някого зад Пайпър.
– Мълчи!
Дженингс се отдръпна от командира до себе си.
Маасехет допря два елегантни пръста до челото ѝ.
– Колко притеснително. Трябваше да избързаш със смъртта си, нали?
Тя вдигна ръка. Арбалетите на войниците ѝ се издигнаха в унисон, като всяка стрела бе насочена към сърцето на гайския командир. Времето сякаш се забави и Пайпър трескаво се хвана за магията на Сахар, молейки се да я контролира достатъчно, за да спре демоните на Ра, без да убие всички.
Преди да успее да докосне силата, в стаята се разнесе силен съскащ звук. Вратата отзад светна в червено от топлината и в центъра на стоманата започна да се топи дупка. От нея се издигна бял дим, който за секунди затъмни всичко. Пайпър сложи ръка на устата си, тъй като острият дим изгори носа ѝ.
Съскащият звук на топящия се метал заглъхна, но димът все още се носеше из стаята. Бавно той избледня и тя успя да различи тъмни фигури сред белите облаци.
– Какво е това? – Поиска наследницата на Ра.
– Защо, Маасехет. – Гласът се измъкна от димната мъгла и тежката вълна от сила, обгръщаща всяка сричка, обездвижи всички в стаята. – Толкова време мина.
Кръвта на Пайпър се превърна в лед. Сърцето ѝ заби в гърдите, дробовете ѝ замръзнаха, а мускулите ѝ се сковаха. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша – не можеше да мисли. Обхвана я ужас.
Облаците дим се смалиха напълно и разкриха четирима облечени в черно войници. Пред тях стоеше говорителят, а червените му очи блестяха – очи, които я преследваха в кошмарите ѝ от месеци. Очи, които тя отчаяно се надяваше никога повече да не види.
Тези очи се преместиха от Маасехет и се спряха върху Пайпър, а тежестта на погледа му я свали на пода.
Самаел ѝ се усмихна.
Назад към част 23 Напред към част 25
