ГЛАВА 25
Клепачите на Пайпър трепнаха. Светлината се заби в очите ѝ и тя ги затвори отново, без да иска да се изправи пред яркостта. Тялото я болеше, умората я притискаше. Главата ѝ беше мъглива и празна. Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна. Устните ѝ се набръчкаха. Въздухът имаше странен вкус… различен, но познат.
Тя примижа на слабата светлина, объркана от странната тъмна ивица над нея. Примигна и осъзна, че гледа към покрив от платно. Дали беше в палатка?
– Пайпър?
Тя извърна глава настрани, а главата ѝ се замая. Аш седеше до нея, а кожата под очите му бе изпъстрена с тъмни кръгове. Виждайки, че се е събудила, той се приближи и докосна ръката ѝ.
– Как се чувстваш? – Попита той.
Тя облиза устните си, опитвайки се да вкара малко влага в устата си.
– Уморена – промълви тя. – Къде сме?
– В Подземния свят.
В нея се разнесе тревога. Тя се мъчеше да седне, а очите ѝ обхождаха празната вътрешност на малката палатка.
Аш я избута обратно, докосването му беше нежно, но твърдо.
– Тук сме в безопасност. Това никак не е близо до Асфодел.
Тя неохотно се отпусна, като се намръщи към стените на палатката. Отвъд тях тя чуваше шумолене на гласове – непознати гласове, твърде много, за да бъдат само Лире, Сейя и Киев. Объркването я докосна, но бързо отшумя, емоциите ѝ бяха странно далечни.
– Защо сме тук? – Попита тя с дрезгав глас и болезнено сухо гърло.
Челюстта на Аш се стегна.
– Самаел доведе голяма сила в гайското съоръжение и те го изравниха със земята. Едва се измъкнахме, без да ни видят. Без предупреждението на Раум щяха да ни хванат. Мисля, че Самаел възнамеряваше да ни хване в капан.
Тя примигна.
– Раум те е предупредил?
– Той ни настигна точно когато пристигнахме. Лире и аз отидохме да те търсим, докато Сейя и Киев се опитаха да евакуират работниците. Мисля, че някои от тях се измъкнаха. Сега не е нищо друго освен тлеещи руини.
Пайпър преглътна тежко, стискайки с шепи одеялото, което някой беше сложил върху нея. Самаел беше казал на Маасехет, че е дошъл, за да осигури унищожаването на гайците, нали? Гайците вече не бяха полезен инструмент за него, затова ги беше унищожил.
Внимателно седна, като се стресна от неприятната болка в ребрата. Аш се премести по-близо и тя се облегна на него. Той плъзна ръка зад гърба ѝ, придърпвайки я по-близо.
– Какво се случи, Пайпър? – Попита той тихо.
Тя се загледа в одеялото в скута си, като го въртеше в ръцете си.
– Говорихме с командния състав – каза тя, а гласът ѝ едва ли беше повече от шепот. – Може би сме ги убедили, не знам. Но тогава Маасехет и нейните стражи нахлуха. Тя беше разбрала за участието на Самаел, затова дойде да убие всички гайски командири. Но преди да успее… Самаел …
Аш застина.
– Самаел е бил там?
Тя кимна.
– Той накара своите жътвари да убият всички гайци. Каза на Маасехет, че те вече не са полезни. След това той… уби…
Ръката му се стегна около нея. Гърлото ѝ се сви и погребаната мъка заплаши да пробие стената на изтръпването.
– Той го направи, за да ме нарани. Наказа ме.
– Не е твоя вина – прошепна Аш.
– Трябваше да ги спра – задави се тя.
Бариерата ѝ на дистанцираност се разруши и мъката я разкъса. Тя се обърна сляпо към Аш и той я придърпа в скута си, като я държеше здраво, докато тя плачеше. Сълзите разтърсиха цялото ѝ тяло.
Времето беше безсмислено в хватката на скръбта, но накрая изтощението надделя над болката и тя се свлече слабо на гърдите му, а сълзите се стичаха по лицето ѝ. Той прокара ръка по косата ѝ, без да обръща внимание на остатъците от засъхнала кръв от раната на главата ѝ.
– Какво се случи тогава? – Промълви той.
– Аз… аз просто… не знам. – Тя притисна лице към рамото му и стисна очи. – Взривих стаята. И… и торът се взриви, предполагам. Нещо ме удари в главата и аз паднах…
– А какво става със Самаел?
– Телепортира се – промълви тя.
– А Маасехет?
– Мъртва…
Той я задържа мълчаливо за няколко мига.
– А после?
Очите ѝ се отвориха и тя се загледа безизразно в стените на палатката. А после? И тогава тя беше полудяла, нали? Всичко беше като в мъгла: събуждането отново, изкачването от отломките и… отново ли се беше сблъскала със Самаел? Имаше смътен образ на силуета му на фона на ада, с двама жътвари до него, но не можеше да си спомни нищо друго.
Беше като да си спомня сън. Мъгляви снимки на образи – група гайци, покосени от група бяла магия, битката между Ра и гайските войници, огромна експлозия. Бяла магия, която се разпръскваше по ръцете ѝ като малки мълнии. Мъгляви спомени за звуците, миризмата на кръв и изпепелена плът, изгарянето от силата, която се влива в тялото ѝ.
Един спомен се открояваше ясно: Аш, появил се през дима с полуразперени криле и меч в ръка. След това си спомняше само проблясъци на бяла магия, тъмни пламъци и болка. Много болка.
– Ти ме спря? – Прошепна тя хрипливо.
Той се поколеба, после кимна.
– Аз, Лире и Раум.
Дали и тя се беше сражавала с Раум? Въпреки че Аш вече беше споменал, че Раум им помага, тя не си спомняше за присъствието на драконианеца.
Тя погледна към Аш.
– Аз ли те нараних?
Той прокара ръка по челото ѝ, където нещо я бе ударило при експлозията на тора.
– Не помниш ли?
Тя поклати глава.
– Само… само проблясъци. Като сън. Нараних ли те?
– Само леки наранявания. Лире и Раум са добре.
Очите ѝ се свиха и тя го погледна строго.
Той въздъхна.
– Имах няколко пукнати ребра и загубих малко кръв. Вече се излекувах. Раум е направил по-лошо на ребрата ти.
Тя притисна ръка към гърдите си, където все още я болеше.
– Той го направи?
– Ще трябва веднага да кажеш на Лире, че му прощаваш.
– За какво?
Пръстите му се сключиха около ръката ѝ и той я обърна. Лъскав розов кръг бележеше центъра на месестата длан на ръката ѝ.
– Какво е това?
– Той изстреля стрела в ръката ти. Простреля те и в крака.
Очите ѝ се разшириха.
– Не беше от онези експлодиращи стрели с игли, нали?
Той се усмихна за кратко.
– Не. Но той все още се притеснява от реакцията ти.
Тя погледна отново надолу към ръката си и стомахът ѝ се сви. Гърлото ѝ се сви и тя трябваше да изтръгне въпроса насила.
– Колко души убих?
Ръцете му отново се плъзнаха около нея, придърпвайки я към себе си.
– Не знам – каза той тихо. – Но всички те щяха да умрат така или иначе. Компанията на Самаел уби всички в съоръжението.
В очите ѝ се появиха нови сълзи. Имаше ли значение, че те вероятно щяха да умрат така или иначе? Тя беше тази, която беше отнела живота им.
Аш отново я погали по косата.
– Това не е твоя вина. Това беше онзи проклет Сахар. Той направи същото с мен.
Тя потрепери в ръцете му. Само това ли беше? Беше се страхувала от това, което щеше да ѝ причини жестоката ярост на Сахар, ако се съчетаеше с безмилостната ѝ кръвожадност на демон. Знаеше, че поема голям риск да носи Сахар, докато не може да контролира сенките и жаждата си за кръв, но въпреки това го направи, без да иска да се откаже от предпазното одеяло на силата на Камъка. Отново същата зависимост – вместо да разчита на Аш, тя разчиташе на Сахар да я спаси.
И в резултат на това беше убила много хора.
– Това не е твоя вина, Пайпър – каза ѝ Аш с мек глас. – Ти току-що беше гледала как майка ти умира. Не си имала контрол.
Дали е била извън контрол? Дали е била буйно чудовище… или безмилостен убиец? Беше толкова трудно да си спомни каквото и да било, но смътните ѝ спомени не отговаряха на нищо, което беше преживяла преди. Тя не разбираше. Не беше сигурна, че е невинна. Не беше сигурна в нищо.
Притисна лицето си към него, като бавно дишаше, за да успокои треперещите си ръце. Той издърпа одеялото върху раменете ѝ, като го прибра около тях. Колеблива усмивка, скрита на гърдите му, изкриви устните ѝ – могъщият, смъртоносен дракониан я държеше, докато плачеше, и я увиваше в одеяла, за да я утеши. После вината проряза малкия момент на задоволство, разкаянието, че се е осмелила да се усмихне, когато тялото на майка ѝ е било само пепел в отломките на завода за торове.
Аш я придърпа по-близо, докато тя трепереше от мъка. Тя изпусна треперещ дъх, опитвайки се да се съсредоточи върху нещо друго.
– Самаел унищожи цялото съоръжение – прошепна тя. – Той го унищожи и уби всички, защото отидох при тях с истината, нали?
Мина миг мълчание, преди той да отговори.
– Мисля, че Самаел планираше да ги елиминира независимо от всичко. Трябваше да унищожи доказателствата, преди някой като Маасехет да започне да рови за още негови тайни.
Тя прехапа долната си устна, а по гръбнака ѝ пропълзя леден страх.
– Какво е направила армията му, след като е унищожила фабриката?
– Не знам. Не чакахме да наблюдаваме.
Усещането ѝ за страх се засили. Дали Самаел е отвел армията си обратно в Подземния свят, след като мисията им е приключила? Ами ако не беше? Ако беше довел армията си на Земята, семейство Ра не можеше да пренебрегне това. Щеше да им се наложи или да отстъпят контрола на Самаел, или да доведат собствена армия. Това можеше да се превърне в тотална война на демоните за нула време.
Тя срещна тъмните, мрачни очи на Аш и знаеше, че той вече е обмислил всичко, което тя си мислеше.
– Това е то, нали? Самаел започва следващия си ход.
Самаел искаше да контролира Земята и от години се стремеше към тази цел, като всяка малка стъпка беше като ход на шахматна дъска. Това лесно можеше да бъде началото на края – първата стъпка към войната, която щеше да завърши с контрола на Хадес над нейния свят.
– Защо сме тук? – Попита тя. – Не можем да правим нищо в Подземния свят. Как ще го спрем оттук?
Очите на Аш бяха тъжни, докато той прокарваше пръсти по бузата ѝ.
– Не можем да го спрем. Ние сме само двама души без армия.
Тя се вгледа в него, а в нея се надигаше отчаяние. Той беше прав. Как щяха да спрат сами войната между двете най-могъщи семейства демони?
– А ти – продължи той, – изобщо не можеш да се върнеш. Самаел знае, че разполагаш със Сахар, а също и Ра. Ако войната предстои, контролът над теб и Камъка може да означава разликата между победата и поражението.
Тя се сви на кълбо до гърдите му, скривайки отново лицето си. Той беше прав и за това. Побиха я тръпки, когато си спомни за погледа на Самаел, за онзи блясък на жажда за нейната сила. Той я искаше като свой инструмент, като свое оръжие. Семейство Ра искаше Сахар също толкова горещо, макар че тя не знаеше дали ще я искат с него, не и след като бе убила наследника им.
Той я стисна нежно.
– Не всичко е лошо – каза той. – Ела да видиш.
Тя примигна объркано. Той се изправи на крака, издърпа я със себе си и ѝ помогна да увие одеялото около раменете си. С ръка около кръста ѝ я поведе към входа на палатката и отмести един от капаците настрани, достатъчно, за да могат да погледнат навън.
По земята се разстилаха сенки от ниското вечерно слънце. Непознати дървета ги заобикаляха, а корените им се извиваха по каменистата земя. На две дузини метра от тях весело пращеше малък огън, заобиколен от над дузина хора.
Тя се вгледа, като проследи с очи непознатите. Сейя и Раум стояха малко по-далеч от огъня и разговаряха, а Киев седеше до една възрастна дама и жестикулираше, докато говореше. Група тъмнокоси жени заобиколиха Лире и изведнъж избухнаха в смях на нещо, което той каза. Няколко деца седяха в пръстта, най-близо до топлината на пламъците.
– Драконианци – въздъхна тя.
– Всички драконианци от Асфодел – каза Аш.
Тя го погледна и сърцето ѝ се сви от уловимия му глас, от хрипливата емоция. Той се взираше в роднините си със свирепост, която блестеше в очите му.
– Как? – Попита тя.
– Раум. – Той поклати глава. – Подготвял се е от години. Просто е чакал подходящия момент. Веднага щом Самаел заминал за Земята за операцията на гайците, Раум ги освободил и ги измъкнал набързо, преди някой да разбере какво е направил. Там не е останал никой – никой, когото Самаел може да нарани, за да ни принуди да се върнем. Нито един драконианец вече няма да служи на Хадес.
Очите ѝ се движеха от един дракониан на друг. Едно момче на възрастта на Киев държеше в ръцете си драконче, докато слушаше разговора на Киев – вероятно анимиран разказ за последните му приключения. Толкова много бледи, измършавели лица, но те изглеждаха толкова щастливи, свободни за първи път.
Тя вдигна поглед към Аш и се усмихна.
– Това е невероятно. Нямаше представа, че Раум го е планирал?
– Не. – Изражението му потъмня за кратко. – Той не ми вярвал, че няма да предам останалите, за да защитя Сейя.
– О – каза тя. Беше започнала да добива представа защо Аш и Раум не се разбираха. – А ти би ли го направил?
Той се поколеба.
– Не знам.
Тя кимна и облегна глава на рамото му.
– Разбирам.
Няколко минути стояха мълчаливо, наблюдавайки драконите. Косата на Лире беше като блед фар сред всички тъмни глави. Драконианките бяха хипнотизирани. Вероятно никога досега не бяха виждали инкуб. Вероятно никога преди не са били извън Асфодел. Сърцето на Пайпър се разби за тях. Но сега те бяха свободни. Това наистина беше единственият лъч светлина в мрака, който бе паднал през последните двадесет и четири часа.
– Какво сега? – Попита тя тихо.
– Раум вече е набелязал мястото. Това е най-близкото място, до което можем да стигнем по лей линията. Оттук ще летим. – Той вдигна ръка и посочи.
Отвъд короната на дърветата се издигаха назъбените върхове на високи планини, които се впиваха в небето. Самотната луна висеше точно над най-високия връх, а двете ѝ сестри не се виждаха. Златистата светлина на залязващото слънце обливаше западните лица, хвърляйки сурови сенки върху всяка скала.
Тя преглътна тежко и очите ѝ пламнаха. Така че те щяха да се оттеглят в отдалечените планини на Подземния свят, криейки се от Самаел, докато всичко, което се случваше на Земята, се случваше без тях. Всичко това беше напразно, нали? Ако просто си беше държала устата затворена и подозренията си за себе си, никога нямаше да завлече майка си в Хабинал Сити, за да бъде убита – убита без причина.
– Не е свършило, Пайпър – каза Аш.
Тя отметна глава назад и го видя да я гледа, а сивите му очи бяха някак едновременно свирепи и състрадателни.
– Това не е краят. Може да не успеем да спрем каквото и да планира Самаел, но можем да превърнем живота му в ад. – Ръката му докосна лицето ѝ, като прокара пръсти по бузата ѝ. Гласът му омекна. – Ще го накараме да си плати.
Ръката му се уви около тила ѝ и когато придърпа устните ѝ към себе си, тя разбра, че е прав. Устните му се затвориха върху нейните, интензивни и настоятелни, а тя обгърна врата му с ръце и го придърпа към себе си с еднаква нужда.
Това не беше краят. Ако войната наближаваше, те сами нямаше да могат да я спрат. Но те нямаше да се откажат. Нямаше да избягат. И заедно, по някакъв начин, щяха да накарат Самаел да плати за всяко едно от престъпленията си.
Историята завършва в
книга 5 от поредицата „Стомана и камък“:
ОТПРИЩВАНЕ НА БУРЯТА
