ГЛАВА 7
Тя не можеше да помръдне. Черните му очи я държаха в плен, прорязвайки кожата ѝ и стигайки до душата ѝ. Лицето му беше толкова болезнено познато, толкова жадувана гледка, че тя трудно можеше да повярва, че пред нея е той.
После мозъкът ѝ се съобрази с реалността и тя най-сетне се ориентира – черни очи. Аш не беше щастлив. Изобщо не беше щастлив. И ако се съдеше по яростта в погледа му, тя беше целта на гнева му.
– А-Аш – заекна тя в знак на поздрав.
Ледените му очи я задържаха още миг, след което тишината бе нарушена от вълчо свистене, което отекна в залата. Шокирана, Пайпър откъсна очи от Аш и видя Киндра, която стоеше сред консулите, а признателният ѝ поглед пробяга по легналия дракониан, преди да намигне смело на Пайпър.
Пайпър примигна бързо и погледна към Аш.
Той хвърли бърз поглед към Киндра, след което прецени групата от мълчаливи консули и чираци. Той свали ботушите си от пейката и се изправи от мястото си. Движението беше толкова елегантно, насилието едва сдържано, плавно и смъртоносно като развъртаща се от гнездото си усойница. Когато той се изправи в цял ръст, тя трябваше да се бори да не отстъпи назад. Понякога забравяше, че той е с глава по-висок от нея. Но пък обикновено не беше толкова заплашителен.
Той сгъна ръце на гърдите си, а късите мечове, окачени покрай бедрата му, леко зазвъняха. Тя видя грубо поправения разкъс на черната му бронирана жилетка, където кинжалът на грифона го беше пронизал точно над сърцето, на сантиметър от това да отнеме живота му.
Тя облиза устни, когато погледът му отново се върна към нея, изискващ, агресивен. Той изчака.
– Хм – прошепна тя. Погледна през рамо. Колдър и Куин стояха точно зад нея. Останалите чакаха точно отвъд, а погледите им бяха тревожни и изгарящи от интерес – с изключение на Киндра, която изглеждаше изключително забавна. За Пайпър и Аш се носеха много странни слухове и тя подозираше, че консулите и чираците са чували повечето от тях.
– Кажи му да си върви – каза Куин, гласът му беше груб.
– Трябва да поговоря с него – каза тя.
– Да говориш? – Като се промъкна между Куин и Колдър, Лекса се наведе към Пайпър и понижи гласа си. – Този демон е твърде засенчен, за да говори. Той е готов да убива.
– Той няма да ме убие – каза Пайпър, като едва успя да не извърне очи.
Лекса я погледна недоверчиво.
– Ако искаш да говориш с него – каза Колдър – давай.
– Е, насаме? – Каза тя.
– Няма да те оставим насаме със засенчен демон.
Тя разбра, че това, което той наистина е имал предвид, е с този засенчен демон.
– Виж. – Тя рязко се отдалечи от тях и се обърна, като постави гърба си към Аш. Сърцето ѝ се разтуптя. Знаеше, че Аш няма да я убие, но това не означаваше, че не се страхува от неговия нрав. Направи всичко възможно да не показва нервите си. – Мога да се справя с това. И така, бихте ли имали нещо против…?
– Да, ще имаме нещо против – изпъшка Лекса. – Няма да ти позволим да…
– Уф, сериозно ли? – Възкликна тя, като едва успя да не загуби напълно самообладание. Емоциите бушуваха, заплашвайки да излязат извън контрол, и се смесваха с нарастващото изтощение от лечението. Повече от всичко искаше да се обърне и да се хвърли към Аш, да усети ръцете му около себе си. Разбира се, при сегашното му настроение по-скоро щеше да усети ръцете му около гърлото си.
Пое си дълбоко дъх и го изпусна.
– Тъй като явно няма да ни бъде позволено да проведем личен разговор тук, просто ще си тръгнем.
– Пайпър… – строго започна Колдър.
Тя се обърна. Сърцето ѝ се разтуптя в галоп, когато очите ѝ срещнаха черния поглед на Аш. Изражението му беше невъзможно за разгадаване. Тя наклони глава към вратата и той веднага излезе между пейките. Тя мина покрай баща си, чичо си и останалите, а Аш я последва. Докато минаваше покрай тях, Киндра я простреля с лукава усмивка и ѝ подаде двоен палец и още едно намигване.
Пайпър поведе Аш през светилището и излезе през вратата на предните стъпала. Едва стигнаха до тротоара пред църквата, вратата отново се отвори. Куин, Колдър и Лекса излязоха на стълбището. Хвърляйки им отвратителен поглед през рамо, тя тръгна по тротоара. Те не я последваха. Когато тя и Аш се оказаха удобно извън обсега на слуха им – но за съжаление все още в полезрението им – тя спря до високата тухлена ограда, която ограждаше единия край на тротоара.
Полумесецът проблясваше през клоните на близкото дърво и хвърляше бледа светлина върху лицето му. Очите му все още бяха черни, изражението му – студено. Определено не му беше приятно.
Тя преглътна тежко, когато той отново сгъна ръце, очаквайки я да заговори. Виждайки го здрав и цял – и в съзнание – сърцето ѝ се сви от облекчение, но нямаше представа какво си мисли и колко е ядосан, че го е изоставила.
– Хм – промълви тя. – Радвам се да видя, че си оздравял и…
– Обясни ми. – Единствените думи бяка студени като лед, примесен с гняв, дори ярост. Тя потръпна при звука на гласа му, дълбоките тонове се плъзнаха до костите ѝ.
– Да обясня какво?
– Какво правиш тук. – Изражението му не се промени. Всяка дума беше като проблясък на острие.
Тя отстъпи назад и се блъсна в тухлената ограда.
– Имаш предвид църквата? Баща ми…
– Къде са Сейя и Лире? – Попита той.
– Аз… те са изчезнали. Хиноте не ти ли каза?
– И какво правиш тук?
Рефлекторно тя притисна гърба си към тухлите. Гласът ѝ пресъхна в гърлото и тя диво се зачуди дали той може да използва ефекта си на кошмар, докато е в блясък.
– Ще бъда по-конкретен – изръмжа той и се приближи с половин крачка. Той се извиси над нея. – Защо се мотаеш тук, играейки си на консул, докато Сейя и Лире са изчезнали?
– Аз не бях…
– Когато си тръгнала, докато аз все още бях в безсъзнание, си помислих, че сигурно си отишла да ги търсиш. Защо иначе би си тръгнала? Но после намерих заклинанието си за проследяване на дъното на една река.
Тя се стресна от яда в гласа му.
– Как да те намеря тогава? – Продължи той кисело. – Как да разбера какво се е случило със сестра ми и най-добрия ми приятел? И тримата можеше да сте мъртви, доколкото знам. Така че губя два проклети дни в търсене на теб – само за да те намеря с група отхвърлени консули.
– Търсех… – започна тя.
– Можех да ги търся, докато ти си губиш времето тук – изплю той.
Гневът проряза зашеметеното ѝ безмълвие. Тя се изправи рязко.
– Аз ги търсех! Търсих ги всеки ден, откакто се върнах. Така че не ми казвай, че съм си губила времето, след като не знаеш нищо за това, което съм правила.
– Какво можеш да покажеш за всички тези твои усилия?
– Опитвах се да получа информация! – Гласът ѝ се повиши от ярост. – Не можех просто да вляза в посолството на Ра. Опитах се да намеря начин да вляза, но не е съвсем лесно.
– Потвърди ли, че те са там?
– Открих някои доста категорични признаци, че Ра са замесени, но не знам със сигурност, че са в посолството.
Устните му се изкривиха в подигравка.
Тя изпъна челюстта си.
– Смяташ, че си могъл да се справиш по-добре? Ти дори не беше тук!
– Защото ме остави с онова рюджинско копеле! Той не ми позволи да си тръгна по-рано.
– Не го обиждай! Той ти спаси живота – и после се погрижи да не направиш някоя глупост, като да се впуснеш през лей линията, за да се справиш с половината семейство Ра, докато още се възстановяваш!
– Е, някой трябва да направи нещо. Сейя и Лире са изчезнали от две седмици и при всичките ти „усилия“ дори не знаеш къде…
– Работих по въпроса! – Изкрещя тя. – Мислиш ли, че съм напълно некомпетентна?
– Започва да изглежда така!
– Ти… – започна тя почти с писък, като протегна ръка, за да го посочи.
Това се случи светкавично. Ръката му смачка китката ѝ в хватката си и я блъсна обратно в оградата. Дъхът ѝ секна, докато я притискаше с тялото си, а другата му ръка държеше едната каишка на коженото ѝ горнище, опасно близо до уязвимото ѝ гърло.
Тя замръзна, гневът ѝ изчезна под вълната на страха. Дишането ѝ беше плитко и тихо. Рязкото му издишване разроши косата ѝ, докато се бореше да овладее инстинктите, които тя глупаво беше задействала. Да влезе в пререкание със засенчен, разярен демон, а след това да направи внезапно движение? Какво не беше наред с нея?
Притисната и безпомощна, тя се взираше над рамото му с широко отворени очи, без да може да види лицето му.
– Ако си планирала да ги търсиш – каза той, а бавното му, дрезгаво ръмжене вибрираше от гърдите му в нейните – защо изхвърли заклинанието ми за проследяване?
– Аз… – Тя замълча, несигурна как да отговори, страхувайки се да не каже нещо погрешно.
– Ти не искаше помощта ми – допълни той вместо нея, а гласът му замлъкна.
Тя облиза устните си, колебаейки се.
Той рязко я пусна, отстъпвайки назад. Тя погледна забързано към църквата. Баща ѝ и чичо ѝ вече бяха изминали половината разстояние до нея, но като видяха как Аш я пуска, спряха. Погледът ѝ се върна към Аш.
Очите му срещнаха нейните – най-студените черни очи, които някога беше виждала. Част от нея умря отвътре при този поглед.
Тя отвори уста, за да проговори, но думите не излязоха. Сърцето ѝ се разкъсваше в гърдите. Тя отчаяно се нуждаеше да му каже, че иска неговата помощ – неговата подкрепа, неговата сила – повече от всичко. Искаше го. Но не можеше. Беше взела своето решение и щеше да го спази.
Аш внезапно вдигна поглед. Със забързан звук на крила, които биеха въздуха, Киев се издигна от нищото и се блъсна в Аш, като го отхвърли няколко крачки назад.
– Аш! – Изкрещя момчето, като едва не преобърна Пайпър с крило. Той хвана Аш в мечешка прегръдка и с ръце, и с крила.
– Киево? – Аш се изчерви, а шокът заличи лицето му.
– Не мога да повярвам, че си го направил! – Възкликна Киев, като най-накрая се отпусна. Той отново се превъплъти в блясък, а бледите му очи пламнаха. – Не мога да повярвам, че си избягал със Сейя!
По лицето на Аш проблясна усмивка, но тя бързо изчезна.
– Какво правиш тук?
Киев примигна и погледна Пайпър.
– Е, Пайпър не ти е казала?
Леденият гняв на Аш се появи отново по-бързо от мълния и той се обърна към нея.
– Какво не ми каза Пайпър?
– Аз… – започна Пайпър. – Щях да ти кажа. Киев се забъркал в неприятности, затова Раум ме помоли да доведа Киев при теб. Раум иска да го вземеш в скривалище.
Дълъг момент на мълчание. Киев погледна между тях, като прехвърляше тежестта си от крак на крак.
– Разбирам – каза накрая Аш. – Има ли още нещо, което искаше да ми кажеш?
Тя устоя на желанието да се свие от безпощадните му черни очи и вместо това изправи рамене.
– Току-що разбрах, че в посолството на Ра има таен вход през един склад на изток от основната сграда.
– Нещо друго?
– Не.
Той кимна рязко и се обърна към Киев.
– Някой знае ли, че си изчезнал?
– Засега само Раум, но Самаел скоро ще разбере.
– Къде е Раум сега?
– Някъде в града по някаква задача.
– Добре. Ще извлечем Сейя и Лире, след което ще се махнем оттук, преди Самаел да е чул за вас.
Аш се обърна, като постави гръб на Пайпър, и се отдалечи от нея. Сърцето ѝ скочи в гърлото. Той не се спря. Дори не погледна назад. Формата му затрептя и черните му криле се разпериха. Той скочи в небето, крилата му биеха силно и изчезнаха в нощта.
Киев ѝ хвърли извинителен поглед и ѝ махна с половин усмивка, докато правеше няколко бегови крачки, а тялото му вече блестеше. Крилете му се разпериха широко и той скочи, като се издигна в полет и изчезна почти толкова бързо, колкото и Аш.
Пайпър се взираше в празното нощно небе, а сърцето ѝ туптеше в гърдите. Болеше я. Имаше чувството, че сърцето ѝ се удря на парчета в ребрата ѝ, като с всеки удар се разбиваше малко повече. Тя притисна ръка към гръдната си кост, за да овладее болката, и затвори очи, за да блокира гледката към празното небе.
Аш нямаше да се върне. Той и Киев щяха да спасят Лире и Сейя и заедно щяха да изчезнат завинаги, извън обсега на Самаел. Извън нейния обсег. Тя щеше да продължи без тях, водейки своите собствени битки. Точно това беше решила, че трябва да се случи.
Само че не искаше Аш да я намрази. Пръстите ѝ се вкопчиха в гърдите ѝ, сякаш можеше да спре болезненото биене на сърцето си.
Но какво, ако силата му не беше достатъчна, за да спаси Лире и Сейя? Ами ако той и Киев не бяха достатъчни срещу цялото посолство на Ра? Аш не можеше все още да е възвърнал пълните си сили, особено ако беше прекарал последните два дни в търсене на нея, вместо да се възстановява. Дали изобщо мислеше трезво? Хиноте беше предвидил много дни за оздравяване на Аш. Ако двамата с Киев не можеха да се справят сами, щяха да се нуждаят от магията на Сахар. Тя щеше да им е нужна.
Едно тихо чуруликане прекъсна агонизиращата ѝ замаяност.
Очите ѝ се отвориха, а по миглите ѝ полепнаха незабелязани сълзи. Кацнала на върха на тухлената стена, с наведена на една страна глава, дракона я оценяваше.
– Зви? – Прошепна тя.
Зви отново изсвири. Немигащият ѝ златист поглед беше напрегнат, анализираше Пайпър без следа от обичайната ѝ игривост. След дълъг миг опашката ѝ се размърда на една и съща страна и тя изпусна дълго чуруликане.
– Трябва да си с Аш – промълви тя. – Той има нужда от теб, за да му пазиш гърба.
Зви я погледна още веднъж проницателно и Пайпър се приготви да гледа как малката ѝ приятелка отлита, изчезвайки точно както Аш и Киев, изчезнали завинаги от живота ѝ. Вместо това Зви скочи на земята. Черен огън избухна по тялото ѝ и бързо се разшири, докато пред нея не застана дракон. Зви се обърна, за да покаже страната си на Пайпър, и вдигна крилото си от пътя.
Преглъщайки трудно, Пайпър се приближи до дракона.
– Искаш да дойда с теб?
Зви обърна глава и погледна Пайпър.
Пайпър отново преглътна и се поколеба. Зви искаше Пайпър да отиде с нея при Аш. Тя беше сигурна в това. Но най-накрая беше скъсала връзките, които караха Аш да се хвърля на риск, за да я защити. Ако го последва сега… Но какво ще стане, ако той има нужда от нейната помощ? Ами ако не можеше да спаси Лире и Сейя сам?
Ръцете ѝ трепереха от адреналин, тя хвана гривата на Зви и се изтегли на гърба на дракона. В мига, в който се настани, Зви се хвърли напред и се разтегна в пълен бяг, а крилете ѝ се разпериха широко и забиха силно, издигайки ги във въздуха.
Пайпър погледна надолу, докато Зуи ги издигаше в небето и насочваше полета си към тъмните форми на небостъргачите на хоризонта. Долу, на сенчестия тротоар, Куин, Колдър и Лекса стояха с изпънати назад шии и бели лица на острата светлина, идваща от отворената входна врата на църквата, докато гледаха как драконът се отдалечава в небето.
Назад към част 7 Напред към част 9
