Глава 11
С бързо потропване на вратата Езра я отвори. Тъмнокафявите му къдрици бяха разрошени от съня, черната му тениска беше намачкана, сякаш беше облякъл първия попаднал му артикул. Станах от пода, но той не се спря, тъй като се запъти право към Аарон. Не бях сигурна дали изобщо ме е видял.
Той приседна до дивана, с гръб към мен, докато разглеждаше приятеля си. Нервите ми изтръпнаха, а сърдечният ми ритъм се увеличи. Ръцете и краката ми настръхнаха и аз се разтреперих. Само на мен ли ми се струваше, или тук беше студено?
Издишах и въздухът побеля. Боже мой, беше студено.
Погледът ми се насочи към вратата, търсейки Ледения човек, но никой не се виждаше. Бяхме само аз, Аарон и… Езра. Дъхът ми се превърна в бяла мъгла, докато температурата продължаваше да пада.
– Езра? – Прошепнах.
Главата му помръдна в моята посока и лампата на масичката светна, заливайки стаята със светлина. Намръщих се. Кога е станало толкова тъмно?
Необяснимият хлад намаля и Езра се изправи с лице към мен. За миг изглеждаше нормален – тих и невъзмутим, кафявото му око беше топло, а безцветният ирис – нервен, както обикновено. После несъответстващите му очи се разшириха от ужас.
– Тори! – Изпъшка той и посегна към мен. – Какво ти се случи?
Примигнах объркано, когато ръцете му, горещи в сравнение с хладния въздух в апартамента, нежно хванаха китката ми и повдигнаха ръката ми. Отново примижах, когато видях кръвта по предмишницата ми, която се беше стичала от неприятния паваж на пътя, който беше откъснал кожата на лакътя ми.
– Ау – казах изненадано.
Ръцете на Езра се стегнаха болезнено около китката ми, после отново се успокоиха.
– Гледала ли си се в огледало? – Попита той с принудително забавление. – Окото ти скоро ще се подуе.
Внимателно притиснах пръсти към бузата си. По дяволите, тя пулсираше. Ако нараняванията ми бяха толкова грандиозни, се чудех защо едва сега ги забелязва – но докато търсеше лицето ми, разбрах. Когато влезе, стоях от лявата му страна и той беше сляп с това око.
Той обърна ръката ми, за да провери дали няма още одрасквания.
– Имаш ли други наранявания?
– Лицето. Лактите. – Погледнах надолу и с недоумение видях, че и коленете ми са на кайма. Защо не ме болеше повече? Адреналинът беше адски силен наркотик. – Колене. Мисля, че това е всичко. – Е, това и синините и болките, които щяха да се появят скоро.
– Не знаех, че са нападнали и теб – промърмори той. – Ако са преследвали Аарон, не са имали причина да те нараняват.
– Е, може би не, но не им хареса, когато започнах да ги бия с чадъра си.
– Когато ти… какво? Аарон не ти ли каза да бягаш?
– Разбира се, че каза, – изръмжах аз. – Но аз го последвах, защото бяха шестима и когато леденият човек повали Аарон на земята, не можех просто да стоя и да гледам, докато те …
Замълчах, когато лицето на Езра стана страшно безизразно. Температурата отново се понижи, въздухът беше леден като в мъртва зима. Лампата угасна, докато от нея не излезе само слаб блясък, а сенките в стаята се задълбочиха.
Сърцето ми се разтуптя и исках да изтръгна китката си от ръцете му, но не посмях да помръдна.
Тогава входната врата се разтвори и Кай влезе.
– Езра. – Гласът му проряза стаята като камшик. – Върви. Сега.
Светлината разцъфна, когато лампата се възстанови. Изражението на Езра не се промени, когато той пусна ръката ми, мина покрай Кай и жената, която беше влязла зад него, и изчезна през вратата. Вдишах неудържимо, когато топлината се върна в стаята, след което погледнах към госта на Кай.
Косите ми се повдигнаха. Това не беше никой друг освен Синя коса, момичето, което „случайно“ беше разляло зелена боя по целия ми бар.
– Какво правиш тук? – Изръмжах.
Тя стисна устни, стискайки дървено куфарче с дръжка за носене.
– Синър е алхимик. – Кай се наведе, за да провери как е Аарон. – Взех я по пътя си. Тя ще се справи с тази отрова.
– Чирак алхимик, – поправи го Синър, промушвайки се покрай мен, за да се присъедини към Кай. – Нека да видя какво имаме.
Докато коленичеше до Аарон, тъмните очи на Кай ме огледаха от главата до петите и деловитостта му се разколеба.
– Защо си покрита със зелено? Това алхимична отвара ли е?
Изстрелях поглед към Синър.
– Това е моя грешка – промълви тя и раменете ѝ се свиха виновно. – По-рано разлях малко боя.
Очите на Кай се свиха. Без да коментира, той измъкна една табуретка от кухненския полуостров и ме насочи към нея.
– Кажи ми какво се случи.
Докато обяснявах как Аарон ме е придружил до вкъщи и последвалите преследвания, гледах как Синър отваря куфарчето си. Той се разгърна в сложна конструкция от малки рафтове и кубове, всички пълни с флакони, торбички, кърпи, документи и други инструменти. Тя направи тампон за ръката на Аарон, покрита с жълти петна, и пусна памука в чист флакон.
– Тогава леденият човек и Аарон започнаха да се бият и беше… грозно – казах на Кай. – Той имаше голям кинжал… това би го направило маг, нали? Тъй като използваше ключ?
– Криомаг, да, – каза Кай рязко.
И другите бяха магьосници – заклинанията им бяха голяма улика.
– Какво се случи след това? – Попита той.
Доколкото можех да си спомня, описах първоначалната битка, докато Аарон падна. В този момент трябваше да направя пауза и да си поема дъх, адреналинът ме връхлетя от интензивността на спомена – ужасът, който изпитвах към Аарон.
– Този криомаг трябва да е бил много силен – промърмори Синър, докато наливаше няколко капки течност във флакона с пожълтелия памук. – Един пиромаг като Аарон би трябвало да може да го отстрани лесно.
Кай сгъна ръце.
– Зависи от обстоятелствата. Кригомагът е имал подходящ ключ, а Аарон е имал още петима, от които да се защитава.
Кимнах.
– Шестима срещу един беше напълно несправедливо. Аз не бях много полезна, но ударих с чадъра си човека с отварата, а на ледения маг също му нанесох добър удар, но…
– Чакай. – Кай се завъртя с лице към мен. – Ти се би с тях?
– Какво, мислиш, че съм се наранила така, като съм избягала?
– Но ти… няма значение. Моля те, продължи.
Довърших разказа, но въпреки че премълчах ролята си, Синър спря да работи, за да ме зяпа. Изражението на Кай се втвърди, а аз се заинатих, когато стигнах до експлозивната огнена стена на Аарон.
– Помогнах му да се качи тук и той загуби съзнание. След това се обадих на Езра с неговия телефон.
Кай бавно кимна, после разтърка двете си ръце по лицето, сякаш се опитваше да се събуди.
– Е? – попита той Синър.
Тя вдигна флакона си. Жълтият памук беше станал лилав.
– Изглежда като основна сънотворна тинктура – мощна. Единствената причина, поради която не е изпаднал веднага в безсъзнание, е, че огънят му е изпарил по-голямата част от нея, а по-малката доза е подействала бавно.
– Имаш ли брояч?
– Имам, но е по-безопасно да го оставим да отшуми по естествен път. Ще го почистя, така че кожата му да не поеме повече.
– Значи той ще се оправи? – Попитах, а в гласа ми се долавяше тревога. – Това не е отрова?
– Всяка отвара с вредно въздействие се смята за отрова – каза Синър. – Но да, той ще се оправи. Би трябвало да се събуди след няколко часа. Имаш ли резервна кърпа, за да мога да го почистя?
Насочих я към шкафа за бельо. Докато мокреше кърпа в кухненската мивка, Кай взе от пода аптечката за първа помощ.
– Хайде, Тори.
– А?
– В банята. Твоите наранявания се нуждаят от внимание.
– Добре съм. Мога…
– Сега.
Нямаше спор с този тон. Намръщена, отидох в банята и седнах на ръба на ваната. Той приклекна пред мен, извади химически пакет с лед и силно го удари, за да предизвика студената реакция.
– Сложи това върху окото си. – Подаде ми го, след което разкъса тампон със спирт. Прехапах устна, докато той почистваше мръсотията от одраното ми коляно с много по-голяма увереност от опитите ми да обслужвам нараняванията на Аарон. По крака ми се стичаше прясна кръв. Кай го превърза, после почисти другото ми коляно и лактите ми. Не беше забавно.
Когато всичко беше превързано, той постави комплекта на плота.
– Вероятно си спасила живота на Аарон. Благодаря ти.
Прегърбих се, смутена.
– Направих това, което всеки би направил.
– Не, направила си това, което би направил един на всеки милион души.
Той ми подаде ръка. Стиснах я и той ме издърпа нагоре. В главната стая Синър беше приключила с почистването на сънотворната отвара от Аарон и се грижеше за порязаната му ръка с подръчни материали от алхимичния си сандък.
– Къде е Езра? – Попитах Кай с тих глас.
– Най-вероятно в коридора. – Той стисна устни. – Предупредих те да не го пускаш вътре.
Температурата се беше върнала към нормалното, но не можех да забравя внезапния, дълбок до кости студ.
– Той не е ли маг на въздуха? Как направи стаята толкова студена?
– Повечето магове имат един основен елемент, но развиват и вторичен елемент. Въздухът и водата могат да се комбинират, за да се получи лед.
– О, – промълвих аз. – А какво става със светлината?
– Светлината?
– Той накара стаята да потъмнее.
Кай погледна към лампата.
– Сигурно е било заради студа.
– Кай, можеш ли да ми помогнеш с това? – Попита Синър с марля в ръка.
Докато Кай коленичи до нея, аз прекосих апартамента и се измъкнах през отворената врата. В коридора Езра се беше облегнал на стената, с ръце в джобовете и наведена глава. Тъй като отново бях от сляпата му страна, отворих уста, за да го предупредя за присъствието си, но той пръв вдигна поглед. Както обикновено, изглеждаше направо спокоен, а температурата беше напълно нормална.
– Здравей – казах аз, като запазих гласа си тих, за да не се носи по коридорите на съседите.
Погледът му ме проследи и въпреки безцветния ирис, сляпото му око изглеждаше измамно функционално.
– Как си?
– Адреналинът отминава. Всичко ме боли.
– Трябва да вземеш болкоуспокояващи сега, преди да стане лошо.
– Да. – Подпрях се но стената до него и притиснах ледения пакет към пулсиращото си лице. Когато половината от зрението ми изчезна, усетих прилив на съчувствие към увреждането му. – Аарон ще се оправи. Синър се грижи за него.
– Да, чух ви тримата да си говорите. – Той се загледа в стената срещу нас. – Съжалявам, че не се сдържах толкова добре там.
– Всичко е наред. Разбирам. – Оставих главата си да се удари леко в стената. – Може би си забелязал, че и аз не контролирам настроението си толкова добре.
– Мм, – промърмори той неопределено.
– Добре ли си?
Той отвърна поглед от мен и аз приех това като „не“. Фактът, че изглеждаше толкова спокоен, но очевидно не беше, ме разтревожи повече, отколкото ако крещеше проклятия или нанасяше удари. Когато бях избухлива, всички го знаеха, но тихата, неоткриваема ярост на Езра ме изнервяше.
Познавах онзи вид безпомощна ярост, която можеше да изкара човек от ума му. Бях живяла с нея години наред и ми се искаше да му помогна да възстанови равновесието си. Само едно нещо ми беше помогнало, но…
Преглъщайки колебанието си, аз се отдръпнах от стената и се изправих пред него.
– Искаш ли… да те прегърна?
Погледът му се насочи към мен.
– Прегръдка?
Вече съжалявах за предложението, но свих рамене самосъзнателно. Той се поколеба, после вдигна една ръка в знак на покана.
Изненадана, аз пристъпих към него и обгърнах раменете му. Ръцете му се настаниха леко на талията ми, почти сякаш искаше да има възможност да ме отблъсне. Облегнах глава на рамото му, а лицето ми беше обърнато настрани от неговото. Вниманието ми се съсредоточи върху топлия контакт с друг човек – издигането и спадането на гърдите му, звука на сърцето му, което биеше под ухото ми, ръцете му на кръста ми.
Последната капка напрежение напусна мускулите ми и се отпуснах. Прегръдките можеха да направят чудеса, поне за мен. Когато бях избухлив тийнейджър, мразещ всички възрастни в живота си, Джъстин ме прегръщаше, докато се успокоя, дори това да отнемаше половин час.
Когато затворих очи, Езра също се отпусна, а напрежението се изчисти от мускулите му. Той обгърна с ръце кръста ми, държейки ме по-естествено – придърпвайки ме по-близо.
Вдигнах глава, потупах го приятелски по рамото и се отдръпнах.
– По-добре? – Попитах с бодър тон.
– Да. – Той ми се усмихна леко. – Благодаря.
Отново захлупих ледения пакет върху лицето си.
– Хайде да влезем вътре, нали?
Тръгнах към вратата и проклех глупавия си мозък. Или глупавите хормони. Или каквото и да е друго. Не исках да прекратявам успокояващата ни прегръдка толкова рязко, но когато той най-накрая се отпусна, направих точно обратното. Изведнъж забелязах, че съм притисната към добре оформени гърди, широките му рамене бяха под ръцете ми, топлината му се впиваше в мен и, боже мой, миришеше апетитно. Нима се къпеше в амброзия или нещо подобно?
Влизайки в апартамента, открих Кай да седи на подлакътника на дивана до изпадналия в безсъзнание Аарон, докато Синър преопаковаше алхимичните си принадлежности. Кай погледна Езра изпитателно.
– И така – обявих аз. – Можем ли да поговорим за слона в стаята?
– Кой е този слон? – Попита Кай.
– За „защо шестима митични главорези се опитаха да отвлекат Аарон“. Бих искала да знам, тъй като дължа на един от тях добър удар в лицето.
– Всъщност това не е загадка, – уморено отвърна Кай. – Тъй като се опитваха да го отведат жив, вероятно е било поредното отвличане с цел откуп.
– Поредното… откупно… отвличане. – Повтарях всяка дума, замаяна от непринудения начин, по който ги беше навързал заедно.
– Сред митиците семейството на Аарон е известно – каза Синър, прихващайки случая. – Те са изключително богати.
– А Аарон е единственият наследник на това богатство – довърши Кай. – Това не е първият път, когато алчни глупаци се насочват към него, макар че това е най-близкият път, в който някой успява.
Погледнах от него към Синър и Езра.
– И какво, това се случва постоянно?
– Повече, когато живееше вкъщи. – Кай погледна към Езра. – Освен този опит, откакто се преместихме тук, си спомням само един.
– Не си спомням никакви опити. Трябва да е било преди да се присъединя към гилдията.
– Така или иначе, семейство Синклер ще се справи с него. Честно казано, учудвам се, че някой би рискувал да влезе в лошото им полизрение. – Кай се изправи. – Аарон може да спи от отварата вкъщи. Езра, помогни ми да го пренеса.
Измъкнах се от пътя, докато Кай и Езра вдигнаха Аарон между тях и го изнесоха навън. Грабнах ключовете си и забързах след тях, а Синър ме последва. Чакането за асансьора беше фантастично странно – двама магове, които подкрепяха третия, алхимик със синя коса и комплект с отвари, а след това аз – черно око, превързани крайници и зелена боя, разпръсната по косата и дрехите ми.
Пред жилищната зграда чакаха две превозни средства – по-стар червен спортен автомобил, паркиран на бордюра с мигащи аварийни светлини, и елегантен черен мотоциклет, изоставен на тревата, от чийто гръб висяха две каски. Момчетата натовариха Аарон на пътническата седалка на колата, после Езра извади ключовете и ги предложи на Синър.
– Имаш ли нещо против да шофираш? Аарон ще ме убие, ако разбия бебето му.
Тя взе ключовете.
– Ти не шофира ли дотук?
– Да, но беше по спешност. – Той забеляза объркването ми и се усмихна спокойно, потупвайки белега, който се спускаше по лицето му. – Нямам шофьорска книжка. Нямам дълбочинно възприятие.
– О.
Той наклони шофьорската седалка напред и се качи отзад. Когато Кай изкара мотоциклета на тротоара, Синър прочисти гърлото си.
– Ето. – Тя извади от джоба си две шишенца, едното с гъста бледа субстанция, а другото наполовина пълно с прозрачна течност. – Сложи белия крем върху нараняванията си. Той ще ускори процеса на оздравяване. А това… смеси няколко капки с вода и тя ще измие боята от косата и дрехите ти. Тя ще почисти и петното от дивана ти.
Когато взех флаконите, изражението ми сигурно беше по-скоро подозрително, отколкото благодарно, защото тя изохка.
– Съжалявам. Аз… не те прецених правилно. Благодаря ти, че помогна на Аарон.
Не знаех какво да кажа, затова не казах нищо. Тя се качи в червената кола и запали двигателя.
– Тори, ще се оправиш ли? – Разположен на мотора си с каска под мишница, Кай протегна към мен втората. – Можеш да се върнеш при нас, ако искаш.
Обхвана ме непреодолимо желание да взема каската и да скоча на мотоциклета с Кай. Не исках да седя сама в апартамента и да се ослушвам на вратата за признаци, че Ледения човек се връща за отмъщение. Аурата на компетентност на Кай не позволяваше глупави страхове да съществуват в близост до него.
Но всяка кост в тялото ми ме болеше и наистина имах нужда от гореща вана, любимата ми възглавница и бутилка болкоуспокояващи.
– Благодаря, но съм добре.
Той кимна.
– Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
Нахлузи каската си, запали мотора и излезе на пътя. Червеният автомобил се отдалечи миг по-късно, следвайки задните светлини на мотора. Наблюдавах как превозните средства се отдалечават, след което погледнах към тъмната уличка, където с Аарон се бяхме сражавали с Ледения човек и неговите приближени. Страхът ме прониза и побързах да се върна в сградата.
Едва когато влязох в апартамента и забелязах забравения телефон на Аарон на масичката, осъзнах, че не мога да се обадя на Кай, ако имам нужда от нещо. Нямах номера му, а без Аарон не можех да отключа телефона.
Назад към част 11 Напред към част 13
