ГЛАВА 1
Болката проби дълбоката тишина на безсъзнанието. Клепачите на Сейя трепнаха. Тя си пое рязко дъх и болката прониза дясната страна на гръдния ѝ кош.
Тя отвори очи. Тъмнината се превърна в бетонен таван. Тялото ѝ се сви. Напрежението стягаше мускулите ѝ, а сетивата ѝ се напрягаха. Бавно, безшумно седна. Погледът ѝ се стрелна към помещенията ѝ – малка, безлюдна килия с решетки от три страни и солидна бетонна стена откъм гърба ѝ. Затворническа килия.
Паниката я обзе, когато стотици спомени за други тъмни килии прокараха нокти по душата ѝ. Но това не беше бастилията. Това не беше Подземният свят.
Къде беше тя?
Тя дишаше дълбоко, контролирайки страха си. Отвъд предните решетки имаше широк коридор с една-единствена солидна стоманена врата, прекъсвана само от малко прозорче, единственият източник на светлина. Друга група от четири килии запълваше пространството от другата страна на залата, което правеше общо осем. Всички бяха празни с изключение на една. Тя се обърна към килията вляво. Едно тяло се беше проснало неловко настрани, без да се движи, с изключение на плиткото преместване на раменете при всяко вдишване. Бледата коса на Лире сякаш почти светеше в тъмнината.
Тя потисна поредната вълна на ужас. Брат ѝ не беше тук. Ако тя беше в затвора, къде беше Аш?
Концентрирайки се върху бавните си, спокойни вдишвания, тя се изправи на колене и се затътри към ръба на килията си. Облегна се на решетките, без да обръща внимание на болката в мускулите си, и протегна ръка между тях. Едва успя да достигне панталона на Лире между пръстите си и леко го дръпна.
– Лире? – Прошепна тя.
Нямаше отговор.
Дръпна отново и извика името му малко по-силно. Той не помръдна.
Тя отдръпна ръката си и притисна гръб към студените стоманени решетки, като трепереше отчасти от хладината на влажното мазе, отчасти от ужас и отчасти от дълбоките до кости спомени, които танцуваха по ръба на мислите ѝ – спомени за други подземни килии, за други нощи, в които се събуждаше в тъмното и знаеше какво неизбежно ще последва.
Затвори очи, обгърна се с ръце и се съсредоточи върху това да успокои сърдечния си ритъм и да събере сили. Тялото ѝ я болеше от последиците от битката, но не можеше да си спомни за нея… Мозъкът ѝ беше попаднал в мъглата на продължителни кошмари от миналото, което искаше да забрави.
Още едно дълбоко вдишване.
Какво си спомняше? Последното нещо, което помнеше?
Едно лице изникна в съзнанието ѝ: Пайпър. Пайпър с три сълзотворни люспи на челото си – знаци на рюджин. Момичето-хемон се беше превърнало в полудемон.
Да, спомни си тя. Бяха отишли в Надземния свят, за да спасят Пайпър. Тя бе отключила кръвта на демона, за да контролира магията си.
Сейя стисна по-силно очи. Тогава какво? Едно усещане гъделичкаше паметта ѝ – ръка върху ръката ѝ. Аш я хвана за лакътя и я поведе настрани от останалите. Беше се навел и прошепнал в ухото ѝ, казвайки ѝ да премине първо през лей-линията, да бъде внимателна, че играта още не е приключила. Той не вярваше на Мийзис, този интригантски зеленоок демон Ра. Тя също не вярваше.
Раменете ѝ се напрегнаха, когато спомените я връхлетяха.
Беше излязла от лей линията, върна се на земната почва и в мига, в който кракът ѝ докосна тревата, в краката ѝ избухна дим, който я забули в бял облак. Едно изненадано вдишване изпълни дробовете ѝ с дрога. Почти веднага последва замаяна слабост.
Нападателите бяха дошли от всички страни. Беше се сражавала с тях – сигурно е така, но не помнеше нищо повече от мътния спомен за враговете, които се приближаваха около нея… и после за болката.
Очите ѝ бавно се отвориха, когато горчивият гняв се надигна в нея като ледена вълна. Ра демони. Беше попаднала на засада от демони на Ра. Тя погледна към Лире, който все още беше в безсъзнание от същия наркотик, който бяха използвали върху нея. Той щеше да му въздейства по-силно, отколкото на нея, драконианците бяха естествено устойчиви на лекарства и отрови. По гръбнака ѝ прошепна тръпка на страх. Ами ако лекарството е било прекалено силно? Ами ако той не се събуди?
Тя се върна до решетките и отново протегна ръка през тях. Хвана панталона му и този път придърпа крака му по-близо, за да може да хване глезена му. Внимателно го повлече към решетките, като се напрягаше срещу мъртвото му тегло под такъв неудобен ъгъл. Когато беше достатъчно близо, тя хвана ръката му и притисна два пръста върху вътрешната част на китката му, като затвори очи. Пулсът му биеше срещу пръстите ѝ, бавно, но равномерно. Тя брои повече от минута, докато се увери. Сърцето му беше силно. Надяваше се, че скоро ще се събуди.
Тя постави ръката му върху гърдите му в позиция, която изглеждаше удобна, и се отдръпна от решетките. Всичко, което можеше да направи за него сега, беше да намери начин да избяга, затова се съсредоточи върху възможностите си. Оръжията ѝ бяха изчезнали. Хладната тежест около врата ѝ потвърди онова, което знаеше от момента, в който отвори очи: на врата ѝ беше прикрепена яка, потискаща магията. Обичайният горещ вихър на силата в нея беше мълчалив, студен – недостъпен.
Само ако имаше таланта на брат си да чупи нашийници.
Тя отново затвори очи, но този път не търсеше собствените си мисли. Търсеше чужди.
„Зала?“
Радостен поздрав докосна съзнанието ѝ. Подмладяващо и успокояващо, удоволствието на Зала я стопли в зимната килия.
Нито хората, нито другите демони разбираха връзката между дракониан и драконет. Нейните роднини предпочитаха да е така. Не искаха враговете им да знаят колко много могат да навредят на драконианката, като наранят дракона ѝ. Връзката им беше сложна и дълбока, спасителна линия от душа до душа.
Сейя се съсредоточи върху връзката си със Зала. Тя не можеше да чете мислите на драконетата си, нито пък да „говори“ директно с обвързаната си. Вместо това те просто искаха другият да знае каквото и да е, което искаха да споделят. Предаването на мислите и чувствата беше мигновено, интуитивно и интимно.
Щом съчини желанието си да узнае какво се е случило, отговорът мигновено пристигна в ума ѝ. Зала не беше пленница. Дракончето бе избягало от първоначалната атака и се бе скрило, точно както Сейя винаги бе настоявала Зала да направи при засада. Беше наблюдавала залавянето на Сейя, надявайки се на възможност да помогне. Веднага след това Лире бе попаднал в засада, а след това грифоните отново се бяха разположили в очакване.
Беше минал повече от час, преди група демони на Ра да преминат през лей линията включително Мийзис и подчинения му Коен. Коен кървял от дълбоки порезни рани по лицето си, докато Мийзис изглеждал невредим, с изключение на кървава превръзка на едната му ръка. Аш не е бил с тях. Ако изобщо беше преминал през линията, това беше станало, след като Зала беше тръгнала да следва грифоните. Нейната връзка ги беше проследила, докато бяха отвели Сейя и Лире, и двамата в безсъзнание, в града и до една висока сграда. Сейя видя сградата през паметта на Зала – посолството на Ра. Зала не можеше да влезе вътре, затова беше решила да изчака на безопасно разстояние Сейя да се събуди и да ѝ каже какво да прави.
Сейя потисна страха си. Аш трябваше да мине през линията. Той трябваше да дойде веднага след нея. Дори и да се беше забавил, единствената причина да не дойде за нея беше, че и той беше попаднал в засада. Ами ако не беше заловен, а убит?
Не, тя не можеше да мисли така. Не искаше.
Гневът кипеше в нея, леден и остър. Пайпър. Това беше по вина на Пайпър. Това глупаво момиче винаги ги въвличаше в опасните си каши.
Сейя притисна ръка към лицето си, когато след гнева се промъкна и чувството за вина. Угризенията следваха винаги, когато се поддаваше на яростта си към Пайпър, противоречивите емоции я подлудяваха. Пайпър беше спасила нея и Аш от Асфодел, беше счупила веригите им, освобождавайки ги от Самаел. Тя беше причината на Сейя да не ѝ се налага да прекара още една нощ в бастилията в очакване на най-новото мъчение, мисловна игра или емоционална отрова на Самаел.
Пайпър беше спасила нея и Аш и тя трябваше да ѝ бъде благодарна. Но също така се страхуваше повече от всичко, че рано или късно Пайпър щеше да ги унищожи и двамата.
С рязко поклащане на главата си тя предпазливо се изправи на крака. Болката се впиваше в наранените ѝ ребра. Надяваше се, че е дала достоен отпор, когато демоните на Ра са я нападнали от засада. Надяваше се, че им е платила за всяка синина.
Като си наложи да се съсредоточи върху страха, който преследваше всяка нейна мисъл, тя огледа внимателно килията си от горе до долу, търсейки слабо място. Зала не можеше да влезе в посолството, за да ѝ помогне да избяга. Дракончето също не можеше да се върне в Надземния свят, за да намери Аш, тя не можеше да прекоси сама Пустотата. Сейя беше сама.
След като разгледа килията, тя се изправи пред вратата, изучавайки ключалката и пантите. Решетките бяха твърде тежки, но може би…
Тя огледа стаята и килията – нямаше пазачи, нямаше часови, нямаше свидетели. Вдигна брадичка, затвори очи и свали блясъка си.
По кожата ѝ се появиха тръпки, които заличиха всички други усещания. После избледня и тя отвори очи. Тъмното пространство стана още по-ясно с нейното перфектно драконовско нощно зрение. Издишвайки бавно, тя разпери крилата си толкова широко, колкото позволяваше килията, наслаждавайки се на еуфоричното разтягане на скованите мускули.
Съсредоточи се върху вратата на килията. С освобождаването на блясъка страхът и ужасът ѝ бяха избледнели, но спешната нужда да се измъкне, да се измъкне, да се измъкне се бе увеличила десетократно. Спешността се блъскаше в главата ѝ и я завладяваше. Усещаше тежестта на сградата над себе си, а откритото небе беше твърде далеч.
Като се прицели, тя се хвърли към вратата с едно движение. Сложи краката си върху решетките от едната страна на рамката, ноктите ѝ остъргаха стоманата и хвана вратата с ръце. После се подпря и дръпна. Металните панти изстенаха в знак на протест. Тя се напъна още по-силно, с опашка, разперила наполовина криле, за да запази равновесие. Чу се метално скърцане. Тя се хвърли в ново масивно надигане.
Ръцете ѝ се изплъзнаха. Тя се сгромоляса на пода.
Като псуваше под носа си от болката в ребрата, тя се изтърколи на крака и се загледа в решетките, като едната ѝ ръка се опираше на дръжката на късия меч по бедрото ѝ. Не бяха успели да ѝ вземат оръжията, докато беше в блясък, но оръжията не ѝ бяха от полза, когато беше затворена в килия.
С въздишка тя върна блясъка върху истинската си форма. Когато изтръпването обхвана тялото ѝ за втори път, дивашкият порив в главата ѝ утихна и страхът се върна. Тя разсеяно изтръска болките от ръцете си. Може би Аш можеше да счупи пантите, но тя не беше достатъчно силна. Никога нямаше да бъде толкова силна като него, нито физически, нито по друг начин.
Тя направи бърз кръг около килията си, след което се върна на мястото, което беше най-близо до Лире. Седна и се облегна на решетката, борейки се със страха си. Предпочиташе да се изправи срещу орда вражески воини, отколкото да бъде затворена в подземна дупка като безпомощен затворник.
Затворила очи, тя сви едната си ръка около яката и напразно потърси намек за магията си. Сгърби рамене, наведе глава и се съсредоточи върху дишането.
Аш беше някъде там. Той щеше да дойде за нея. Трябваше да повярва в това.
Защото, ако не беше той, не беше сигурна колко дълго щеше да издържи здравият ѝ разум.
Назад към част 1 Напред към част 3
