ГЛАВА 4
Сейя се облегна на студената циментова стена, с полузатворени очи, докато наблюдаваше Лире. Ако искаше, можеше да се провре през решетката и да докосне лицето му.
Той се беше прегърбил над веригата в ръцете си, а устните му се движеха, докато си мърмореше тихо. Беше се концентрирал от часове, търсейки начин да прокара и най-малкото докосване на магията си през заглушаващата яка, за да задейства заклинанието си.
Тя го изучаваше, съсредоточавайки се върху малките детайли от външния му вид, докато се бореше да овладее паниката си. Тя кипеше точно под мислите ѝ. Един-единствен момент на слабост и щеше да я завладее. Тя щеше да се стресне и да побеснее от нуждата да избяга. Без магия засенчването нямаше да я доведе до никъде.
Бледата коса на Лире блестеше на слабата светлина, която се процеждаше през малкото прозорче. Въпреки всичко косата му беше някак си секси разрошена. През последните часове цветът на лицето му постепенно се бе върнал към обичайния си топъл, златистокафяв цвят, толкова поразителен на фона на кремавите му кичури.
Той беше красив мъж – разбира се, защото беше инкуб – и неустоимо съблазнителен за повечето жени, но на нея не ѝ въздействаше особено. Може би ако някога беше флиртувал с нея така, както го правеше с Пайпър, тя щеше да усети някаква примамка, но той никога не го беше правил. Отначало тя се беше обидила. Нима той не я намираше за привлекателна? Инкубите флиртуваха с всички добре изглеждащи жени.
Скоро бе разбрала, че по някаква причина той я е категоризирал в съзнанието си като – недостъпна. Той нямаше да флиртува с нея нито сега, нито някога. Тя не беше съвсем сигурна как да се чувства по този въпрос. Не искаше той да флиртува с нея – всички тези намеци и подмятания, които си позволяваше с Пайпър, ѝ се струваха в най-добрия случай дразнещи, но в същото време малка част от нея негодуваше, че не заслужава вниманието и усилията му.
Преметнала опашката си през рамо, тя бездейно заглади косата си, докато го наблюдаваше. Лире и брат ѝ бяха много добри приятели. Драконианец и инкуб. Извънземно, беше казала Маасехет, и беше права. Сейя също не го беше разбрала, не и докато не беше видяла как Лире пуска смъртоносните си заклинателни стрели по войниците на Самаел. Дори тогава много демони бяха по-добри воини от него – както и по-могъщи. Но Аш не ценеше Лире само заради способностите му, той уважаваше мнението на Лире над всички останали.
Включително и нейното.
Пръстите ѝ се свиха в плътен юмрук около конската ѝ опашка. Аш винаги приемаше съветите на Лире повече от нейните, а през последните два месеца, докато се криеха заедно, това я беше натъжило като нищо друго. Но брат ѝ не се доверяваше лесно и сега тя осъзнаваше, че е трябвало да обръща повече внимание на Лире и на това, което го правеше достоен за такова доверие.
С разочаровано издишване Лире спусна ръце. Той наклони глава назад, като я опря в стената, и затвори очи.
– Има ли нещо? – Попита тя. Гласът ѝ прозвуча силно в ушите ѝ. Не беше говорила от часове, не искаше да нарушава концентрацията му.
Той поклати глава.
– Трябва да си взема почивка, после ще опитам отново. Сигурен съм, че ще успея да го разгадая.
Тя кимна бавно.
– Лире… ако не можем да избягаме, трябва да те помоля за една услуга.
Очите му се отвориха, златистите ириси се плъзнаха към нея.
– Ако не успеем да избягаме и те дойдат за мен, трябва да ме убиеш.
Той дори не трепна.
– Имаш оръжия под блясъка си. Нямаш нужда от мен.
Тя сведе поглед, а срамът я заля.
– Страхувам се, че… че ще се поколебая. И те ще ме спрат, а после ще бъде твърде късно.
Той въздъхна.
– Вече те измъкнахме. Можем да го направим отново.
– Това няма значение. Не мога да се върна никога. Не мога да позволя на Самаел отново да има такава власт над Аш.
– Няма да те убия.
Тя отново кимна.
– Добре. Ще го направя сама.
– Сейя…
Тя отвърна глава, скривайки лицето си в сянка, докато прехапваше устните си срещу трепета на страха. Ако трябваше, щеше да го направи – но това не означаваше, че не се страхува да умре. Всички се страхуваха да умрат.
Той не каза нищо повече. Няколко минути седяха тихо, а тишината я притискаше. Тя се обърна към него. Очите му отново бяха затворени, изтощението го съпътстваше. Тя се запита на колко години е. Инкубите запазваха младостта си с десетилетия по-дълго от хората. Външният му вид не говореше нищо за действителната му възраст.
Тя придърпа коленете си към гърдите и ги обгърна с ръце.
– И така, колко е зле за теб?
Той повдигна вежда, без да отваря очи.
– Семейството ти. Стана по-бял от сняг веднага щом тя ги спомена.
С раздразнено мърморене той сгъна ръцете си.
– Няма да падна на меч, за да ги злепоставя, но може да се опитам да ги убия. Те обаче вероятно ще го очакват.
– Звучи приятелски.
Той сви рамене.
– Впечатляващо родословие – промърмори тя, припомняйки си думите на Маасехет. – Това означава ли, че ще разпозная фамилията ти?
Един мускул на бузата му потрепна, но той все още не отваряше очи. Тя го изгледа внимателно, като си блъскаше главата за някакви добре познати фамилии инкубуси.
– Някакви намеци? – попита тя.
– Не, но имам предложение.
– О? Какво?
– Гледай си работата.
Тя се отдръпна от киселия му тон. Заблестя и се облегна на стената. Гневът и негодуванието кипяха, смесвайки се с ужас. Под всичко това кипеше страх за Аш. Къде беше той? Дали търсеше нея и Лире? Или и той беше затворник или вече продаден обратно на Самаел? Всичко беше отишло по дяволите и тя не можеше да направи нищо, за да се противопостави, не и докато беше затворена в тази килия с нашийник на врата.
– Все още ли искаш да защитаваш Пайпър? – Попита тя с горчивина. – Съдбата ти вече не е незасегната от нейните безкрайно лоши решения.
– Ще пораснеш ли, по дяволите? – Възкликна яростно Лире, като седна и се обърна, за да я погледне.
Сейя седна също толкова агресивно.
– Ти не…
– Достатъчно ми е! – Избухна той. – Всичко, което виждаш, е колко опасна е Пайпър за брат ти. Това, което не виждаш, е, че от всички нас ти си най-голямата заплаха за него.
Тя замръзна с отворена уста, а отговора ѝ беше забравен.
– През целия ти живот – продължи той гневно – е имало само един човек, който е имал значение за теб: брат ти. И изглежда си мислиш, че за Аш е същото, че никой друг не е важен за него освен теб. Е, познай какво. Аш те обича, но го е грижа и за други хора. Той се грижи за Пайпър. Не и по повърхностен начин, а по истински, важен начин. И това няма да се промени.
Той посочи към нея.
– Знаеш, че Аш не е добре в момента. Знаеш, че е объркан от последния си престой в Асфодел. И два месеца с мен, а ти не си направила нищо, за да го поправиш. Но Пайпър може да му помогне. Тя вече му помага.
– Тя го наранява повече, отколкото му помага! Ти беше там, когато той се опита да нападне Мийзис и почти го уби.
– Да, и знаеш ли какво? Никой от нас не би могъл да го спре, но тя го направи. Ти не си всичко, от което той се нуждае. Пайпър е нещо, от което той се нуждае. И да, тя ще го нарани, а понякога е най-трудното проклето нещо, но любовта е такава.
Тя стисна устни, свивайки ръцете си в стегнати юмруци.
Лире бавно поклати глава, а гневът на лицето му избледня.
– Пайпър не е съвършена и Аш се е озовал в доста неприятни ситуации заради нея, но това е негова вина, не нейна. Той поема рискове, защото го е грижа за нея и иска да я защити.
Очите му станаха студени.
– Точно сега той се нуждае от нея, а ти саботираш това.
Тя отвори уста, после отново я затвори.
– Мисля, че знаеш защо наистина мразиш Пайпър. Аш означава всичко за теб, но той продължава егоистично да излага живота си на опасност заради някого, за когото не ти пука. Ако не можеш да обвиниш Пайпър за това, тогава ще трябва да обвиниш Аш вместо това, а ти не искаш да го правиш.
Сейя стисна очи, докато думите на Лире звучаха в главата ѝ.
– Той е всичко, което имам – каза тя дрезгаво. – Просто искам той да живее. Защо продължава да се опитва да провали живота си заради едно глупаво момиче? Защо не ме обича достатъчно, за да остане жив заради мен?
– Той те обича повече от собствения си живот – каза тихо Лире. – Но той обича и Пайпър. Това, че трябва да избира между вас двете, го убива.
– Защо просто не избере мен? Аз съм неговата сестра.
– Защо изобщо трябва да избира? Защо да не може да обича и да защитава и двете ви? Защо да не можеш и ти да защитаваш това, което той обича?
– Аз… – Тя примигна бързо, борейки се за думи.
Лире замълча. Тя стегна ръце около краката си и обърна глава настрани.
Защо той трябва да избира? Пайпър беше само проблем. Тя беше слаба, а враговете ѝ бяха силни. Аш винаги щеше да стои между нея и опасността – точно както някога беше стоял между Сейя и опасността.
Аш беше всичко, което имаше – единственият човек, когото имаше в живота си от най-ранните си спомени. Той беше причината тя да оцелее, да се бори, за да могат да бъдат свободни заедно. Без него тя нямаше никого. Нямаше цел. Няма бъдеще. Никаква причина да продължава да върви.
Но Аш имаше някой друг, за когото да се бори. Някой, за когото е готов да умре. И Сейя мразеше Пайпър за това. Знаеше, че няма право да се чувства така – Пайпър беше спасила нея и Аш от Самаел, но ако Сейя не мразеше Пайпър за това, че ѝ е отнела брат ѝ, тогава трябваше да мрази Аш за това, че е избрал Пайпър вместо нея.
Наистина ли Сейя беше най-голямата опасност за Аш? Опитвайки се да раздели него и Пайпър, тя излагаше ли благосъстоянието му на по-голяма опасност, отколкото Пайпър? Освобождавайки треперещ дъх, тя погледна към Лире. Той отново беше затворил очи.
– Как виждаш толкова много? – Промълви тя. – Ти почти не ме познаваш…
Той я погледна с едното си око, а веждата му се изви.
– За да съблазняваш жени, трябва да ги разбираш.
Тя се ухили.
– Не е нужно да разбираш жените, за да ги съблазняваш. Просто трябва да флиртуваш с тях.
Той сви рамене.
– Кога се научи да бъдеш толкова наблюдателен?
– Много отдавна. Това беше необходимо умение за оцеляване.
– Какво имаш предвид?
– Наблюдението на другите беше изключително важно, за да разбера кога хората могат да се опитат да ме убият.
Очите ѝ леко се разшириха.
– Не знаех, че животът на инкуба е толкова изпълнен с опасности.
– Всеки ден научаваш нови неща.
Тя го изучаваше мълчаливо в продължение на дълга минута, мислейки си за откритото, безрезервно доверие между него и Аш.
– Ти не ми вярваш, нали?
– Не.
– Признавам, че съм се отнасяла нелюбезно с Пайпър – каза тя рязко – но никога не съм предавала ничие доверие или увереност.
Той отвори очи и се обърна към нея. Тя се напрегна, мускулите ѝ се втвърдиха от готовност – очите му бяха напълно почернели.
– Неуважително? – Повтори той, а гласът му се задълбочи до ръмжене. – Така ли описваш това, че почти я уби?
Сейя срещна абаносовия му поглед, изненадана от внезапния му смъртоносен нрав, но удържа позицията си.
– Аз само я заплаших. Опитах се да я изплаша.
– Така ли го описваш? На мен това ми приличаше много повече на опит за убийство.
– За какво говориш?
– За пътеката покрай скалата. Падането на Пайпър.
Тя му намигна, преди да осъзнае какво има предвид.
– Мислиш, че аз съм го направила? Че съм го организирала?
– Не си ли ти?
– Не! Пайпър спаси мен и Аш от Асфодел. Никога не бих изплатила този дълг със смърт.
Той я гледаше мълчаливо, а недоверието му тегнеше във въздуха.
– Не мога да повярвам в това – изръмжа тя и се изстреля на крака.
Той се изстреля при внезапното ѝ движение – инстинктивна реакция, докато беше в сянка.
– Всичко, което някога съм правила, е да я заплашвам! Никога не съм искала тя да умре или дори да бъде наранена. Просто исках да си тръгне.
– Да убиеш някого е най-добрият начин да го накараш да си тръгне.
Тя усети, че се приближава към нея, че се приближава към засенчването. Пое си дълбоко дъх, изтласквайки яростта си надолу.
– Никога не бих направила такова нещо. Аш я смята за своя отговорност. Никога не бих го наранила по този начин.
Очите на Лире леко светнаха, докато я разглеждаше.
– Ти издърпа Аш назад, преди да успее да я хване.
– Сбърках времето. Беше рефлекс. – Тя преглътна тежко, докато случката се разиграваше отново в съзнанието ѝ. – Беше грешка. Казах го на Аш. Казах му, че съжалявам.
Той сви челюстта си.
– Ако не ти си поставила този капан, кой го е направил? Никой друг не е искал смъртта на Пайпър, освен теб.
– Не искам смъртта ѝ. И кой казва, че капанът е бил предназначен за нея?
– Какво имаш предвид?
– Демоните на Ра отидоха първи. Кой беше следващият на опашката?
– Аз.
– Точно така.
Очите му се стесниха.
– Ако Мийзис планираше да ни предаде от самото начало – каза тя – ти беше дивата карта. Да се отърве от теб, като го направи да изглежда като инцидент, щеше да е в негова полза. Сигурно си престъпил спусъка или нещо друго и вместо това е хванал Пайпър.
Най-накрая очите му се върнаха към златото. Той въздъхна и седна обратно. Потривайки с ръка кокалчетата на пръстите си, той се намръщи към решетките на килията си.
– Ако си бяхме извадили главите от задниците и бяхме оставили кавгите настрана от самото начало, може би това нямаше да се случи.
Сейя кимна, като също потъна и се облегна на стената. Вероятно това беше най-близкото до извинение, което щеше да получи.
– Ние се провалихме жестоко, нали?
– Така е. Но така или иначе ще се измъкнем от това.
Тя не отговори. „Другият“ начин включваше гроб, поне за нея. Тя нямаше да се върне в Асфодел.
Лире я погледна дълго, проницателно.
– Ти си по-силна, отколкото си мислиш. Можеш да го преживееш.
– Имаш ли някаква суперспособност на инкубус да четеш мисли?
Той изпъшка кратко и се ухили.
– Не.
– Измислил ли си заклинание за четене на мисли?
– Иска ми се.
Тя се намръщи.
– Тогава това трябва да означава, че съм смущаващо прозрачна.
Друг смях.
– Не, не бих казал това. Уменията ти за измама просто не са на нивото на моето семейство.
Тя го погледна, сдържайки желанието си да го разпита.
– Да се върнем към онзи живот… – Той замълча за миг, очите му бяха отдалечени от спомените за миналото. – Моето семейство издига съревнованието до съвсем нови висоти.
– Затова ли напусна?
– Част от причината. Не бях толкова талантлив, колкото братята и сестрите ми, така че винаги щях да бъда в губещата част. Това, че бях по-умен от тях, можеше да ме защити само дотолкова, доколкото е възможно.
Тя се намръщи.
– Как може да си по-умен от тях, но по-малко талантлив? Какъв беше този талант, който те ценяха толкова много?
Той се заигра с цветния кварц на верижката си, а изражението му бе мрачно.
– Тъкане на заклинания.
Тя хвърли поглед към заклинателните камъни. Ако Лире произхождаше от род на заклинатели, тя можеше да предположи един факт за семейството му: те бяха мръсно богати. Най-добрите плетачи на заклинания отнасяха творенията си в гроба, за да могат да продават предварително заклинани предмети на завишени цени.
– Трябваше да избягаш, за да се защитиш? – Попита тя.
– Не исках да имам нищо общо с тях. Още от детството си аз и братята и сестрите ми бяхме изправени един срещу друг в жестоко съревнование да бъдем най-добрите. Най-умните, най-талантливите и най-злобните се издигаха на върха като привилегировани деца. С по-малко талантливите се отнасяха като с второстепенни отрепки. Бях приключил с тези глупости.
– Ако не беше от „облагодетелстваните“, защо щяха да те искат обратно?
– За да защитят тайните си. За да ме накажат. За да елиминират конкуренцията. Кой, по дяволите, знае? Но това няма да се развие добре за мен. – Той леко сви рамене и отново вдигна верижката със своя заклинателен кварц. – Предполагам, че трябва да се опитам да накарам това нещо да заработи. Никой от нас не се нуждае от буквално пътуване по алеята на спомените с любезното съдействие на Ра.
Той отново се наведе над скъпоценния камък. Напрежението му подсказваше, че го преследват повече призраци от тези, за които ѝ беше признал. Аш криеше миналото си зад стена от сдържаност. Може би Лире криеше своето зад постоянен поток от шеги и неуместен хумор, който не позволяваше на никого да го погледне твърде внимателно.
Той беше нещо повече от това, което изглеждаше на повърхността, и тя нямаше да забрави това. Нито пък щеше да забрави, че малкият поглед, който ѝ бе дал към миналото си, бе неизказан жест на доверие – такъв, какъвто тя нямаше да предаде.
Назад към част 4 Напред към част 6
