Глава 11
Остра болка в ръката ѝ я събуди.
Зви изсвири тихо предупреждение и отново захапа ръката ѝ. Пайпър се изправи, а реалността отново се сгромоляса върху нея. Колко време беше спала? Какво беше пропуснала?
Стъпки по камъка. Погледна нагоре, когато Хедия, Тиран и Ейял спряха пред отвора на сергията. Ужасът се засили в корема ѝ, докато мозъкът ѝ се опитваше да навакса. Погледът ѝ се премести от мрачните очи на Хедия, чието лице отново бе наполовина скрито от тъмната обвивка, към тъмносивия поглед на Тиран.
Тиран се беше върнал. Беше се върнал с драконианеца, който щеше да реши съдбата на нея и Аш.
Тя се отдръпна от тях и се притисна към Аш. Без да се замисля, тя се преобрази в своята демонична форма. Почувствала се малко по-силна, тя овладя страха си и се изправи на крака.
Хедия протегна едно въже.
– Кръстосай ръце на гърдите си.
Каква беше ползата от борбата? Тя не можеше да ги победи. Тя кръстоса ръце на гърдите си, притиснала длани към ключиците си. Хедия влезе в кабинката и уви въжето около китките ѝ, като бързо, но ефикасно завърза ръцете ѝ на място. Въжето пресече гърба ѝ, обездвижвайки изцяло ръцете ѝ. Единственото, което можеше да прави, беше да размахва пръсти.
С ръка върху лакътя на Пайпър Хедия я изведе от кабинката. Тя грабна раницата на Пайпър и я преметна през рамо, преди да издърпа Пайпър по пътеката. Тиран и Ейял вдигнаха Аш, като разделиха тежестта му помежду си, и го изнесоха след Пайпър. Зви изпусна яростно чуруликане, втурна се след двамата мъже и захапа с уста панталона на Тиран. Той спря, явно не желаейки да рита ранен дракон.
Пайпър се отърси от ръката на Хедия и приклекна.
– Хайде, Зви – каза тя уморено.
С последно яростно ръмжене към драконианците Зви куцукаше към Пайпър и болезнено се качи на раменете ѝ. Пайпър отново се изправи. Хедия я хвана за втори път за лакътя и я поведе към входа на пещерата. Извивайки врат, Пайпър с облекчение видя Тиран и Ейял да се грижат за вързаното крило на Аш.
Гледката отвъд пещерата все още бе погълната от мрак, но дългата нощ скоро щеше да свърши. Облаците и мъглата най-накрая се разсеяха. Когато излязоха от пещерата, светлината на Перискос беше достатъчно ярка, за да я накара да примигне. Осветената му лява страна се смаляваше от пълно кълбо и когато достигнеше половин кръг светлина, слънцата щяха да се върнат.
Седем драконианци ги чакаха на скалистия бряг, застанали в полукръг. Петима мъже и две жени. Всички носеха обвивки върху лицата си. Всички със студени, преценяващи очи, забулени в сенки.
Коленете ѝ се подкосиха под напора на Кошмарен ефект от седем непознати драконианци. Хедия я издърпа нагоре, като я подкрепяше наполовина, докато се приближаваха към чакащата група. Пайпър се задъхваше, опитвайки се да мисли през мъглата на паниката, докато потискаше желанието си да засенчи. Засенчването нямаше да помогне.
Те спряха пред полукръга от мъже и жени. Когато Хедия пусна раницата на земята до тях, новите драконианци разгледаха люспите и дайрокана на Пайпър с неразбиращи изражения. Ейял и Тиран внимателно положиха Аш на гърба му до Пайпър и се отдалечиха. Аш не помръдна, все така дълбоко в безсъзнание, както и преди. Зви наполовина се плъзна, наполовина скочи от рамото на Пайпър, като изкрещя, когато се удари в земята, и се покатери върху гърдите на господаря си, оголвайки зъби към най-близките демони.
Шестима от новите драконианци приличаха на воини, облечени в подобни дрехи и екипировка като на Хедия, Ейял и Тиран. Една от жените обаче не носеше никакви оръжия. Тя се приближи до Аш и го погледна отвисоко. След дълъг миг на разглеждане тя заговори.
– Права си, Хедия – каза тя с хладен, гладко оформен глас. – Това не е Джесир. Това момче обаче е негов първообраз.
Чакащите драконианци се напрегнаха, сякаш очакваха да падне невидима брадва.
– Как е възможно това? – Попита един от останалите. – Джесир умря бездетен.
– Така и предполагахме – отвърна жената, все още загледана в Аш. – Или се надявахме на това. Така и не намерихме тялото му.
Жената се отдалечи от Аш и спря пред Пайпър. Тиловосините ѝ очи бяха по-твърди от стомана, а от ъглите им се виждаха фини бръчици.
– Кажи ми, момиче, какво знаеш за произхода на този дракониан.
Пайпър вдигна брадичката си.
– Всичко, което знам, е, че баща му е бил заловен от Хадес и принуден да се размножи с драконианка, преди да бъде екзекутиран.
– А как се е казвал баща му? – Попита жената.
– Не знам. Доколкото знам, единственото име, което е дал, е това на сина си.
– И то е?
Пайпър срещна стоманените очи на старата жена и се надяваше, че не прави грешка.
– Ащарот.
През всички драконианци преминаха вълни – остри вдишвания и тихи звуци на недоверие. Старицата изучаваше Пайпър.
– Значи момчето най-вероятно е единственият жив потомък на Тарот – промърмори тя, сякаш мислеше на глас. – Сходството на чертите надхвърля белезите на Тарота. Познавах добре Джесир и това момче може да е двойник на по-младия му Аз.
– Той е продукт на Хадес – каза един от воините, по-възрастен, ако се съди по грапавия му глас. – Дори да е единственият син на Джесир, той е отгледан като домашен любимец на Самаел. Чувала си историите, Елиада. Драконите на Хадес са чудовища, отгледани и обучени да убиват.
– Аш не е чудовище – отвърна Пайпър.
Елиада вдигна ръка, за да успокои воина, който говореше.
– Хедия, успяхте ли да определите какво е заболяло Ащарот?
– Не – каза Хедия и сложи ръка на хълбока си. – Но когато го прегледах, открих нещо нередно в магията му.
Вниманието на Елиада се насочи от Аш към Хедия.
– Магията му?
– Да… Не знам какво беше, но веднага щом го усетих, той ме нападна с драконов огън, който… стана син.
Един от воините изръмжа нещо неприятно за това, че Аш е нападнал Хедия, но Елиада сякаш не го чу. Тя се взираше в Аш с широко отворени очи. Погледът ѝ се стрелна към планината, където драконът беше разбил един от балконите, после се стрелна към брега, където камъчетата бяха изгорели в черно. Накрая очите ѝ се насочиха към Пайпър, като проследиха изгарянията ѝ.
– Какво ви нападна, момиче? – Поиска старицата.
– Не си спомням…
– Какво те нападна?
Пайпър направи половин крачка назад от яростта на Елиада, преди Хедия да я върне на мястото ѝ.
Елиада се обърна рязко към Хедия.
– Сигурна ли си, че беше огънят на синия дракон? Абсолютно сигурна?
– Аз… да – заекна Хедия, също толкова объркана, колкото и Пайпър. – Определено беше син.
– Аз също го видях – каза Ейял. – Черен огън, който се превърна в син.
Старицата се приближи до Аш и коленичи. Постави ръка на челото му – дали по някакъв начин е разбрала, че е с висока температура? Раменете ѝ се свиха.
– По проклетия късмет на Мойраите – въздъхна тя. – Така че звярът все още ловува.
Пайпър се скова. Звярът? Тя знаеше за дракона?
Елиада се изправи на крака и погледна Аш, а през очите ѝ премина скрита емоция. Съжаление? Тъга? Обърна се и се върна към чакащите воини, преди да заговори.
– Той трябва да умре.
Отначало Пайпър помисли, че е чула погрешно меките думи, после кръвта ѝ се смрази.
– Какво? – Възкликна един от другите воини. – Искаш да го убиеш? Искаш да сложиш край на кръвната линия на Тарот точно тук, със собствените си ръце? Той може да е последният.
– Той трябва да умре. – Елиада се обърна и погледна Аш със стоманени очи, без никакви признаци на съжаление. – Той вероятно ще умре преди изгрев слънце. Ако боговете са милостиви, той ще умре. Но ако не го направи… Трябва да сложим край на живота му сега заради безопасността на всички.
Драконианците си размениха изненадани, неспокойни погледи.
– Смъртта на воина за последния Тарот. Той заслужава това.
Елиада направи жест към стария воин. Той я погледна продължително, след което извади масивния меч, носен в ножницата на гърба му. Тихият звън на стоманата отекна над езерото.
– Не! – Изкрещя Пайпър, отдръпвайки се от Хедия. Тя се спъна неловко с все още вързани на гърдите си ръце. – Не можеш да го направиш!
Хедия сграбчи Пайпър, като я издърпа от легналата форма на Аш.
– Не! – Изкрещя тя, напъвайки се срещу хватката на жената. – Моля те! Той не е твой враг!
– Не изпитвам никаква злоба към него – каза Елиада без емоции. – Това трябва да се направи. Твоята съдба ще определим след това.
Ейял и Тиран хванаха Аш за ръцете и го издърпаха нагоре, докато не падна на колене и не увисна безчувствено в ръцете им. Отвързаното му крило се влачеше по земята. Зви нададе ужасен животински писък и се хвърли към Ейял, но от нищото се появиха още три дракона. Малките същества избутаха и изблъскаха Зви, като я блокираха от господаря ѝ. Убивайки Аш, драконианците обричаха на смърт и Зви.
– Не можеш да го убиеш! – Изкрещя Пайпър. – Какво е направил той, за да заслужи това?
Те я игнорираха. Мъжът с меча се приближи до Аш. Паниката обхвана Пайпър и за миг се превърна в жестока ярост.
Хъркайки като животно, тя отново се измъкна от ръцете на Хедия. Хедия я хвана за въжетата около торса ѝ и я издърпа назад. Двама от останалите шестима дракониански воини се измъкнаха от редицата си и се втурнаха към Пайпър. Единият от тях хвана другата ѝ ръка, а другият – брадичката ѝ. Пръстите му се впиха в бузата ѝ, докато от кожата му по нейната преминаваше магия – заклинание за сън.
В същото време драконианецът с меча спря пред Аш и вдигна оръжието си.
– Клетвата на воина е да защитава народа си и със смъртта си ти изпълняваш тази клетва – заговори мъжът. – Нека духът ти да се носи вечно сред звездите.
Докосна острието до челото си, после го протегна за удар, който щеше да отсече врата на Аш с един замах.
Пайпър призова магията си, като пулсираше с противоречивите сили в тялото си, докато заклинанието на драконианеца се вливаше в нея. Огнена агония я прониза, когато магията ѝ погълна заклинанието на демона. След това тя изхвърли силата навън, като я остави да изригне от тялото ѝ във всички посоки.
Магическият взрив отблъсна Хедия и двамата мъже драконианци далеч от нея. Тя се втурна към Аш, а погледът ѝ беше насочен към меча, който вече се движеше и проблясваше към врата му. Ръцете ѝ все още бяха вързани – тя не можеше да направи нито заклинание, нито щит, затова направи единственото, което можеше.
Точно преди мечът да го достигне, тя се хвърли към Аш.
Острието удари първо лявата ѝ ръка и загреба по гърба ѝ, като улови и дясната ѝ ръка. Тежестта ѝ се стовари върху Аш, изтръгвайки го от хватката на Тиран и Ейял. Аш падна по гръб, а Пайпър се размаха неловко върху гърдите му. Тя се задъха, зашеметена от болката. Горнището ѝ от драконови люспи беше предпазило гърба ѝ, но раните по горната част на ръцете ѝ бяха дълбоки. По кожата ѝ се стичаше гореща кръв.
– Идиотка! – Изръмжа палачът. Една ръка я хвана за косата и я издърпа наполовина от Аш.
След това ръце с твърде гореща кожа се сключиха около ръцете ѝ точно над лактите.
Тя погледна надолу в шок. Аш държеше ръцете ѝ, а кръвта ѝ се стичаше по кокалчетата на пръстите му. Очите му бяха отворени, втренчени, стъклени и безизразни – и по-черни от катран.
Натискът върху скалпа ѝ изчезна, когато палачът я освободи. Ноздрите на Аш се разшириха, докато вдишваше, и по някакъв начин очите му станаха още по-черни. Изглеждаше, че не е в пълно съзнание, но нещо го беше събудило – миризмата на кръвта ѝ?
Той освободи горната част на ръцете ѝ и с едно движение седна и я обгърна с ръце, притискайки я защитно към гърдите си. Събра краката си под себе си и се изправи, като я вдигна със себе си. Запъти се назад, като ръцете му бяха задушаващо стегнати, преди да възстанови равновесието си.
Воините ги заобиколиха с извадени оръжия и високо напрежение. Аш не им обърна внимание, докато я притискаше плътно до себе си.
– Какво ти направиха? – Думите излязоха с дрезгаво, гърлено ръмжене, не по-силно от шепот. От дълбоката ярост, която се долавяше във всяка дума, я побиха тръпки по гърба.
Въздухът около него затрепери от изграждащата се магия. Въпреки че я гледаше, разфокусираният му поглед беше на хиляди километри от нея. Силата изсвистя под кожата му, искряща срещу тялото на Пайпър. Тя се задъхваше, борейки се да диша в хватката му. Обикновено той беше толкова внимателен със силата си около нея, че тя се опасяваше, че е само в полусъзнание.
Очите му се вдигнаха, черните му кълба се фокусираха върху другите драконианци зад нея.
– Какво направихте с нея? – Изръмжа той.
Крилете му се разпериха, а връзките от водорасли се скъсаха. Изглежда, не забеляза счупените кости или болката, която отварянето на крилото трябваше да му причини. Зъбите му бяха оголени, от тях лъхаше ярост и сила.
На няколко метра от него кракът на Ейял се подхлъзна на чакъла – мъничко движение и рязко възстановяване.
От Аш избухна черен огън. Огненото торнадо се издигна навън като разширяваща се ударна вълна, а електриковосините пламъци се извиха през абаносовия огън като ленти от северни сияния през нощното небе. Пайпър стискаше Аш, ужасена, но в безопасност в окото на бурята, докато експлозията се устремяваше навън.
Вихрушката от пламъци угасна на двайсетина метра от Аш, но огънят не беше изчезнал напълно. Високи до колене сини и черни пламъци танцуваха по земята, въртейки се в лениви кръгове около него. Същите пламъци се проточиха по последните метри от опашката му и се разляха по крилата му, капейки на земята като горящо масло.
Без да обръща внимание на огъня над и около себе си, Аш наблюдаваше драконите, повалени, но в по-голямата си част невредими от експлозията на силата – те сигурно се бяха предпазили. Пайпър почти не ги забеляза. Тя се взираше в Аш, без да може да отвърне поглед.
Очите му вече не бяха с черни сенки. Вместо това те светеха с яркосиня сила – нямаха бяло, нямаха зеници, а само плътно, светещо синьо. Тъмните рисунки, които се вихреха и навиваха по тялото му там, където люспите преминаваха в кожа, много по-тъмни при него, отколкото при другите драконианци, светеха в синьо със същата сила. Ярките лазурни линии се врязваха в люспите му, излизаха от пукнатините между всяка люспа, сякаш тялото му беше изпълнено със син огън, който се опитваше да изтече навън.
Освобождавайки Пайпър от хватката на едната си ръка, той вдигна ръка. Драконианците трепнаха като един. В долината цареше тишина, освен пращенето на пламъците, които танцуваха около него. Драконианците не помръднаха, твърде шокирани или уплашени, за да действат. Елиада, която не беше воин като останалите, сигурно се забави с щита си, изглеждаше или зашеметена, или в безсъзнание.
Изминаха тридесет секунди, в които никой не смееше дори да диша.
Със силно чаткане три дракона излетяха от мрака и кацнаха на земята пред Аш. Пламъците, пулсиращи навсякъде около него, скочиха по-високо. Синият огън връхлетя върху телата на триото дракони, като се издигаше навън. Лазурните пламъци угаснаха, разкривайки драконовите им форми. Синият огън проблясваше между люспите им в линии по страните на шиите и по гърбовете им. Те изръмжаха срещу другите драконианци.
С Пайпър, все още притисната до гърдите му, Аш пристъпи към раницата им и я преметна през рамо. След това се плъзна по гърба на средния дракон, като издърпа Пайпър със себе си. Зви се затича и сграбчи крака на Пайпър, изкачи се по панталоните ѝ и се качи на гърба ѝ, като се вкопчи във въжетата, които все още придържаха ръцете ѝ към гърдите ѝ.
Драконът разпери криле и скочи във въздуха, а другите двама го последваха с ръмжащи ревове. Придържана здраво в ръцете на Аш, Пайпър притисна буза до рамото му и наблюдаваше как драконите се свиват, докато драконите се издигат. Фигурите долу най-сетне се изправиха на крака, но не показаха признаци, че се готвят да ги преследват. Те просто се взираха в Аш, докато трите дракона се отдалечаваха в нощта.
***
Пайпър държеше очите си затворени, борейки се с нарастващия световъртеж, докато драконите ги носеха през хладната нощ. Само след около двайсет минути – недостатъчно време, за да се отдалечат на безопасно разстояние от драконианците – драконът им премина в плъзгане и свистенето в корема ѝ потвърди, че падат бързо. Минута по-късно драконът се приземи, измина няколко крачки в тръс, преди да спре.
Ръката на Аш се отпусна около нея и тя отвори очи. Зловещото синьо сияние в очите му, в маркировките по кожата му и между люспите му беше изчезнало. Където и да се намираха, светлината на Перискиос не можеше да ги достигне и тя не можеше да го види в тъмнината.
– Аш? – Промълви тя, поклащайки се от лек замайване.
Той преметна крак през дракона и се плъзна на земята, след което ѝ помогна да слезе след него. Щом стъпалата ѝ докоснаха листопадната трева, краката ѝ се разтрепериха слабо. Земята сякаш се люлееше и разместваше под нея. Зви се спусна по гърба на Пайпър, като малкото ѝ тегло почти я преобърна.
Аш уви ръка около кръста ѝ. В дланта му се появи малка светлинка, която светеше. Тя освети лицето му отдолу, хвърляйки резки сенки върху чертите му. Той я хвърли във въздуха, където тя се понесе точно над тях, осветявайки трите дракона, чакащи близо до Аш. Отвъд тях ги заобикаляха черните форми на дърветата, бяха се приземили в гора.
Той плъзна пръстите си под въжето, което свързваше ръцете ѝ, и с искра от магия то се скъса. Той докосна дълбоките рани по гърба на горната част на ръцете ѝ. Тя изтръпна от гадната болка. В нея се вля изтръпваща магия. В раните ѝ се появиха остри болки, последвани от вълна от топлина. После местата изтръпнаха.
– Затворих раните – каза Аш с дрезгав глас. – Ще останат белези, съжалявам. Не съм добър лечител.
Тя го дари с колеблива усмивка.
– Стига да не кървя повече.
Той смъкна раницата от рамото си и я пусна на земята. Тя имаше само миг предупреждение, докато той се поклащаше, след което се свлече. Тя го сграбчи, но беше почти толкова слаба, колкото и той, и в крайна сметка падна до него.
– Аш – издъхна тя и се изтърколи на колене. – Добре ли си?
Той лежеше по гръб, а едната му ръка беше покрила очите му. Светлината му висеше над тях, достатъчно осветена, за да различи чертите му.
– Не знам – прошепна той. – Не знам какво ми направи.
– Кой? – Тя преглътна тежко, спомняйки си странното синьо сияние в очите му. Беше виждала същото синьо сияние да се излъчва от друг чифт очи. – Драконът?
Той кимна. Не беше сигурна дали не беше само слабата светлина, но той изглеждаше по-блед от сняг. Тя сложи ръка на челото му, над ръката му. Кожата му все още беше гореща, но не толкова трескава, колкото преди.
Тя преглътна отново.
– Той каза… драконът каза, че се съпротивляваш.
– Можеше ли да го чуеш? Не бях сигурен дали гласът му не беше само в главата ми.
– Не можах да го чуя до момента, в който те беше хванал. Не знам какво ти е казал.
Той изпусна треперещ дъх. Тя го хвана за ръката, предлагайки му подкрепа без думи, не беше сигурна, че някога го е виждала толкова разтърсен. Трите странни дракони, някак преобразени от синия огън, ги наблюдаваха с любопитство.
– Не си спомням много добре – прошепна той. – Каза, че магията ми го е повикала, че драконовият ми огън е мощен. После каза… каза, че съм дете на дракони и му дължа магията си. Той ми заповяда да се подчиня на волята му.
Тя си спомни как Аш крещи „не“ на дракона при първата им среща – първият му отказ да се подчини?
– Какво се случи, когато той те притисна към земята?
Аш потрепери под ръката ѝ.
– Той… той някак си вля магията си в мен и едновременно с това издърпа моята. През цялото време се опитваше да доминира над съзнанието ми с телепатията си, да ме принуди да се подчиня и да спра да му се съпротивлявам. Не знам какво щеше да се случи, ако го бях направил. Той искаше да ме контролира, но не разбирам защо.
Пайпър стисна устни, докато преодоляваше поредната вълна на слаб световъртеж. Беше загубила твърде много кръв. Тя засъхваше по ръцете ѝ и караше кожата ѝ да се чувства студена и стегната.
– Ами, той е избрал грешния дракониан – каза тя. – Не си прекарал цял живот в борба със Самаел, за да се поддадеш на първия свръхголям гущер, който поиска да му се подчиниш.
Устните му се изкривиха в призрачна усмивка. Той държеше ръката си над очите си, скривайки ги от погледа на Пайпър – или скривайки я от неговия поглед?
Тя се отпусна да легне до него, помръдвайки, когато изгарянията ѝ докоснаха земята с листата. Тя се протегна и хвана ръката му, като нежно я отдръпна от лицето му. Той обърна глава и я погледна с изтощени очи. Не, не просто изтощени. В погледа му се таеше страх, който засенчваше сивите му ириси.
Точно това не искаше да вижда. Той се страхуваше.
Тя обгърна ръцете му, притискайки го към гърдите си.
– Значи драконът е наложил магията си в теб? – Попита тя нежно. – Това беше синия огън?
– Предполагам – промълви той. – Не си спомням много, след като драконът ме свали на земята. Само топлината… топлината вътре в мен. Мислех, че ще избухна в пламъци.
– Имаше ужасна треска. Не исках да те оставям на брега… Надявам се, че не съм наранила още повече крилото ти, когато те преместих. Не знаех какво да правя, а и цялото ни оборудване беше нагоре в планината …
Мускулите на ръката му се сгърчиха от напрежение.
– Съжалявам, че се наложи да преминеш през това. Бих излекувал изгарянията ти, но не съм…
– Всичко е наред – успокои го тя. – Драконианците ми дадоха някакъв крем за изгарянията, така че те вече не са толкова лоши. Могат да почакат, докато се върнем при останалите. – Тя вдигна глава и се огледа, докато не забеляза Зви, свита от другата страна на Аш. – По-скоро се притеснявам за крилата на Зви.
Челюстта му се напрегна, докато гледаше нагоре.
– Това е лошо. Далеч отвъд лечебните ми умения.
– Съжалявам – прошепна Пайпър. – Накарах я да тръгне с мен след дракона. Ако просто бяхме изчакали…
– Казах на Зви да изчака, но тя пак щеше да дойде да ми помогне с теб или без теб.
Пайпър прехапа устни. Очите ѝ се стрелнаха към трите дракона, които чакаха търпеливо по дърветата.
– Какво да кажем за тях? Те драконите на другите драконианци ли са?
– Не – промълви той, а гласът му стана още по-тих. – Те са диви дракони.
Очите ѝ се присвиха, но той продължаваше да се взира в небето, упорито избягвайки погледа ѝ.
– Но аз мислех, че само свързаните дракони могат да се превръщат в по-големи дракони.
– И аз така мислех, но…
– Но какво?
Той издаде звук на разочарование и най-накрая се обърна да я погледне. Страхът и несигурността помрачиха очите му и състариха лицето му.
– Не знам, Пайпър. Не го разбирам. Все още бях наполовина в съня на треската, когато се събудих. Просто някак си ги усещах наблизо. И ги повиках, както бих повикал Зви.
Очите му се спуснаха надолу към ръцете ѝ, където мечът на драконианеца я беше порязал, после се върнаха към лицето ѝ.
– Какво се случи?
Притеснението се плъзна през нея при спомена за странната реакция на Елиада и присъдата, че трябва да умре.
– Опитаха се да те екзекутират. Мисля, че заради това, което драконът ти направи. – Очите ѝ се стрелнаха към небето. Спомняйки си студената решителност на Елиада, тя не се съмняваше, че жената отново ще тръгне след Аш. – Може да опитат отново. Трябва да се махнем оттук, но… ти и Зви не можете да летите, а Раум няма да ни потърси най-рано до следващото затъмнение.
Той затвори очи, а по лицето му се изписа изтощение. След това въздъхна и бавно седна. Тя се изправи заедно с него, като се поклащаше на краката си, докато той се обръщаше към чакащите дракони. Той посегна към най-близкия и потърка муцуната му. Той изръмжа приятелски.
– Те ще ни отведат обратно в лагера – каза той.
– Те… те ще го направят?
Той се наведе и отвори раницата им, ровейки в нея. Когато се изправи, държеше в ръцете си намотка от въже.
Тя го погледна предпазливо.
– За какво е това?
Той отново въздъхна, докато измерваше дължината му.
– Не знам за теб, но ако не се завържа на място за пътуването, няма да издържа целия път обратно.
През нея премина тръпка, когато осъзна, че трябва да прекара следващите десет часа на летящ дракон, когато вече беше изтощена, слаба и замаяна. Мръщейки се, тя протегна ръце за другия край на въжето.
Назад към част 11 Напред към част 13
