Глава 15
Пайпър сънливо се претърколи, забивайки лице във възглавницата си. Толкова е удобно. Не се беше чувствала толкова удобно от… седмици? Месеци? Изглеждаше като цяла вечност. Възглавницата под бузата ѝ беше копринено мека, а топлите одеяла бяха успокояваща тежест върху нея. Тя вдиша дълбоко, докато постепенно се отърсваше от сънливостта си. Въздухът миришеше на тамян и камък. Познат, но не и мирисът на спалнята ѝ.
Тя отвори очи. На няколко метра от нея слаба синя светлина осветяваше една каменна стена. В нея бяха издълбани детайлни вълни, а гладките линии се преливаха по естествените извивки на камъка.
Това не беше нейната спалня. Мислите ѝ се разпръснаха, в главата ѝ настъпи объркване, преди всичко да се събере в главата ѝ. Вдясно. Домът ѝ беше купчина отломки, разрушен преди седмици. Баща ѝ и чичо ѝ се криеха в Бринфорд, майка ѝ беше мъртва, а Аш беше изгубен от големия дракон, кой знае къде.
Тя притисна лицето си обратно във възглавницата, вдишвайки треперещ дъх. Поне тази стая ѝ беше позната. Последния път, когато беше в Надземния свят, беше прекарала пет дни в града на Рюджин, като всяка нощ спеше в тази стая. Не беше нужно да отваря очи, за да знае, че резбата на вълни обикаляше цялата кръгла стая, че в тавана бяха вградени кристали с големина на юмрук и бяха закърмени да светят меко, и че тежките текстилни завеси щяха да бъдат спуснати през вратата на няколко метра от пръстите ѝ.
Болката вибрираше в нея, режеща мъка, която не можеше да овладее. Събуждаше се с мисълта, че си е у дома… само за да си спомни, че домът ѝ отдавна го няма. Само за да си спомни за смъртта на майка си, за прекратяването на връзката им, когато тя едва бе започнала да се лекува. Седмици в подземния свят, чувствайки се не на място и изгубена, а след това Аш …
Тя захапа възглавницата, за да потисне надигащия се в гърлото ѝ вой на мъка. Аш, изчезнал. Пустият му, светещ син поглед. Безжизненото му лице, лишено от емоции, от душа. Драконът му я беше откраднал, а после звярът го беше отнесъл далеч от нея, където тя не можеше да го спаси. Това беше нейна вина. Никога не трябваше да го води в този проклет изоставен град.
В уединението на стаята тя плачеше във възглавницата, раменете ѝ трепереха, а гърдите ѝ се издигаха. Плака, докато нямаше повече сълзи, след което се избута в седнало положение с кръстосани крака. Издухвайки последните сълзи, тя притисна ръка към болния си стомах. Беше толкова гладна. Стомахът ѝ се свиваше, сякаш не беше яла от дни. Колко време беше спала? Опита се да си спомни как пристигна в града, но беше пълна празнота. Помнеше как вървеше по пътеката покрай каньона и говореше с Лире. После… нищо. Но тя трябва да е завела Лире в града, нали? Той не би могъл да влезе без нея.
Като се отърси от одеялата, тя се изправи на крака, изненадана от слабостта в краката си. О, човече, беше гладна. Абсолютно гладна. И жадна също. Сигурно беше спала цял ден, докато се възстановяваше от изтощението си. Дали и Лире все още спеше? Той не беше толкова уморен като нея.
Поклащайки се към завесата, тя я бутна настрани и излезе в широк коридор, осеян с врати – други стаи за гости. Тя се запъти по коридора, като прокара ръце по дрехите си. Тъмните ѝ драконовски дрехи бяха заменени с нова сребриста горна част с халтери, бронежилетки и прилепнали панталони от същия материал. Кръстосани кожени връзки минаваха отстрани на всеки крак, а краищата им, украсени с каменни мъниста, се люлееха на бедрата ѝ, като тихо щракаха. Каменният под беше студен под босите ѝ крака, но тя не беше видяла ботушите си в стаята.
Тя излезе от коридора и влезе в главната пещера. Бавно движещ се клон на реката течеше през центъра на плоското каменно пространство. Високо горе от неравния таван висяха сталагмити, изпъстрени с прозрачен и цветен камък. Слънчевата светлина от невидимото небе се пречупваше през жилките, разпръсквайки дъги от светлина из пространството. По стените на пещерата се извиваха врати, пътеки, мостове и коридори, които водеха към други части на подземния град.
На другия край на равното плато се беше събрала група от рюджини. Те бяха коленичили върху камъка, без да се притесняват от твърдата скала под излющените им колене. Дългите им до кръста коси в различни нюанси на зеленото се поклащаха при движението на главите им. Разпръснати наблизо, половин дузина водни дракони се излежаваха край водата, а сребристите им люспи блестяха като перли. В центъра на малкия кръг от рюджини се открояваше една бледо руса глава, която контрастираше с него.
Когато Пайпър тръгна по платото, Лире вдигна ръце, в които се бе сгушило нещо невидимо. В дланите му заискри златна светлина, после избухна навън като малка експлозия на фойерверк. Искри от кехлибарена светлина се завихриха над главите им в произволни шарки, след което се сляха в златни врабчета, съставени от хиляди малки светлинки. Врабчетата се залюляха и се стрелнаха сред рюджините, а от публиката му се разнесе възторжен смях – много женски смях. Разбира се.
Лире я погледна с усмивка, когато спря точно отвъд кръга. Трептящите му златни врабчета избледняха.
– Добро утро, спяща красавице – каза той весело.
Рюджините се изправиха грациозно на крака в зловещ унисон. Всяка млада дама предложи на Пайпър нежна прегръдка и мек поздрав, преди да се измъкне. С всяка прегръдка Пайпър усещаше топлината и гостоприемството, излъчвани от тях. Тя не знаеше почти нищо за телепатията на рюджините, но я учудваше как може да усеща емоциите им по този начин.
Тя ги наблюдаваше как си тръгват, а стъпките им течаха като вода. Слънчевата светлина преливаше по сините и зелените им люспи и бледата им кожа, а дайроканът им се носеше зад тях заедно с дългите опашки, които завършваха с хоризонтални перки.
Лире се изправи на крака и отметна панталоните си. Беше облечен в мъжкия вариант на нейния костюм – и изглеждаше добре. Очите ѝ се спуснаха по него, като разгледаха прилепналата риза без ръкави, високите до лактите предпазители и подобните панталони. Тя видя, че той е запазил обувките си – здрав чифт кожени ботуши.
Върна погледа си към лицето му и забеляза розовата линия на заздравяваща кожа, която минаваше от носа през едната му скула. Тя се намръщи.
– Какво се е случило с лицето ти?
Той потупа бузата си точно под разреза.
– Само драскотина, но Ацуми я лекува поетапно, за да е сигурно. Тя каза, че би било срамно да се нарани лице, което е толкова красиво като моето.
Пайпър се ухили забавно, но не можа да промени намръщената си физиономия.
– Какво се е случило? Не си спомням…
Усмивката му избледня.
– Чудех се колко ли ще си спомниш.
Нервността накара празния ѝ стомах да се свие.
– Лире, просто ми кажи. Плашиш ме.
– Би трябвало да се плашиш – промърмори той.
Пристъпи до ръба на водата и седна на камъка, като ѝ направи жест да седне до него. Тя потъна, стиснала ръце в скута си. Чувството ѝ на страх се засили. Защо не можеше да си спомни пътуването до града?
– Спомняш си, че минаваше през лей линията, нали? – Започна той. Когато тя кимна, той попита: – Спомняш ли си, че ми разказа за Натания?
Веждите ѝ се смръщиха.
– Хм… малко? Наистина се притесняваше, че Натания може да ми обърка главата.
– Да – каза той мрачно. – Спомняш ли си нещо след това?
След като се помъчи да изкара някакъв спомен, тя поклати глава.
– Е, за да съкратя историята, в този момент се оказа, че говоря с Натания, а не с теб.
Стомахът ѝ се сви два пъти по-силно.
– К-какво?
– Тя превзе тялото ти. – Златните му очи се впиха в нейните. – Ти беше напълно изчезнала. Тя ми каза, че е планирала да го направи. Както се изрази тя, имала е напълно добър собствен разум, но не и тяло.
Пайпър го гледаше, а устата ѝ висеше отворена. Беше глупаво да се чувства предадена – не че някога е вярвала на Натания, но все пак бе почувствала някакво родство с жената и дори бе съпричастна към страданията ѝ.
– Какво стана? – Прошепна тя.
– Ами, с Натания имахме интересен разговор. Тя също така се опита да ме убие. – Той направи жест към бузата си. – Но тя обича да говори твърде много и ми даде възможност да използвам афродезия върху нея.
– Знам, че обича да говори, но защо афродезия? – В главата ѝ изникна ужасяваща мисъл. – Чакай, ти не… не с…
Той изхърка и махна с ръка, сякаш отхвърляше предложението.
– Не по този начин.
Вярно, разбира се. Извън блясъка Лире беше толкова великолепен и съблазнителен, че можеше да надвие волята на една жена и да я превърне в робиня на желанията си. Това беше опасна сила, която тя само за кратко бе зървала преди.
Той изпусна дълъг дъх.
– Беше близо. Ако беше използвала пълната сила на Сахар от самото начало, нямаше да имам шанс – е, така или иначе, успях да я подчиня, така че се получи.
Тя го погледна с присвити очи, почти сигурна, че премълчава нещо. Просто не знаеше какво. Като го познаваше, вероятно криеше колко близо е бил до това да бъде убит.
Тя преглътна трудно и докосна ръката му.
– Съжалявам. Трябваше да те послушам. Трябваше да върна Сахар веднага.
– Не – каза той и се усмихна вяло. – Най-добре е, че се случи така, както се случи. Трябваше да се случи тук.
– Какво имаш предвид?
Той погледна към синята вода, която се виеше покрай тях, а лицето му изведнъж се изкриви.
– Отнех Сахар и се опитах да те събудя, но… ти все още те нямаше. Не знам какво ти е направила, но сякаш държах празна черупка, а не теб. Хиноте дори не можеше да го обясни. Отне им две седмици, за да те сглобят отново.
– Две седмици?
– Натания е планирала това – планирала го е от дълго време. След като Аш и аз отнехме Сахар от теб в гайското съоръжение, тя сигурно е осъзнала, че се нуждае от по-постоянен начин да те контролира.
– Постоянен начин за… Тя ме контролира?
Топлата му ръка се сключи около нейната.
– Не знам откъде е започнала нейната намеса или контрол, но ти не си единствено отговорна за случилото се в онзи обект – каза ѝ той, а гласът му беше нежен и изпълнен със съчувствие. – Знам, че ти не си нападнала мен и Аш. Това беше изцяло дело на Натания. Тя сама ми каза.
– Аз… не… – Тежест сякаш се свали от раменете ѝ. Тя потърка свободната си ръка върху устата си. – Всичко е по моя вина. Трябваше да разбера…
– Как трябваше да се досетиш, че тя може да направи такова нещо? – Той стисна ръката ѝ. – Ние се борехме с теб – и сами не го осъзнавахме. Не поемай върху себе си вината за нейните престъпления, Пайпър.
Тя се съсредоточи върху дишането за минута.
– Значи Хиноте е успял да ме сглоби отново?
– С помощта на около десетина други лечители-рюджини. Ако те нямаха телепатични способности… не мисля, че някой би могъл да те спаси.
Потръпвайки, тя си спомни за всичко, което Натания беше казала или намекнала в разговорите им. Тя се разсмя с горчив смях.
– През цялото време си е играла с мен, нали? Сигурно е започнала да крои планове още след първия ни разговор. Първоначално говореше, че ще ме държи завинаги при себе си за компания, но после промени решението си без никакво обяснение. След това забелязах, че ми е много по-лесно да използвам Сахар. Обзалагам се, че ме улесняваше, за да продължа да използвам Камъка, докато тя измисли как да вземе тялото ми за себе си. Тя иска да получи втори шанс в живота.
– Веднага щом ти върнах Сахар, тя реши, че няма да ти позволи да го пуснеш отново, не и след като изгуби шанса си в гайското съоръжение.
– Тя ме подгони, откакто… – Очите ѝ се разфокусираха, когато си спомни още нещо: Натания коментира как Пайпър не може да контролира кръвта си на демон. Беше се чудила защо сенките са различни, откакто е отишла в Подземния свят – по-малко луда и кръвожадна, но само едно нещо се беше променило: вече нямаше Сахар.
– Мисля, че и тя си играеше с мен, когато засенчвах – прошепна тя. – Цялото това насилие и жажда за кръв… идваше от нея. Защо не го осъзнах? Тя искаше да ме държи колкото се може по-слаба и зависима от Сахар. Всеки път, когато едва не убивах някого, когото не исках, докато засенчвах – тя ми правеше това.
Жаждата за кръв се чувстваше като друг човек в нея, който я подтикваше към насилие, и тя приписваше това усещане на чуждостта на демоничната си кръв. Но през цялото време това беше Натания, това беше единственото обяснение, което отговаряше на новооткрития ѝ контрол над засенчването.
Отвращението се надигна като жлъчка в гърлото ѝ и тя го преглътна, като отново вдигна очи към Лире.
– Никога повече няма да мога да докосна Сахар, нали?
– Не мисля, че трябва да се доближаваш до него.
Изплъзвайки пръстите си от ръцете му, тя притисна длани към лицето си.
– Това продължава да става все по-хубаво и по-хубаво – каза тя с горчивина. – Имаме единственото оръжие, което може да спаси Аш от дракона, и единственият човек, който може да го използва – аз – не може да го докосне никога повече.
Сълзите нажежиха очите ѝ и тя вкопчи дланите на ръцете си.
– Никога няма да можем да спасим Аш, нали? Дори и да успеем да го намерим, нямаме никакъв шанс срещу дракона.
Лире въздъхна и тя заподозря, че той съжалява за неуспеха си да убие Аш, преди драконът да го отнесе – неуспех, причинен от нейната намеса.
Тя отпусна ръце в скута си, взирайки се в тях.
– Сахар е зло творение. Какво са си мислили Ниртарот и Маахес? Да вържат жива душа в парче скала, за да имат неограничена власт… Това е отвратително. Не мисля, че Натания е била злонамерен човек преди, но това, че е била заклещена в този камък в продължение на пет века, я е превърнало в чудовище.
– Погледнах го, докато те лекуваха. – Той проследи малък скален хребет с един пръст, наблюдавайки мястото, без да го вижда. – Искам да кажа, че и преди го гледах, за да видя какво са изплели Маахес и Ниртарот, но този път исках да видя какво ще е нужно, за да разкъсам плетеницата.
Тя го погледна.
– И?
– Не мисля, че това е възможно. – Той вдигна мрачните си златни очи към нейните. – Те бяха гениални тъкачи. Сахар е пълен с ярост и омраза, нали? Цялата тази емоция идва от душата на Натания, а емоцията е гориво за магията. Всички тъкани са свързани с този източник, което ги превръща в един самоподдържащ се цикъл – емоцията подхранва магията, която подхранва заклинанията. И тъй като източникът им е неограничен, самите тъкани са неразрушими. Дори физическият камък е свързан с тях, така че е също толкова неразрушим.
Пайпър преглътна отвращението си.
– Значи са го направили така, че никога да няма край на заточението на Натания?
Той кимна, изглеждайки също толкова отвратен, колкото и тя.
– Изградили тъканите така, че никога да не отслабват с възрастта и да не избледняват. Тъканите се хранят от нея, като я обвързват за вечни времена.
Ноктите ѝ се врязаха в дланите ѝ.
– Ниртарот и Маахес искаха камъкът им да се подхранва от любовта ѝ към тях, а не от вечна омраза.
– Това не се е получило добре за тях – каза Лире, тонът му беше наполовина сух, наполовина горчив.
– Мислиш ли, че са знаели? – Попита тя, като се върна към видението си за двамата древни владетели. – Знаеха ли на какво обричат Натания?
– Може би, а може би не. Понякога изобретателите се съсредоточават твърде много върху това дали могат да създадат нещо, вместо върху това дали трябва да го направят. – Той се изправи на крака и ѝ протегна ръка. – Хайде да отидем да поговорим с Хиноте. През последните няколко дни той изследва великите дракони. Освен това се обзалагам, че ще искаш да хапнеш нещо, а?
Стомахът ѝ издаде силно ръмжене. Тя се намръщи, като прие ръката му и му позволи да я издърпа нагоре.
– Не мисля, че някога през живота си съм била толкова гладна.
Устните му се изкривиха с характерната му полуусмивка на внушаваща злост.
– Винаги съм гладен.
Тя извърна очи и почти се обърна, но се спря. Усмивката му избледня в недоумение, докато тя се взираше в него. После пристъпи напред и го обгърна с ръце, като зарови лице в рамото му. Ръцете му се сключиха около нея, обгръщайки я с пикантния черешов аромат на инкуба.
– Благодаря ти, че остана с мен през всички тези глупости – промълви тя в рамото му, а гласът ѝ трепереше от неизплакани сълзи.
– Не бих пропуснал – каза той, а тонът му беше толкова нежен, че тя едва не се разплака отново.
Тя се измъкна от ръцете на Лире, подсмърчайки и опитвайки се да го скрие.
– Да отидем да видим Хиноте – каза тя в опит да си върне достойнството.
Той се ухили на ужасния ѝ опит да звучи сдържано, хвана я за ръка и я поведе далеч от водата.
***
Първото нещо, което Пайпър направи, когато влезе в стаята, беше да се втурне към Хиноте, за да го прегърне. Той я прегърна нежно, след което се отдръпна. С ръце на раменете ѝ той се вгледа в очите ѝ. Очите му, тъмни и плътни, без забележими зеници или склери, гледаха право през нея.
– Излекувала си се добре.
Бавният му, мек глас звучеше безизразно, но тя вече се беше научила да долавя фините намеци за емоции. Рюджините не бяха външно изразителни, те споделяха емоциите си на много по-дълбоко, по-интимно ниво от тона и изражението на лицето.
– Дължа ти много за… – Тя прекъсна при строгия поглед, който той ѝ хвърли. – Няма ли дългове в семейството?
– Категорично не. Няма да чуя за дълг.
– Да спориш с Хиноте е безполезно – посъветва я Лире. – Той е почти толкова упорит, колкото и Аш.
Рюджинът се усмихна за кратко и Пайпър разбра, че Лире вероятно познава Хиноте поне толкова добре, колкото и тя – а може би дори по-добре. При последното си посещение тя беше прекарала тук само пет дни – пет съзнателни дни, но Лире се беше забавлявал с рюджина от две седмици сам.
– Имам обяд – каза Хиноте без предисловия.
Той ги поведе към ниска маса, заобиколена от възглавници, която беше централната част на стаята. Не беше сигурна дали това е неговият дом, офис или някакво друго пространство, но това беше друга стая, която беше посетила при последния си престой. В стените бяха издълбани кътчета, пълни с подвързани свитъци и тежки пергаментови листове, но тя не можеше да отдели внимание на останалата част от пространството, не и когато на масата седеше широка чиния, отрупана с дървени купички с храна.
Тя падна на възглавниците, сгъна крака и зачака с нетърпение Лире и Хиноте да се настанят удобно. Щом те се настаниха, тя взе малка, издълбана дървена чиния – по-скоро мини дъска за рязане, отколкото посуда за хранене – и се натовари със селекция от нарязани плодове, задушени зеленчуци и риба. Част от рибата беше сготвена, друга част – сурова, но всичко това беше вкусно подправено. Миналия път беше научила, че рюджините – или поне Хиноте в частност – са кулинарни майстори. В тяхната кухня нямаше хляб, юфка или зърнени храни, но тя можеше да ги пропусне. Всичко беше твърде вкусно.
В продължение на няколко минути тя се съсредоточи върху храненето, като напълни малката си чиния няколко пъти, както повеляваше рюджинският етикет – малки чинии, малки порции, много връщане за още. Накрая Хиноте ѝ подаде деликатно издълбана чаша, пълна с кристална вода. Тя преглътна последната си хапка – бяла риба на скара, увита в хрупкави, солени водорасли – и я прие, като бързо изпи цялото количество.
– Невероятно, както винаги, Хиноте – заяви тя, като постави чинията и чашата си на ръба на масата. – Липсваше ми готвенето ти.
– Масата ми е винаги отворена, дете.
Тя се усмихна, а самотната, пречупена болка в гърдите ѝ малко отслабна.
– Лире ми разказа за срещата ти с големия черен дракон от подземния свят и за съдбата на Аш.
Той не предложи думи на утеха или скръб, но тя усещаше съчувствието му, което се излъчваше с всяка дума. Тя преглътна тежко, принуждавайки се да потисне буцата в гърлото си.
– Разказа ли ти за легендата за краля дракон?
– Разказах – каза Лире и се усмихна, докато пъхаше в устата си парче портокалов плод. – Всяка дума.
– Докато ти се лекуваше – каза Хиноте – аз претърсих нашите архиви и истории и събрах каквато можах информация. Онези, които имаха време да отговорят на молбата ми, също изпратиха записи от библиотеките си.
Той се изправи на крака и вдигна почти изяденото блюдо. Лире въздъхна тъжно, докато Хиноте я отнасяше и слагаше в едно кътче до завесената врата. Той извади от друго кътче плетена кошница и я поднесе на масата. Тя беше препълнена с големи и тежки свитъци. Избра един свитък от горната част, внимателно го разгъна и разстла дебелия пергамент върху масата, разкривайки съдържанието му.
Красива картина покриваше цялото пространство на пергамента, нарисувана с изящните мазки на четка. Сребърен дракон се извисяваше над къдравите океански вълни, сякаш току-що бе изскочил от водата, а величествените му перки разпръскваха мъгла в небето. А над сребърния дракон, чиито криле се размахваха през вихрените облаци, летеше черен дракон – много познат дракон.
Лире се наведе над свитъка до нея, а очите му се разшириха. Явно и той още не беше видял това.
– Великите дракони не са обвързани с един-единствен свят. – Хиноте подаде единия край на свитъка на Лире да го придърпа, за да не се откачи, и с пръст проследи линиите на водния дракон, без да докосва боята. – Не знаем дали са избрали родината си, защото са почувствали родство с магията на този свят, или магията на световете, които са избрали, е погълнала същността им вместо тях.
– Тук, в Надземния свят, ние наричаме нашия велик дракон Шинрю . Дали е един или много, не можем да сме сигурни. Въпреки че са минали много дълги хилядолетия, откакто Шинрю се е раздвижила от дълбините, нейното присъствие винаги се усеща в нашите води. – Той вдигна очи от картината към Пайпър. – Ти си усетила докосването на нейната сила. Някога тя се е отзовала на призива ти за помощ.
Сърцето ѝ трепна в гърдите.
– Елементарната сила във водата? – Прошепна тя с недоверие.
– Някои казват, че драконите са майка и баща на всички демони, че сме създадени от тяхната магия. Истината за това не е известна, но аз знам, че те са пазители на своите земи и магията на своя свят.
Пайпър се вгледа в картината.
– Значи Шинрю е пазител? Но защо тогава черният дракон е зъл?
– Не вярвам, че е такъв.
Той сви свитъка и внимателно го постави в кошницата, преди да избере втори. Отвори го и откри друга картина. На тази от водата се издигаше сребрист воден дракон, заобиколен от синя и зелена магия, която се вихреше като невъзможна смесица от огън и вода. Пред дракона стоеше рюджин, също обгърнат от цветна магия.
– Както разказват легендите, Шинрю някога е била всемогъща, богиня на моретата, преди да реши да пожертва по-голямата част от магията си, за да създаде нас… и другите демони от нашия свят, ако се придържате към тази вяра. Тя вече не се нуждаеше от божествената си сила и дойде да дреме под водата, докато ние се грижехме за този свят вместо нея.
– Древните ни истории разказват за мрачни дни, когато врагове, надхвърлящи възможностите ни, ни заплашвали. В тези трудни времена Шинрю се надигнала от дълбините, за да потърси рюджин, с когото да обедини магията си, за да възвърне част от предишната си сила. Заедно те защитаваха нас и нашите земи.
– Уби ли тя няколко рюджини, когато се опита да свърже магията им? – Попита Пайпър, а въпросът ѝ прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше.
– Няма да се учудя, ако някои от тях са загинали – промърмори Хиноте. – Усетила си шепота на нейната сила в тези води, магията ѝ е велика, а телата ни са слаби. Ако Шинрю се появи днес, за всеки рюджин би било чест да бъде избран, дори и да умрем.
– За чест? – Изплю тя, а яростта ѝ се освободи. – Как може това да е чест? Не си видял какво направи онзи дракон с Аш. Той заличи душата му. Превърна го в празна енергийна обвивка, в безжизнен инструмент!
Тъмните очи на Хиноте бяха нежни.
– Мога да говоря само от името на Рюджин и Шинрю. Ако тя те помоли да рискуваш живота си, за да ѝ помогнеш, би ли го направила?
Тя се успокои, спомняйки си нежната, метафизична прегръдка на древното присъствие в реката, готово да ѝ се притече на помощ. Раменете ѝ се свиха.
– Какво става тогава с черния дракон? Защо е такъв?
– Шинрю се смята за дракон-майка – пазител, но и възпитател. Черният дракон би бил патриархът – войнствен пазител. Може би той не притежава грижовната природа на Шинрю, в нашето най-ранно изкуство черните дракони често са изобразявани по-агресивно.
Тя скръсти ръце и се намръщи на картината, като промълви:
– Това е малко сексистко.
– Шинрю все още е много свирепа, Пайпър – каза Хиноте, развеселен.
Тя издиша.
– Драконът е нарисуван от магията на Аш. Очевидно има някаква връзка, но ако се предполага, че големите дракони са пазители, защо Таротите са се страхували от тях в продължение на стотици години?
Хиноте сви свитъка, а мълчанието му беше собствен отговор. Те можеха да предположат, че таротите са се страхували толкова много, защото драконът е убил толкова много от тях, но това не отговаряше на нито един от въпросите им защо звярът е искал да контролира Аш или с каква цел.
– Е, знаем малко повече за драконите – каза тя. – Но не сме по-близо до спасяването на Аш. Знаеш ли дали един дракон може да развърже демон?
– Не знам дали това е възможно, това, което знаем за Шинрю отвъд присъствието ѝ в нашите земи, са древни спомени и писани истории. Последният регистриран случай на съюзяване на Шинрю с рюджин е отпреди повече от три хилядолетия.
Очите ѝ се разшириха за кратко.
– Това е много отдавна.
Той постави свитъка в кошницата.
– В нашите разкази не се говори за някакво желание да се контролира или доминира волята на демона, както описахте с Аш. Телепатията обаче е наше изконно право и голямо умение. Не бих твърдял, че сме по-способни от Шинрю, но може би по природа сме по-добре подготвени да се противопоставим на мощния ѝ ум.
– Драконианците имат някои ограничени способности – намеси се Лире. – Те могат да общуват телепатично със своите дракони.
Хиноте кимна.
– Той също така може да общува в малка степен с корю, което със сигурност ни изненада.
– Корю са водните дракони, които си виждал из града – каза Пайпър на Лире в отговор на обърканото му изражение, след което погледна обратно към Хиноте. – Не знаех, че Аш може да общува с корю.
– В ограничен вид. Той експериментираше малко, докато лечението му все още продължаваше. Не можеше да общува с нас по същия начин. – Хиноте въздъхна. – Не мисля, че той има способността да възвърне самостоятелността си чрез собствените си способности, не и от един велик дракон.
– Ако не можем да прекъснем връзката, има ли начин вместо това да прекъснем телепатичната власт на дракона върху него? Тогава той поне ще може да се бори.
Хиноте сгъна ръце на масата, а тъмните му очи я прецениха сериозно.
– Няма да премълча нищо, Пайпър. Не вярвам, че има сила или магия, която ти, аз или който и да е демон притежаваме, която би могла да освободи Аш от великия дракон, който не иска да го освободи.
Раменете ѝ увиснаха, а отчаянието се сгъсти като миазъм в дробовете ѝ.
– Има само едно същество, което би могло да ти помогне.
Очите ѝ се върнаха към неговите и сърцето ѝ застина.
– Имаш предвид Шинрю?
– Ако я помолиш за напътствие, тя може да ти помогне. Няма да те лъжа, дете, но това е малко вероятно. Тя не се е движила от хиляди години, освен да споделя с нас частици от силата си.
Сърдечният ѝ ритъм се ускори до обнадеждаващ спринт.
– Но мога да опитам.
– Тя може и да не отговори, но ти винаги можеш да попиташ.
Пайпър скочи от мястото си.
– Трябва да опитам. Аз…
Хиноте ѝ направи жест да седне отново. Стягайки спешното си напрежение, тя неохотно потъна обратно.
– Преди да помолиш Шинрю за помощ, трябва да пречистиш тялото и душата си. Ще се изкъпеш в изворите под града, ще си починеш, за да възстановиш силите си, и ще медитираш, за да успокоиш ума и сърцето си. Когато я потърсиш, трябва да бъдеш най-силна и чиста.
Отчаяната надежда и отровният страх от провал се завъртяха в нея.
– Разбирам. Можем ли да започнем сега?
Той се усмихна на нетърпението ѝ.
– Да. Нека да започнем.
Назад към част 15 Напред към част 17
