ГЛАВА 2
Пайпър отвори очи. Тя примигна към тавана и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да прогони думите на Натания от съзнанието си. Лудостта на жената сякаш идваше и си отиваше, но Пайпър отказваше да повярва на предсказанията ѝ, че Аш ще я предаде или че демоничната ѝ кръв ще я превърне в безмозъчна машина за убиване. Сядайки, тя погледна блестящата, бледа кожена броня, направена от драконова люспа, увита около лявата ѝ ръка. Под нея Сахар лежеше върху кожата на вътрешната част на китката ѝ.
Когато за последен път съзнанието ѝ се бе съединило с това на Натания в Камъка, Пайпър го бе инициирала. Притесняваше я, че се е вмъкнала в Сахар, докато е спяла. Определено не беше добре. Ами ако Натания умишлено я беше въвлякла в Камъка? Още повече не беше добре.
В стаята ѝ беше тъмно и тя подозираше, че все още има поне час до зазоряване. Помисли си дали да не се опита да поспи още малко, но думите на Натания вече я измъчваха, забиваха се в подсъзнанието ѝ. Беше сигурна, че това е точно планът на Натания.
Изпълзя от леглото си и обу ботушите си. След като прибра косата си на висока конска опашка, тя сложи оръжията си – меч, кинжали, прикрепени към бедрата ѝ, ножове за хвърляне на горната част на ръцете ѝ и два пистолета в кобура на колана ѝ. Сигурно беше прекалила, но в наши дни предпочиташе да носи повече оръжия, отколкото по-малко.
Тя се измъкна от стаята си и влезе в тъмния коридор, осветен само от слабия блясък на аварийната лампа. Мина покрай затворените врати, зад които други хора спяха на легла като нейните, след това се заизкачва по стълбите и излезе в ехтящото светилище на църквата. Поставила едната си ръка върху дръжката на меча си, тя наклони глава назад, за да разгледа високия сводест таван на масивното помещение. Само тежките дървени пейки бяха оцелели след изоставянето на църквата. Баща ѝ и останалите, които използваха старата църква за свое скривалище, вече бяха изнесли боклуците и отломките. В тъмнината тя изглеждаше почти прилична.
В задната част на отекналото помещение тя влезе в основата на църковната кула. Покрити с прах и разпадащи се парчета скала, каменните стъпала се извиваха спираловидно нагоре. Тя се изкачи бързо и бутна прогнилата врата на върха. Камбаната отдавна я нямаше, но не това беше причината да се изкачи три етажа. Тя се приближи до сводестия прозорец и седна на каменния перваз, за да надникне навън.
Градът беше предимно тъмен, сградите не бяха нищо повече от силуети на фона на тъмносиньото небе, но там, където имаше светлина, изглеждаше като едва овладян апокалипсис. Огън облизваше облаците и нагоре се издигаха кълба оранжев дим. От своята гледна точка тя виждаше три пожара, нито един от тях не беше достатъчно близо, за да представлява заплаха, но все пак беше твърде близо, за да се чувства комфортно.
Откакто се събра с баща си в руините на консулството им, тя беше научила повече за случващото се в града. През седмицата, в която беше в Надземния свят, нещата в Бринфорд бяха отишли по дяволите. Гайците бяха унищожили седем поредни консулства, като последното беше нейното. След като привлякоха вниманието на всички, те насочиха усилията си по-специално към Бринфорд.
След войната преди седемдесет години бяха останали малко гъсто населени градове. Вместо това по-голямата част от населението живееше в малки, селски общности. От останалите градове Бринфорд беше не само по-голям, но и с един от най-големите бройки демони. Освен Главното консулство, в него имаше няколко посолства на демони – например посолството на Ра – и многобройни предприятия на демони, както законни, така и незаконни. Преди месеци, когато се беше сражавала на ринга на Стикс, беше видяла няколкостотин демони в тълпата, и то само в едно заведение, макар и популярно.
От гледна точка на гайците Бринфорд сигурно е изглеждал като главата на змията. Изглежда бяха решили да докажат теорията си – и способностите си – като изтребят най-голямата популация от демони в един град.
Тя се съмняваше, че това се е развило много добре за тях. Подозираше, че гайците нямат реална представа на какво са способни демоните. Те бяха родени хищници и живееха в свят на „убий или бъди убит“. Наистина ли гайците смятаха, че полуобучените им хемони имат шанс срещу демони, които се чувстват достатъчно застрашени, за да отвърнат със смъртоносна сила? Не всички демони бяха велики бойци или притежаваха мощна магия, но бяха нужни само няколко, за да причинят сериозни разрушения – както свидетелстваха пожарите в града.
Облаците дим от най-близкия пожар се стелеха лениво. Въздухът миришеше на горящо дърво. Опита се да си представи къде е майка ѝ в този момент. Дали седеше някъде на среща и обсъждаше резултатите от усилията им с останалите гайски лидери? Дали степента на разрушението ги разстройваше, или беше просто част от „по-голямото добро“, което всички те проповядваха?
Тя наблюдаваше трептящото сияние на огньовете, докато небето бавно просветляваше от наситено сапфирено до бледосиньо. Когато слънцето проби най-ниските сгради на хоризонта, тя се измъкна от перваза на прозореца и се спусна по стъпалата.
Когато пристъпи през вратата, тя чу тихия ромон на разговор, който вече изпълваше светилището. Когато пристигна за първи път преди десет дни, в църквата освен Куин имаше само трима консули. Останалата част от малката им група бунтовници трябваше да се върне днес и тя беше любопитна да види кой има достатъчно доверие на баща ѝ, за да се присъедини към него в изгнание.
Влизайки в светилището, тя погледна групата, събрана в пътеката между редовете пейки, и не се изненада съвсем, че разпозна новодошлите. Освен тримата, с които вече се беше запознала, трима нови консули стояха в тих разговор, а четирима чираци чакаха встрани. Челюстта на Пайпър се стегна. Тя познаваше и чираците.
Ранди и Джером бяха чираци в същото консулство. Лий беше от друго, малко по-далечно, беше го срещала само два пъти преди това. Четвъртият беше Мелони, единствената друга ученичка освен Пайпър в радиус от сто мили, консулството беше тежка и опасна работа и повечето момичета се отказваха, преди да изтече първата им година. Мелони беше една година по-напред от Пайпър и беше на върха на класа си.
В нея витаеше предпазливост, никога не се беше разбирала добре с другите чираци. Част от проблема беше, че те се възмущаваха от включването ѝ в тяхната изключителна група – тя, хемона без магия. Другата част от проблема беше, че Пайпър беше победила всички тях в тренировъчен бой. Тъй като не можеха да се похвалят с превъзходните си бойни умения, вместо това се възползваха от всяка възможност да ѝ напомнят липсата на магия.
Чираците стояха заедно на малко разстояние от старейшините си. Когато Пайпър се приближи, те се обърнаха да я гледат.
– Пайпър – каза Джером, когато тя спря пред тях и се поколеба под техния поглед. – Изглеждаш… различно.
– Какво? – Попита тя. Погледна надолу към себе си. Все още беше тежко въоръжена, но като се има предвид всичко, за нея беше изненадващо, че те не са. Иначе изглеждаше нормално.
– Да, изглеждаш – отвърна Лий. Той посочи горнището на панталона ѝ. – От какъв материал е това?
– Драконова люспа.
Те се вгледаха в нея в очакване да разберат дали се шегува.
Лий я погледна със съмнение.
– Откъде го взе?
– Това е просто кожа, Лий – каза Ранди пренебрежително.
Пайпър сви рамене. Не я интересуваше много дали ще ѝ повярват. Мелони заобиколи Ранди и посегна към Пайпър. Тя се скова, когато Мелони я прегърна силно.
– Всички чухме, че си умряла в консулството на Грифитс – каза момичето. – Толкова се радвам, че си добре.
Мелони хвърли поглед през рамо. Момчетата прочистиха гърлата си и промълвиха колко облекчени са и те. Пайпър успя да не извърне очи.
– Благодаря – отвърна тя. – Бяха интересни няколко седмици.
– Какво се случи? – Попита Мелони попита. – Къде беше след нападението срещу консулството ви?
Пайпър отново сви рамене.
– Това е дълга история.
Веждите на Мелони се вдигнаха, докато тя прибираше дългата си до брадичката кестенява коса зад едното си ухо. Всички чакаха Пайпър да продължи.
– Имах сблъсък с гайците – разказа им тя неохотно – после с Ра. Отне ми малко време да се върна тук, това е всичко.
– Ра? – Повтори Лий. – Ти наистина си срещнала Ра? Те почти никога не използват консулства.
Преди тя да успее да отговори, страничната врата се отвори и влезе Куин. Той поздрави консулите и им направи жест да се присъединят към него – напълно игнорирайки чираците, включително Пайпър. Импровизираният му кабинет се намираше в дъното на коридора, баща ѝ не можеше да съществува без кабинет и бюро, над които да размишлява и да дава заповеди.
Когато консулите се отправиха към коридора, тя се нареди зад последния. Куин не я беше включил в поканата си, но щеше да бъде проклета, ако просто стоеше като дете, което чака родителя си да го прибере от училищния двор.
Куин стоеше до вратата, докато консулите минаваха покрай него към кабинета му. Когато тя стигна до него, той застана пред нея, препречвайки ѝ пътя.
– Нашият разговор ще трябва да почака – каза той.
– Вече чака повече от седмица – каза тя с тих глас, съзнавайки, че чираците ги наблюдават. – Имате нужда от моята информация, ако провеждате стратегическа среща.
– Аз вече имам твоята информация.
Тя вече му беше казала всичко, което знаеше за гайците, но това не означаваше, че няма какво друго да допринесе.
– Може да имам и други прозрения. Бях там, помниш ли? Би трябвало да участвам в срещата.
– Ще те информирам за подробностите след това. Те ме чакат.
Той се обърна и тръгна по коридора, като я остави да стои на прага. Тя скръцна със зъби. Наистина се надяваше, че нещата с баща ѝ започват да се променят, но може би това беше пожелателно мислене. Наистина ли си мислеше, че тя ще прекъсне срещата му? Знаеше как да си държи езика зад зъбите, освен ако не беше важно.
Тя погледна назад към чираците, проследи погледите им и усети тежестта на преценката им. Засрамена от това, че са я отблъснали от срещата, тя изсумтя тихо и се отправи към главните врати. Измъкна се навън и скочи от страната на входните стъпала, като примижаваше на утринната светлина.
В задната част на църквата имаше малък, прашен двор с бореща се трева. Отвъд него старите надгробни камъни бяха осеяни с просторни дървета, чиито зелени летни листа бяха единственият жив цвят в квартала.
С рязко издишване тя спря в средата на двора и се загледа безмълвно в надгробните камъни. В опитите да спасиш света имаше нещо подчертано антиклиматично. Когато за пръв път срещна Куин в руините на Консулството, не беше сигурна как очаква да изглежда неговата „съпротива“. Но реалността не отговаряше на смътните ѝ очаквания. Една разхвърляна група от консули и чираци, които всъщност нямаха представа как да спрат разрушенията, които вече бяха задействани – поне тя предполагаше, че нямат представа. Трябваше да участва в тази среща. Ако беше там, можеше да ги подтикне да спрат да се тревожат за политиката и да започнат да разбират как са организирани гайците в града – първата стъпка към спирането им.
Тя прехапа устни, Аш ѝ липсваше. Беше като болка в ребрата ѝ, болка, която не спираше. Опитът му щеше да е от голяма полза, но освен това той никога не я караше да се чувства непълноценна. Забавно как баща ѝ беше толкова добър в това.
– Здравей, Пайпър!
Тя погледна назад, когато Мелони се запъти към нея.
Момичето се усмихна.
– Искаш ли да направим няколко загрявки заедно?
Пайпър сви рамене.
– Предполагам, защо не.
Без да се притеснява от липсата на ентусиазъм у Пайпър, Мелони докосна една от блестящите бронежилетки на Пайпър.
– Те са толкова готини. Демон ли ти ги е дал?
– Да.
– Уау. – Мелони погледна леко завистливо ръкавиците. – Може би и аз ще мога да се сдобия с нещо подобно някой ден.
– Може би – отвърна тя. Нямаше нужда да казва на Мелони, че това е толкова вероятно, колкото гайците да обявят утре нова директива за мир и толерантност. Хиноте беше най-щедрият демон, когото някога беше срещала, като се има предвид, че беше спасил живота на нея и Аш, без да иска нищо в замяна, но тя подозираше, че добротата му се простира до нея само защото я смяташе за роднина. Рюджинът нямаше репутацията на доброжелател към непознати.
Тя разкопча колана си и сложи меча и оръжията си на земята, далеч от пътя им. Заедно с Мелони започнаха простата рутинна процедура. Когато преминаха в разтягания в унисон, тишината помежду им се смекчи от неприятна до дружелюбна, а когато петата на Пайпър се стовари върху хрущяща борова шишарка, и двете подскочиха от звука, после се засмяха.
Докато Пайпър се навеждаше в дълбоко разтягане на краката, тя забеляза, че Мелони я изучава, докато прави същото разтягане.
– Наистина си се променила, знаеш ли – каза момичето.
Пайпър примигна.
– Защо казваш това?
Мелони сви рамене, докато разменяха краката си.
– Ами, като за начало, ти си по-слаба и по-тонизирана, отколкото когато те видях миналата година. Лицето ти е … Не знам. Скулите ти изпъкват повече, предполагам. Изглеждаш по-възрастна.
– Наистина?
– И още повече, че стойката ти е различна. – Мрачният ѝ поглед премина през Пайпър. – Преди се разхождаше така, сякаш всяка твоя стъпка беше предизвикателство за целия свят, а сега…
Пайпър сви челюстта си. Това не беше ласкаво описание.
– Но сега?
– Просто изглеждаш по-сериозна и… уверена. – Тя се усмихна. – Мисля, че това е добра промяна.
Пайпър издаде неангажиращ звук и започна да разтяга китките си. Наистина ли се беше променила толкова много през последните няколко месеца? Предполагаше, че е отслабнала малко – да се храниш редовно, докато бягаш и/или се бориш за живота си, е трудно, но не си даваше сметка за внезапно нараснала увереност, ако не друго, то увереността ѝ в уменията ѝ беше сериозно пострадала. От друга страна, не си беше дала сметка, че преди това постоянно се е надувала като петел.
– Чувала съм доста истории – каза Мелони. – Изглежда, че си преминала през много неща.
– Обзалагам се, че историите са едва наполовина верни – каза тя с подсмърчане. – Знаеш как вървят клюките в консулствата.
Мелони се ухили.
– О, да. Спомняш ли си онзи слух за Ранди, който изхвърлил сатир от черния списък?
– Сигурно сам си го е измислил.
Те се засмяха и се изправиха на крака, за да продължат да се протягат. Когато Пайпър протегна ръце пред себе си, Мелони посочи лявата ѝ ръка.
– Какво стана? – Попита тя с широко отворени очи.
Пайпър придърпа ръката си към гърдите си и разтърка с пръсти смелите бели белези, които очертаваха гърба ѝ.
– Харпия.
– Харпия? – Мелони изтръпна, явно ужасена. – Защо една харпия би направила това? Била ли е в черния списък за това?
След миг на объркване Пайпър разбра, че шокът на Мелони не е от тежестта на нараняването, а от това, че демонът е нанесъл такава степен наранявания на консула . Преди месеци Пайпър също беше попаднала в същата заблуда, че като чирак на консул е в безопасност от демони.
– Това не се е случило в консулството – обясни тя. – Случи се, докато бях в бягство, когато баща ми беше обвинен в кражба на Сахар.
Тя разпери ръце, разтягайки белезите. На другата ѝ китка имаше пет бели точки – белези от ноктите на Аш. Подобни следи имаше и на шията си, а по страните си имаше предимно заздравели рани. Последните няколко месеца бяха тежки за тялото ѝ, както и за сърцето ѝ.
Мелони погледна белезите още малко, след което продължи да се протяга.
– Предполагам, че сега това е просто реалността, нали? Вече не сме защитени от правилата на консулството.
– Не – каза Пайпър мрачно. Погледът ѝ се вдигна към мъгливото небе и червеното сияние на хоризонта. – Ние нямаме никаква защита. Но мисля, че така вероятно е по-добре.
– Какво имаш предвид?
Пайпър сви рамене по средата на разтягането на раменната си става.
– Както каза, това е нашата реалност сега. Но за всички останали това е била реалността през цялото време. Хората и другите хемони не разполагат с никаква защита. Демоните се държат добре само в консулствата. А какво става през останалото време?
– Но ако демоните са хронично агресивни – възрази Мелони с намръщена физиономия – те попадат в черния списък.
– Да, но това пречи ли им да бъдат агресивни? Понякога работехме с префектите, за да ги изгоним от града или да накараме посолството им да ги депортира, но тези наказания бяха еквивалентни на неудобства.
Мелони спря по средата на протягането си.
– Какво искаш да кажеш?
– Не знам. Но след като видях какви са демоните извън консулствата, се чудя дали не сме били по-скоро детегледачки, отколкото миротворци.
Пуснала ръце, Мелони се загледа в земята с неудобство.
– Съжалявам – бързо каза Пайпър. – Просто си мисля на глас.
– Всичко е наред – каза Мелони и се усмихна слабо. – Не бях мислила за това по този начин преди.
– Това е нова перспектива и за мен. Това, че бях сред гайците, наистина ме принуди да мисля за всичко обективно.
В очите на Мелони веднага пламна подозрение.
– Аз не ги подкрепям – добави Пайпър набързо. – Те са безсмислено жестоки, убиват хора и причиняват толкова много разрушения, но видях и другата им страна. Не всички са лоши. Много от членовете им са просто хемони, които няма къде другаде да отидат.
– Как може да не са „лоши“, след като са се присъединили към радикална група, която извършва всякакви видове насилие?
– Хората ще пренебрегнат много неща, за да имат място, към което да принадлежат – каза Пайпър. – Повечето гайци не се интересуват от изтребването на демони или изгарянето на градове. Те просто искат семейство, а гайците правят някои наистина добри неща, като например спасяват бездомни хемони, изхвърлени от човешките си родители.
Мелони прибра косата си зад ушите.
– Не знам. Не мисля, че мога да изпитвам симпатия към тях, докато си затварят очите за бруталните действия на тяхната организация.
– Да – каза Пайпър с въздишка.
Преди Мелони да успее да отговори, Лий, Ранди и Джером се появиха зад ъгъла на сградата.
– Здравейте, дами – провикна се Ранди. – Всички ли сте загряли? Може би трябва да проведем малка тренировка, а?
Пайпър и Мелони сгънаха ръце в унисон.
– Двама на трима? – Предложи той.
– Момичета срещу момчета? – Каза Пайпър. – Какво е това, начално училище?
– Просто знаеш, че ще загубиш.
– Просто знаеш, че ще загубиш, ако се изправиш сам срещу някоя от нас.
Ранди се засмя презрително.
– Ето какво ще ти кажа. Тогава аз срещу теб, но магията е позволена.
– Ранди – Мелони започна ядосано – това не е…
– Не е честно? – Довърши той. – Това не е по-различно от това, с което Пайпър ще се сблъска в реалния живот. Демоните няма да се сдържат само защото тя няма магия.
Единственият човек, който знаеше, че Пайпър вече има магия, беше баща ѝ, а тя не смяташе да споделя добрата новина с никого за известно време. Тя не беше идиотка. Знаеше, че уменията ѝ са в най-добрия случай елементарни и че се е справила толкова добре, колкото се е справила, само защото е имала на своя страна суровата сила на Сахар. Една от причините да е по-добра във физическия бой от другите чираци беше, че времето им за обучение беше разделено между бойни изкуства и магически битки. Тя отделяше два пъти повече време за първите и нула за вторите.
– Добре – каза тя. – Да започваме.
Ранди се усмихна, непредусещайки голям удар по егото си в близкото бъдеще. Той се премести в центъра на двора и направи жест на Пайпър да се приближи. Тя се приближи, за да заеме мястото си на десет метра от него. С ъгълчето на окото си видя как другите трима си разменят притеснени погледи.
– Добре – обади се Мелони. – Като преброим до три. Едно.
Ранди се напрегна. Пръстите му се свиха.
– Две.
Пайпър наклони глава на една страна и се усмихна едва забележимо. Челюстта на Ранди се напрегна.
– Три!
Ранди протегна ръка и невидима силова струя се устреми към нея – но тя вече се гмуркаше напред. Заклинанието премина през главата ѝ, разрошвайки конската ѝ опашка. Тя се претърколи, излезе от него във въртеливо приклякане и размаха крака си в полукръг. Ботушът ѝ се удари в глезените му, изнасяйки краката му. Той падна на земята по гръб със свистене, докато дъхът напускаше дробовете му.
Тя подскочи и зачака. Той се изправи на крака, като изглеждаше малко зашеметен. Ръката му отново се вдигна за ново заклинание, но тя беше твърде близо. Тя удари ръката му встрани с предмишницата си и заби юмрук в страната му. Той изтръпна и се запъна. Тя удари отново и той едва успя да я блокира, като се размърда от силата на удара ѝ. Юмруците ѝ избликнаха още три пъти, свързвайки се с меките части на тялото му. Той продължи да отстъпва. След като четвъртият ѝ удар се свърза, тя остави нарочно отвор и когато той се опита да го използва, замахвайки с юмрук към слънчевия ѝ сплит, тя го хвана за китката, изкриви ръката му и го преметна през рамо. За втори път той се приземи по гръб с трясък.
– Добре, стига толкова! – Каза гръмко Мелони, като се приближи до другите двама точно зад нея.
– Свята работа, Пайпър – изхриптя Ранди и се преви, докато седеше. – Чувала ли си някога за това, че трябва да се справяш с ударите?
– Мислех, че искаш да е като истинска битка – каза тя. – Ако си твърде зашеметен от тези малки удари, за да се защитиш правилно, просто изчакай да те удари демон.
– Бих сразил демон още с първата си магическа атака – каза той, наполовина ядосан, наполовина защитен.
– Ами ако твоята атака не го извади? – Настоя тя, докато той внимателно се изправяше на крака. Ако това беше най-доброто, което можеше да направи, тя сериозно се притесняваше за безопасността му. – Ами ако демонът избегне или се предпази с щит и се приближи като мен? Не се шегувам, когато казвам, че демоните удрят много по-силно от мен. Можеш ли да измислиш повече магии, докато те бият?
Ранди се намръщи срещу нея.
– Откъде знаеш колко силно може да удря един демон? Никой демон не би те ударил.
Тя го погледна за секунда, после се засмя. Горчивината в гласа ѝ изненада всички, включително и нея. В съзнанието ѝ се завъртяха спомени – от сфинкса в консулството, през пръстена на Стикс, до бастилията, до дефилето в Надземния свят, когато златни криле проблясваха по слънцето, грифоните се приближаваха към нея. Кой ли демон не се беше опитал да я нарани напоследък?
– Вече нямаме закрилата на консулския етикет – каза тя студено. – Нищо не ни защитава от пълната сила на демоните. Знаеш ли изобщо как изглежда това? Виждали ли сте някога демон да убива някого? Случвало ли ви се е демон да се опита да ви убие?
Никой от тях не отговори.
– Кажете ми, че все още можете да правите магии, след като демон разкъса ръката ви до костите – каза тя и вдигна ръка. Утринното слънце се отрази на белезите ѝ и те заблестяха в бяло върху кожата ѝ.
Очите на Ранди се разшириха, докато ги гледаше.
– Кажи ми, че си готов да се справиш с десетметров минотавър, щом му падне блясъка, или с демон нага, който е два пъти по-бърз от теб в лош ден, или с жътвар, който може да се телепортира за миг, така че никога не знаеш къде ще се появи отново. В момента, в който някой от тях се добере до теб, ще бъдеш мъртъв.
Тя погледна между тях.
– Аз също нямах представа, не и докато не излязох навън и не видях какво могат да направят демоните, когато не са в най-добрата си форма – какво могат да направят, когато искат да те убият. Никога не предполагай, че можеш да победиш демон с магия. Те винаги ще бъдат експертите. Ние сме само имитатори.
Ранди потърка страната си, където тя го беше ударила, и се ухили.
– Лекции за магията от единствения човек тук, който няма такава?
С отвратително подсмърчане тя се обърна от него и се отправи обратно към входа на църквата. Да говориш с него беше като да говориш със стена – неприятна стена. Нима беше толкова неподготвена за реалността на демоните, когато за пръв път тръгна да бяга с Аш и Лире? Толкова ли беше самоуверена? Надяваше се да не е така. Щеше да попита Лире – веднага щом го намери. Може би дължеше извинение на него и Аш за това, че са били в ужасната ѝ компания.
Така или иначе, надяваше се, че в близко бъдеще колегите ѝ чираци няма да се сблъскат с демони, защото наистина се съмняваше, че ще имат и половин шанс.
Назад към част 2 Напред към част 4
