ГЛАВА 5
Пайпър следваше алеята, а очите ѝ се движеха насам-натам с несигурност. Искаше ѝ се Лекса да беше казала малко по-ясно къде се намира дестинацията им. След още няколко блока алеята свърши на широка, тъмна улица. Тя спря, като погледна на една страна, после на друга. Нещо в тази улица ѝ се стори познато…
Погледът ѝ попадна върху огромен склад в далечния край на квартала, с двойни метални врати отпред. Призрачният звук на туптяща танцова музика отекна в паметта ѝ и стомахът ѝ се сви. Няма как да стане. Не отново.
Нищо чудно, че не беше разпознала веднага къде се намира. Последния път, когато беше там, складът беше ярко осветен с пулсираща светлина, която потрепваше при всяко дълбоко бумтене на агресивната музика. Тази вечер беше тъмно и тихо, почти невидимо сред другите изоставени сгради.
Просто страхотно. Никога повече не искаше да стъпва в „Стикс“. Защо все се връщаше тук? Намръщена, тя предположи, че има смисъл. Клубът на Лилит беше труден за намиране и не беше добре познат извън редовните си покровители. За демоните, които искаха да избягат от конфликта, беше логично да се заселят в клуба. Лилит сигурно беше затворила бизнеса, докато беше толкова рисковано да се привлече вниманието към заведението ѝ.
Ако Пайпър знаеше, че точно тук отиват, може би щеше да се замисли дали да дойде. Все още не беше готова да се занимава с Лилит. По време на последната им среща Пайпър беше обещала да върне безценния медальон за истината, който Лилит ѝ беше дала назаем. Сега този медальон се намираше на дъното на едно дефиле в Подземния свят.
С въздишка тя се отправи към входната врата. Косъмчетата отзад на врата ѝ настръхнаха; усещаше, че я гледат очи, и беше сигурна, че не са само тези на Киев. Вероятно Лилит не бе рискувала с изненадващи гайски набези.
Стигна до вратите и се огледа. Нямаше портиер? Повдигна рамене и дръпна вратата.
– Пайпър!
Някаква ръка я хвана за ръката и я дръпна в черния интериор. Щом вратата се затвори зад нея, се появи светлина – фенерче. Тя болезнено примижа.
Лекса стоеше пред нея с бяло лице. Ранди, Джером, Лий и Мелони се скупчиха зад нея.
– Ти успя! – Възкликна Лекса с облекчение в гласа си. – Ранена ли си?
– Добре съм. Вие добре ли сте?
– Разбира се, че сме добре – издекламира Ранди.
Пайпър реши да не го пита дали е имал нужда от смяна на бельото след първото си сблъскване с драконианци – макар че той вероятно не осъзнаваше, че точно с това са се сблъскали. Тъй като никой не крещеше въпроси за това как е използвала магията, тя предполагаше, че между паниката им и атаката на дракона не са забелязали, че е хвърлила щит, за да ги защити.
– Какво се случи? – Попита тя Лекса.
– Това… каквото и да беше… ни преследва няколко пресечки, а после просто изчезна. Къде отиде ти? В един момент беше зад нас, а в следващия вече те нямаше.
Тя премести тежестта си.
– О, добре, бяха двама. Другият ме преследваше по друг начин, но и аз избягах.
Лекса се намръщи.
– Знаеш ли какви бяха те?
– Демони – каза тя с вдигане на рамене.
Преди Лекса да успее да отговори, движението зад нея привлече погледа на Пайпър. Към нея бързо се приближаваше мъж с огромна усмивка, разтеглена по лицето му.
– Чичо Колдър! – Възкликна тя.
Профучавайки покрай Лекса и останалите, тя влезе право в неговата приветлива прегръдка.
– Получих съобщението от баща ти миналата седмица – каза той, докато я прегръщаше силно, а гласът му беше груб. – Ти наистина ни изплаши. Мислехме, че сме те изгубили.
– Беше на косъм – каза тя и се отдръпна. – Как вървят нещата тук?
– Доста напрегнато – призна той. – Опасявам се, че съм закъснял, но аз и собственикът на клуба успяхме да организираме тихото напускане на града от над петдесет демона. Това е началото.
– Готов ли си да тръгваш? – Попита го Лекса.
– Имам още една неизяснена ситуация, която трябва да свърша със собственика. Нека се преместим вътре за минута. – Погледът му обходи чираците. – Дръжте главите си ниско, дами и господа. Атмосферата е напрегната и темпераментът е висок.
Той направи жест на Лекса да тръгне по коридора. Останалите го последваха, като Пайпър и Колдър се движеха отзад. Докато вървяха, той я прегърна през раменете.
– Как си, Пийпс?
Тя се намръщи.
– Не е зле, но ми е било по-добре. Татко даде ли ти някакви… подробности?
– Не. Бележката му беше много кратка. Можем да наваксаме по време на пътуването обратно.
Тя кимна.
– Колко лошо е там?
– Доста грозно. Демоните не обичат да се крият.
– Имаш ли късмет да ги убедиш да си тръгнат?
– Някои напуснаха, но не толкова, колкото се надявах. Те не обичат да отстъпват и напускането им е като бягство.
Тя кимна, докато минаваха през стаята с маските, чиито облицовани с кадифе дисплеи в момента бяха пусти. Повечето демони се смятаха за по-висши от хората и хемоните. Егото им не оценяваше идеята да бъдат изтласкани от града от гайци, префекти или консули.
– Ами тези, които не искат да си тръгнат?
– За тези просто трябва да се надяваме, че ще продължат да се карат помежду си и няма да се организират достатъчно добре, за да се мобилизират действително срещу гайците. – Челюстта му се стегна. – В града имаше повече демони, отколкото знаехме. Повече, отколкото някой знаеше. А някои от тях не биха издържали и един ден в консулството, без да попаднат в черния списък.
– Вероятно затова тогава не знаехме, че са тук – каза тя тихо. Тя спря, оставяйки останалите да се изтеглят напред. – Чичо Колдър… замислял ли си се, че гайците може и да не грешат съвсем?
Той я погледна странно.
– Нямам предвид всичко това – тя махна с ръка в общата посока на пожарите навън – а че системата на консулството вече не е достатъчна?
Той поклати глава.
– Колкото и да ми се иска да обсъдим това, трябва да влезем там, преди някой да е създал проблеми.
Те забързаха след останалите. В далечния край коридорът се отвори в огромната главна зала на клуба, но в момента тя не изглеждаше много клубна.
Броят на телата в стаята щеше да е бавна нощ за „Стикс“, но ако всички бяха демони, това беше адски много повече, отколкото беше очаквала, дори и с предупреждението на Колдър. Бяха над сто, а това бяха само тези, които бяха дошли тук, за да избягат от насилието.
Лекса и останалите се бяха скупчили наблизо и чакаха Колдър. Пайпър се промъкна зад Мелони в края на групата, като следеше за Лилит. Това беше демон, който тя искаше да избегне.
– Всички чакат тук – каза Колдър. – Скоро ще се върна. И не забравяйте да държите главите си ниско.
Той тръгна към другия край на пещерното помещение. Пайпър огледа тълпата. Повечето демони седяха или стояха, поединично или на групи. Във въздуха се носеше тих разговор, непринуден и спокоен на пръв поглед, но тя не му се доверяваше, Колдър не би ги предупредил за друго. Докато обхождаше с поглед събралите се, ѝ хрумна една идея. Не знаеше как да намери Сейя и Лире – особено след като приближаването до посолството на Ра беше станало толкова опасно, но тук имаше цяла стая, пълна с демони, а демоните знаеха много повече от нея за това как да намерят други демони. Ако успееше да открие сред събралите се някой демон, с когото беше в добри отношения от консулството, можеше да го помоли за съвет и да види дали това щеше да я доведе до нещо.
Разполагаше само с няколко минути. Поглеждайки към Лекса, която беше погълната от наблюдението на демоните, тя побутна Мелони в ръката.
– Ще се върна веднага – каза тя.
– Но Пайпър…
Като не я остави да довърши, Пайпър се измъкна от края на стаята. Вървеше бързо, като оставяше очите си да препускат по най-близките демони. Повечето от тях я игнорираха, но няколко се опитаха да привлекат вниманието ѝ, търсейки повод да я предизвикат. Тя продължи да се движи с надеждата да види някой поне малко познат, към когото да се приближи. Проследи цялата дължина на една от стените, усещайки как безпомощността се затваря около нея. Не можеше просто да се приближи до случайни демони и да ги попита какво знаят за скорошните засади на семейство Ра.
Когато прекоси задната част на склада, празната сцена от едната страна и демоните от другата, един червен проблясък привлече вниманието ѝ – дълга, дива, къдрава червена коса. Може ли да е тя?
Пайпър спря, за да погледне по-отблизо гърба на жената, намираща се на двайсетина метра от нея и част от малка група. Веднага щом спря да се движи, всички най-близки демони се съсредоточиха върху нея – и погледите им не бяха приятелски. Териториалната агресия се излъчваше от тях, разпространявайки се навън към другите наблизо. Боже мой. Колдър не беше преувеличил.
Тя се държеше на мястото си, опитвайки се да не изглежда нито слаба, нито предизвикателна, докато трескаво се чудеше дали просто да не продължи да върви. После червенокосата жена се обърна, за да види какво гледат всички, и очите ѝ се разшириха, когато попаднаха на Пайпър.
– Пайпър! – Възкликна тя. Тя прескочи краката на един седящ демон, прекоси разстоянието между тях и прегърна Пайпър.
Виждайки как непознатата е приета от един от тях, напрежението на околните демони спадна. Пайпър въздъхна с облекчение.
– Виждам, че си избягала от похитителите си! – Каза весело Киндра, като се отдръпна, за да изучи Пайпър. – Аш ли те спаси?
– Да – каза тя с усмивка в отговор. – Той се появи в най-доброто време. Благодаря, че го насочи към мен.
Киндра беше единственият човек, оцелял след унищожаването на консулството на Пайпър, и тя беше тази, която беше подсказала на Аш, че Пайпър е била отвлечена, а не убита от гайците.
Като обърна очи към тавана, Киндра притисна ръка към бузата си.
– О, не можеш да си представиш изненадата ми, когато той се появи. О, Боже, как се ядоса. Трябваше да го видиш. Великолепен.
Пайпър примигна.
– Ядосан?
– Това ли е правилната дума? Може би ярост. Ядосан. – Веждите ѝ се вдигнаха нагоре. – Беше готов да разкъса света, като си мислеше, че са те убили. Сигурна ли си, че вие двамата сте само приятели?
Като поклати глава и се надяваше слабата светлина да скрие изчервяването ѝ, Пайпър направи жест из стаята.
– Какво правиш тук?
– О, ами, просто се случи – сви рамене Киндра и изглеждаше крайно незаинтересована. – Тези гайски хора започнаха да нападат всичко. Бях в посолството на Торнгасук и довършвах една работа, когато изведнъж бум бум бум , и всичко отново заприлича на консулството.
Демонът поклати глава.
– Бързо се измъкнах оттам. Изглеждаше, че обстрелват сградата с ракетни установки, но тези оръжия, те използваха и магия. Никога не бях виждала подобно нещо.
Пайпър се намръщи. Магически ракетни установки? Това изискваше разследване.
– Какво направи тогава?
– Помислих, че е време да се прибера, но където и да отидех, имаше още от тези досадни хемони със специалните си оръжия, които спираха всички и ги обвиняваха, че са дяволски рожби. В крайна сметка се озовах тук, за да изчакам.
Пайпър изпусна дълъг дъх.
– Може би ще чакаш известно време.
Киндра също въздъхна.
– Какво правиш тук и къде е онзи прекрасен дракониан, който избяга да те спаси?
– Аш не е тук – каза тя, потискайки поредното виновно помръдване. – Тук съм с няколко други консули, за да прибера чичо си.
– А, Колдър. Той беше доста чудесен, помагаше да се прогонят най-дразнещите демони от града.
– Има и нещо друго – каза тя на Киндра, като сниши гласа си. – Двама от моите приятели-демони са изчезнали. Мисля, че може да са били заловени от Ра, но не знам как да разбера със сигурност.
Хуморът изчезна от лицето на Киндра.
– Ра? Това изобщо не е добре.
– Определено не.
– Кого имат?
– Лире и един-двама роднини на Аш.
– Ра няма да бъде благосклонен към нито един драконианец. – Киндра се намръщи за миг, после щракна с пръсти. – Натам.
Преди Пайпър да успее да направи нещо повече от това да мигне от изненада, Киндра се отдалечи през тълпата демони. Пайпър я последва, като почти стъпваше по петите ѝ, докато избягваше всякакъв визуален контакт. Тя погледна към входа и видя чираците, които все още чакаха, и всички те стояха на пръсти, опитвайки се да я наблюдават. Киндра спря до нисък, строен мъж-демон, който говореше с група от три жени.
Пайпър тъкмо си мислеше, че той е най-малко заплашителният демон, който някога е виждала – беше облечен в жилетка с пуловер, за бога – когато той се обърна към Киндра и устата ѝ се отвори.
– Здравей, Етер! – Изчурулика Киндра.
– Здравей, Киндра – отвърна той с лек тенор. Погледът му се насочи към Пайпър и той се намръщи. – Познавам ли те?
– Хм – заекна Пайпър. – Да, всъщност, срещнахме се веднъж… за кратко.
Тя не добави, че миг след като се запозна с нея в консулството, той я беше хвърлил за косата в масичката за кафе в пристъп на засенчена ярост. Но това донякъде беше по нейна вина.
– О – каза той, явно мъчейки се да извади спомена.
– Етер, имаш ли минутка? – Попита го Киндра.
Тримата се отдалечиха от другите демони.
Киндра обгърна Пайпър с ръка.
– Пайпър е моя скъпа приятелка – каза тя, а гласът ѝ рязко се забави. – И нейни скъпи приятели-демони са изчезнали в тази ужасна бъркотия. Нуждаем се от твоята помощ.
Той премести тежестта си неудобно.
– Не виждам с какво бих могъл да ви помогна.
– Но виждаш ли, подозираме, че изчезналите ни приятели в момента са под, ами под грижите на семейство Ра тук, в града.
Лицето му се втвърди в горещ изблик на гняв, очите му потъмняха и изведнъж той се превърна в онзи опасен демон, който беше готов да извърши убийство заради гибелта на домашната си жаба.
– Семейство Ра – повтори той с ръмжене.
Киндра кимна, без да се притеснява от промяната в поведението му.
– Смятаме, че приятелите ѝ са задържани в посолството на Ра.
Етер измърмори.
– Успех да ги измъкнеш. Килиите в третото ниво на мазето са от здрава стомана, а подземните нива са лабиринт. Добре съм запознат.
Пайпър примигна.
– Ти също си бил затворник там?
– Много отдавна – каза той мрачно. – Преди двайсет години. Искаха от мен да споделя някои знания за родината ми, с които не исках да се разделя.
Преди двадесет години? Той едва ли изглеждаше на двадесет години.
– Как избяга?
– Накрая ме пуснаха.
– Наистина? Това… не звучи като тях.
Той се усмихна, проблясвайки със зъбите си по начин, който я накара да заподозре, че ако беше извън блясъка, зъбите му щяха да са кътници. – Семейството ми не беше доволно от лишаването ми от свобода. Може и да не сме толкова могъщи като грифоните, но моите роднини упорито правеха живота на демоните в посолството труден, докато не получих свободата си.
Тя прехапа устни, тази стратегия едва ли щеше да проработи за Лире и Сейя.
– Знаеш ли за някакъв начин да вляза и да изляза безопасно?
– Не съществува „безопасен“ път – каза той. – Но ако си твърдо решена, не използвайте входната врата.
– А?
Той се наведе по-близо.
– Ра не могат да вкарват и изкарват затворници през главния си вход, нали?
Пайпър примигна.
– Не, не съвсем.
– Има и друг вход – таен заден вход. Не си спомням точното му местоположение, но е сред изоставените складове на изток от посолството – или е бил преди двайсет години.
– Това е място, откъдето може да се започне – каза Пайпър с бърза усмивка. – Благодаря ти, Етер.
Очите му отново просветнаха до синьо и той ѝ се усмихна кротко, отново с безобиден вид.
– Нищо не си чула от мен.
– Разбира се, че не. – Тя поклати глава. – Какво е направило семейството ти, за да са толкова нещастни?
Усмивката му се разшири.
– Моят народ процъфтява в блатата. Грифоните не се радваха на непрекъснатото наводняване на посолството им, на нашествията на насекоми и земноводни, както и на застояването на водните им запаси. Беше доста забавно.
Тя се засмя, отчасти развеселена, отчасти изненадана, че семейството му е сътворило нещо подобно. Описанието му потвърди подозрението ѝ, че е келпи. Сами по себе си те бяха издръжливи, но не на същото ниво като драконите и грифоните, но в групи бяха сила, с която трябва да се съобразяват – поне според проучванията ѝ.
– Благодаря, Етер – изрече Киндра. – Ти си най-добрият!
Той кимна и се отдалечи, за да се върне към разговора, от който го бяха измъкнали.
– Хубав човек – коментира Пайпър.
– Само не му се карай – посъветва я Киндра. – Хората, които не харесва, винаги свършват много по-зле, отколкото преди да го разсърдят.
– Ще го имам предвид.
Таен вход към посолството. Тя потисна прилива на вълнение. Беше напълно логично и тя се ядосваше на себе си, че не се е сетила за това по-рано. Посолството беше политическо учреждение, така че, разбира се, Ра не можеше да разхожда затворници през входната врата. Пайпър не знаеше какво ще прави с информацията за втория вход, но тя беше повече от това, което имаше досега.
– Ооо – неочаквано промълви Киндра. – Това не изглежда добре.
Поглеждайки нагоре, Пайпър проследи погледа ѝ и адреналинът забушува във вените ѝ.
Само с един поглед тя осъзна какво се е случило. Ранди и Джером, идиотите, сигурно бяха решили да „доведат Пайпър“ или нещо също толкова глупаво. Вместо да обходят периметъра на помещението, както тя го беше направила, те се бяха опитали да минат направо през сбирката от около стотина демони. И, разбира се, не бяха стигнали далеч.
Сега около дузина разгневени демони ги заобикаляха. Лекса, Мелони и Лий бяха заседнали извън кръга от демони, без да могат да се приближат, без да се превърнат в мишени.
– О, по дяволите – изпъшка Пайпър.
Тя се втурна напред с Киндра по петите си, като внимаваше да не блъсне някой демон. Когато стигна до кръга, тя се промъкна между две момчета и се озова в средата на пространството, преди някой да ѝ обърне внимание. Киндра се поколеба на вътрешния ръб.
Пайпър излезе на открито, усещайки, че твърде много очи се обръщат към нея. За времето, което ѝ отне да стигне до тях, един масивен мускулест демон се беше придвижил до средата на кръга. Ранди се беше свил във фетална поза в краката на демона, а Джером стоеше на няколко крачки от него, с широко отворени очи и замръзнал като заек.
Огромния демон обърна тъмните си, мънистени очи към Пайпър.
– О, още един? – Изръмжа той и се усмихна.
Като хвърли поглед към наблюдаващите демони, тя на практика усети агресията им, която твърде много ѝ напомняше за пръстена на Стикс и кръвожадната орда от зрители. Повечето от тях сигурно се надяваха просто на шоу, но винаги се намираха неколцина, които биха скочили при удобен случай.
– Поредното какво? – Попита тя, поставяйки ръка на хълбока си.
– Поредното хлапе, което иска да ми казва какво да правя.
– Защо да го правя? – Попита тя с подсмърчане, повдигайки вежди. – Не изглеждаш като човек, който има нужда някой да му казва какво да прави.
Устата му се свива гневно.
– Какво предлагаш, момиче?
– Искам да кажа, че изглеждаш така, сякаш си се оправил. – Тя кимна към Ранди. – И мисля, че той се е научил на уважение.
– Не достатъчно – изръмжа демонът.
– Наистина ли искаш да го разплачеш? – Попита тя с гримаса. – Искам да кажа, че това ще бъде толкова неловко за останалите.
Околните демони се засмяха. Големият сгъна изпъкналите си ръце на гърдите си и измърмори пренебрежително. Пайпър пристъпи небрежно към Ранди и го хвана за глезена. Придавайки си отегчено изражение и извъртайки очи към тавана в полза на публиката, тя го повлече през кръга под слабите му протести и още повече смях от страна на тълпата. Демоните се отдръпнаха, за да я пропуснат, и тя го издърпа към Лекса и останалите. Джером се втурна след нея, а лицето му все още беше бяло като лист. Кръгът от демони се разпръсна, а усещането за надвиснало насилие изчезна.
Лекса коленичи до Ранди, за да види колко тежко е ранен. Пайпър безцеремонно пусна крака му и се обърна, за да притисне Джером на място с най-злия си поглед.
– Какво, по дяволите, беше това? – Избухна тя. – Опитвате се двамата да се убиете ли?
– Аз, ти, ти първа отиде там! – Издекламира Джером, а лицето му от бяло стана червено.
– И аз знаех какво правя! – Изкрещя тя наполовина, после видя, че очите на демона се обръщат в тяхна посока, и снижи гласа си. – Това беше идиотско. Те само чакаха повод да се скарат и ти влезе точно в него.
– Ти също!
Киндра се появи до Пайпър с едно изпънато бедро, докато хвърляше червените си къдрици през рамо.
– Глупавото момче изглежда не разбира – отбеляза тя, сякаш коментираше времето.
– Коя си ти? – Излая той агресивно.
Киндра се усмихна. Тя плавно посегна към Джером и нежно го погали по бузата с жест, който беше нещо средно между майчинство и съблазън – докато не го щипна по ухото толкова силно, че той изпищя и се изправи на пръсти от болка.
– Бъди по-учтив, глупако – каза му тя.
Лекса бързо се изправи и издърпа Джером от Киндра. Демонът го пусна, разглеждайки кръвта по ноктите си, преди небрежно да оближе един от тях. Джером отново побеля.
– Къде е Колдър? – Попита рязко Лекса. – Трябва да вървим.
– Да – каза Пайпър – бих казала, че е повече от време да се махнем оттук.
Тя започна да се обръща, когато усети тяло точно зад себе си.
– Тръгваш си вече, Минкс? – Мъжки глас прокънтя в ухото ѝ, докато горещ дъх, миришещ на стари цигари, обливаше бузата ѝ.
Преди да успее да реагира, ръце я сграбчиха за раменете и я отхвърлиха назад. Тя се блъсна в чужди тела и едва успя да не падне. Скачайки от демоните, тя се завъртя към този, който я беше хвърлил. Лицето му беше непознато, но бръснатата му глава, татуирана със змийски люспи, се беше врязала в паметта ѝ. Преди месеци се беше сражавала с него на ринга на Стикс – боецът, наречен Гръмовержец.
– Минкс, Минкс, Минкс – запя той тихо. – Не очаквах да те видя отново.
Киндра се запъти към Ратлър, когато от тълпата се появи друг демон и препречи пътя ѝ. Във вените на Пайпър се появи страх. Вторият демон също ѝ беше познат – първият ѝ противник от турнира, Грозното. Счупеният му нос не можеше да се различи. Той се усмихваше, като проблясваше с дупка, в която липсваше зъб.
Погледът ѝ се стрелна между двамата – и тогава Дрънкалото се хвърли към нея.
Той се блъсна в нея и тя се остави тежестта му да я преобърне. Когато гръбнакът ѝ се удари в пода, тя подложи краката си под корема му и го катапултира над главата си. Бързо се претърколи и се изправи на крака. Ръката на Грозното се сключи около тила ѝ. Той я вдигна във въздуха и я хвърли в тълпата от демони.
Този път те се измъкнаха от пътя ѝ и след като подът пред нея се разчисти, тя успя да изнесе ръце пред себе си и да се задвижи в салто напред. Тя се приземи на крака, задъхана и доста впечатлена, че е успяла да се справи с движението, вместо да се изтърве. Някой в тълпата изсвири одобрително.
Тя се обърна бързо, а очите ѝ се стрелнаха наоколо. Демоните я заобикаляха, а Киндра и Лекса не се виждаха никъде. Очите около нея потъмняваха, тъй като най-близките демони бяха обхванати от гнева и жаждата за кръв на Ратлър и Грозното. Беше попаднала в капана на кръг от демони, които жадуваха да видят как се лее кръв.
Ратлър лесно премина през стената от демони, а очите му бяха черни като обсидиан. От другата страна на кръга Грозното се провираше през зрителите, като размахваше мускулестите си ръце, докато очите му се впиваха в нея.
Тя погледна между тях. Те щяха да нападнат всеки момент – затова тя действаше първа.
Измъкна два кинжала от ножниците на бедрата си и се хвърли към Дрънкалото, тъй като той беше по-бърз и следователно представляваше по-голяма заплаха. Той се плъзна назад на леки крака, също толкова пъргав, колкото и първия път, когато се беше изправила срещу него. Знаеше, че е по-добре да не се опитва да го измами по начина, по който го беше направила по време на последния им двубой, а и нямаше време, не и при положение, че Грозното я нападна в гръб. Тя замахна, за да отблъсне Ратлър, след което се измъкна под хватката. Измъкна се изпод него и бързо се отдръпна от тях.
Очите ѝ за миг се отклониха от противниците ѝ, но тя не виждаше отвъд стената от демони, за да разбере какво правят приятелите ѝ – и дали може да разчита на тяхната помощ. Отегчените демони не искаха да прекъсват този нов забавен спектакъл и вероятно щяха да блокират всякакви опити за намеса.
Ратлър се хвърли към нея – твърде бързо. Той хвана китката ѝ и я усука, докато тя не изпусна кинжала си. Тя разряза ръката му с втория си кинжал. Той изрева и се свлече назад. На негово място изведнъж се появи Грозното, което замахна с юмрук към лицето ѝ.
Тя изпусна останалия си кинжал и улови удара с две ръце, като силата зад него я отблъсна два метра назад. Другата му ръка се надигна за нов удар. В същия момент тя изхвърли ръката си. Магическият ѝ взрив го удари в светкавица от синьо и лилаво и го събори от краката му. Тя отскочи назад и се огледа диво за Ратлър.
Той се приземи върху гърба ѝ.
Коленете ѝ се удариха в пода, тъй като тежестта му я изкара от равновесие. Той закачи ръка за гърлото ѝ, задушавайки въздуха ѝ. Тя се хвърли напред, за да го изтласка, но той бе хванал твърде здраво. С едната си ръка го хвана за китката, за да му попречи да смаже дихателната ѝ тръба. Грозното се съвзе и застана пред нея, извисявайки се над нея. Хвана я за косата, като отметна главата ѝ назад, и се втренчи в нея.
– Приключи толкова бързо – подиграваше се той. – Не си толкова издръжлива, нали?
Тя посегна към един от пистолетите си. Ратлър я хвана за китката със свободната си ръка и изкриви ръката ѝ между лопатките. Хващането на ръката му с другата ѝ ръка беше единственото нещо, което му попречи да смаже гърлото ѝ. Белите ѝ дробове крещяха за въздух.
Паниката изгаряше съзнанието ѝ, разбърквайки мислите ѝ. Беше напълно обездвижена. Магия. Трябваше да използва магия, но не знаеше как да го направи, без да я насочва с жестове.
Грозното отдръпна ръката си. Мътночервена магия изпълни дланта му, докато подготвяше заклинание – вероятно нещо, което щеше да нанесе сериозни щети. Кръгът от демони се приближи, черните очи бяха навсякъде, а жестокото очакване омърсяваше въздуха.
Паниката ѝ се разрази бурно в главата ѝ, а след това емоциите ѝ замряха. Обхвана я спокойно спокойствие, което изтласка умопомрачителния страх.
Грозното се поколеба, ръката му увисна във въздуха, докато смутено се взираше в лицето ѝ.
Тя призова магията си. Другия беше извил ръката си зад нея, затова тя щракна с пръсти по корема му. Изблик на сила го удари в корема и го откъсна от нея.
Грозният хвърли заклинанието си към нея. Тя вдигна и двете си ръце и между тях изскочи синьо-лилавият ѝ щит. Заклинанието му се разпадна върху нея. Тя разтвори щита и изхвърли ръка. Към него се устреми синьо-синкав взрив от лилава магия. Той хвърли собствения си щит. Нейната магия го удари и щитът му изчезна в изблик на оранжева светлина. Той бе изхвърлен от краката си и се приземи на три метра по гръб.
Пайпър стоеше сама в центъра на кръга. Инстинктът ѝ прошепна и тя се обърна, когато Ратлър се хвърли към нея, а блещукащи светлинки обгърнаха тялото му, докато той изпускаше блясъка си. Тя вдигна ръце, за да се предпази, но в същия момент и трите най-близки демона се хвърлиха към нея, черните им очи и жажда за кръв изкривиха лицата им.
Тя нямаше избор. Щеше да се наложи да използва „Сахар“.
Когато вниманието ѝ се насочи към студената тежест, притисната към вътрешната ѝ китка, над нея проблесна движение.
От гредите се спусна фигура. Той падна на пода в приклекнал вид до нея и от него изригна огромна ударна вълна от сила. Черни вълни се изстреляха навън и заляха всички демони в радиус от тридесет фута. Тя беше единствената незасегната.
Киев се издигна в цял ръст и огледа околните демони с леденосини очи. С черната обвивка, скриваща долната половина на лицето му, възрастта му трудно можеше да се прецени, а с начина, по който държеше небрежно едната си ръка на височината на раменете, а по пръстите му танцуваха зловещи черни пламъци, никой сякаш не искаше да се вгледа по-отблизо. Нито един от повалените демони не помръдна, включително Грозното и Дрънкалото, а очите им бяха отвърнати покорно. Тя не мислеше, че знаят какво представлява, но така или иначе не искаха да го предизвикат.
Състоянието ѝ на вътрешно спокойствие не бе нарушено от внезапната му атака, тя погледна към Киев.
– Имах нещата под контрол – каза тя хладнокръвно.
– Засега – отвърна той, а дълбокият му, звучащ като на възрастен човек глас подсилваше илюзията за възрастта му. – Но щом убиеш един от тях, щеше да стане много по-зле.
– Техен проблем, не мой.
Той повдигна вежда.
– Малко си кръвожадна, нали?
Тя сви рамене и се обърна от нападателите си, за да сканира тълпата за Лекса, Киндра и останалите. Като забеляза червената коса на Киндра, тя направи крачка към тях.
– Пайпър? – Промълви Киев.
– Какво?
– В случай че не знаеш, очите ти са черни.
Изненадата я връхлетя и спокойствието се спука като балон. Болките и страданията от битката ѝ нахлуха заедно със затихващия страх.
– А, ето ти го – каза той. – Отново си зелена.
Тя прочисти гърлото си.
– Е, благодаря.
– Няма проблем.
С един последен поглед той се стопи в тълпата и бързо изчезна към задната зала. Пайпър се насочи към останалите, а демоните с готовност се отдалечаваха от пътя ѝ. Стажантите я гледаха, а по лицата им се изписваше шок.
Лекса я прегледа бързо.
– Добре ли си?
– Добре съм – каза тя, като звучеше прекалено спокойно дори за собствените си уши. – А ти?
– Добре. – Очите на Лекса се свиха. – За какво ставаше дума?
– А… стара обида.
Ранди се прокашля силно и фалшиво. Той, Джером и Лий продължаваха да я гледат, а нотките на подозрителност бяха още по-силни. Мелони просто изглеждаше притеснена.
– Къде е чичо Колдър? – Попита Пайпър бързо, оглеждайки се наоколо.
Преди Лекса да успее да отговори, точно зад нея се чу друг глас.
– Защо, здравей, Пайпър. Колко е приятно да те видя отново.
Пайпър изсумтя, после неохотно се обърна. Лилит стоеше с няколко едрогабаритни охранители зад гърба си, а яркочервените ѝ устни бяха извити в усмивка, която не беше ни най-малко приятелска. Беше облечена консервативно в тъмни прилепнали дънки и блуза, но красотата ѝ се излъчваше навън като светлина от слънце. Бледата ѝ руса коса беше сплетена на сложна плитка, която падаше почти долу на гърба ѝ. Приличаше на сладка, млада студентка, но очите ѝ бяха по-студени от лед. Чичо Колдър стоеше до сукуба.
– Лилит – предпазливо каза Пайпър.
– Това е тя – прошепна гръмко Ранди. – Пайпър официално познава всеки демон в града. Какво, по дяволите?
Пайпър и Лилит го игнорираха, като се гледаха една друга. Пайпър наистина се надяваше да се измъкне от клуба, без да се сблъска със сукуба. Лилит едва ли щеше да пренебрегне недовършената работа между тях, не и при липсата на безценния ѝ медальон.
– Имаме проблем – каза Колдър, преди Лилит да успее да каже нещо друго на Пайпър. – Три отряда гайци се приближават към това място от север. Те проверяват всички по-големи сгради, което предполага, че някой им е дал сигнал за Стикс.
– Въпреки че изглежда не знаят точното ни местоположение – каза Лилит – въпрос на време е да ни открият. И когато го направят, ще унищожат всичко.
Гайците безразборно бяха изгорили всяка сграда, за която бяха решили, че е твърде силно свързана с демони. Стикс със сигурност щеше да провери всичките им изисквания.
– Консул Колдър – каза Лий. – Няма ли достатъчно демони тук, за да защитят сградата?
– О, да – каза Лилит язвително. – И те също толкова сигурно ще унищожат бизнеса ми, колкото и ако изобщо не го бяхме защитавали.
Той се стресна от тона ѝ, наполовина смутен, наполовина ударен от красотата ѝ.
– Тогава битката не може да се случи тук – намеси се Пайпър. Тя направи жест към бездействащата тълпа от демони. – Кажи им да излязат навън и да се срещнат с гайците, ако искат да защитят скривалището си.
Лилит я погледна с тесни очи.
– А ако нямат интерес да защитават клуба?
– Тогава ги изпрати по пътя им – отвърна тя. – Иначе за какво ти е да се мотаят тук?
Лилит отвори уста, после я затвори.
– Хм. Идеята ти може и да е основателна, но един от гайските отряди е твърде близо. Трябва да поговоря с демоните тук, да отделя желаещите и да ги инструктирам къде да отидат. Това ще отнеме време.
Пайпър сви челюстта си. Загрижеността на Лилит се ограничаваше до нейния бизнес, но ако гайците стигнеха до Стикс, вероятно щеше да се стигне до кървава баня и от двете страни. Тя погледна към стотиците мелещи се демони и обратно към Лилит.
– Добре – каза тя. – Ти продължавай с този план, а аз ще забавя най-близкия гайски отряд, за да ти спечеля време.
Устните на Лилит се разтвориха от изненада.
– Ти сама срещу десетки гайци и техните оръжия?
– Не съм планирала да ги предизвиквам челно.
– Не мисля, че… – започна Колдър.
– Лилит ще има нужда от помощта ти с демоните, които решат да си тръгнат, вместо да се защитават – каза тя, като пренебрегна гъделичкането на тревогата в корема си. – Именно за това си дошъл тук, нали? Можеш да се погрижиш да си тръгнат бързо и тихо.
Колдър се изправи, а лицето му се втвърди в израз, идентичен с този на баща ѝ.
– Няма да те оставя да отидеш сама…
– Ще отида и аз – каза Киндра весело.
– Ето ти го – каза тя на чичо си. – Няма да съм сама.
Очите на Колдър се върнаха от демона към нея.
– Пайпър…
Тя не искаше да спори пред всички. С жест към чичо си да я последва, тя се насочи към залата, която щеше да я отведе обратно до главния вход. Колдър я последва по петите, а Киндра и Лилит – точно зад него. Пайпър спря по средата на коридора.
Колдър се намръщи сериозно към нея.
– Пайпър, това не е безопасна идея.
– Аз съм най-добрият човек за тази работа – каза тя – а Киндра ще ми помогне.
– Най-добрият човек? – Повтори той, ядосан и недоверчив. – Имаш ли изобщо план?
– Ще имам такъв, докато стигна дотам – застрахова се тя. – Губим време, с което не разполагаме.
– Да – вмъкна се Лилит. – Пайпър е наясно с рисковете, сигурна съм.
Промъквайки се покрай Колдър, сукубата плъзна ръка около раменете на Пайпър и я поведе по-надолу по коридора. Наклонила глава близо до нея, сякаш бяха най-добри приятелки, които си разменят тайни, Лилит я притисна.
– Пайпър – промълви тя. – Избягваш ме, нали? Трябва да ти кажа, че хвърлянето между моя клуб и гайците няма да отмени дълга ти към мен. Къде е моят медальон?
Пайпър се намръщи.
– Той е някъде в дъното на каньона в Асфодел.
Дъхът на Лилит секна.
– Асфодел?
Тя кимна.
Като стисна устни, сукубата безшумно тръгна към вратата и се спря, като пусна ръката си.
– Мислех, че съм се изразила ясно за безценния характер на медальона – каза Лилит. – Но ще трябва да обсъдим размера на дълга ти друг път.
– Ще го очаквам с нетърпение – отвърна тя сухо.
– Гайският отряд е на една миля северно оттук. Не би трябвало да е трудно да ги намериш.
Пайпър положи ръка върху дръжката на меча си.
– Ще направя всичко по силите си, за да ги спра.
Лилит бавно кимна. С един последен поглед тя забърза по коридора, обратно към клуба, профучавайки покрай Киндра и Колдър, които бързо се запътиха да се присъединят към нея.
Пайпър срещна зелените очи на Колдър, които бяха близнаци на нейните. Раменете му се свиха от примирение.
– Бъдете внимателни – каза той грубо.
– Ще внимаваме – обеща тя.
Прегърна го набързо и заедно с Киндра до себе си се отправи по коридора към вратата. Излизайки на топлия нощен въздух, тя устоя на желанието да погледне назад. Въпреки уверените думи, които каза на чичо си, тя не беше сигурна, че това е добра идея, но какви възможности имаше? Разполагаше само с няколко минути, за да забави или отблъсне приближаващите гайци, а ако не успееше, твърде много животи щяха да бъдат загубени – и демони, и гайци. Тя не искаше да има на съвестта си нито един от тях.
Назад към част 5 Напред към част 7
