Глава 4
С тихо чуруликане и трептене на криле Зви кацна на парапета на беседката до Пайпър. Тя изръмжа в знак на порицание.
– Здравей, Зви – промърмори Пайпър, като пусна ръката си от издълбаната конструкция.
Ако Зви беше дошла да я намери, то Аш вероятно не беше далеч назад. Какво ли щеше да си помисли той за това място? Вятърът прошепна през беседката, хладен по голата ѝ кожа. Тъй като той вече беше на път, тя можеше и да изчака. Излизайки от беседката и стъпвайки на стълбите, тя потопи пръсти и откри напълно гореща вода. С леко свиване на рамене тя се спусна в басейна. Стъпалата продължаваха под водата до дъното, полирани гладко от отдавнашните майстори.
С тихо учудване тя преплува до другия бряг и откри издълбана в скалата потопена седалка. Седна, сгъна ръце на перваза и подпря брадичка на тях, загледана във фантастичната гледка пред себе си. Вероятно беше първият хемон, който някога е виждал това място, а вероятно и последният.
Докато очите ѝ обхождаха величествените линии на планинските върхове, вниманието ѝ се спря на един далечен връх, който не представляваше нищо повече от сянка на фона на облачното небе. Формата му беше странна, някак неестествена. В нея се прокрадна познато чувство.
Все още седнала на парапета, Зви измърмори раздразнено, после тръгна и изчезна в парата, докато се връщаше надолу по склона. Пайпър примигна след нея. Миг по-късно до нея достигнаха тихи звуци от движение и тя погледна назад към съседната беседка.
От мъглата се появи Аш, преметнал одеялото ѝ през рамо, а очите му обхождаха беседката. Той беше облякъл панталоните си и тя със закъснение осъзна, че няма представа какво е носил – или не е носил – когато се беше сблъскала с него през пролетта. Все пак трябваше да е носил нещо. Беше сигурна, че иначе щеше да забележи.
Когато погледът му се спря върху нея, дъхът ѝ секна. С един поглед той погледна през нея, в нея, до душата ѝ. Сърцето ѝ заби по-бързо.
Гледката отвъд нея отвлече вниманието му. Сенките вътре в беседката го обгърнаха, поглъщайки крилата и опашката му, така че те също изглеждаха почти като сенки. Очите ѝ се стрелнаха към новия му белег и тя прехапа устна. Той пусна одеялото през парапета и влезе в басейна, без да обръща внимание на панталоните си.
– Аш – започна тя, като се опитваше да не гледа белега, тъй като в нея отново се разгоря ужас. – Знам, че не мислиш, че…
Без да каже нито дума, той прекоси басейна до нея. След това пръстите му бяха под брадичката ѝ, накланяйки главата ѝ нагоре, а устата му беше върху нея.
През нея премина топлина и тя си помисли, че може да се разтопи отвътре навън. Ръцете ѝ се сключиха около врата му и тя притисна устата си към неговата. Замислените думи бяха забравени мигновено. Откакто се беше събудила в Подземния свят, не бяха имали истински личен момент заедно – досега.
С едната си ръка той все още държеше брадичката ѝ, притискайки устата ѝ към неговата толкова плътно, че тя едва дишаше, а с другата се плъзна около кръста ѝ и я прибра в гърдите си. Тя издъхна срещу устните му. Той я издърпа нагоре, после се обърна и седна на пейката. Тя разпъна краката му, а целувката им не прекъсна, и притисна ръце към гърдите му, плъзгайки ги по вдлъбнатините и извивките на мускулите му и гладките люспи, които обграждаха стомаха му. Спомените за последния път, когато го бе докоснала по този начин, се върнаха, а стомахът ѝ се преобърна от желание.
После плъзна ръце по-надолу и откри непознатия хребет на новия белег.
Замръзна. Очите му – черни като нощта, гладни и горещи – се вдигнаха към лицето ѝ. Тя се поколеба, разкъсвана от нуждата си от него, но още по-разкъсвана от това, което му беше направила. Ръцете ѝ все още бяха притиснати към белега – напомняне, което не можеше да пренебрегне.
Пръстите му нежно прокараха ръка по бузата ѝ.
– Бих понесъл и по-лошо, за да те спася.
– Не за да ме спасиш – поправи го тя почти шепнешком. – За да ме спреш.
Той поклати глава.
– Не. Беше в хватката на нещо зло. Всичко, което исках да направя, беше да те спася от него. – През очите му премина сянка, призрачен остатък от страх. – Не бях сигурен дали все още си там, или си се изгубила напълно в Сахар.
– Но ти все пак трябваше да ме спреш – промълви тя – иначе можеше да продължа да убивам всички в града.
Онази сянка отново се плъзна през очите му и той отвърна поглед от нея.
– Ако единственият начин да те спра беше да отнема живота ти със собствените си ръце… щях да те оставя да убиеш всички.
Тя изтръпна.
– Но Аш, какво е моят живот в сравнение с цял град невинни хора?
Той сви рамене, поглеждайки през басейна, за да избегне очите ѝ.
Щеше ли да стои и да гледа как тя избива хиляди? Но… може би тя не биваше да се учудва. Честта му беше важна за него, но абсолютната му, безпрекословна лоялност надделяваше над всичко останало – лоялност, която принадлежеше само на малък, избран брой хора: доколкото знаеше, само на нея, Сейя и Лире. Тази лоялност беше причината, поради която беше готов да остави другите драконианци зад себе си, за да спаси Сейя, въпреки че спасяването на всички тях беше по-почтената цел. Лоялността над честта.
Учудваше се, че по някакъв начин е спечелила непоколебимата му лоялност.
Изваждайки ръката си от водата, тя докосна челюстта му, обръщайки очите му обратно към своите. Бавно проследи люспите по горната част на едната му скула и надолу до рисунката във вдлъбнатината на бузата му. Наведе се и допря устни до неговите. Ръцете му се плъзнаха около нея. Затворила очи, тя го целуна отново, вкусвайки го, губейки се в него.
Когато бяха заедно, забравянето на всичко останало беше толкова лесно – къде се намират, опасностите, отговорностите им. Искаше ѝ се да живеят в свят, в който могат да избягат заедно и да оставят всичко зад гърба си, но колкото и да беше приятна фантазия, никой от тях не би желал да го направи. Аш вече веднъж беше оставил драконианците зад гърба си и беше решен да компенсира това, което смяташе за минал грях – или може би това, което Раум смяташе за минал грях на Аш. А тя не беше готова да изостави баща си и чичо си, единственото семейство, което ѝ беше останало, заедно с консулствата и Земята на всичко, което семействата на Хадес и Ра планираха по-нататък.
Но засега единственото, което я интересуваше, бяха ръцете на Аш около нея и устата му върху нейната.
Някъде над тях се разнесе писък. Пайпър подскочи и се освободи от Аш, докато той се извърна, за да погледне зад тях. Друг писък: викът на ловните птици, които беше чула по-рано, само че много по-близо. Тя изпъна врат, но не успя да види нищо през парата.
Аш се изправи и я повлече със себе си.
– Трябва да се върнем надолу.
Разочарованието я притисна, не искаше времето им насаме да свърши толкова скоро.
– Заради една птица?
– Заради една много голяма птица. И се съмнявам, че е само една.
Той я дръпна към беседката.
– Чакай, още нещо. – Тя наклони глава. – Колко е дълъг сезонът на Подземния свят?
Той вдигна вежди на случайно появилата се нова тема.
– Подобно е на земната година. Имаме дълъг топъл сезон и също толкова дълъг студен сезон.
– О. А ти на колко сезона си?
В очите му се появи забавление.
– Защо питаш?
– Говорих с Коби и Махала и стана дума за това.
– А те казаха ли ти, че демоните не записват и не празнуват рождени дни?
– Ами… да, но… – Тя погледна в тези сиви очи, които можеха да видят чак до душата ѝ, и осъзна, че това няма значение. Махала беше права. Възрастта беше число, което имаше значение само за хората. Тя поклати глава. – Няма значение.
Той се усмихна кратко и плъзна ръка около кръста ѝ, като я приближи. Преди да успее да проговори, друг ловен вик прониза тъпанчетата ѝ.
– Хм – каза тя – може би трябва да тръгваме сега.
Двамата забързаха нагоре по стъпалата и влязоха в беседката. Студеният вятър проряза мократа ѝ кожа, докато бързаха да излязат от другата страна и да стигнат до витите стълби, спускащи се по склона.
– Одеялото! – Тя спря, отделяйки се от ръката му. – Забравихме го. Ще го взема.
Очите му проблеснаха към небето и крилете му потрепнаха от напрежение.
– Бързай.
Тя тръгна обратно към беседката, раздразнена от парата, която закриваше пътя ѝ. Препускайки по пода на беседката, тя дръпна одеялото от парапета, не разполагаха с достатъчно запаси, за да могат да изоставят напълно добри одеяла без причина. Докато навиваше одеялото около себе си като кърпа и се обръщаше да си тръгне, малка светкавица от движение привлече вниманието ѝ. Тя погледна назад към басейна с гледка към планините отвъд него. Нещо тъмно се носеше на повърхността на водата. Поглеждайки към празното небе, тя скочи по две стъпала във водата, дълбока до колене, за да погледне по-отблизо.
Беше черно перо. Огромно черно перо, дълго колкото ръката ѝ и два пъти по-дебело. Боже мой, Аш не се беше шегувал за големите птици. Кожата ѝ настръхна от страх и тя се завъртя с намерението да се скрие обратно в беседката.
В прилив на масивни криле нещо я сграбчи и я издигна във въздуха.
Светът се завъртя и парата от изворите се завихри лудо, докато птицата се изстреля обратно в небето, а Пайпър се оказа в капана на хватката ѝ. Одеялото около нея беше заплело смъртоносните, извити нокти, спасявайки я от това, което можеше да бъде незабавна смърт. Очите ѝ проследиха огромната хищна птица със закачен клюн с размерите на главата ѝ, масивни пернати крила и дълга змиевидна опашка с разперени от двете ѝ страни пера.
Вятърът я блъскаше. Склонът на планината вече се намираше на смъртоносно разстояние. Светая светих.
– Аш! – Изкрещя тя.
Хищникът изпищя, сякаш раздразнен, че е все още жива и че е шумен. Ноктите му се вкопчиха в нея, впивайки се в тялото ѝ през одеялото.
– Ау! – Изкрещя тя и трескаво измъкна ръката си от стягата на одеялото. Тя вдигна освободената си ръка, готова да хвърли хубава магия в лицето на птицата. Огледа се наоколо и се напрегна да забележи Аш.
Свистене проряза въздуха. На половината път между нея и скалистия склон Аш полетя след нея, крилете му биеха силно, за да настигне птицата. Достатъчно близо.
Тя призова магията си, като смучещото усещане в главата ѝ я предупреди, че енергията ѝ е на привършване. Игнорирайки го, тя отдръпна ръката си назад и хвърли вихрения син и лилав огън в човката на птицата.
Тя изпищя от болка, но не я пусна.
– По дяволите, птицо! – Изръмжа тя. Не разполагаше с много магия, с която да работи тук! Страхът се стовари в главата ѝ. Тя вдигна ръка и си представи лента от преплетена синя и лилава светлина – заклинание, което за пръв път използва, докато беше в сянка, и оттогава практикуваше с ограничен успех. Отчаяни мерки.
Тя промуши ръката си във въздуха и лентата от магия се откъсна в перфектна дъга, прерязвайки краката и подбедрицата на птицата. Гореща кръв бликна в лицето ѝ. Агоничният вик на грабливата птица едва не спука тъпанчетата ѝ, а после тя падна.
Одеялото се разхвърча, докато тя се спускаше с максимална скорост. Разярените викове на грабливите птици избухнаха навсякъде около тях, изпълвайки небето с шум.
Свистене на крила и ръце я изтръгнаха от свободното падане. Тя стисна ръце около врата на Аш и го погледна през рамо. В шеметна бъркотия от черни пера останалата част от ятото грабливи птици прелетя над най-близката планина и се впусна с убийствено намерение към нея и Аш.
– Идват! – Извика тя.
Той сгъна крилата си. Те се спуснаха надолу, като с всяка секунда набираха скорост. Крилете му отново се разтвориха и те рязко и бързо се наклониха, преминавайки покрай една скалиста издатина и излизайки над долината отвъд – далеч от горещите извори. Объркването проряза страха ѝ, когато яростното ято се втурна след него, а гръмотевиците на крилете им бяха силни като буря. После разбра, че той ги води далеч от останалите. Представи си как тази бушуваща маса от клюнове и нокти се спуска към извора с безпомощните жени и деца и напълно се съгласи с решението му.
За щастие птиците ги последваха далеч от изворите, съсредоточени върху отмъщението.
– Имаш ли план? – Попита тя настоятелно, като повиши глас над вятъра.
– Не – отвърна той рязко, а крилете му биеха бързо.
Тя погледна назад през рамото му.
– Хм. Те ни настигат.
Гигантските птици наистина ги настигаха – бързо. Разликата се увеличаваше с тревожна скорост. Аш летеше усилено, но се намираха в открито небе, където по-големият размах на крилете на хищниците беше в тяхно предимство. Птиците се издигаха все по-високо и набираха височина, докато скъсяваха разстоянието.
– Идват! – Изкрещя тя предупредително.
Най-близкият хищник, чиято опашка се влачеше зад него като пернато знаме, нададе яростен писък и се втурна към гърба на Аш. Ръцете му я обгърнаха здраво и той се изстреля встрани, докато птицата се втурна покрай тях. Останалата част от ятото атакува. Той се завъртя във въздуха, като се усукваше и въртеше, за да избегне проблясващите нокти и чупещите човки. Пайпър не можеше да диша, докато те се носеха във въздуха на хиляда метра над земята, навсякъде черни пера и блестящи червени очи на хищници.
Аш избегна още една птица и се завъртя наляво, а след това късметът му свърши. Две птици ги блъснаха едновременно. Силата на сблъсъка я изтръгна от хватката на Аш. Тя падна, въртейки се неконтролируемо.
Обзе я паника, последвана от вълна на спокойствие, когато мислите ѝ се проясниха. Тръпки я обзеха, докато приемаше формата си на демон, а силата изпълваше тялото ѝ.
Нокти сграбчиха ръката ѝ, а върховете им пронизаха плътта ѝ. Падането ѝ спря рязко, далечна болка я разкъса, докато се люшкаше с една ръка от хватката на птицата. Очите ѝ се стрелнаха през птицата към небето над нея. Аш, с меч във всяка ръка и криле, които размахваше във въздуха, се вряза в граблива птица, разкъсвайки я от стомаха до опашката. После ятото се затвори и той изчезна в рояка от черни пера.
В нея се надигна ярост – жестоко притежание. Как смееха тези птици да го нападат. Той беше неин.
Протегна ръка нагоре, сграбчи краката на птицата и разкъса кожата ѝ с нокти. Тя изкрещя и я пусна – но тя не я пусна. Придържайки се към крака му, тя се залюля и грабна шепа пера. С мощно надигане се издърпа на гърба му.
Птицата се изплаши. Изпищя от ужас и се превиваше безумно, въртеше се, прикриваше се и се въртеше във въздуха, за да я изхвърли. Тя се вкопчи в нея, а ноктестите ѝ пръсти се вкопчиха в перата му.
Дълбок рев проряза шумотевицата от викове на хищници. Тя се извърна и видя Зви в пълната си драконова форма, която се приближаваше към тях толкова бързо, колкото крилете ѝ можеха да я носят.
– Зви! – Изкрещя Пайпър.
Драконът я забеляза и промени траекторията си, като се втурна към нея и раптора. Щом драконът се приближи достатъчно, тя скочи от гърба на птицата и размаха ръка зад себе си. Режеща лента от магия проряза птицата, докато Пайпър се приземяваше на гърба на Зви.
Зви се изви на разперени криле към струпването на махащи крила, където Аш се бореше с ятото. Зви изръмжа, докато се втурваше право към тях, зъбите ѝ проблясваха, а предните нокти разкъсваха безразборно черните пера. Пайпър отново размаха ръка, а лента магия отряза двете най-близки пернати крила.
Къде беше Аш? Тя не го виждаше. Трябваше да го види.
Зви изведнъж се отдели, отдръпвайки се от ятото. После прибра крилата си и се отдалечи от хищниците, оставяйки Аш някъде сред тях.
От центъра на ятото засия светлина. С безшумна детонация черната сила избухна навън, пронизвайки грабливите птици. Перата се разлетяха във всички посоки. Останките от птиците се изсипаха към далечната земя.
Зви се изравни, плъзгайки се на разперени криле. Собствените му крила биеха от явна умора, Аш се спусна към тях и падна на гърба на Зви зад Пайпър. Драконът веднага се наклони към планинския склон. С тракане на нокти кацна на една скална издатина и сгъна криле.
Аш се смъкна от дракона и се замая от изтощение. Пайпър също скочи надолу и го хвана за ръката. Бутна го на земята, като изненадващо изтръпна.
– Пайпър… – започна той хрипливо, като се опитваше да си поеме дъх. Той се пресегна да се изправи, но тя грубо го бутна отново на земята. Методично огледа тялото му за наранявания. По голите му ръце и гърди имаше плитки драскотини от ноктите на хищниците, но нито една не беше дълбока. Провери краката, крилата и дори опашката му за повреди.
– Добре съм, Пайпър – каза той с нотка на предпазливост в гласа. – Вече можеш да се отпуснеш.
Тя седна на петите си пред него, а очите ѝ се присвиха.
– Ти уби ли ги всички?
– Мисля, че да. – Той се поколеба. – Защо?
– Нападнаха те. – Тя хвана брадичката му и наклони лицето му, за да разгледа драскотината по бузата му. – Нараниха те – изръмжа тя. – Не им е позволено да те нараняват. Ти си мой.
Главата му се обърна обратно към нея. В един миг очите му от буреносно сиви станаха черни.
– Какво каза?
– Ти си мой. – Думите излязоха напластени с предизвикателство, дръзвайки да го опровергаят, а нейното затъмнено спокойствие някак се смеси с гняв и притежателна ярост. Тогава тя сграбчи главата му, вкопчи пръсти в рогата му и го целуна. Целувката ѝ беше сурова, яростна, изискваща. Агресивна.
Той изръмжа срещу устата ѝ и я целуна обратно също толкова яростно.
Изведнъж краката ѝ се подкосиха и тя се свлече върху него. Побиха я тръпки, когато неволно се върна в човешката си форма. Изтощението я последва като съкрушителна вълна, която помете притежанието ѝ.
– Аууууу – изстена тя.
Погледна ръката си и с изненада видя дълбоките рани над лакътя и ивиците кръв по кожата. Аш я подпря, докато крайниците ѝ трепереха, а умората обземаше цялото ѝ тяло.
– Добре ли си? – Попита той.
– Мисля, че малко прекалих – отговори тя задъхано. Главата ѝ се завъртя. – Може би много.
Той я погледна с тъмните си очи, анализирайки я, сякаш беше странен екземпляр в зоологическа градина.
– Какво? – Измърмори тя, усещайки как се изчервява. – Ставам малко странна, когато съм в сянка, добре?
Устните му се изкривиха и той се наведе, като прокара уста по нейната.
– Тук няма оплаквания. Трябва да се върнем, преди да са ни потърсили.
Обгръщайки я с ръка, той я издърпа на крака. Тя се облегна силно на него, а треперещите ѝ крака едва поддържаха тежестта ѝ. Цялата нощ, прекарана в демоничния ѝ блясък, беше изсмукала магията ѝ почти докрай. Връщането към демоничния блясък и използването на още повече магия в борбата с хищниците изчерпаха резервите ѝ и изтощиха тялото ѝ. Следващите няколко дни, докато се възстановяваше, щяха да бъдат ужасни.
Докато Аш я водеше към Зви, тя се загледа в празното небе.
– Като стана дума за другите, защо никой не дойде да помогне? Не виждам как са могли да пропуснат суматохата.
– Накарах Зви да се увери, че Раум първо е отвел останалите на безопасно място. – Той погледна в посоката, в която беше взривил стадото на пух и прах. – Бяха доста повече, отколкото първоначално разбрах, и е по-добре, че останалите бяха защитени. Рух са агресивни, упорити и глупави. Не е добра комбинация.
Той я вдигна на гърба на Зви, след което изпусна дълга въздишка, докато разперваше криле, вероятно подготвяйки се за обратния полет. Пайпър се свлече на гърба на дракона, вплете слабите си пръсти в гривата на Зви и се надяваше да не падне.
Когато Аш се приближи до ръба на скалистата издатина и скочи във въздуха, Пайпър се сгуши по-ниско на гърба на Зви. Драконът отскочи от ръба и разпери криле, за да се плъзне след Аш. Стиснала устни, Пайпър се вгледа в драконианеца.
Макар да беше в сянка, мисълта някой да го нарани я изпълваше с ярост. Тихата, яростна любов, която изпитваше към него като човек, се бе превърнала в агресивно, яростно притежание. Беше виждала същата реакция на демона и преди, когато Лилит бе упоила Аш и Лире с афродизията си, и двамата бяха реагирали с подобна притежателна агресия. Предполагаше, че реакцията ѝ е доста типична за демон, а и изглежда не притесняваше Аш – освен че разкриваше и неговата агресивна страна. Беше малко смутена от начина, по който беше реагирала, но нещо друго я тормозеше, дъвчеше малка дупка от тревога в корема ѝ.
Ако реакцията ѝ към Аш, докато беше в сянка, беше да го защити, защо се беше опитала да го убие, докато беше в сянка в гайското съоръжение? Дали отровната омраза на Сахар беше надделяла над инстинктите ѝ на демон… или нещо друго я беше накарало да го убие?
Тя стисна зъби. Искаше ѝ се да си спомни какво се беше случило в тази битка – но ако си спомнеше битката, щеше да си спомни и всички хора, които беше убила, и вероятно никога повече нямаше да заспи.
Назад към част 4 Напред към част 6
