Глава 9
Студена вода се плисна в дясната ѝ страна. Лявата ѝ страна гореше непоносимо, сякаш кожата ѝ беше потопена във врящо масло. Болката я върна в съзнание и тя изстена. Е, не беше мъртва. Болеше я прекалено много, за да е мъртва.
Ужасът набъбна в нея, конкурирайки се с болката. С усилие тя успя да отвори очи. Виждаше само тъмните очертания на камъчетата пред носа си, а бузата ѝ се опираше болезнено в земята. Бавно се надигна на един лакът и се загледа тъпо в тъмната, неподвижна повърхност на езерото, което се простираше далеч от нея. Сърцето ѝ туптеше в гърдите и само болката от изгарянията държеше вътрешните ѝ терзания настрана. Защо не беше умряла? Би предпочела да е мъртва.
Гърлото ѝ се сви, когато страхът я завладя. Сълзите убодоха очите ѝ и се разляха, изгаряйки като киселина по бузите ѝ. Задъхвайки се и преглъщайки ридания, тя се изправи в седнало положение. Все още беше тъмно, а облаците се бяха сгъстили и закриваха по-голямата част от отразената светлина на Перискос. Тъй като дългият здрач на зората все още не беше настъпил, тя не беше в безсъзнание от прекалено дълго време, но колко точно часа, не можеше да предположи.
Ужасът се завъртя в червата ѝ и тя се принуди да погледне към скалистия бряг на езерото.
Драконът беше изчезнал, долината беше пуста. Брегът беше лишен от живот. Там, където беше стоял драконът, беше останала само тъмната, неподвижна сянка на едно паднало тяло. Скръбта я разкъса, по-страшна от всяко изгаряне.
С мъка се изправи на крака. Вече не можеше да се контролира, ридаеше, агонията и мъката я обземаха. Заслепена от сълзите, тя се запъти към неподвижната фигура. Когато стигна до него, тя падна на колене, неспособна да се изправи под тежестта на мъката си.
Аш лежеше с лице надолу на мястото, където драконът го беше оставил, с неловко разперени криле. Рамката на едното крило беше изкривена към земята, счупена на две места. Едва успявайки да диша през сълзите си, тя протегна ръка и затвори треперещата си длан около безжизнените му пръсти.
Сърцето ѝ заби в гърдите.
Кожата му не беше студена в смъртта. Беше топла – не, гореща. Трескаво гореща.
– Аш! – Изпъшка тя. Жив ли е? Той беше жив?
Тя се надигна на колене и се наведе над него, като сдържаше риданията си. Без да чува плача ѝ, се чуваше слабото му, плитко дишане. Ръцете ѝ трепнаха върху него и отчаянието притисна дробовете ѝ. Той беше жив, но ранен. Колко е наранен? Трябваше да го обърне и да го провери. Очите ѝ се насочиха към крилото му. Костите явно бяха счупени, но кожената мембрана не беше разкъсана, слава богу, нараняването на мембраната излагаше драконианеца на риск никога повече да не полети, но костите можеха да се лекуват.
Забравила собствената си болка, тя бързо провери гърба, ръцете, краката и другото му крило за повреди. Не видя други рани, но все пак можеше да има вътрешни наранявания. Разтреперана от стреса, тя внимателно сгъна непострадалото му крило към гърба му и го преобърна на тази страна, като поддържаше пострадалото крило, както можеше. Никога не бе била по-благодарна за силата на демона си, като човек щеше да има проблеми изобщо да премести мъртвото му тегло.
След като го постави по гръб, тя провери торса му за наранявания, но не откри нищо очевидно. Главата му изглеждаше добре – нямаше отоци, синини или порязвания. Но той не отвори очи и не отговори на гласа ѝ. Когато разтвори клепачите му, зениците му бяха отнесени назад в главата. Дишането му беше бързо и повърхностно, а кожата му беше гореща, сякаш имаше силна треска. Болен ли беше? Дали драконът го беше отровил? Или това беше реакция на вътрешните наранявания?
Паниката се завъртя в главата ѝ. Той беше ранен, може би умираше. Бяха сами. Драконът можеше да се върне всеки момент, за да ги довърши. Всичките им запаси – и оръжията – бяха в едно драконово жилище на три четвърти от пътя нагоре по планината.
Тя се изправи на крака и най-накрая погледна надолу към себе си. Панталонът ѝ беше овъглен и наполовина изгорял, но горнището с драконови люспи беше защитило торса ѝ. Яркочервени изгаряния, осеяни с мехури, покриваха ръцете ѝ. Сигурно ги беше сложила пред лицето си, което не беше с мехури – все пак засега. Може би опитът ѝ да се предпази бе притъпил най-лошото или кожата ѝ като полурюджински демон бе донякъде устойчива на огън, защото беше почти сигурна, че огненият взрив от дракона би трябвало да я разтопи до кости. Крайниците и гръбнакът я боляха от многобройните падания, но нямаше счупени кости.
Като отмести болката, тя се завъртя в бавен кръг, опитвайки се да си спомни къде се беше приземила в езерото, след като опашката на дракона я беше ударила. Тя започна да тича по брега, като се движеше тромаво и куцаше. Зви трябваше да е някъде наблизо.
Отне ѝ почти двадесет минути търсене, преди да открие Зви сред купчина камъни близо до брега. Беше се преобразила отново във формата си на драконче, а дребното ѝ тяло беше почти невъзможно да се забележи сред камъните.
Пайпър коленичи до дракончето, а сърцето ѝ застана в гърлото и я задуши. Златните очи на Зви се отвориха и тя издаде мъничко мяукане.
– Здравей, Зви – прошепна Пайпър, а гласът ѝ се пречупи. – Как си, момиче?
Зви отново измърмори, но звукът беше почти нечуваем. Сълзи се стичаха по бузите на Пайпър, докато тя нежно галеше главата на дракончето.
Крилата на Зви не просто бяха счупени. Те бяха осакатени, костите им бяха счупени, а кожената мембрана – разкъсана. Неспособна да задържи ръцете си стабилни, тя леко докосна тялото на Зви, проверявайки за още счупени кости. Зви хленчеше при всяко докосване и Пайпър почти се срина. Тя не можеше да каже колко тежко е ранен драконът. Без да знае какво друго да направи, тя свали горнището си и го сложи на земята, след което помогна на Зви да пропълзи отгоре му. Зви се разплака, когато Пайпър вдигна прашката от земята, въпреки че тя се опита да притисне ранената драконета в материала, без да я блъска.
Без да обръща внимание на студения въздух по голата си кожа, облечена само в гръдна обвивка, тя се върна при Аш и положи Зви до него. Дракончето побутна ръката му с носа си и просто захленчи, но не се размърда.
Пайпър стоеше до тях, а по тялото ѝ преминаваха бавни трепети. Не можеше да ги излекува, нямаше представа как. Не можеше да пътува с тях, нито да ги остави сами. Не можеше да стигне до запасите им. Нямаше как да се свърже с останалите или да изпрати сигнал за бедствие.
Лире и Раум не очакваха Аш и Пайпър да се върнат преди следващото затъмнение – все още далеч. Когато не се появяха, Раум щеше да дойде да ги намери. Той познаваше общия район, към който тя и Аш се бяха насочили. Може би щеше да му отнеме известно време да намери правилната долина, но в крайна сметка щеше да дойде. Всичко, което трябваше да направи, беше да запази Аш и Зви живи дотогава.
Животът им беше в нейните ръце и никога не се беше чувствала по-безпомощна.
***
Пайпър седеше до Аш, държеше ръката му в своята и усилено се опитваше да запази самообладание. Трябваше да остане силна.
Бяха минали часове, откакто беше дошла в съзнание, но не знаеше колко. Все още беше тъмно, дългата нощ в Подземния свят се проточваше и продължаваше. С облаците, които закриваха Перискос, тя дори не можеше да предположи колко нощ е останала от избледняващата форма на планетата. Изтощението я дърпаше, но тя не можеше да заспи. Нямаше да заспи, докато не пристигне помощ. Главата ѝ пулсираше, но това беше нищо в сравнение с агонията във всеки сантиметър от изгорената ѝ кожа. Преди малко се бе преместила обратно в човешката си форма, за да пести магията си, и оттогава увеличаването на нивото на болката я караше да бъде на ръба на сълзите. Понякога ѝ оставаше само да продължи да диша.
Болката беше много по-лесна за понасяне, когато беше заета. Първо бе намерила безопасно място – най-безопасното място предвид обстоятелствата – за да изчака. По липса на по-подходящ термин това беше пещера в подножието на планината под жилището, в което бяха спали. Драконианците също бяха използвали това пространство: вътрешността беше издълбана в прости обори, което подсказваше, че е била конюшня или подслон за някакъв вид опитомено животно.
Преместването на Аш беше предизвикателство. Знаейки колко крехки са драконовите крила и колко трудно се лекуват, тя не искаше да го влачи стотина метра със счупени кости на крилата. Беше проклела недалновидността си, че е оставила екипировката им – и оръжията – на място, което е напълно недостъпно без работещи крила. След кратък размисъл тя навлезе в езерото и се гмурна до дългите нишки водорасли, които се поклащаха успокоително на дъното. Под водата беше сляпа – светлината на Перискос само слабо проникваше през облаците и изобщо не можеше да проникне в дълбините на езерото, но дайроканските ѝ сетива я насочиха. Тя изтръгна няколко растения от калното дъно и ги занесе при Аш. Откъсвайки листата, тя бе оставила здрави, подобни на въжета стъбла, които използва, за да завърже внимателно счупеното му крило за страната му, за да го стабилизира.
След като прибра него и Зви в една от каменните стаички в древната конюшня, тя се върна на плажа, за да събере няколко изхвърлени на брега клонки и няколко по-малки водорасли. Прилагането на шините на крилата на Зви беше ужасно и за двете. Виковете на дракончето от болка бяха разкъсали Пайпър, но тя не можеше да остави крилата на бедното момиче такива, каквито бяха. Сега, когато те бяха вързани за пръчките с няколко широки листа от водорасли, които ги придържаха към тялото ѝ, Зви изглеждаше малко по-удобно.
Пайпър се върна в езерото още няколко пъти, търсейки нещо полезно. В крайна сметка събра няколко пълни ръце с плаващи дървета, улови една риба – слава богу, малка – и се върна в убежището им. Зад една от полустените на колибата, където светлината от входа на пещерата беше частично блокирана, тя разпали малък огън и приготви рибата на него цяла, нямаше да знае как да я филетира, дори и да имаше нож.
Докато рибата се готвеше, тя излезе навън и изтръгна повечето от ниските лози, които растяха по земята на най-близкия хълм. Натъпка част от тях под Аш, както можеше, а останалата част сложи на скалния под като изолация за нея и Зви, след което си върна горната част от дракона, тъй като се нуждаеше от топлина. Това беше всичко, което можеше да направи. Нямаше нито одеяла, нито допълнителни дрехи, а светлината на огъня беше твърде голям риск, за да го поддържа безкрайно.
Така че тя седеше тук, трепереща от болка и студ край въглищата на огъня. Зви спеше непробудно до Аш. Пайпър я беше нахранила с малки парченца варена риба, преди сама да изяде останалото. Тя нямаше представа как да накара Аш да яде, той не можеше да дъвче, докато е в безсъзнание. Тя дори нямаше техните колби с вода, за да се опита да го накара да пие.
Ръката ѝ се стисна около неговата. Кожата му все още беше трескаво гореща, а дишането му – учестено. Той можеше да преживее треска, която би убила човек, но тя все още се страхуваше. Отново го провери за наранявания, но не откри такива. Не знаеше какво му е станало. Не знаеше защо не иска да се събуди.
Само ако можеше да ѝ каже какво не е наред – и какво се е случило. Беше прехвърлила всичко това в съзнанието си, отново и отново. Драконът в сянката на статуята – дали ги е чакал, или неочакваната им поява в изоставения град е предизвикала любопитството му? Беше използвал магия, за да накара нея и Аш да се превърнат в демонични форми. Отначало тя беше объркана от това, както и от всичко останало, преди да разбере, че драконът го е направил, за да улесни комуникацията с тях – или по-скоро с Аш. Бръмчащото налягане на телепатията му се беше променило, след като тя беше във формата на демон, а това трябваше да се случи и с Аш.
Какво му беше казал драконът, за да накара Аш да отговори с отчаян вик „не“? Защо драконът го беше нападнал, притискайки го към земята? Той се съпротивлява. На какво се е съпротивлявал Аш? Да бъде убит?
Разказът на Шона за драконовия крал продължаваше да се промъква обратно в мислите ѝ. Това беше просто история, приказка за произхода. Тя отказваше да повярва, че драконът, който ги бе преследвал и който бе изревал от болка, когато магията ѝ разряза крилото му, е всемогъщо извънземно същество. Но какво, ако в мита се криеше някаква истина? Коби беше споменал версия на приказката, според която великият дракон преследвал драконианците, за да открадне магията им. Затова ли Аш не се събуждаше? Затова ли драконът го беше оставил жив, защото беше получил това, което искаше от него?
Тя се взираше в Аш, опитвайки се да успокои надигащата се паника. Той щеше да се оправи. Щом Раум пристигне, той ще знае какво да прави.
Облегнала се назад на стената на бокса, тя откъсна очи от Аш и поднови наблюдението си върху отвора на конюшнята. Слабата светлина през облаците се бе прояснила, което ѝ подсказваше, че нощта е наполовина свършила – Перискос беше най-ярък в полунощ, когато пълното му лице отразяваше светлината на невидимите слънца. Макар че беше малко по-ярка, през последните няколко часа от езерото се бе спуснала гъста мъгла, която затъмняваше всичко на три метра отвъд отвора на пещерата. Нервността се засили в болния ѝ корем.
Времето се проточи до безкрайност, докато тя чакаше, вперила поглед в забуления в мъгла вход и настроила ушите си към звука от дишането на Аш. Тя броеше всеки дъх, анализирайки промените в ритъма му. В лагера Раум и Лире още нямаше да подозират, че нещо се е объркало. Щом разберяха, че Аш и Пайпър закъсняват, колко време щяха да чакат, преди да започнат да ги търсят? Тя не мислеше, че ще дойде веднага, Раум имаше твърде голямо доверие в способността на Аш да се справи с почти всяка ситуация. Вероятно щеше да изчака твърде дълго, мислейки, че Аш просто е закъснял с графика.
Докато минутите се проточваха, уморените ѝ мисли се лутаха. Какво правеше баща ѝ в момента? Беше ли се възстановил от отравянето си? Съжаляваше ли за това, което беше направил, докато беше под въздействието му? А чичо Колдър – дали се притесняваше за нея? Беше я насърчил да отиде при майка си и след това в щаба на гайците, но тя не се беше върнала. Вероятно се е страхувал, че е мъртва. Искаше ѝ се да му предаде съобщение.
От друга страна, ако по магически начин придобиеше способността да изпраща съобщения, щеше да изпрати едно на Раум, за да дойде да ги спаси.
Мислите се въртяха в главата ѝ, смесвайки се със страх и ужас. Ами ако Аш умре? Щеше да е по нейна вина – тя го беше довела тук. Ако той умре, тогава тя не искаше да бъде намерена. Не искаше да продължава. Беше глупаво и мелодраматично да желае смъртта си само защото мъжът, когото обичаше, беше умрял, но мисълта, че ще продължи без него, с неговата смърт на раменете и съвестта си, беше твърде тежка, за да я понесе. Сърцето ѝ се сви от мъка, когато си спомни за блаженото си задоволство на балкона, когато стоеше с ръцете му около нея, точно преди драконът да разкрие присъствието си.
Зви издаде малък звук, тихо, но сурово чуруликане, което изтръгна Пайпър от мислите ѝ. Дракончето гледаше към входа на пещерата, макар че от мястото си до Аш тя не можеше да го види. Очите на Пайпър се върнаха към забуления в мъгла вход. Беше се загледала в бялата стена, но мислите ѝ бяха на километри от нея.
Тя се изправи на колене. Дали Зви е чула нещо? Всичко мълчеше, с изключение на бавното капене на водата, която се бе сгъстила върху скалите отвън. Отвъд входа се виждаха само няколко метра земя, преди мъглата да я погълне. Страхът ѝ се усили, докато не се превърна в тежест, която притискаше дробовете ѝ. Дали драконът се беше върнал? Беше поставила Аш и Зви близо до задната част на „конюшнята“, драконът не можеше да побере повече от главата и шията си в отвора, но все пак можеше да ги изпече като месо във фурна с един изблик на този син огън.
Никакво движение, никакъв звук в мъглата. Тя примижа по-силно и сърцето ѝ скочи в гърлото.
Появи се сянка: фигура, която предпазливо се приближаваше към входа на пещерата – фигура с крила.
Сълзите я прободоха в очите, когато облекчението я заля, почти потискайки вълната от страх от ефекта на кошмара. Раум ги беше намерил, сигурно беше подценила колко време е минало. Тя скочи и се затича към входа, докато той се приближаваше, мъчейки се да види през мъглата не по-малко от нея.
Докато се втурваше към него, той я видя в същия момент, в който тя успя да го погледне добре – и тя се свлече на място, докато я обземаше електрически ужас.
Драконианецът, който стоеше на входа на пещерата, не беше Раум.
Той не беше нито един дракониан, когото тя познаваше. Никога преди не го беше виждала. И ако съдеше по черната обвивка, покриваща долната половина на лицето му, и по блестящото острие на оръжието, която беше насочил към гърдите ѝ, той не беше дошъл да ги спасява.
Назад към част 9 Напред към част 11
