ГЛАВА 5
Като се хвана по-добре за вратата на килията си, Сейя се дръпна и цялото ѝ тяло се напрегна. Трепетът поразяваше самоконтрола ѝ, спешност, която едва успяваше да овладее. Крилете ѝ се разпериха широко. Тя впи нокти в стоманата и дръпна още по-силно. Металът заскърца. Беше огънала доста пантите, но те не показваха признаци на предстояща повреда.
Мускулите ѝ изпищяха и тя най-накрая се отпусна, падайки на пода. Дишайки тежко, тя отново изучи вратата. Ключалката беше от другата страна, недостъпна. Пантите бяха единствените слаби места, до които можеше да стигне, но тя не постигаше никакъв напредък в разбиването им.
Тя се отдръпна от вратата и се обърна към Лире. Той седеше в най-отдалечения от нея ъгъл, прегърбен над веригата със заклинанията си, като все още се опитваше да изтръгне някаква магия през яката – както правеше от дни. Беше изгубила представа от колко време са затворени в тъмните килии, като времето се прекъсваше само от нередовното доставяне на храна и вода. Лире работеше с безмислената решителност от отчаяние, но не беше по-близо, отколкото през първия час.
– Яката на Мийзис сигурно е била повредена – изсумтя тя. – Губиш си времето. Вместо това ми помогни да се опитам да разбия вратата.
– Каква полза от това? – Отвърна той. – Все още ще бъдем в капан в тази стая. Върни си блясъка, за да мога да се концентрирам.
Тя изръмжа, когато темпераментът ѝ се повиши, а гневът замени паниката. Тя го потисна. Затвори очи и прибра блясъка върху тялото си – мисловно действие, толкова познато, че можеше да го прави само с мисъл.
Страхът я притисна още по-силно, заплашвайки да я завладее. Върна се до вратата и обгърна с ръце решетката. Нямаше да мине много време. Всеки момент можеха да влязат и да я отведат при Самаел. Тя не можеше да позволи това да се случи. Не искаше да постъпи така с брат си. Тя щеше да умре първа.
Отвърна се от залостената врата и отново се изправи пред Лире. Той се беше навел над скъпоценния камък в ръцете си, със затворени очи и свито от концентрация чело. Беше също толкова бесен като нея. Може би нямаше да се върне в затвора, но тя подозираше, че това все още щеше да е кошмар за него. Колко от миналото на Лире знаеше Аш?
– Трябва ни нов план – каза тя. – Забрави за заклинанието си и ми помогни да измисля нещо.
– Това е единствената ни възможност.
– Твоята упоритост ще ни доведе до смърт!
– Нямаме друг избор – изкрещя той. – Без магия никога няма да успеем да се измъкнем оттук. Няма значение дали ще излезем от килиите си или дори ще разбием тази врата. Ще бъдем заловени отново в момента, в който срещнем войник на Ра.
– Може и да не можеш да активираш заклинанията в стрелите си, но все пак можеш да ги изстреляш. И двамата сме въоръжени под блясъка. Битката ще ни даде по-голям шанс, отколкото да седим тук!
Лицето му побеля и той заекна:
– Б-блясака.
– Какво?
Той се изправи на крака.
– Блясака! Как изпусна блясъка си и го върна едва сега?
– Аз… какво…
– Блясъкът използва магия! Ти използваше магия! Това означава, че яките не я блокират цялата.
Очите ѝ се разшириха. Тя погледна надолу, сякаш очакваше да открие прикрепена към гърдите ѝ табелка, която обясняваше всичко.
– Аз просто направих блясък, както винаги правя. Дори не се замислих за това.
Очите му светеха от нетърпелива надежда и вълнение.
– Да, мисля – мисля, че разбирам. Мисля, че знам какво да правя. Мога…
– Чакай. – Вълнението ѝ изчезна под вълна от страх. – Чувам, че идват хора.
Отвъд вратата се чуха стъпки. Последната им храна беше занесена само преди няколко часа. Те идваха за нея, тя го знаеше.
За най-кратък миг я обзе паника – и после страхът отшумя, когато се появи ново състояние на ума: студена, изискваща ярост, която не познаваше граници, логика, разкаяние – само оцеляване. Блясъкът ѝ изчезна за миг и крилете ѝ се разтвориха. Пръстите ѝ се свиха, разтваряйки смъртоносни нокти.
– Сейя! Дръж се!
Тя се обърна към него. Част от нея видя Лире. Другата част виждаше друга заплаха, враг. Тя оголи зъби срещу него, борейки се с желанието да го нападне.
Болтът издаде шумно изщракване, когато някой го плъзна настрани.
– Сейя, довери ми се! – Лире протегна ръка през решетката. – Знам какво да правя. Просто се дръж.
Вратата се отвори – войниците на Ра. През нея премина тръпка. Насилието замъгли съзнанието ѝ. Убий ги. Тя трябваше да ги убие. Те представляваха заплаха.
– Сейя.
Погледът ѝ се впи в златните очи на Лире, блокирайки гледката и звуците на приближаващите се стражи. Тя хвана ръката му и пристъпи към решетките. Хвана веригата в зъбите си и използва другата си ръка, за да хване розовия кварц. След това протегна ръка през решетките и притисна скъпоценния камък към яката на врата ѝ.
Очите му почерняха. Тялото му затрептя, когато започна да сваля блясъка, но истинската му форма не се прояви. Блясъкът пулсираше причудливо – и скъпоценният камък проблесна с жълта светлина.
След това топлото, изпепеляващо присъствие на магията ѝ изпълни главата ѝ.
За един миг тя замръзна от шок. Той го беше направил. По някакъв начин бе използвал промяната на блясъка, за да изсмуче искра магия, която да задейства заклинанието в скъпоценния камък. Най-накрая го беше направил – и сега беше неин ред.
Тя се отдръпна от него, а ръцете ѝ се вдигнаха, когато магията скочи по нейна команда. Демоните на Ра нямаха представа – не и докато не видяха как черна светлина изригва по пръстите ѝ, но вече беше твърде късно. Тя разпери ръце.
Лист от черен огън избухна навън, изхвръкна от клетката ѝ и се заби в четиримата неподготвени войници на Ра. Те изкрещяха, а миризмата на горяща плът оскверни стаята. Тя се изстреля напред, пронизвайки въздуха с ръка, докато изтръгваше вратата от огънатите ѝ панти. В следващия миг в ръцете ѝ се озоваха мечовете-близнаци. Двама демони бяха паднали, гърчейки се в агония. Другите двама, частично защитени от атаката ѝ от телата на другарите си, все още стояха.
Острието ѝ улови гърлото на първия. Едновременно с това другото ѝ острие проблясна в ребрата на втория демон. През болката и шока си той успя да хвърли щит. Мечът ѝ отскочи, а ударът рикошира нагоре по ръката ѝ. С мигновено движение на мисълта тя покри лявото си острие с черни пламъци и го преряза. Мечът ѝ премина право през щита му и се заби в торса му. Той падна, а в очите му вече се виждаше смъртта.
След неуспешното бягство на нея и Аш от Асфодел Сейя си беше обещала. Беше се заклела, че няма да пропилее втория шанс за живот на брат си. Никога повече нямаше да бъде слабата, бавната. Никога повече нямаше да го остави да кърви за нея. Затворена в Асфодел, тя разполагаше с безкрайно много време, за да се обучава в изкуството на смъртта – както и с опитен наставник с почти несравними способности. Раум не беше кротък учител.
Тя се обърна с лице към вратата на килията на Лире и щракна с два пръста. Ключалката се взриви и се превърна в безполезно метално усукване.
Той бутна вратата.
– Четири минути – каза той спешно.
Четири минути, преди нашийникът отново да блокира магията ѝ. Четири минути, за да избяга.
Войниците не бяха затворили вратата, когато бяха влезли. Тя я отвори и побягна по коридора, а Лире я последва. Извън затвора им имаше дълъг коридор с много врати, но тя не спря. Нямаше нужда да спира. Всички драконианци имаха способността да усещат откритите пространства около себе си – необходима за летене в пълен мрак. С всяка врата, покрай която минаваха, тя усещаше приблизителните размери на помещението. Интересуваше я единствено да намери път нагоре.
Тръгнаха напред. Пред тях имаше кръстовище. Тя забави ход, без да може да чуе дали някой се приближава над нейните стъпки и тези на Лире. Чувствата ѝ подсказваха, че дясната зала продължава по-далеч от останалите. Стиснала здраво мечовете и оголила зъби, тя зави зад ъгъла.
Трима войници стояха в далечния край на коридора. Те се обърнаха в един глас към нея.
Твърде далеч, за да ги изненада, тя прокле и вдигна мечовете си.
Лире се приближи до нея и тялото му затрептя. Той вдигна лъка си, а в ръката му вече имаше стрела. Приближи стрелата до бузата си и тялото му отново затрептя с докосване на блясък. Тя усети малка искрица магия.
Той изпусна стрелата.
Стрелата се стрелна по коридора и се заби право в сърцето на демона Ра. Той падна на колене, докато другите двама изреваха яростно. Стрелата пламна с жълта светлина, след което се взриви в пръски от светещи златни игли, които пронизаха телата на другите двама. Те се сринаха, викайки от болка.
Тя хвърли поглед към Лире, без да смее да го погледне право в очите, докато е извън блясъка – не и ако искаше да запази разсъдъка си. Истинският му вид беше напълно великолепен. Рубините, украсяващи края на тясната плитка, която висеше от лявата страна на лицето му, блестяха на слабата светлина. Сърцето ѝ се разтуптя, състоянието ѝ на ярост утихна, когато благоговението се плъзна по нея като сладко вино. Тя откъсна очи от него, преди аурата му да я е завладяла.
– Как използваш заклинанията си за стрели? – Попита тя.
– Нужна им е само искрица магия, също като на скъпоценните камъни.
Музикалният му глас я заля, изпращайки тръпки по кожата ѝ. Тя се отърси от това и се съсредоточи. Ако можеше да получи достъп само до искра магия чрез яката си, нямаше да може да се предпази.
Тя се втурна в бяг, скъсявайки разстоянието между нея и падналите демони. Тя прескочи слабо раздвижващите се тела и продължи напред. Подземието на посолството представляваше лабиринт. Трябваше да намерят път нагоре.
Сблъскаха се с още двама войници на Ра и ги ликвидираха бързо, но времето им изтичаше. Оставаха ѝ може би две минути, преди нашийникът да се активира отново.
– Там! – Възкликна Лире, като посочи асансьора напред, докато тичаха.
Спряха пред него. Тя усети отвореното пространство на шахтата. Завъртя се в бърз кръг, после се хвърли към близката врата и разби пантите. Стълбище.
Тръгнаха нагоре по двата етажа, но то не стигаше по-нагоре. Влезе в позната стая – същата, в която се бяха подготвили с Мийзис и хората му, преди да отидат в Надземния свят. Беше се сблъскала с Пайпър в една от по-малките стаички точно до нея. Бяха слизали с асансьора до това ниво, но този път тя не посмя да го използва, не и след като чу за преживяното от Аш, Мийзис го беше упоил в асансьора при първото му посещение.
Преди да успее да реши накъде да тръгне, гръмки стъпки я накараха да се обърне. Шестима войници на Ра нахлуха в стаята и се насочиха право към тях.
Спокоен, леден фокус се затвори около нея, прогонвайки страха. Прогонвайки съмнението. Нищо не съществуваше освен нея и враговете ѝ – и тя щеше да ги унищожи.
Тя зареди.
Първата магическа атака се стрелна към нея и тя хвърли щит. Заклинанието се удари в щита ѝ и се разкъса, като почти я повали назад. С махване на опашката си тя възвърна равновесието си и се стрелна към водещия демон. Миг преди да го засече, тя спусна криле и скочи над главата му. С един удар на меча си по пътя надолу тя прекъсна гръбнака му.
Вдигна другия си меч и го запали с черен драконов огън. Абаносовите пламъци се разляха по оръжието ѝ и тя го запрати към атакуващите демони. Острието се свърза с алебардата на най-близкия от тях и дръжката се разби. Тя заби второто си острие в гърдите му. Обвито в смъртоносния драконов огън, то проряза костите му като масло.
Следващата двойка се насочи към нея. Битката се разми в мираж от въртящи се мечове, черни пламъци и златна грифонска магия. Светът ѝ се стесни до ударите на оръжията и танца на краката ѝ по пода, докато избягваше и се бореше с врага. Тъмни стрели летяха сред тях, пронизвайки демоните Ра.
И тогава тя застана сама, а около нея бяха падналите ѝ врагове, чиято кръв се стичаше по пода. Дишайки тежко, тя се обърна към Лире и замръзна.
Един враг все още стоеше – такъв, какъвто тя не беше виждала до този момент.
Мийзис стоеше до Лире с меч в ръка, притиснал острието към гърлото му. Лире не помръдваше, челюстта му беше напрегната, а лъкът му се държеше в едната ръка. Той нямаше магия, с която да се защити. Сейя беше в другия край на стаята, твърде далеч, за да му помогне.
Гневът заплашваше да я обземе при вида на наследника на Ра. Студените му зелени очи се преместиха от Лире към нея. Секундите минаваха и тя усещаше как магията ѝ се свива от ръцете ѝ, когато нашийникът започна да действа.
Ръката на Мийзис се сви – и после той спусна меча си.
– Не можеш да избягаш през фоайето – каза той тихо. – Те те чакат.
Лире се отдръпна бързо от Мийзис и посегна към стрелата. Измъкна я от колчана, но не я закачи.
Мийзис посочи към коридора зад Сейя, откъдето бяха дошли войниците.
– Там има друг изход. Това е най-добрият ти шанс.
– Защо ще ни помагаш? – Изръмжа Лире.
Мийзис сведе очи – опасен ход, когато Лире е достатъчно близо, за да атакува. После изправи рамене и погледна двамата с неразбиращ поглед. – Ще умрете, ако минете през фоайето. Използвайте задния изход.
Той се обърна и тръгна към друга зала.
Отърсвайки се от зашеметяващата си безмълвност, тя извика с леден от ярост глас:
– Къде е Аш?
Той не се спря, а каза през рамо:
– Трябва да попиташ Пайпър.
И после се изгуби от погледа, изчезвайки навътре в сградата. Сейя се взираше след него, а в гнева ѝ се долавяше объркване. За какво беше всичко това? Опитваше ли се да се подготви да се съюзи с тях отново, или това беше трик? И какво искаше да каже – да попита Пайпър?
Мълчание с удар на сърцето.
– Е, това беше странно – промълви Лире.
Сейя потръпна, когато последната част от магията ѝ изчезна. Черните пламъци, които се движеха по мечовете ѝ, се разсеяха. Тя изпусна треперещ дъх.
– Значи излизаме отзад? – Попита той.
Тя кимна. Не вярваше на Мийзис, но подозираше, че е прав. Главният изход щеше да е смъртоносен капан, но може би и другият изход беше такъв. Нямаше как да разбере.
– Да вървим – каза тя. – Сега всичко зависи от моите мечове и твоите стрели.
Тя се обърна към посочения от Мийзис коридор, а във вените ѝ се промъкна страх. Тя тръгна по коридора, като вече не бягаше, но и не губеше време. Чувствата ѝ се напрягаха, за да доловят някакъв знак за враговете им.
В края на коридора огромни двойни стоманени врати препречиха пътя им. Сейя спря. В центъра имаше комбинирана ключалка с размер на плоча със странни символи, вероятно изписани така, че да наранят много лошо, ако се въведе грешна комбинация. Това трябваше да е изходът.
– Как да минем? – Прошепна тя с разочарование.
Погледът на Лире обходи вратата. Той плъзна пръст по веригата около врата си и избра бледосин камък. Отчупи го и го постави върху ключалката. Тялото му затрептя, докато използваше част от бляскавата си магия, за да задейства заклинанието в камъка. Камъкът заблестя в златисто.
– Трябва да се отдръпнем – каза той.
Тя го погледна за миг, после се отърси от хипнотизиращото замайване, което гласът му бе предизвикал. Заедно се отдръпнаха бързо по коридора. Докато се отдалечаваха, скъпоценният камък започна да свети все по-ярко и по-ярко. С внезапен изблик бялата светлина избухна навън и я заслепи. В разширяващия се кръг от бяла светлина се излъчваше червена светлина, а навън се издигаше дим, който изпълваше въздуха с метална мъгла и звук от свистене на метал.
Бялата светлина се сви и угасна. В края на залата се извиха облаци дим. Лире я хвана за ръка и се втурна в бяг. Втурнаха се в облака и се приближиха към вратата. Огромна дупка се беше стопила в центъра, а краищата все още светеха в червено. Ключалката беше напълно изчезнала. Лире използва крака си, за да бутне едната страна на вратата и те пристъпиха през димния облак. Сейя погледна назад към осакатената стомана с широко отворени очи. Лире определено беше умен да не показва такива мощни заклинания. Другите демони биха убили за подобна магия.
Те излязоха от другата страна на дима. Пред тях се простираше тъмен бетонен коридор – не, тунел, чийто край не се виждаше в тъмнината. Високите стени и широчината от осем фута свеждаха до минимум неприятното усещане, че се намират под земята, и тя вече не усещаше потискащата тежест на посолството над тях. Тунелът трябва да води към тайно място извън посолството.
Топлото присъствие на Зала докосна съзнанието ѝ. Драконетата беше на стотина метра напред, от другата страна на някаква стоманена врата. Тя бе проследила напредъка на Сейя отгоре и бе открила изхода. Бяха стигнали почти дотам.
Тя хвана ръката на Лире, за да го издърпа в движение – и чу стъпки зад тях.
Тя се завъртя. Блясък от движение – нещо се стрелна към тях по-бързо от окото. Болка прониза горната ѝ част на ръката в същия момент, когато Лир извика и падна. От бедрото му стърчеше стрела.
От дима се появиха дванайсет демона Ра – червени униформи и черни, яростни очи. Двама от тях държаха в ръцете си арбалети, оръжията бяха тромави и без грация в сравнение с лъка на Лире, а останалите бяха с алебарди.
До нея Лире се мъчеше да се изправи, като с едната си ръка държеше стрелата в крака си. Той не можеше да бяга. Не можеше да се бие.
Тя вдигна мечовете си, застиналото бойно спокойствие я погълна. Мълчалива и яростно решителна, тя се хвърли сред тях.
Мечът ѝ посече първия, удари се в щита му и едва не излетя от ръката ѝ. Тя се завъртя покрай него, вбесена от липсата на магия. Мечовете ѝ разсичаха въздуха, тя танцуваше през групата, по-бърза от всеки от тях, и донесе смърт. В тесния коридор тя се провираше през пробождащите ги алебарди, като един по един откриваше гърбовете им, за да нанесе смъртоносен удар, когато те бяха твърде бавни, за да се предпазят. Докато се провираше през тях, остриетата им отново и отново намираха плътта ѝ, пронизвайки кожата ѝ.
Една алебарда изтръгна меча ѝ от дясната ѝ ръка. Тя измъкна дълъг кинжал и го заби в следващия грифон, а опашката ѝ се размаха, за да спъне друг. Тя ги блъсна с крилата си, запращайки ги в стената. Острието на алебардата разкъса едното крило, разкъсвайки кожената мембрана. Агония завладя дробовете ѝ. Тя се завъртя и хвърли кинжала си, преди той да успее да се предпази, като заби лявото му око.
Тежък удар я застигна в задната част на краката. Тя падна на колене. Единият от тях я хвана за ръката. Тя се претърколи и заби двата си крака с нокти в него, разкъсвайки плътта му. Завъртя се и скочи на крака, но се оказа заобиколена от останалите седем, чиито остриета бяха насочени към нея. Крайниците ѝ трепереха от изтощение, но тя все пак вдигна останалия си меч.
– Сейя! – Изкрещя Лире.
Тя извърна глава точно когато той хвърли нещо – малък, искрящ скъпоценен камък. Той прелетя над групата и се удари в пода от другата страна на демоните Ра. В тъмнината на тунела тя видя три златисти светкавици.
Тя се хвърли на пода, когато скъпоценният камък се взриви.
Силата я запрати по земята. Тя се плъзна да спре, ушите ѝ звъняха, а тялото я болеше. Нямаше възможност да се възстанови. Изправи се на крака, препъвайки се от замайване, и се запъти през стелещия се дим.
Лире беше наполовина облегнат на стената. Тя го хвана за ръката и го издърпа нагоре. Поемайки колкото може повече от тежестта му, тя се втурна в зашеметяващ бяг по коридора. Зала ги чакаше точно зад една врата някъде в края, готова да ги отведе в нощта. Почти бяха стигнали.
Свистене на вятър. Лире се дръпна силно и падна, изтръгнат от ръцете ѝ. Той се удари в пода, а отзад на рамото му стърчеше още една стрела.
Тя се завъртя, когато един от демоните с арбалет извади още една стрела и започна да я зарежда в оръжието си. Сейя беше по-бърз. Тя извади черна стоманена стрела от лентата около горната част на ръката си и я хвърли, докато очите му все още бяха насочени към арбалета. Той се срина като марионетка, чиито конци са били прерязани.
От дима се материализираха още четири сенки – още демони на Ра, които все още стояха след експлозията.
Тя отново сграбчи ръката на Лире и се опита да го издърпа нагоре. Той изкрещя от болка и черните му очи се втренчиха в нея.
– Върви, Сейя – изпъшка той.
– Не…
– Просто си тръгни! Изходът е точно там!
– Няма да те оставя!
– Излизай оттук, преди да е станало твърде късно!
„Върви! – Изкрещя Аш. – Излизай, преди да е станало твърде късно.“
– Не те оставям! – Изкрещя тя и отново посегна да го хване.
Той я хвана за врата и дръпна лицето ѝ към себе си, докато очите му не запълниха зрението ѝ. Черно. Магнетични. Съблазнителни. Невъзможно е да се съпротивляваш.
– Бягай – заповяда той.
Музикалните думи я обгърнаха. Всеки слой от странните, красиви хармонии на гласа му се плъзна през съзнанието ѝ, обвързвайки волята ѝ. Той я освободи.
Бягай.
Тя се изправи. Тялото ѝ се обърна. И побягна.
Избяга.
Гласове крещяха зад нея. Тя побягна. Не спря. Не можеше да спре. Гласът му шепнеше отново и отново в главата ѝ, изпълвайки я с нуждата да се подчини, заличавайки мислите ѝ. Заличи волята ѝ.
Избяга.
Тя се затича право към двойните врати в края, отскачайки от тях. Хвана дръжката, прехвърли се през вратата и се препъна в откритото пространство отвъд нея – вътрешността на малък склад. Направи ѝ впечатление, че няколко паркирани автомобила бяха заобиколени от войници на Ра, а по лицата им се четеше изумление, докато се обръщаха към нея.
В съзнанието ѝ навлезе топло, познато присъствие – последвано от внезапно усещане за засмукване в главата ѝ, тъй като дракона ѝ дръпна магията си. В далечния край на склада една от стоманените врати на товарния отсек се взриви във вихрушка от черен огън. Зала в пълната си драконова форма се втурна през останките от вратите, разперила широко криле и надала раздиращ ухото рев.
Цялото внимание веднага се насочи към разярения дракон в склада.
В този миг, в който шокът държеше войниците на Ра в хватката си, Сейя се стрелна по циментовия под, тичайки с пълен ход – по-бързо от всеки човек. От лявата ѝ страна се появи грифон, който изпусна кутията в ръцете си и се гмурна към нея. Тя скочи нагоре с удар на крилата си, като почти крещеше от агонията на вятъра и натиска върху кървящото разкъсване. Приземи се от другата страна на демона и се затича към Зала, докато драконът се втурна към нея.
Срещнаха се в средата на стаята и в този миг грифоните най-сетне реагираха. Сейя се хвърли към Зала, докато някой крещеше да ги спре. Драконът сведе глава и загреба Сейя на гърба си. Когато грифоните се втурнаха към тях, с извадени оръжия и светеща магия в ръцете, Зала се завъртя и тръгна обратно по пътя, по който беше дошла. Един грифон хвърли към тях златна магия, но Зала разпери криле и по тялото ѝ избухна черен огън, който беше безвреден за Сейя, но отклони по-голямата част от магията на грифона.
Тя се наведе ниско над врата на дракона, докато Зала скочи през разрушената врата и излезе на тъмната, мръсна алея. Крилете ѝ се разпериха широко и тя се издигна в небето. За миг двете се издигнаха във въздуха, откъснаха се от разярените грифони зад тях и изчезнаха в нощта.
Бягай.
По бузите ѝ се стичаха сълзи, ледено студени, докато вятърът я блъскаше. Беше избягала и не знаеше дали някога ще може да си прости.
Назад към част 5 Напред към част 7
