ГЛАВА 19
Заставайки до Зак, аз посегнах под задната част на тениската си и пръстите ми се сключиха около дръжката на Клопката на Валдурна. Не можех да откъсна поглед от Рикр, докато зимната сила се натрупваше във въздуха и насищаше земята. Тръпки разтърсиха крайниците ми и зъбите ми заскърцаха.
Къде беше остроумния, непочтителен, непоколебим шейпшифтър, който беше мой познат от седем години? Царствената фея, която ме гледаше с хладна преценка, беше непознат.
Той сви рамене, сякаш освобождаваше напрежението.
– Ах… добре дошло усещане след толкова време.
Преглътнах.
– Силен ли си… както преди?
– Все още не, но това е значително подобрение.
Гърлото ми се размърда с още една неспокойна глътка. Дори със силата на пет могъщи феи, той все още не беше възстановил напълно загубеното. Колко силна беше Рианон?
– Имаш ли оръжието, гълъбче?
Ужасът ме проряза и аз неохотно извадих Клопката иззад гърба си.
– Да.
Той кимна, а рогата му заблестяха. Погледът му се плъзна към Зак и към страха ми се присъедини и ужас, докато Зимният крал изучаваше Кристалния друид. Ако Зак беше възстановил разсъдъка си дотолкова, че да разбере какво се е случило, значи и той като мен беше отгатнал слабостта на Неумиращия – тайна, за която Рикр би убил, за да я опази.
Не бях напълно убедена, че той няма да види в мен заплаха за тайната си. Определено виждаше Зак, който не изпитваше истинска лоялност към него, като заплаха.
Рикр се раздвижи и аз се стреснах, но той само прибра ръцете си в широките ръкави на блестящото си бяло наметало.
– Най-неотложната заплаха за оцеляването ни е потушена. Лятната кралица и Властелинът на драконите все още са опасност, но сега няма да ме нападнат случайно. Спечелихме отсрочка от опасността.
Ръката ми се стегна върху кинжала, докато се взирах безмълвно в очите му, опитвайки се да ги прочета, да пробия безупречното му лице. Нямах представа къде се намираме един спрямо друг и това беше едновременно притеснително и тъжно.
Погледнах към Зак и като видях болезнената рана на рамото му, рязко осъзнах всичките си пулсиращи синини.
– Тогава нека се възползваме от възможността да си починем малко.
– Мъдро предложение, гълъбче – каза Рикр и се усмихна меко. – Ще се погрижа за безопасността ти, докато се възстановяваш.
Прехапах вътрешната страна на бузата си. Исках да му повярвам, а факта, че не мога, беше като нож в корема.
В малката баня в апартамента ми Зак се облегна уморено на мивката, докато увивах бяла марля около предмишницата му, където току-що бях приключила с зашиването на разрез от проклятието на Клопката на Валдурна. Поне раната беше чиста. Съвпадащите порязвания по върховете на раменете ни бяха достатъчно плитки, за да не изискват повече от превръзка.
По голия му торс бяха потъмнели слаби синини, следи от отчаяната ни битка. Когато се отдръпнах, погледът ми пробяга по широките му рамене, твърдите гръдни мускули и релефните коремни мускули. Освен ако не си въобразявах, мускулите му бяха по-изваяни, отколкото преди няколко седмици; последиците от последните ни битки, болести и наранявания бяха намалили и без това ниския процент на телесните му мазнини почти до нула.
Връхчетата на пръстите ми преминаха през дясната му ръка. Проследих неопетнената кожа до гърба на ръката му, където се намираше черната руна на Лалакай. От магията не остана и следа.
– Не мога да повярвам, че е мъртва – промълви той, като ме гледаше как проследявам кокалчетата на пръстите му, сякаш можех да открия трайна инфекция от магията ѝ. – Беше толкова внезапно. В един момент говорехме за Рикр, а после тя беше набучена на вилата…
– За мен не беше толкова внезапно – казах аз и пуснах ръката му, за да опаковам аптечката. Всъщност това беше ветеринарна аптечка за животните от спасителната служба, но конците за зашиване си бяха конци за зашиване. – Клопката на Валдурна е ужасяващ.
Той наклони глава към кинжала в ножницата, който седеше на плота до него. Никой от нас не искаше да го изпуска от поглед.
Поставяйки комплекта на облегалката на тоалетната чиния, аз отново се изправих пред него.
– Как се чувстваш? Има ли последици от магията на Лалакай?
– Нищо магическо. – През очите му преминаха сенки, несвързани със силата на господарката му, докато поглеждаше към превързаната си ръка. Той отвори уста, но я затвори, без да каже нищо.
Не беше питал много за битката и аз разбрах защо. Знаеше, че раната на ръката му е от Клопката, което означаваше, че знае, че Лалакай го е накарала да го владее. Едно беше да го нарани или да го пороби – ужасно, да, но все пак искаше да го има при себе си.
Друго беше да пожертва живота му. Да го захвърли. Да реши, че не си заслужава да го държи наблизо. През последното десетилетие Лалакай беше най-главната фигура в живота му. Под нейно влияние той се бе превърнал от неопитен тийнейджър в зрял мъж. Беше зависим от нея, грижеше се за нея.
Но в крайна сметка той не беше нищо повече от инструмент за нея. И от това трябваше да го боли.
Навлязох в пространството между краката му, облегнах се на гърдите му и обгърнах кръста му с ръце. Последния път, когато му бях пяла, той ми беше казал да спра, но не можех да се въздържа от нежната мелодия, която се разнесе по устните ми. Не знаех как иначе да му предложа утеха.
Той ме обгърна с ръце и прибра лицето си отстрани на главата ми, а дъхът му разбърка косата ми. В продължение на няколко минути се държахме плътно един друг, докато аз си напявах, докато въздуха не се почувства малко по-мек и по-топъл от преди.
Когато и двамата отново се успокоихме, го оставих в банята да се оправи. Влязох в стаята си и се преоблякох в панталони за йога и потник. Гледката на познатото ми, удобно легло ме изпълни с копнеж, но тревожното безпокойство ме накара да се разходя из апартамента. Поставих „Клопката на Валдурна“ на масичката за кафе, после го преместих на кухненския плот. Докато се разхождах, го проверявах отново и отново.
Някъде навън Рикр чакаше да си го поиска. Знаех го. Той го знаеше. Не знаех защо просто не го беше поискал. Защо не го взе. Не знаех какво планира да направи след това.
Ако теорията ми беше вярна, следващата му цел щеше да бъде Еко. Убийството на дракона щеше да му даде необходимия тласък, за да си осигури победа над Рианон. Но колко труден противник беше Еко? Дали Рикр се опасяваше, че може да изразходва твърде много енергия, за да повали дракона?
Разхождах се из всекидневната, опитвайки се да мисля като хилядолетен крал на феите.
– Като те гледам, се уморявам още повече.
Обърнах се и открих, че Зак стои точно пред банята. Косата му беше влажна, а челюстта му – гладко избръсната. Не се беше изкъпал – щях да се ядосам, ако беше намокрил току-що зашитата си ръка, но се беше освежил.
– Опитвам се да отгатна какво ще се случи по-нататък – признах аз.
– Нищо оттук нататък няма да е лесно да се предвиди.
Дали беше разбрал тайната на Неумиращия? Страхувах се да го попитам – страхувах се, че ако потвърдя това за себе си, ще го потвърдя и за Рикр. Ако той реши да убие Зак, нямаше да мога да направя нищо, за да го спра.
– Може би трябва да се махнеш оттук.
Думите излязоха от устните ми, но едва разпознах собствения си глас.
Веждите на Зак се вдигнаха.
– Искаш да си тръгна?
– Рикр е… аз съм негова съпруга, но ти си… – Събрах разпръснатите си мисли. – А и има опасност от ловците на глави. Полицията ще те обвини, че Еко и Рианон са унищожили музея. Наградата за главата ти ще бъде още по-лоша.
– Това е вярно. – Той се отдръпна от вратата на банята, приближавайки се. – Но няма да те изоставя в тази каша.
– Това не е изоставяне. Трябва да…
– Трябва да остана с теб. – Зелените му очи се впиха в моите, докато скъсяваше разстоянието между нас. – Веднъж те изоставих и това ме преследваше десет години. Няма да го направя отново.
– Това е различно.
– Различно е, но все пак няма да те оставя. – Той спря на крачка от мен. – Ще измисля наградата и следващия си ход, след като войната с феите приключи.
– Това, което ще направиш след това, ще включва ли напускане на Ванкувър?
Устните му се свиха в тънка линия.
– Най-вероятно.
– Искам да дойда с теб.
Отново думите излязоха от устата ми почти от само себе си, но не съжалявах за тях. Те бяха истина.
Той поклати глава.
– Ти имаш живот тук. Не можеш да го захвърлиш заради мен.
– Какъв живот?
Той размаха ръка из апартамента, сякаш представляваше цялото ми съществуване.
– Този живот. Почти си приключила с предсрочното си освобождаване. Имаш образование, добра работа, приятели и това място – цялата работа, която вършиш тук. А сега разполагаш и с „Врана и чук“. Добра гилдия, която ще те приеме. Това е всичко, за което си работила.
– Звучи така, сякаш съм постигнала нещо специално.
– Така е. Излязла си от кръга на насилието и си създала нормален живот за себе си. Аз не можах да направя това.
Възхищаваше ли се на живота, който бях изградила? Всеки път, когато ни сравнявах, имах чувството, че съм далеч от това, което той беше постигнал.
– Изградих най-добрия живот, на който бях способна, но не всичко беше цветя и рози. И всичко това беше преди да разбера, че съм друид. Наистина ли мислиш, че сега, когато знам какво съм, мога просто да се върна към човешкия живот?
– Не говорим за това, че преминаваш от човешки към друидски начин на живот. Ще захвърлиш всичко, за да се превърнеш в преследван беглец. – Той се премести по-близо, на сантиметри между нас, веждите му се свъсиха. – Ти каза, че двамата заедно сме проклятие. Изминаха само няколко дни, откакто спря да ме мразиш. Защо искаш да дойдеш с мен?
– Предпочиташе ли да е така, когато те мразех?
– Да ме мразиш има смисъл. Едва си започнала да се справяш с това, което се случи между нас. Нямаш представа как ще се чувстваш към мен след няколко седмици или месеци – особено ако аз съм единствения човек в живота ти.
Начинът, по който се взираше в очите ми, проблясъците на конфликт, които едва доловимо изтръгваха чертите на лицето му – това беше твърде много. Завъртях се на място, като се хванах за кухненския плот с гръб към него. Кинжалът лежеше пред мен.
– Как можеш от омразата към мен да се превърне в саможертвена лоялност?
Спрях се на грубия му, тих въпрос.
Той се протегна около мен, за да хване китките ми, издърпвайки пръстите ми от плота, преди да се нараня.
– Сейбър.
Издишах бавно, внимателно, и слаб скреж изкриви ребрата ми, напомняйки ми за болката, нараняването, предателството и истината, която никога не исках да призная. Но все пак щях да я призная.
– Защото… – Загледах се в ръцете му. – Съм влюбена в теб от първата ни среща.
Назад към част 19 Напред към част 21
