Глава 5
Сънят не възстанови силите ѝ толкова, колкото ѝ се искаше. Дори след като се събуди, тя беше принудена да остане в слабата си човешка форма. Когато тръгнаха отново, странният, мрачен здрач се беше настанил над земята. Перискос се носеше в дълбокото синьо небе, наполовина осветен от залязващите слънца, а другата половина – в мрак. Когато за първи път видя планетата, си помисли, че тя се движи по небето, но скоро разбра, че се движат слънцата, звездите и луните. Перискос никога не променяше позицията си, винаги висеше точно над планините, които образуваха южния хоризонт.
Те летяха ниско в долините, за да останат скрити, докато здрачът постепенно – много постепенно – преминаваше в мрак. Горите от високи, вретеновидни, неядливи дървета, над които пътуваха, изглеждаха безкрайни, покривайки склоновете на планините, и когато кацнаха в една защитена котловина на гората, тя трябваше да се запита дали Раум не казваше, че теренът скоро ще се подобри, само за да поддържа духа им. Не беше видяла никакви признаци за по-приветлива земя.
Слънцата отдавна бяха слезли от небето, когато си легнаха, но не беше тъмно. Въпреки че слънчевата светлина вече не докосваше пейзажа, Перискос получаваше пълната светлина на невидимите слънца. Планетата сияеше в небето, повърхността ѝ беше покрита с въртящи се бели и златисти облаци, които бавно се издигаха като гигантската луна, на която толкова приличаше. Когато дългата нощ достигнеше своята половина, Перискос се държеше като пълна луна, хвърляйки сребриста светлина върху планините.
Докато лежеше увита в одеяло в малката палатка, където от едната страна спеше Сейя, а от другата – Раиса, сънят дърпаше клепачите ѝ, но тя не успя да се унесе. Аш беше излязъл на разузнаване и отново се отказа от почивката си. Още четвърт цикъл пътуване – обеща Раум, докато ядяха поредната безвкусна супа, след което ще могат да се разположат в по-постоянен лагер.
Мислите ѝ се върнаха към издълбаната беседка и басейна. Не беше имала възможност да каже на Аш, че е почти сигурна, че е видяла докосването на драконови ръце. Забави се главно защото щеше да му обясни откъде е сигурна, че това е драконианска архитектура.
Никога не беше говорила с никого за общите си сънища с Натания. Душата, която живееше в Сахар, беше опасна и луда, но неведнъж беше помагала на Пайпър. Колкото и неприятни да бяха сънищата, на нея ѝ се искаше да може да поговори отново с Натания и да я попита за изворите, ако Натания ги е посещавала в предишния си живот, тя потенциално би могла да предложи информация за района. А може би просто щеше да се подиграва на Пайпър и да бъде крайно безпомощна. Разговорите им можеха да се развият и в двете посоки.
Тя също така не би имала нищо против възможността да попита Натания за случилото се в гайското съоръжение. Дали Пайпър е полудяла заради засенчването? Или лудостта ѝ беше дошла от Сахар – както смятаха Аш и Лире? Или пък е полудяла… защото всъщност е била луда? Ами ако беше станала нестабилна след всички ужасни неща, които беше преживяла през последните месеци, и предстоеше още един епизод на неконтролируема ярост, като някой берсерк? Майка ѝ беше луда, може би това е в семейството.
Но Натания беше още по-луда, да не говорим за манипулативност, и ако именно непреодолимата ярост на Сахар бе подтикнала Пайпър да убива хора, Натания едва ли щеше да бъде откровена по този въпрос.
Тя въздъхна в тъмнината на палатката и отметна косата си от лицето. Четвърт цикъл – около осемнадесет часа път. Тялото я болеше от изтощение, а ръката ѝ пулсираше там, където я бяха порязали ноктите на животното. Иврия внимателно бе заздравила раната, но болката все още оставаше дълбоко в мускула и щеше да отнеме време да изчезне напълно. С удоволствие би се потопила още веднъж в тези горещи извори. Усмихна се леко на себе си, като си представи гладкия басейн до беседката със спиращата дъха гледка към планините.
В окото на съзнанието си отново видя странно оформения връх в далечината, в най-отдалечения край на долината. В нея се промъкна чувство на смътно разпознаване. Може би защото току-що си беше помислила за Натания и общите им мечти, тя си спомни видението, което Натания ѝ беше показала, за колосален дракон, издълбан на върха в центъра на драконовата общност. Онзи странно оформен връх в края на долината… може би това беше издълбаният дракон под друг ъгъл? Не. Тази статуя нямаше как да оцелее след войната и петте века на изоставяне в суровата планинска стихия.
Тя стисна очи, за да прогони тази идея. Но в крайна сметка остана да лежи будна твърде дълго, чудейки се дали древното селище наистина е било толкова близо – или това е било само желанието на един копнеещ за дом хемон, който не принадлежи на този свят.
***
Пайпър реши, че трябва да вярва малко повече на Раум.
Когато продължиха пътуването си, планините все още бяха в дълбоката прегръдка на нощта, но през дългите часове се усещаше нарастващо вълнение. Сияещото лице на Перискос в тъмното небе разкриваше преобразяващ се пейзаж, който ставаше все по-привлекателен с всяка изминала миля.
Стръмните, безплодни върхове на планините се смекчаваха, а долините ставаха все по-дълбоки и широки. Непознати видове дървета превзеха склоновете, а причудливите им огненочервени листа придаваха на пейзажа впечатляващи цветни изблици дори на сребристата светлина. Когато се спуснаха в една от по-малките долини, защитени от стръмни скални стени, тя забеляза тесен водопад, който се спускаше от най-близката планина, а водата изчезваше в гористата долина.
Раум поведе спускането, като се плъзна към основата на водопада. Когато го наближиха, в дъното му се разкри басейн, блестящ в светлината на Перискос, и тя чу шума на водопада. Раум се понесе по водата и се приземи на отсрещния бряг. Останалите го последваха и Пайпър въздъхна облекчено, когато краката на Зви докоснаха земята. Тя се плъзна от гърба на дракона и се приземи на странно омекотена земя. Тя потърка с пръст недоумяващо килима от ниски, подобни на лози растения с малки зелени листа и оранжеви цветове, които покриваха земята толкова гъсто, колкото и всяка трева на Земята. Беше странно гъбесто за стоене.
След като си поемаха дъх от полета или се протягаха, след като слязоха от драконовите си ездачи, останалите тихо изследваха близката околност. Раиса и Нетия изтичаха до ръба на водата и се вгледаха в кристалната течност.
Пайпър не правеше нищо повече от това да стои на място, като прехвърляше тежестта си от крак на крак, докато очите ѝ оглеждаха тъмното небе. Огромното кръгло лице на Перискос беше напълно осветено и отразяваше светлина, която, макар и не толкова ярка или топла като истинската слънчева светлина, беше повече от достатъчна, за да се вижда.
Аш нахлу в поляната и кацна до Зви. Тя въздъхна с облекчение и се присъедини към него, докато той сгъваше крилата си, дишайки тежко. Тя докосна ръката му, без да може да направи нищо друго за него.
– Няма да летя повече известно време, а? – Попита тя със слаба усмивка.
Той изохка.
– Дай ми ден-два.
– Виж! – Възкликна Раиса, като посочи развълнувано водата. – Риби!
– О, благодаря на Мойраите – обяви Коби. – Истинска храна.
С развълнуван кикот Яна се затича безгрижно към водата. Раум взе дъщеря си на ръце, преди тя да достигне опасните дълбини и вихреното течение.
– Избрахме това място – каза им той – заради достъпа до прясна вода и месо, както и заради заслона на планината и гората. Би трябвало да се чувстваме добре тук през следващите няколко седмици.
– Но тук няма нищо – каза категорично Джезел, като оглеждаше дърветата с неприязън. Тийнейджърката върна поглед към Раум, невъзмутима от неодобрителния му поглед. – Това е просто една гора в средата на нищото. Не можем да живеем тук.
– Да, права си – изпъшка Киев, а сарказмът покриваше всяка дума. – Нека просто да отлетим обратно към Асфодел. Това е много по-добре.
– Не можем да отидем никъде другаде – каза строго Шона, втората най-възрастна жена. – Не можем да се скрием сред друга каста, те твърде много се страхуват от Хадес, за да запазят присъствието ни в тайна. Това е единствената възможност, която имаме, освен да се върнем в робство.
– Освен ако не искаш да се върнеш при Самаел и да започнеш да развъждаш нови роби – добави Коби, като посочи агресивно огромния си корем.
Джезел се ухили и се обърна, като се запъти към дърветата.
Шона въздъхна шумно и разочаровано.
– Киев, ще я последваш, нали? Остави я да се охлади сама, но се погрижи да не си навлече неприятности.
Мърморейки, Киев тръгна след братовчедка си. Раум и трите по-големи сестри се разхождаха из поляната край водопада, обсъждайки най-добрия план за постоянен лагер. Пайпър се доближи до Аш и плъзна ръката си в неговата, докато никой не я гледаше. Пръстите му се свиха около нейните, топли и успокояващи, въпреки че той беше затворил очи и на практика заспа там, където стоеше.
– Здравей, Пайпър – обади се Лире.
Той стоеше до басейна в основата на водопада, а Раиса и Нетия бяха до него, докато ѝ махаше с ръка. Поглеждайки към Аш, Пайпър неохотно измъкна ръката си от неговата и се запъти към Лире. Аш я последва уморено.
– Какво има? – Попита тя, като погледна между него и Раиса с присвити очи. И двамата имаха еднакви палави усмивки.
– Ами – изрече Лире, кимвайки към водопада – гледахме онези риби там долу и се чудехме как да си хванем някоя за вечеря…
– А? – Пайпър примигна покрай него. Водата беше толкова чиста, че чакълестото дъно се виждаше идеално дори в най-дълбоката точка, където елегантни сенки се носеха спокойно, като от време на време се стрелкаха с шокираща скорост.
– И тогава – продължи той – Раиса много проницателно забеляза, че ти всъщност си…
– … воден демон! – Изригна Раиса нетърпеливо.
– Хемон с корени във водната каста – продължи плавно Лире – и че може би ще имаш идеи за ефикасен начин да се сдобиеш с малко риба.
Пайпър погледна към Лире, към грейналото лице на Раиса, после отново към Лире.
– Сериозно ли?
Веждите на Лире се вдигнаха.
– Всъщност да. Тези риби са твърде дълбоко, за да ги изхвърлим на повърхността, а ние нямаме въдици. Някой ще се гмурка.
– А защо не и ти! – Избухна Раиса. – Още не сме те виждали да плуваш, въпреки че имаш плавници!
– Плавници? – Повтори тя. По нейно мнение дайроканът ѝ изобщо не приличаше на плавници. – Те всъщност не са за плуване. Не мисля, че ще бъда по-добра в това от всички останали.
– Защо не пробваш? – Каза Аш неочаквано. – Ти беше повече от пъргава в реката в Надземния свят.
Тя му хвърли въпросителен поглед.
Той сви рамене.
– Зви те е виждала в действие във водата.
– А, точно така.
Тя премести тежестта си неудобно. Може и да умееше да плува, сякаш се беше родила под водата, докато беше в Надземния свят, но никога не беше имала възможност да обясни на Аш и Лире за странната, древна елементарна сила, която владееше реките на територията на рюджините. С изключение на онзи единствен път, тя винаги е била ужасен плувец, едва способен да гребе като куче, и наистина не искаше цялата група да я гледа как се мята като давещ се младеж.
Аш, Лире, Раиса и Нетия я гледаха с очакване. Тя въздъхна, примирявайки се с предстоящия срам. Мърморейки под носа си, тя разкопча меча си и го подаде на Лире, след което събу ботушите си. Колкото се може по-бързо се съблече до бельото си – този път драконовски мини-шорти и обвивка на гърдите – и захвърли всичките си дрехи на земята.
Целенасочено игнорирайки кривата усмивка на Лире и признателния блясък в очите му, и без да смее изобщо да погледне Аш, тя потопи крака си във водата и се размърда. Това не беше горещ извор. Стиснала зъби, тя влезе и се потопи до прасците си. Гладките, хлъзгави камъчета се движеха под босите ѝ крака.
– Господи, това е студено – изпъшка тя. Погледна умолително към Аш с надеждата, че ще я извика, но той изглеждаше твърде развеселен.
– Защо не опиташ да използваш блясъка си? – Предложи той.
– Какво? Ами да. – В бузите ѝ се появи топлина. Да.
Затвори за кратко очи, призова магията си и по кожата ѝ преминаха тръпки. Леденият допир на водата мигновено заглъхна до приятно хладна температура. Отвори очи и се засили. Плиткият, покрит с камъчета бряг се спускаше на няколко метра и бързо ставаше много дълбок. Поне водата беше прозрачна като стъкло, всички щяха да видят как се дави.
Другите скоро щяха да започнат да се смеят на нейната нерешителност. Време е да се справи с това.
Стиснала ръце в юмруци, тя направи три бегови крачки през плитката вода, разпръсквайки я във всички посоки, после се гмурна напред, когато дъното се отдръпна. Хладната вода я обля, докато се гмуркаше, със стиснати очи.
В мига, в който се потопи, в мозъка ѝ се включи превключвател. Очите ѝ се отвориха. Тя виждаше отлично под водата. Дайроканът ѝ изтичаше зад гърба ѝ, изпращайки хиляди съобщения в секунда до мозъка ѝ – течението, дълбочината на басейна, вълненията далеч долу, когато рибите, които висяха на дъното, размахваха перки. В тази вода не се усещаше древното присъствие като в Надземния свят, но тя все пак се чувстваше по-уютно, отколкото откакто бе пристигнала в Подземния свят.
Изпънала ръце пред себе си, тя се гмурна към дъното. При спускането ушите ѝ бързо изпукаха и всичко придоби силен синьо-сив оттенък. Когато дъното се приближи, тя осъзна, че е преценила погрешно дълбочината му от повърхността. Беше по-дълбоко от двайсет метра, макар че не беше сигурна с колко. Чувствата ѝ подсказваха на какво разстояние от повърхността се намира спрямо дъното, но нямаше представа как да превърне инстинкта си в измервания.
Светлината отслабна още повече, когато стигна дъното. Тя изпусна малка струя мехурчета, за да намали налягането в дробовете си. Пред нея тънката, тъмна форма на риба се носеше точно над дъното. По дяволите, защо не си беше взела оръжие? Тя размърда пръстите си. Тогава това бяха нокти.
Изрита краката си и се стрелна към рибата. Беше почти върху нея, когато осъзна, че погрешната ѝ преценка за дълбочината на басейна означава, че е преценила погрешно и размера на рибата. Чудовището пред нея беше почти толкова голямо, колкото и тя самата. Тя се размърда във водата, пренастройвайки възприятията си за всичко наоколо. Чувствата ѝ подсказваха, че всички риби са с приблизително еднакъв размер.
Звярът, когото бе зарязала, се стрелна на няколко метра от нея с едно движение на опашката си, като обърна глава, за да я погледне с едно черно око. Тежкото му тяло беше тъмно, почти черно, със синкаво-сребристи ивици по страните и сребрист корем. На гърба му се издигаше бодлива перка като предупредителен флаг. Други елегантни сенки се приближиха, останалите от малкото училище дойдоха да проучат натрапника. О, Боже.
Тя прецени заобикалящата я среда, като бавно издишаше още мехурчета. Нервно заплува малко по-близо до първата риба. Тя се стрелна на още няколко метра. Издухвайки още въздух, за да намали плаваемостта на тялото си, тя се оттласна към дъното и подпря крака на голяма скала. Прицели се и се хвърли от скалата към рибата. Хвана я по средата на тялото и заби нокти в люспите ѝ. Но нямаше представа как се убива риба. Къде беше югуларната ѝ вена или кост? Имаше ли изобщо яремна кост?
Рибата се размърда рязко и я изхвърли от себе си. Очакваше да отплува с максимална скорост, а усилията ѝ да бъдат пропилени. Вместо това тя се завъртя и я нападна. Тя вдигна ръка, когато се блъсна в нея, забивайки я в дъното. Остри рибешки зъби одраскаха люспите, които защитаваха предмишницата ѝ.
– Боже мой! – Възкликна тя в изблик на мехурчета.
С разтуптяно сърце тя ритна рибата силно. Тя я пусна. Тя издърпа краката си назад, заби ги в дъното и се изстреля нагоре с всички сили, които можеше да събере. Изстреля се към искрящата повърхност, а сетивата ѝ крещяха, че цялото ято риби се втурва след нея, водено от тази, която беше издраскала. Тя щеше да достигне повърхността по същото време, когато те я достигнаха – и тогава щяха да отхапят няколко много големи хапки от нейната предимно незащитена плът.
Докато се приближаваше към повърхността, една тъмна сянка откъм брега проблесна към центъра на басейна. Тя се блъсна в повърхността, разпръсквайки вода навсякъде, и разпери ръце във въздуха. Аш ги хвана, докато се носеше над нея, и я издърпа от водата.
Точно зад него на огромни драконови криле се спусна Зви. Докато чудовището се удряше в повърхността в мятаща се, блъскаща се мозайка от разярени морски дарове, драконът грабна една гигантска риба в челюстите си, а друга – с предните си нокти. Аш се върна обратно към брега, а Пайпър висеше на ръцете му на китките си. Публиката ѝ се беше увеличила многократно – почти всички стояха там и гледаха.
Раиса, Коби и Иврия се развеселиха, когато Аш пусна Пайпър на брега и се приземи до нея. Зви прелетя над главите им и пусна улова си на земята. Двете риби изглеждаха още по-масивни, когато бяха извадени от водата. Едната беше мъртва, главата ѝ беше смазана от челюстите на Зви. Другата се мяташе яростно, хвърляше се във всички посоки, а хрилете ѝ помпаха.
– Ти го направи! – Подскочи Раиса подскочи нагоре-надолу, пляскайки с ръце. – Беше страхотно!
– Първо беше почти храна за птиците – каза Коби с усмивка – а сега почти храна за рибите. Изглежда си решена да нахраниш местната дива природа.
Пайпър вдигна ръце нагоре.
– От повърхността не изглеждаха толкова големи. Нима всичко тук е толкова голямо?
– Не, просто имаш голям късмет. – Коби потърка ръцете си. – Изгладняла съм. Нека организираме лагера, за да можем да започнем да готвим.
Смеейки се и говорейки, драконите се отправиха обратно към разопакованата екипировка, като по пътя си предадоха много благодарности и поздравления на Пайпър. Тя не можа да се въздържи от смутената си усмивка, застанала до Аш по бельо, докато навсякъде капеше вода. Когато останалите се отдалечиха, Лире дойде да се присъедини към тях.
– Хм – каза той, държейки дрехите ѝ в ръцете си със сгъната отгоре кърпа – аз, хм, ти дължа извинение. Нямах представа, че тези риби може да са опасни.
– Наистина? Предположих, че всичко това е коварен заговор, за да се отървете от мен. Как можа да не знаеш, че това са супер риби-убийци, които само чакат да ме разкъсат на парчета?
Той се ухили и протегна кърпата.
Тя се усмихна и я прие.
– Не се притеснявай за това, Лире. Но следващия път може да ни трябва друга стратегия.
– Ще измислим нещо.
Тя бързо се подсуши, а Лире ѝ подаде дрехите ѝ.
– Откъде са дошли всички? – Попита тя, докато навличаше дрехите си. – Всички ли се разбягаха в момента, в който се гмурнах?
Лире погледна Аш, преди да отговори.
– Имаха много време да се разходят и да видят какво се случва. Ти беше под водата повече от десет минути.
Тя замръзна по средата на пътя, като пъхна десния си крак в ботуша.
– Десет минути? Няма как. – Тя погледна Аш с недоверие.
Той кимна.
– Поне. Ние не знаехме какво да правим. Не изглеждаше притеснена, но…
– Но не можехме да повярваме колко дълго си била там долу – довърши Лире, а очите му пламнаха от възхищение. – Това беше адски впечатляващо.
Тя се вгледа в тях.
– Десет минути?
– Да. Сигурна ли си, че никъде не криеш хриле?
– Да. Много сигурна – каза тя слабо. Не беше забелязала напрежението от задържането на дъха си. Наистина нямаше усещането, че е била под вода толкова дълго.
Поклащайки глава, тя набързо довърши обуването на ботушите си, като си помисли, че е твърде жалко, че трябваше да напусне рюджина само след няколко дни. Имаше толкова много неща, които не знаеше за кастата си. Способността им да общуват с древната елементарна сила на тяхната територия, връзките им със сребърните водни дракони, способностите им под вода, мистериозната им телепатия – тя не знаеше почти нищо за всичко това.
Тя, Лире и Аш се приближиха до двете риби, които Зви беше извадила от водата. Върнала се във формата на драконче, Зви седеше на върха на мъртвата, с високо вдигната глава и гордо пухкава грива, докато наблюдаваше втората. Тя беше спряла да се бори и лежеше настрани, а хрилете ѝ все още се движеха. Пайпър стоеше до нея и се чувстваше малка. Беше дълга около пет фута с изпъкнала челюст, пълна с остри зъби. Тя разсеяно потърка люспите на предмишницата си, докато се взираше в тези зъби.
Лире и Аш обсъждаха как най-добре да филетират рибата, като никой от тях не изглеждаше особено уверен в уменията си. Тя изгуби представа за разговора, а очите ѝ се плъзнаха към водопада. Поглеждайки обратно към момчетата, тя се отдалечи от тях и се върна на ръба на басейна. Сенките на рибите се бяха върнали на местата си на дъното. Стъпвайки в най-плиткия край на водата и надявайки се ботушите ѝ да не се намокрят прекалено, тя приклекна, докато дайроканът ѝ не докосна водата.
Умът ѝ се препълни с усещания, но все още нямаше и намек за присъствие или сила във водата. Тя прокара пръсти по вълните, като наблюдаваше как светлината трепти по люспите на гърба на ръката ѝ. Може би в този свят съществуваше подобна стихийна сила, която тя просто не можеше да усети. Доминиращата ѝ кръвна линия беше от Надземния свят. Аш беше говорил преди за това, че неговата Подземна магия не се съчетава с присъщата на Надземния свят магия, което прави присъствието му опасно забележимо в този свят. Може би нейната магия от Надземния свят не беше съвместима с елементарната сила тук.
Когато Натания за пръв път беше казала на Пайпър за влизането в Пустотата, за да отключи кръвта на демона, тя беше обяснила, че формата на Пайпър ще зависи изцяло от доминиращата ѝ кръвна линия. Ако доминиращата ѝ линия беше Подземна, излизането от Пустотата в Надземния свят нямаше да направи нищо. Въпреки че имаше Подземна кръв, тя никога нямаше да може да я отключи. Когато се стигнеше дотам, тя беше по-скоро наполовина рюджин, отколкото една четвърт от Подземния свят, което означаваше, че вероятно никога нямаше да почувства тук онова чувство за дом, което беше изпитвала в Надземния свят.
Тя се изправи и се обърна. Аш и Лире все още стояха до рибата, но я гледаха и чакаха мълчаливо. Погледът ѝ се плъзна по трите рога на Аш и тъмните рисунки, които се вихреха елегантно навсякъде, където люспите преминаваха в кожа. Както тя разбираше, всички управляващи семейства имаха доминиращи кръвни линии, в противен случай би трябвало да се кръстосват, за да запазят линиите си чисти. Аш беше наследил повечето от гените си от баща си. Въпреки че двамата със Сейя бяха родени от една и съща майка, в действителност Аш едва ли имаше връзка с полусестра си.
– Какъв е този поглед?
Гласът на Аш прекъсна мислите ѝ. Тя осъзна, че се е взирала в него, сякаш можеше да го облъчи с рентген с очите си. Бързо поклати глава и тръгна към мястото, където другите драконианци разпъваха палатките.
– Хайде, Пайпър – оплака се Лире и побърза да я настигне, а Аш тръгна след него. – Това беше най-странният поглед. Какво си мислеше?
Тя отново поклати глава. Не. Нямаше да каже на Аш, че си е мислила за това как той не е свързан с останалите драконианци, които бяха като едно голямо семейство. Тя не беше толкова жестока.
– Не мисля, че ще ни каже – коментира Лире пред Аш.
– Не изглежда така.
– Хей, мисля, че се изчервява. Може би ние всъщност не искаме да знаем.
– Вероятно не.
– Вие двамата бихте ли млъкнали? – Измърмори тя, ускорявайки крачката си. Разбира се, че се изчервяваше, това беше естествена реакция на това, че я разглеждат внимателно, но сега те сигурно си мислеха, че умът ѝ е в канавката.
Лире се ухили. Тя погледна назад към двете момчета, които вървяха рамо до рамо – Лире се усмихваше палаво, докато Аш външно изглеждаше сериозен, но с онази тиха искрица на забавление в очите. Сърцето ѝ се разтуптя от емоции. Тя спря и двамата демони се спряха, а Лире отвори уста, за да говори. Тя се приближи до тях и хвърли ръка около врата на всеки от тях, като ги придърпа насила в прегръдка.
– Пайпър, какво… – изпръхтя Лире.
– Нищо – каза тя и ги пусна след едно силно, сърдечно стискане. – Хайде да помогнем с подготовката.
Аш и Лире ѝ намигнаха. Погледнаха се един друг. Погледнаха към нея.
Тя им се усмихна и отново се отдалечи. Зад гърба си чу раздразненото мърморене на Лире.
– Ние, инкубите, може и да твърдим, че ги разбираме – измърмори той на Аш – но никой мъж не може да разбере как всъщност работи женският ум.
– По-безопасно е дори да не се опитваме.
Пайпър подсмръкна и побърза да се присъедини към драконианските жени, оставяйки момчетата да философстват.
Назад към част 5 Напред към част 7
