ГЛАВА 29
– Съжалявам.
Погледът на Рикр се обърна при тихите ми думи.
Ледът и снегът, покрили долината, бързо се топяха, когато топлината на лятната нощ отново нахлу. Двамата с Рикр застанахме на ръба на рушащата се каменна платформа, а на няколко метра от нас Зак разглеждаше раната, която бе пронизала долната част на гърдите на Лалакай.
– Напълно го провалих – прошепнах аз, без да мога да говоря по-силно. – Всички почти умряхме…
– Но тогава ти направи подвиг, който може да бъде извършен само от най-могъщите друиди. – Устните му се изкривиха. – Както би трябвало да се очаква от друид, когото бих предложил да взема за свой съпруг. Имам отличен вкус.
Не позволих на закачката му да ме отклони.
– Не съм изключителна. Аз съм прецакана.
– Ако не си доволна от възможностите си, тогава ги подобри. Прегърни силата си. Тренирай силата си. Имаш потенциала да вдъхваш страх, вместо само да го изпитваш. – Погледът му се изостри. – Но мисля, че вече си го осъзнала. Усетих яростната убеденост в аурата ти.
Онемяла от емоции, можех само да кимна.
– Доволен съм, гълъбче. Слабостта никога не ти е подхождала. Твоето място е на пиедестала на величието и аз нямам търпение да ти помогна да се изкачиш на нови висоти.
– А ти? Какво ще правиш сега, когато Лутир не те преследва?
Той наклони глава.
– Трябва да обмисля този въпрос. Непосредствената ми грижа е възмездието на Рианон, но след като кръстопътят е разрушен, ще ѝ отнеме време да разбере, че нещо не е наред, и още повече – да действа.
– Преди каза, че искаш да започнеш отново – нов живот. – Колебаех се. – Какъв живот?
– Поне нещо умерено вълнуващо. – Той се усмихна безпардонно. – Да живееш като беглец толкова дълго време беше доста досадно.
Поклатих глава.
– Трудно ми е да си те представя като крал.
– Но аз съм толкова величествен и благороден.
– По-скоро като…
Зад гърба ми се чу приглушен стон и аз се обърнах.
Лалакай седеше с гръб към едно дърво, дългата ѝ коса беше заплетена, а лицето ѝ – стегнато от болка. Зак сипваше отвара в раната ѝ, а от плътта ѝ се издигаше пара. Сярна миризма одраска носа ми.
– Сигурна ли си, че можеш да се излекуваш от това? – Попита Зак с тих тон, като капна още няколко капки в раната ѝ. – Нуждаеш се от подходящо лечение.
– Не съм толкова крехка, колкото си мислиш.
– Никога досега не съм те виждал толкова тежко ранена. Този удар можеше да те убие. Няколко сантиметра по-високо… – Той затвори флакона. – Защо го направи?
Тя изпусна раздразнено пуфтене, което не звучеше много като овладяната, съблазнителна магьосница, с която бях свикнала.
– Нима не мога да защитя моя друид?
– Като се пожертваш?
Тя се поколеба, после отново изпъшка.
– Не исках да умреш.
Коленичил до нея, той мълчеше. Можех да видя само ръба на лицето му, изражението му беше загадка.
– Станал си толкова безразсъден след… събитията през изминалата зима. Когато поиска мощно оръжие, си помислих, че… – Запъвайки се, тя затвърди изражението си. – Зак, трябва да се върнем към начина, по който бяха нещата между нас.
Той поклати глава.
– Не мога да направя това, Лалакай.
Тя седна напред, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по стомаха ѝ.
– Но ако това продължи, ти ще умреш. Това е неизбежно. Враговете ти са твърде много и твърде силни.
– Ще намеря начин да оцелея.
– Не мога да те защитя, ако не ми позволиш. – Тя притисна ръката си към лицето му, галейки бузата му. – И преди се получаваше. Ти прие нашето партньорство. Защо сега е толкова ужасно?
– Защото съм се променил.
Тя отвори уста, после я затвори. Клепачите ѝ трепнаха върху изумрудените очи, докато се опитваше да обработи значението му.
– Преди – промълви той – единственото, което ме интересуваше, беше властта. Исках да бъда достатъчно силен, за да не се страхувам никога повече от някой като Бейн, затова приех всичко, което ми предложи, и не се интересувах от цената. – Той нежно свали ръката ѝ от бузата си. – Но вече не съм този човек.
Устните ѝ се изтъниха в гневна гримаса.
– Тогава какъв човек си ти?
– Все още го проумявам и затова имам нужда да уважаваш автономията ми – или да приключиш с това.
Тя се отдръпна и гърбът ѝ се удари в дървото. Избяга от нея хъркане на болка и тя стисна кървящата си рана.
– Да приключим с това? Твоят ангажимент към мен е за цял живот. Не можеш да се откажеш от ролята си на мой съпруг.
Той отново замълча.
– Той е пораснал. – Рикр мина покрай мен към друида и Нощния орел. – Ако той се е променил, тогава и ти трябва да се промениш, господарке на сенките. Не твърдеше ли, че си по-приспособима от мен?
Погледът ѝ се насочи към него, после се върна към Зак.
– Това ли искаш? Да се променям според желанията ти?
– Да – каза той направо. – И това не е нещо, което искам. Това е нещо, от което се нуждая.
Тя си пое дълго дъх, после го освободи.
– Имаш нужда от това от известно време, нали?
– Да.
Наведе се назад и отметна кичури дълга гарванова коса от лицето си.
– Тъй като ти си този, който пита, Закария, ще опитам. – Очите ѝ се свиха. – Не бих направила подобна отстъпка за никой друг.
На устните му се появи слаба усмивка и той ѝ подаде ръка.
– Знам.
Тя пое ръката му и той я издърпа на крака. Докато тя се подпираше на него, погледът му се промени. Очите ни се срещнаха.
След това той отвърна поглед.
– Е, зимен кралю – заяви Лалакай раздразнено. – Не можеш да отречеш ангажимента ми към нашата победа. Аз заслужих своята благодат.
– Наистина. – Очите му заблестяха. – И аз ще споделя магията на Неумиращите веднага щом оздравееш.
– Това няма да отнеме много време.
В мен се разнесе тревога и ми се прииска Рикр да обещае на Господарката на сенките нещо друго в замяна на помощта ѝ.
Зак я издърпа в движение.
– Трябва да се движим. До пикапа има дълъг път.
Дълъг път до пикапа, а след това дълго шофиране от Адската порта и обратно към дома. Изтощена, с разтуптяно сърце и с болки, които непрекъснато се засилваха, докато обезболяващата отвара на Зак отслабваше, не можех да мисля повече от това.
Първо вкъщи, а останалото щях да реша по-късно.
***
Събудих се в спалнята си.
Очите ми се отвориха, а силната болка в ребрата ме удари секунда по-късно. Вдишах и издишах въздух, след което внимателно седнах с тих стон. В допълнение към разбитите ребра главата ми пулсираше, сухите ми очи бодяха, а суровото ми гърло гореше. Остра болка дърпаше горната част на ръката ми.
Топлата слънчева светлина се процеждаше през завесите, а часовникът на нощното ми шкафче показваше 13:48 ч. Колко дълго бях спала? Последното нещо, което си спомнях, беше как потъвам в пътническата седалка на пикапа в изтощен ступор, а Рикр се е свил в скута ми във формата на котка.
Свалих одеялото. Бях облечена със същия потник и дънки от снощи, мръсотия и кръв и всичко останало, но някой беше свалил пуловера ми. Раната на ръката ми, нанесена от меча на Лутир, беше увита в бяла марля, а всички останали драскотини и порязвания бяха почистени. Леко побутнах слепоочието си. Под бретона ми беше скрита превръзката от мястото, където ме беше ударил клон на дърво.
Движейки се внимателно, спуснах краката си от леглото и се изправих на крака. Мъчителна болка премина през ребрата ми, но бях напълно сигурна, че са само натъртени. И преди бях чупила ребра и ме болеше много по-силно от това.
Малко несигурно прекосих стаята и отворих вратата. В основната стая нямаше никой, нито пък имаше следи някой да е спал на дивана. Нямаше чинии в кухнята, нито допълнителна кърпа в банята.
Дълбоко в корема ми се настани неприятна, несигурна тежест.
Прибрах краката си в чифт от моите сандали до вратата, слязох по стълбите и излязох от сградата, за да открия, че времето е слънчево, но хладно. Болката в ребрата ми отслабна със затоплянето на мускулите ми и аз удължих крачката си, когато минах покрай конюшнята.
Стигнах до края на двора и спрях. На чакъла нямаше паркиран черен пикап. Напрегнах сетивата си, търсейки някакво забележимо присъствие, но усетих само меката, спокойна енергия на моя дом.
Обърнах се и побързах да се върна в апартамента си и да вляза в спалнята си. На нощното ми шкафче имаше няколко предмета, които не бях забелязала, когато се бях събудила. Дъхът ми секна и се приближих предпазливо.
Две епруветки, едната съдържаща лилава течност, а другата – газирано сиво болкоуспокояващо, седяха върху парче хартия с надпис „Изпий тези“, написан с мъжки шрифт. Телефонът ми лежеше до тях, а на върха на екрана лежеше малък речен камък с гравирана върху лицето му руна.
Преглъщайки срещу сухотата в гърлото си, вдигнах висулката от речен камък и прокарах палец по руната, след което я поставих на нощното си шкафче и вдигнах телефона си. Отключих екрана и отворих приложението си за съобщения. Няма нови съобщения. Превключих на контактите си, докоснах „КД“ и вдигнах телефона до ухото си.
Линията щракна и роботизиран глас ме уведоми, че номерът, който бях набрала, временно не работи.
Не работи? Къде, по дяволите, беше Зак?
В мен се надигна паническо чувство. Притиснах ръка към гърдите си и се концентрирах.
„Рикр?“
Само за миг един бял ястреб прелетя през стената и кацна на леглото до мен.
„Моята прекрасна гълъбица се е събудила“ – обяви той. – „Какво те тревожи?“
– Къде отиде Зак? – Гласът ми беше дрезгав крясък.
„Той си тръгна, след като се погрижи за твоя комфорт.“
– Защо?
„Той не сподели намеренията си, а аз не го разпитах, тъй като бях зле разположен от умора.“ – Той примигна, като смекчи суровия си поглед на хищник. Преди да си тръгне, дочух как той и дамата му разпалено обсъждат нещо. – „Каквото и да обсъждаха, то беше въпрос с оспорвана спешност.“
– Спешност? – Прехапах долната си устна. – Каза ли дали ще се върне?
„Не каза.“
Зак и Лалакай са спорили, след което са си тръгнали по спешност? Ръката ми се стегна около телефона. Каквото и да го беше накарало да си тръгне, този гад можеше да отдели пет минути, за да ми каже къде отива. Беше имал време да остави отвари и бележка. Защо не ме събуди, вместо да изчезне без думи?
Беше казал, че не може да ме остави сама, и аз му повярвах.
Стиснах зъби. Той не се измъкна толкова лесно. Беше се вмъкнал в живота ми и нямаше да му позволя да го напусне, докато не приключа с подреждането на всички глупости, които ме въртяха на възел – от бъдещето ми като друид до истината за случилото се между нас преди десет години.
„Сейбър?“ – Осмели се Рикр, наблюдавайки промяната в настроението ми.
– Приемаш ли ме за своя съпруга? – Поисках.
„С удоволствие те приемам за своя съпруга.“
– Добре. Тогава нека…
Телефонът ми иззвъня в ръката ми. Надеждата ме прониза, за да се вкисне с негодувание, когато видях, че е съобщение от агент Кит Морис.
Здравей, Сейбър. Помниш ли как те помолих да не напускаш града? Добра работа. 😛
Раздразнението ми се увеличи тройно, докато четях. Появи се второ съобщение.
Уговорките са направени. Срещаме се на този адрес в шест часа. Ще те чакам отпред.
Докато поглеждах към адреса, който беше изпратил, се появи трети текст.
Не ме излагай, добре? Ще бъде забавно, обещавам.
Сериозно се съмнявах в това, но не можех да го отсвиря. Неговите „уговорки“ включваха новата ми гилдия и нямах друг избор, освен да сътруднича, ако исках да остана извън затвора.
Намирането на Зак щеше да почака – за кратко.
Докоснах телефона до дланта си и погледнах Рикр.
– Предполагам, че има някакъв ритуал или церемония, свързана с това да стана твой консорт. Колко време ще отнеме това?
„Няколко часа, не повече“ – отговори той бързо.
– Тогава нека започнем. Искам да съм готова за тази вечер.
„А каква е тази вечер?“
Усмихнах се – истинската ми усмивка, онази, която толкова рядко си позволявах да показвам. Дивата, непреклонна усмивка, която разкриваше коя съм в действителност.
– Не съм в настроение да играя повече на игрите на полицията. Ще видя какво е подготвил Морис за мен, но ако не ми хареса…
Рикр разпери криле, а очите му светнаха.
„Каква по-добра възможност да изпробваш нарастващата си сила?“
Все още усмихната, взех болкоуспокояващото, което Зак ми беше оставил, отворих флакона и го изпих като шот. Имах много работа преди срещата ми с Морис и нямах време да се бавя.
***
Часът на телефона ми показваше точно 18:00.
Студеният дъжд потропваше по качулката на якето ми, докато прибирах телефона в джоба си и изучавах сградата от другата страна на улицата.
Тухлената постройка, без прозорци на основния етаж, се намираше на ъгъла на кръстовището, сива и неприветлива. Съседният бизнес беше залостен с дъски, а графити украсяваха всяка стена, която се виждаше. Боклукът се носеше по улицата под хладния дъжд, а най-близките улични лампи бяха тъмни.
Миризмата на големия град Ванкувър напълни носа ми, разнопосочната енергия на бетон и замърсяване бръмчеше неприятно в сетивата ми. Дори да пренебрегна това, това беше груб район на града, известен с престъпността, наркотиците и бездомниците. Не бях ходила в този квартал от дните на посещенията на Рут в престъпния квартал и не ми беше приятно да се върна.
– Хубаво време, а?
Главата ми се вдигна. Застанал до мен, Морис се усмихваше, а качулката на зеленото му яке беше нахлузена върху главата му.
Откъде, по дяволите, беше дошъл? Не бях видяла или чула приближаването му.
От предната част на якето ми изскочи бяла норка, мустаците ѝ потрепваха, а малките ѝ очи се свиха.
Напомняйки си, че този млад агент, при всичките му шеги, е опасен митичен човек, който е спечелил уважението на Зак, го погледнах хладно.
– Закъсняхте.
– Аз съм зает човек. Разбивам измамници, спасявам девойки…
– И? – Прекъснах го. – Какво е това място?
– Ще стигна до това, но първо – ъгълчето на устата му се изкриви, докато ме разглеждаше – трябва да кажа, че симпатичната норка наистина издига външния ти вид на як друид на следващото ниво.
Намръщих се.
– И да, знам, че този цилиндричен гризач всъщност е голяма, лоша, страшна фея, но все пак е очарователен…
– Премини към въпроса, Морис.
Усмивката му избледня, настроението му отрезня.
– Липсват ти гилдия и ръководител на рехабилитацията, а и двете ти трябват възможно най-скоро. Не бих могъл да позволя да вкарат друид като теб при куп бедни малки вещици или, още по-лошо, да те натикат в някоя задушаваща, съдийска, свястна гилдия, която ще те подтикне отново към убийство в рамките на седмица.
– И ти смяташ, че това място е най-добрият вариант за мен? – Попитах с пренебрежителен поглед към тухлената сграда.
Той отговори с усмивка и слезе от бордюра, насочвайки се към парадния вход на гилдията. Аз го последвах с крачка, а ръцете ми бяха пъхнати в джобовете. На вратата той спря с ръка върху дървото и се огледа.
– Това е последният ти шанс, Сейбър. Или този живот, или животът на мошеник – и след като опитах второто, не ти го препоръчвам.
Веждите ми се повдигнаха. Той е бил мошеник?
– Тук можеш да намериш дом – или ще те изядат жива и ще изплюят костите ти. Изборът е твой.
С това той бутна вратата навътре. Забелязах емблемата върху износеното дърво, преди светлината да удари очите ми и да ме заслепи. Силуетът на Морис се придвижи вътре.
Зрението ми се коригира и разкри топло осветена кръчма с десетина маси и дълъг бар, простиращ се отзад. Откритите греди и тъмните стени придаваха на заведението настроение, а различните дървени повърхности бяха изтъркани и износени. Десетина души бяха разпръснати сред столовете, а тихият тътен на разговорите им изпълваше помещението. С влизането на Морис към нас се обърнаха непознати лица.
Настъпи тишина, очаквана и подчертано зловеща.
Последният ми шанс – беше предупредил Морис. Тази гилдия, каквато и да беше, можеше да ме изяде жива – но аз нямаше да се предам без бой. „Ужасната вещица“ Сейбър вече не беше, а този друид нямаше да се скатае пред никого.
Но стъпка по стъпка.
Тръгнах напред и когато прекрачих прага на гилдията, Морис заговори в тишината, а думите му дразнеха, подлудяваха и предупреждаваха едновременно.
– Добре дошла, Сейбър Роуз Ориен, във „Врана и чук“.
Историята продължава в
ДВА ПЪТИ ПРЕЗРЯНАТА ДАМА НА СЕНКИТЕ
Кодекс на гилдията: Разкрит / Три
