Анет Мари – ОТДАВНА ЗАБРАВЕНИЯ ЗИМЕН КРАЛ ЧАСТ 7

ГЛАВА 6

Застанала на ръба на водата, гледах как кехлибареният залез се смалява, а небето потъмнява до нюанси на лилаво и индиго. Всеки дъх дращеше суровото ми гърло, а счупените парчета вътре в мен режеха дробовете ми.
Потопих ръце във влажната си коса. Пръстите ми се свиха, ноктите ми се плъзнаха по скалпа. Наклоних глава назад, поех най-дълбокия дъх, на който бях способна, и с него събрах цялата си несигурност, страх, мъка, болка, самота. Напълних дробовете си с всичко, което чувствах, докато гърдите ми щяха да се пръснат.
След това изпуснах всичко с вик.
Звукът разцепи тихия вечерен въздух и разкъса гърлото ми. Прегърнах болката, докато давах воля на бурята в мен по единствения начин, по който можех. Крещях, докато не ми свърши въздухът, след което увиснах напред, все още стискайки главата си, сякаш можех да се задържа.
Мъчителният ми вик отекна във водата, тихо затихвайки, и част от мен пожела да изчезна и аз.
Исках отговори за родителите си и сега ги получих, но да знам, че майка ми е била друид, беше по-лошо от това да не знам нищо. Родителите ми, детството ми, миналото ми. Нищо беше това, в което вярвах. Не знаех коя съм, коя трябваше да бъда или какво, по дяволите, трябваше да правя.
Всичко се въртеше в мен като водовъртеж. Момчето, което ме беше предало, се върна отново. Спомените, които бях изгубила, се върнаха. Магията ми – тиктакаща бомба със закъснител, която заплашва да взриви живота, който бях изградила. Заплахата да изгубя мястото си в спасителната служба, в МНП и в новата гилдия, която Морис ми устройваше. Зак. Рикр. Майка ми. Лъжи, предателства и тайни.
През мен премина трепет. Не можех да се справя с всичко това точно сега. Трябваше да се прибера у дома, преди да съм се побъркала.
Вървях бързо покрай брега в избледняващата светлина и докато стигна до пътеката, към мен се присъедини един бял койот. Той не беше далеч. Рикр може и да се затрудняваше да разбира човешките ми емоции, но винаги е имал добри инстинкти за това кога имам нужда от пространство.
Паркингът се беше опразнил, докато се мотаех на брега, и бяха останали само две превозни средства: моят стар пикап и един по-нов черен пикап. Насочих се към пикапа си с дълги, отчаяни крачки, но когато стигнах до шофьорската врата, по гръбнака ми премина тръпка.
Слабо, но познато усещане за неземна сила дразнеше сетивата ми.
Спрях рязко, погледнах отново към черния пикап на двайсетина метра от мен – и видях това, което бях пропуснала първия път.
Тъмна фигура, облечена в черни дрехи и със скръстени ръце, се подпираше на вратата.
Не. Бях чакала толкова дълго, за да го няма. За да не ми се налага да се изправям отново пред него, докато съм толкова неуравновесена – но той все пак беше тук. Чакаше ме. Налагаше присъствието си върху мен. Накара ме да изживея отново миналото. Да ме накара да го намразя, да намразя себе си и да намразя всичко, точно както преди десет години.
– Защо си още тук? – Попитах дрезгаво.
Той се отдръпна от пикапа и ме наблюдаваше. Виждаше ме крехка. Виждаше ме слаба. Вижда ме на ръба на счупването.
– Защо си тук? – Яростният въпрос избухна в мен. – Прав си, разбираш ли? Не мога да те убия. Ти го заслужаваш. Заслужаваш го, шибано, хладнокръвно копеле, но не мога да го направя.
Мъчителният ми вик изпълни паркинга, погълнат от тихата гора. Момчето, което ме беше сломило, стоеше точно там, точно там, и въпреки че всичко в мен искаше да го нарани, да го унищожи, не можех.
– Признах си! – Протегнах ръка. – Ти спечели! Спечели! Така че ме остави на мира! Просто си тръгни и никога не се връщай, за да ме оставиш на мира.
Зрението ми се замъгли. Очите ми се напълниха със сълзи, но аз ги отблъснах. Не исках да плача пред него. Никога.
– Не можеш да живееш в мир.
Дрезгавият му глас беше по-близък, отколкото очаквах, и аз грубо прокарах ръка през очите си, за да прочистя зрението си. Той се беше придвижил към мен и застана на десет метра от мен.
– Друидите не могат да живеят в мир. Където и да отидеш, феите ще те намерят.
От гърлото ми се изтласка ридание и аз го задуших.
– Отиди си! Просто отиди, отиди, отиди!
Последната дума беше истеричен писък. Бях загубила ума си. Разпадах се и не можех да му позволя да види това. Завъртях се сляпо към пикапа. Не го бях заключила. Вратата се отвори под ръката ми и аз се вкопчих в шофьорската седалка. Бъркащите ми пръсти намериха ключовете в джоба ми и ги пъхнах в запалването.
Не можех да виждам през сълзите, които замъгляваха зрението ми. Гръдният ми кош се надигаше от риданията, с които се борех. Все пак завъртях ключа.
Двигателят заекна, изкашля се и изгасна.
Завъртях ключа отново.
Още едно заекващо кашляне. Двигателят не се завъртя.
– Не – изпъшках, като изкъртих ключа. – Не, не, не!
Защо? Защо сега? Трябваше да се махна, да се придвижа, да избягам, да се прибера у дома – у дома, имах нужда от дом, имах нужда от него сега, от моето сигурно място – но пикапа не запали и аз бях в капан.
Болката се отрази на сетивата ми. Ударих се във волана. Удрях го колкото се може по-силно, а сълзите се стичаха по лицето ми. Крещях безсловесно, докато удрях с юмруци отново и отново, и всичко ме болеше толкова силно, че дори не усещах удара.
Ръцете се сключиха около китките ми и ме спряха.
Освободих едната си ръка и забих юмрук в стомаха на Зак със същата сила, с която бях удряла волана. Той прие удара с приглушено хъркане, после отново ме хвана за китката и ме изхвърли от пикапа.
Паднах в него и за секунда, най-малката секунда, увиснах върху топлите му, твърди гърди.
След това се отблъснах от него с пискливо проклятие.
– Остави ме на мира!
Той ме придърпа към себе си и уви двете си ръце около горната част на торса ми, притискайки ме към гърдите си, а ръцете ми бяха хванати в капан между телата ни.
– Не! – Крещях, борех се, плачех. Не можех да спра. Исках да спра. Той виждаше, чуваше, усещаше всяко надигащо се хлипане, а аз не можех да го понеса. Бях се пречупила. Бях се разпаднала.
– Пусни ме! – Ритнах го в подбедрицата. Натиснах крака му. Ударих го по рамото. Той не ме пусна. – Пусни ме, гад!
Вместо това ръцете му се стегнаха.
Изпуснах безсловесен писък.
– Мразя те! Мразя те, Зак!
– Знам – прошепна той, толкова тихо, че почти не го чух.
– Тогава ме пусни!
– Не.
Гневът ми се разкъса и ме обхвана изтощено отчаяние. Смачках се. Той пое тежестта ми, като ме държеше здраво. Мълчаливо се разтърсих, очаквайки изтръпване, прекрасното, славно изтръпване, което щеше да заглуши болката и емоциите.
Но единственото, което усещах, беше изтощение, толкова дълбоко, че удавянето щеше да е добре дошло спасение.
Зак освободи едната си ръка около мен и посегна към пикапа. Чу се метално звънче, когато извади ключовете ми от запалването. Скърцане и трясък, когато затвори вратата. Тъп трясък, когато я заключи.
Ръката му ме насочи към движение. Вървях с краката си, твърде уморена, за да се боря с него повече.
Вратата на черния пикап се отвори. Ръцете нежно ме бутнаха на седалката. Отпуснах се в кожената облегалка и се загледах в нищото. Вратата се затвори.
Движение в краката ми. Бяла котка стоеше на постелката между ботушите ми и ме гледаше с бледосини очи. Рикр се изправи на задните си крака, с предни лапи, опряни на коленете ми, и отново ме изучи, несигурен. След това скочи в скута ми и внимателно легна, като топла тежест върху бедрата ми, с лице към вратата откъм страната на шофьора, когато тя се отвори.
Зак се качи на седалката. Вратата му се затвори с трясък. Двигателят на пикапа се завъртя плавно.
Нито фея, нито друидът казаха дума, докато се отдалечавахме от парка.

***

Аз се движех, но не от вибрациите на пикапа, който се носеше по магистралата. Беше бавното поклащане на човешката походка, а силните ръце ме притискаха към топла гръд, главата ми се опираше на солидно рамо.
Клепачите ми трепнаха, но не ги отворих. Исках тъмната неосъзнатост на съня. Не ме интересуваше, че нямам представа къде се намирам и къде ме води Зак.
Стъпката му се скъси, после се наведе напред и ме спусна. Гърбът ми се срещна с твърдия матрак, а когато главата ми се настани на възглавницата, познатият ми аромат на прах за пране и шампоан изпълни носа ми.
Той ме беше отвел у дома. Мисълта преминаваше вяло през умореното ми съзнание. Сънят отново се приближаваше към мен.
„Сега, след като тя се върна в жилището си, трябва да си тръгнеш.“
Телепатичният глас на Рикр беше далечен; той не насочваше думите си към съзнанието ми.
– Никъде не отивам – изръмжа Зак, а тихият му глас беше много по-близък. Върху мен се плъзна одеяло и той го подпъхна под брадичката ми. – На първо място си тръгнах само защото ти настояваше, че тя има нужда от пространство.
„Тя все още има нужда от пространство. Твоето завръщане предизвика това. Каквото и прегрешение да си ѝ причинил в миналото, си оставил рани, твърде големи, за да ги понесе.“
– Ами ти? – Прошепна Зак сурово. – Знаеше, че тя няма представа, че е друид, но скри истината и години наред изсмукваше силата ѝ.
„Това е между нас.“ – Матракът завибрира, когато по него се премести лека тежест – натискането на котешките лапи на Рикр. Той се спря до възглавницата ми и когато заговори отново, гласът му се беше задълбочил с ехото на древна сила. – „Вслушай се в мен сега, Кристален друиде. Ако отново ѝ причиниш страдание, както тази нощ, ще те убия от нейно име.“
Зак издаде груб звук в гърлото си.
– Ти си точно като останалите от твоя вид, Рикр. Не го разбираш.
„Какво получаваш, моля те, кажи?“ – Изсъска той.
– Убийството на хората, които са те наранили, не поправя нищо. – Шумолене на движение, а после почти безшумни стъпки се оттеглиха към вратата. – Поне не за хората.
Вратата се затвори с тихо щракване.
Рикр издаде ниско котешко ръмжене и матракът леко подскочи, докато той лежеше близо до възглавницата ми. Той мърмори още малко, преди да замълчи.
Очите ми се отвориха, сухи и парещи, после отново се затвориха. Думите на Зак се повтаряха в съзнанието ми отново и отново, потъвайки все по-дълбоко, докато истината не се загнезди в белязаното ми сърце.
Убийството на мъчителите ни нямаше да излекува раните ни.
Но не това беше причината да не мога да убия Зак.

Назад към част 6                                                   Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!