ГЛАВА 29
Не бях сигурна, че имам сили да се изправя, затова пропълзях до Зак.
Седнал срещу парче издялан камък от древните руини, той ме гледаше с изтощени зелени очи, с линии на болка около устата. Кръвта бе изцапала лицето му от диагоналната рана, прорязваща лявата му буза до отсрещното слепоочие, нанесена от проклятието на Клопката на Валдурна.
Приближих се до него, поставих на земята ножницата на Клопката и посегнах към корема му. Целият лед на поляната се беше разтопил, с изключение на лъскавите петна, покриващи прободните рани в торса му. Рикр беше спрял – или поне забавил – кървенето. Прокарах пръсти по него. Ледът беше хладен, но не толкова, колкото би трябвало да е. Щеше да отнеме много време, за да причини тежки измръзвания, но той се нуждаеше от медицинска помощ възможно най-скоро.
– Сейбър. – Гласът на Зак беше дълбок, по-груб от обикновено. – Добре ли си?
Протегнах ръката си. Маркировките на Неумиращия губеха формата си и се разливаха по кожата ми като мастило във вода, а жизнеността им избледняваше секунда след секунда. Скоро магията щеше да изчезне.
– Добре съм. – Гласът ми беше почти толкова дрезгав, колкото и неговият. – Ще се оправя.
Той сякаш разбра, че първото ми твърдение се отнасяше до физическото ми благополучие, а второто – до увреденото ми сърце.
Приближих се и внимателно плъзнах ръка около раменете му.
– Артеар не би трябвало да е твърде далеч. Той може да те носи, но връщането ще е дълго…
Сянка падна върху нас и когато вдигнах поглед, във въздуха гръмнаха крила. Еко прелетя над дърветата и се приземи почти върху нас. Водни капки – или по-скоро разтопен лед – се стичаха от мокрите му люспи.
– Еко – измърмори Зак. – Радвам се, че си жив.
Драконът изръмжа в отговор, двусмислен звук. Изглеждаше невредим, но не можеше да е доволен, че Рикр е успял да го хване в леден капан.
„Зимният крал си е отишъл“ – заяви той.
Кимнах, като погледнах ръката си. Моделът на Неумиращия беше загубил напълно формата си и безформените вихри на лазурната магия бяха почти твърде слаби, за да се видят.
„Той освободи силата на Рианон“ – добави Еко. Това не беше съвсем въпрос.
– Сейбър го убеди – каза просто Зак. – Той се отказа от нейната сила, от Неумиращия и от Клопката, след което премина през кръстопътя. Не знам каква е дестинацията му.
„Къде е оръжието?“
– Точно тук, но е по-безопасно в човешки ръце. Или още по-добре – унищожено.
Докато те разговаряха, наблюдавах как последния символ от Неумиращите изчезва от кожата ми. Странното бодливо усещане също беше изчезнало и сякаш магията никога не беше докосвала тялото ми – сякаш никога не бях ранена.
Погледнах надолу към напоената с кръв предна част на тениската си и бързо отвърнах поглед, без да искам да мисля за раната, която едва не ме беше убила.
Вдигнах другата си ръка и докоснах вътрешната част на китката си. Неумиращият беше изчезнал, но под кожата ми пулсираше студена сила. Руната на Рикр все още беше там. Какво означаваше това? Все още ли бяхме свързани?
Ръката ми се сключи плътно около китката ми, покривайки руната.
По молба на Зак Еко се съгласи да ни отведе обратно в цивилизацията. Той ни носеше заедно в предните си крака, а крилете му се размахваха във въздуха. Докато се издигахме над долината, забелязах далеч долу Артеар, който тръгваше покрай потока към кръстопътя. Извиках към него, но не бях сигурна, че ме е чул.
Слънцето беше навлязло напълно в източния хоризонт и топлата му светлина осветяваше километри разрушения – не битката с феи, а горския пожар. Красивата гора, в която се бях разхождала през последните седем години, беше превърната в черни скелети. Димът се издигаше на разпръснати колони, а огнищата на пожара все още горяха.
От високата ни наблюдателна точка можех да видя фронта на пожара – пламъците, уловени на ръба на река Пит. В северния и южния край малки цветни петна обозначаваха местонахождението на пожарникарите и тяхното оборудване, които овладяваха умиращия пожар.
Искаше ми се да отвърна глава от гледката и да затворя очи, но дори и заради парещия вятър ги държах отворени, поглъщайки всеки детайл от разрушенията, които бях причинила.
Еко се насочи на югоизток и аз сканирах променения пейзаж в търсене на Кариерния път. Следвайки тъмната му линия през опожарената гора, го проследих до спасителния пункт – каквото беше останало от него.
Разперил криле, дракона се плъзна надолу. Връщането към „Врана и чук“ беше твърде рисковано, но не бяхме готови да избягаме от града – а Зак имаше нужда от лечител. Надеждата ни беше, че пикапа му, паркиран в двора с чакъл на спасителната служба, може да е избегнал сериозни щети от пожара. Имайки метод за транспортиране, можехме да отидем до лечител, когото Зак познаваше в Лангли и който вероятно нямаше да го издаде за изплащане на наградата.
Докато се спускахме към спасителната служба, не забелязах състоянието на пикапа. Единственото, което виждах, единственото, върху което можех да се съсредоточа, беше изгорялата обвивка на красивата конюшня. Опожарените стени на старата къща. Почернелите пасища, някога красиво зелени. Скелетите на ябълковите дървета в овощната градина – половината от тях изкоренени от кратката, но жестока битка на Рикр и Еко преди часове.
– Пикапът изглежда добре – изкрещя Зак над вятъра.
Еко се насочи към дългия път, водещ към сградите на фермата. За миг се разтревожих, че се движим прекалено бързо – но Еко нямаше намерение да каца. Той се спусна ниско, като се плъзна точно над земята, и разтвори нокти.
Безтегловността ме връхлетя. Вместо да се сгромолясаме на пътя, Зак и аз се понесохме последните няколко метра като леко падащи пера и краката ни леко стъпиха на чакъла.
Драконът се издигна в небето и с още един удар на крилата си се изгуби от погледа.
Загледах се в земята между краката си. Успокояващата, мирна енергия на дома ми беше погълната от пламъците, но в земята трептеше живот – позната, лятно-топла сила. Силата на Рианон. Беше се разпространила по-далеч, отколкото предполагах.
Животворната магия на Лятната кралица бе пропила планината Бърк и започна да я лекува само няколко часа след пожара.
Пръстите на Зак се плъзнаха по моите и се сключиха около ръката ми.
– Сейбър?
Погледнах към него, заковавайки се в зелените му очи.
– Ще се оправя. Ти си този, за когото се притеснявам.
– Мога да шофирам. Не е нужно да идваш с…
– Зак. – Обърнах ръката си, докато стиснах пръстите му. – Току-що загубих всичко, което имаше значение за мен. Не мога да загубя и теб. Не ме интересува работата, гилдиите или предсрочното ми освобождаване. Нямам нужда от нищо от това. Имам нужда само от теб.
Той затвори очи. Изплъзна му се мек дъх и когато ги отвори отново, в тях се появи нов мир, който не беше там преди.
Пред нас се простираше мрачно бъдеще и то странно приличаше на онова, което си представях, когато бяхме тийнейджъри. Освободени от настойниците си. Нежелаещи и неспособни да разчитат на чужда помощ. Само ние двамата срещу света.
Ръка за ръка тръгнахме нагоре по пътя. Зак се движеше внимателно, дългият му ход бе скъсен от болката.
– Ами Артеар и Тилиаг? – Промълвих. – А Гриниор и Килар? Те все още са в „Врана и чук“.
– Не можем да ги чакаме. Ще измислим нещо, но дотогава те могат да се справят и без нас. – Той се усмихна едва забележимо. – Тилиаг не се нуждае от мен за нищо, както често отбелязва.
Забавлението ми беше краткотрайно, когато влязохме в двора, където дебел слой сажди покриваше вдлъбнатините в земята от боя на Рикр и Еко. Докато погледът ми се движеше по отломките, бях толкова обзета от скръб, че не забелязах напрежението на Зак. Не забелязах нищо, докато той не ме придърпа към гърдите си. Той притисна ножницата на Клопката към гърлото ми, сякаш беше открито острие.
– Покажи се! – Изкрещя той. – Или ще я убия!
Със зловеща координация десетина фигури се показаха иззад опожарените постройки. Облечени в черни защитни жилетки и друга бойна екипировка, с оръжия в ръце – пушки, мечове и магически артефакти. Но най-плашещи от всички бяха сребърните значки на полицията, които блестяха на гърдите им.
Заобиколиха ни, мълчаливи и професионални.
– Призрак – обади се един от тях със заповеднически глас. – Освободи заложника и легни с лице надолу, като ръцете ти трябва да са така, че да можем да ги видим.
Паниката се стрелна по нервите ми. Това можеше да бъде само елитният екип на полицията, за който ни беше предупредил Морис. Този, за който беше казал, че нямаме никакъв шанс.
Въоръженият екип се приближи леко и същият мъж извика:
– Имате пет секунди, за да се подчините.
Зак беше ранен и разполагаше само с руните си на феи, но аз имах ледената магия на Рикр. Дясната ми ръка се сви в юмрук.
Пръстите му се сключиха върху моите.
– Недей.
– Четири – обади се агентът.
– Действай като заложник – прошепна Зак.
– Три.
Паниката се завъртя в главата ми.
– Но…
– Две.
Той ме хвърли настрани. Приземих се на ръце и колене – и екипа на полицията се втурна. Отдалечавайки се от мен, Зак се завъртя и вдигна нагоре флакон с отвара.
– Никога няма да ме хванете жив! – Изкрещя той, докато агентите се рояха към него.
Той запрати флакона с отвара по земята между краката си. Срещу него се изстреля залп от магически атаки, но нито една от тях не беше толкова ярка, колкото пламъците, които избухнаха от разбитата му отвара. Адът избухна и погълна Зак, докато той се превърна в тъмен силует в центъра му.
Горещина, дим и миризма на горяща плът се разнесоха из двора, а после огъня отново избухна навън, още по-голям и горещ. Агентите се отдръпнаха назад. Силуетът на Зак беше изчезнал от пламъците.
Адът се сви и когато агентите се приближиха до намаляващия огън, един от тях прокара ръка към него. Пламъците се издухаха и разкриха овъглено тяло, проснато на чакъла.
Вдишах трескаво, докато се взирах в останките. Главата ми се завъртя.
– Госпожице. – Един агент приседна до мен. – Ранена ли сте, госпожице?
Останалите агенти се скупчиха около тялото, като някои от тях закриха носовете и устата си с ръце. Отвратителната миризма обгърна гърлото ми. Клопката на Валдурна, с обгорена червена обвивка, лежеше на земята до почернялата ръка на тялото. Един от мъжете провери за пулс, но никой не би могъл да оцелее след това, дори и Зак.
Само че аз не бях сигурна, че това е Зак. Той ме беше отблъснал, но когато вдигнах поглед, раната на лицето му беше изчезнала. Видях го да изважда флакончето, но не носеше никакви отвари. Гледах го как гори, но човека, когото познавах, никога не би се предал така.
Агентът до мен нежно хвана ръката ми и ме издърпа на крака. Тя говореше, но аз не регистрирах думите ѝ.
Гумите заскърцаха по чакълената алея. Един бял смарт автомобил навлезе в двора и спря. Вратата се отвори и от нея излезе мъж – агент Морис, облечен в обичайната си тениска и дънки, с ръце, прибрани в джобовете.
– Значи сте го хванали – отбеляза той и се приближи.
Ръководителят на екипа се отдели от групата.
– Агент Морис, радвам се, че сте тук. Съобщението ви за възможна ситуация със заложници беше точно на място.
– Наистина всичко е благодарение на ръководителя а условно предсрочното освобождаване на Сейбър. Той съобщи за нейното изчезване.
Ръководителят кимна.
– След като намерихме автомобила му тук, знаех, че е въпрос на време да се върне. Не очаквахме обаче, че ще се самоубие.
– Сигурно е знаел, че играта е приключила. – Морис ме погледна, а веждите му бяха смъкнати от загриженост. – Сейбър може би е в лек шок. Да я заведа ли в участъка? Тя не се нуждае от допълнителната травма да гледа как вие опаковате господин Криспи за съдебния лекар.
– Това би било полезно – каза агента с още едно рязко кимване. – Можем да получим пълни показания от нея, след като предадем тялото.
– Отлично. – Морис хвана лакътя ми. – Ще се видим след малко.
Той ме насочи към пътническата страна на колата си. Не се възпротивих, когато ме бутна на седалката, затвори вратата, след което забърза към шофьорската седалка. Той се качи.
– Не ме пробождай – каза той веднага щом затвори вратата си.
– Какво, по дяволите, се случва?
Той погледна в огледалото за обратно виждане, докато ускоряваше откъм двора. Колата профуча покрай опожарените ниви.
– Много неща се случват – застрахова се той. – Но най-важното е, че Призрака е мъртъв. Десетина високопоставени специални агенти от полицията на МПД станаха свидетели на огнената му смърт, а тялото му, макар и силно повредено, беше прибрано директно от мястото на инцидента. Дори откраднатият артефакт беше намерен у него. Всички детайли съвпадат и всички неизяснени моменти са грижливо завързани – стига да държиш на своята част на историята.
– Моят част?
– За първи път си се сблъскала с Призрака малко след сигнала ти на горещата линия. Когато той изгори онази сграда онази нощ, накара някои от новите си колеги от гилдията да ти помогнат в преследването на наградата му. Ето защо те видяха на няколко местопрестъпления заедно с мен.
Очите ми се свиха. Той ненужно даде знак да завие към главния път въпреки липсата на какъвто и да е друг трафик сред димящите руини на гората и земеделските земи.
– Но когато изчезна, след като артефакта беше откраднат – продължи той – аз ловко разбрах, че си се приближила твърде много до Призрака. Той сигурно те е използвал като неволен съучастник, като се има предвид, че ти също си митичен Спириталис, затова предупредих екипа да провери имота ти, където откриха автомобила на Призрака.
– Където устроиха засада на Зак.
– И ти беше спасена! – Завърши той ярко. – Не е ли страхотно?
Изгледах го с яростен поглед, но преди да успея да поискам истински отговори, той натисна спирачките и се отби от пътя. Смарт колата спря с трясък зад един сребрист джип с тъмно затъмнени стъкла, който беше паркиран на тротоара.
Пътническата врата на джипа се отвори и от нея излезе мъж. Когато се обърна към нашия автомобил, притиснал ръка към долната част на корема си, аз също бутнах вратата си. Измъкнах се от умния автомобил и направих три бързи крачки напред.
– Зак – казах рязко, като хванах ръката му, за да се уверя, че е истински.
Погледът му пробяга по изражението ми, виждайки облекчението, което се опитвах да скрия. Той се намръщи и погледна надясно.
– Кит, нали ти обясни?
– Бях стигнал до него.
Обърнах се. Морис беше излязъл от колата, за да се присъедини към нас – както и шофьорът на джипа.
Очите ми леко се разшириха при вида на Дариус Кинг, майстор на гилдията на „Врана и чук“. Беше облечен в черно, а плетена шапка скриваше косата му. Сивите му очи искряха с тревожна смесица от забавление и хищническо задоволство.
– Кит е психопат – каза Зак, привличайки вниманието ми обратно към него. – Двамата с Дариус симулираха цялото това шоу.
– Ей, тялото беше истинско – намеси се Морис. – Знаеш ли колко е трудно да откраднеш мъртво тяло, без никой да забележи?
Зак повдигна вежда.
– Защо да го крадеш, когато можеш да го направиш?
– Да, ама… – Морис сви рамене. – Господин Криспи е с твоя ръст и телосложение, а с пораженията от огъня няма да могат да разберат, че не си ти.
– Значи всичко това, с изключение на тялото, е било илюзия? – Попитах.
– Част от огъня беше истински. – Морис се усмихна на ГМ. – Всъщност това беше доста гениален комбинативен ход между мен и Дариус. Доста лудост е колко добре се съчетават способностите ни.
– Изненадващо добре – съгласи се Дариус, а забавлението му се задълбочи. – Макар че малко завиждам, че моята магия не позволява толкова творчески усет като твоята.
Зак погледна Морис с присвити очи.
– Относно това. „Никога няма да ме хванете жив“? Що за глупост беше това?
– Обмислях „аста ла виста, бейби“, но се притеснявах, че можеш наистина да ме убиеш.
– Не бива да се бавим – намеси се Дариус. – Ако те видят, всичко това ще е било напразно. Такава е цената на свободата ти. Няма да бъдеш преследван, но това означава да се откажеш от всички връзки с хората и местата, където някога си бил известен – включително и с Ванкувър.
Зак кимна. Лицето му ставаше все по-бледо, колкото по-дълго му се налагаше да стои прав с нараняванията си.
– Подготвил съм ти безопасно място далеч от града. Там ни чака лечител. – Дариус се обърна към мен. – Сейбър, можеш да се присъединиш към него, след като изиграеш ролята си в участъка.
Думите му бяха любезни, но подтекстът беше ясен: не проваляй цялата им упорита работа.
– Ще изпълня своята част – обещах аз. И го направих – безупречно. Бях прекарала години, преструвайки се на празноглава, прекалено мила никоя. Да се държа като травмиран заложник на Призрака нямаше да е трудно.
– Тогава ще се видим по-късно – каза Дариус и се насочи към джипа.
Морис се обърна към умната кола, оставяйки мен и Зак сами.
Погледите ни отново се срещнаха и виждайки облекчението му, усетих внезапен прилив на слабост, когато напрежението изтече от тялото ми. Не знаех дали всички проблеми на Зак като лова на главата му са били решени или какво щеше да се случи по-нататък, но не беше нужно да го разбираме сами. Бяхме толкова убедени, че не можем да разчитаме на никой друг, че сме само двамата срещу света.
Никога не съм била толкова щастлива, че греша.
Назад към част 29 Напред към част 31
