Глава 2
В непроницаемата тъмнина нямаше как да се отбележи ходът на времето. Нощта се проточи, прекъсвана само от кратките им, редки спирания за почивка. Аш, Раум и момчетата можеха да летят дълго време без почивка, но жените не можеха. Коби вече се затрудняваше, бременността ѝ беше достатъчно напреднала, за да не се натоварва толкова много. Иврия трябваше да носи Яна, която беше твърде уплашена, за да язди дракон с някой друг. Джезел също не разполагаше с много издръжливост. Единствената, която изглеждаше способна да се справи с момчетата, беше мистериозната Махала.
Цялото тяло на Пайпър я болеше от уморена скованост по времето, когато една линия светлина освети дясната страна на Перискос – тънък като бръснач полумесец в черното небе.
Раум започна да се спуска. Зви се плъзна през тъмната забрава, следвайки малката светлина на Раум. Навсякъде около тях се появиха назъбени върхове, когато повече слънчева светлина се плъзна около тъмната форма на Перискос, разкривайки низ от летящи дракони и дракони, чиито крила биеха уморено. Тя се извърна, за да погледне назад към далечната форма на Аш, който пазеше гърбовете им.
Раум се спусна към склона на една стръмна планина, чийто терен явно не беше подходящ за лагер. Когато отвесната скала заличи всичко останало, той се наклони наляво и се плъзна надолу между главния връх и едно по-малко разклонение. От другата страна защитена вдлъбнатина в скалата създаваше голяма празна купа, невидима от всеки ъгъл, освен директно над главата.
Всички се спуснаха в купата и се приземиха със звука на блъскащ се въздух и биещи се крила. Драконите се размърдаха и изръмжаха от облекчение, като сгънаха крилата си в момента, в който пътниците им слязоха. Раиса скочи на земята, а обичайната ѝ енергия намаля, но не изчезна напълно. Пайпър се плъзна по-внимателно, краката ѝ бяха сковани и слаби. Чувстваше изтощение дори във формата си на демон, което означаваше, че е време да превключи обратно и да се презареди. Макар че използването на магията ѝ я изтощаваше, човешкото ѝ тяло не се справяше много добре с изискванията на пътуването с драконов гръб в понякога суровото време на Подземния свят.
Киев, Тева и Аш се приземиха последни. Веднага щом се приземиха, двамата драконианци свалиха раниците от уморения дракон. Тева се превърна обратно във формата си на драконче в мига, в който се освободи от товара си, и скочи на рамото на Киев, увиснала безсилно.
– Не можа ли да намериш нещо по-удобно, Раум? – Попита Коби, оглеждайки скалната купа с мрачно изражение, тъй като яркото слънце разкри колко безплодна е тя. – Скалните легла не са от най-удобните.
– Имахме основателна причина да изберем това място – отговори той. – Елате да видите.
Той се запъти към най-отдалечения край на купа, където скалните стени се издигаха до висок връх и изчезваха в една скала. Веждите се вдигнаха, Пайпър размени поглед с Лире и двамата забързаха след него, а другите драконианци го следваха с любопитство. Краката я боляха, но тя се вмъкна в скалата и откри криволичеща пътека, която се спускаше стръмно между отвесни скали. Задъхана, тя изкачи последната част от наклона и достигна равната земя.
Раум стоеше на няколко крачки от нея и чакаше. Отвъд него голям воден басейн изпускаше бяла пара, която се издигаше на лениви спирали. Водата каскадно се вливаше в басейна през къс водопад, а още десетина шлейфа пара бележеха други горещи басейни по-високо по склона.
– Горещи извори! – Задъха се Сейя. – Раум, как намери това?
– Забелязахме парата, докато разузнавахме маршрута.
– Прощавам ти, Раум – каза великодушно Коби, като се взираше жадно в горещата вода. – Това е много по-добре от меко легло.
Говорейки развълнувано, жените тръгнаха обратно по пътеката, разпределяйки си задачите да организират лагера възможно най-бързо. Пайпър слушаше как гласовете им се отдалечават, докато отиваше до ръба на басейна и коленичеше до влажните камъни. Гореща пара обля лицето ѝ. Миризмата на сяра беше слаба, но достатъчна, за да я предупреди, че това не е питейна вода. Тя потопи пръстите си в нея и затвори очи. Ах, температурата беше перфектна.
– Добре ли си?
Пайпър подскочи от изненада и се огледа, за да види, че Лире я чака.
– Да – каза тя с въздишка. – Просто исках да си почина малко.
Той се запъти към нея и застана до нея.
– Знам какво имаш предвид. Трудно е да си постоянно заобиколен от хора.
Тя кимна и плисна малко от водата, като наблюдаваше вълните.
– Липсва ми домът. Липсва ми консулството. Знам, че то вече не съществува, но някаква част от мен е убедена, че ако просто се върна, ще намеря всичко точно същото като в спомените ми.
Той се вгледа във водата, очите му бяха отдалечени.
– Бездомността е ужасно чувство. Не си представям, че за драконианците е по-лесно. Дори ужасният дом си остава дом, а познатият е успокояващ… – Той сви рамене. – В крайна сметка осъзнаваш, че хората са по-добър дом от мястото.
Тя подръпна замислено края на косата си. Това беше вярно, нали? Предпочиташе да бяга с Аш и Лире, отколкото да е сама в Консулството. Любимите хора предлагаха много повече комфорт, отколкото четири стени и един покрив.
От нищото я прониза скръб. Дъхът ѝ секна, когато мъчителната скръб изпълни дробовете ѝ като задушаваща вода. Тя стисна очи, спомените за майка ѝ от детството ѝ се конкурираха с тези последни мигове, острието на жътваря, кръвта. Очите ѝ горяха, а риданията се бореха да се изтръгнат от гърлото ѝ. Тя преглътна трудно.
Лире докосна рамото ѝ, когато коленичи до нея.
– Не е страшно да плачеш.
Тя ядосано избърса няколко заблудени сълзи.
– Достатъчно съм плакала, не мислиш ли? Плачът няма да промени нищо.
– Скръбта се разраства, ако се пренебрегва – каза ѝ той нежно. – Сълзите са полезни за душата.
Тя поклати глава.
– Кога за последен път плака?
– Аз? – Очите му се присвиха и за секунда тя би се заклела, че в очите му проблясва скръб, остра и режеща като нейната. После се усмихна и сви рамене, но непринуденото му поведение не изглеждаше съвсем искрено. Случайно бе засегнала нерв.
Като загърби мъката си, за да се справи с нея по-късно, тя седна на петите си и отметна глава назад, за да разгледа извисяващия се над нея връх.
– Имам чувството, че сме толкова далеч от цивилизацията – каза тя, насочвайки разговора на по-неутрална почва. – Не мислиш ли, че Аш и Раум прекаляват с разузнаването и другите неща? Как някой би могъл да ни намери тук?
– Това, че ние не знаем къде са лей линиите в тези планини, не означава, че другите хора не знаят – каза той, отпускайки се от смяната на темата. – И другите демони не са единствената грижа. Подземният свят е дом на много същества, които смятат, че плячката с човешки ръст е чудесна храна.
Тя примигна.
– О. Не бях се замисляла за други хищници.
Той стисна рамото ѝ и се изправи на крака.
– Трябва да отидем да помогнем на останалите да се подготвят. Колкото по-скоро подготвим лагера, толкова по-скоро ще можем да изпробваме тези горещи извори.
Тя се изправи, но не се обърна от водата.
– Това ли е? Това ли е животът ни сега? Да се крием в тези планини, да се киснем в горещите извори, докато Земята гори?
– Ти не знаеш, че нещо на Земята гори – отвърна Лире, внезапно строг. – И не, това не е животът ни завинаги. Нищо не е вечно, Пайпър. Нищо не е заложено на камък. Днес, утре, през следващата седмица или дори през следващата година ще помогнем на Аш и Раум да създадат безопасен дом за драконите. След това? Кой знае. Ако не ти харесва тук, можеш да си тръгнеш. Искаме да те защитим, но няма да те държим като затворник.
Тя се изправи пред него, изпускайки дълъг дъх.
– Съжалявам. Звуча неблагодарно, нали? Просто се чувствам толкова безпомощна…
Той се поколеба, през очите му премина забулен поглед.
– Знаеш, че не можем да ти го върнем.
Тя помръдна. Мътни спомени за бяла сила и експлозивни разрушения я преследваха в сънищата ѝ, откакто се беше събудила в Подземния свят. Тя не знаеше кой притежава Сахар – Аш, Лире, Сейя, някой от драконите – и те не ѝ казваха. Освен в случай на извънредна ситуация като края на света, те никога нямаше да ѝ позволят да докосне камъка отново и тя не можеше да ги вини.
В крайна сметка тя измъкна от Лире някои подробности за случилото се. Докато е била под влиянието на Сахар, тя е убила няколко гайци, всички Ра… и се е борила с Аш и Лире, като е направила всичко възможно да убие и двамата. Лире, който работеше от разстояние, се беше измъкнал невредим, но Аш не беше. Тя бе счупила четири от ребрата му и бе прорязала дълбока рана в корема му. Загубил е много кръв за времето, което му е било необходимо, за да я усмири и да се оттегли от гайското съоръжение. Ако Раум не се беше включил в битката, тя можеше да убие Аш. От тази мисъл ѝ стана лошо.
Разбираше опасността на Сахар, че рискът отново да загуби контрол по този начин е твърде голям, но все още се чувстваше така, сякаш е загубила дясната си ръка. Сахар беше нейният коз, непобедима сила, на която можеше да се опре, когато нещата се влошат. Без нея се чувстваше жалко слаба и безпомощна.
Говорейки за слабост, вдлъбнатата болка в главата ѝ я предупреди, че магията ѝ е на привършване. Затвори очи и се концентрира върху човешката си форма. По кожата ѝ преминаха тръпки, а умората ѝ за миг се увеличи четирикратно. Тя се поколеба, преди Лире да я хване за ръката и да я стабилизира.
– Уф – измърмори тя и отвори очи. – Краката ми са като желе.
– Горещите извори ще помогнат за това.
Протегнала ръце над главата си, тя прокара поглед по бляскавата му форма.
– Притеснява ли те това, че оставаш в блясък дори в собствения си свят?
– Свикнал съм с това. Би било безразсъдно да се откажа от блясъка си около толкова много жени без основателна причина. Ако бяха само момчета, ефектът щеше да е достатъчно разреден, за да ми се размине.
Извън блясъка истинската форма на Лире беше толкова поразителна и магнетична, че направо хипнотизираше. Аурата му лесно можеше да надвие волята на една жена и да му даде несправедлива власт над нея. Пайпър не го обвиняваше, че държи тази особена способност в тайна около драконовските жени, половината от които вече бяха наполовина влюбени в него.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Каза ли, че ефектът ще бъде отслабен върху момчетата? Не мислех, че афродезията изобщо влияе на мъжете.
Устните му се изкривиха, а в кехлибарените му очи се появи лукав блясък.
– Е, не действа толкова бързо или добре, но с малко време и усилия мога да хвана всеки. – Той се усмихна на очевидното ѝ съмнение. – Аш също не ми повярва. Аз му го доказах.
Очите ѝ станаха толкова широки, че вероятно се удвоиха по размер.
– Ти… ти какво?
– Каза, че няма как да накарам афродезията си да му подейства – небрежно каза Лире и вдигна ръце в жест, наподобяващ свиване на рамене. – Приех го като предизвикателство.
– Лире! – По бузите ѝ се надигна горещо смущение. – Престани да се заиграваш с мен!
– Не се шегувам – каза той и забавлението му изчезна. – Той не смяташе, че е възможно, затова се уверих, че разбира опасността. – Погледът му се засили. – Никога не приемай, че си имунизиран срещу нещо, и ще бъдеш в много по-голяма безопасност.
Тя кимна бавно. Магията на демоните беше сложна, особено присъщите им кастови способности. Щеше да е добре да запомни да не я подценява. Като изду бузите си, тя погледна Лире и се зачуди дали да не посмее да поиска подробности за урока, който той бе преподал на Аш за инкубусната афродезия.
Виждайки тихия смях, който искреше в очите му, докато я чакаше да попита, тя реши, че не смее.
Назад към част 2 Напред към част 4
