АНЕТ МАРИ – Тъмни изкуства и едно Дайкири ЧАСТ 4

Глава 3

На екрана на лаптопа светеше образът на момиче – мургава кафява коса с момчешка прическа, бледа кожа, хлътнали бузи и големи сини очи, които се взираха кухо в камерата.
Сърцето ми се сви. Въпреки че бях виждала снимката само веднъж, помнех лицето ѝ. Преди четири-пет седмици Аарон ми беше показал архивите на МПД – онлайн база данни за всичко, свързано с митиците, от различните гилдии до обявите за работа и наградите за престъпни разбойници. Беше кликнал върху обява за изчезнало момиче – това момиче.
Докато откъсвах очи от екрана, мозъкът ми разбра какво беше казал.
– Чакай, тъмни изкуства?
– Да.
– О, най-накрая нещо, което разбирам. Чела съм всички книги за Хари Потър.
Езра изхърка, а несъответстващите му очи – едното топло кафяво, другото бледо ледено – искряха от хумор.
– Колкото и да ми е неприятно да го кажа, „Защита срещу тъмните изкуства“ няма да е от голяма полза.
– По дяволите.
– В реалния живот тъмните изкуства не са толкова готини, колкото в „Хари Потър“ – каза Кай. – Но пък са по-страшни.
Погледът ми се върна към снимката на момичето.
– Страхувам се да попитам какво общо имат страшните тъмни изкуства с нея. Тя все още ли е изчезнала?
Изражението му отрезня, Аарон кимна.
– Когато преди това прегледахме публикацията, тя наскоро беше обявена за изчезнала със съмнения за митично участие. Както казах тогава, ние не сме създадени за разследвания на изчезнали хора и трябваше да го оставим за друга гилдия.
– Никоя друга гилдия не се е заела с тази работа?
– В онзи момент това не беше работа. Беше обява за издирване – списък с подозрителна дейност, която всеки може да разследва с надеждата да получи бонус след това. В този случай някои митици са го проучили и резултатите не са добри.
Кай извади телефона си, почука по екрана, после ми го подаде. На него имаше още една снимка на момичето. Този път една лъчезарна стара двойка я беше прегърнала от двете си страни. Мъжът, слаб отгоре и дебел по средата, беше обгърнал с една ръка съпругата си – кльощава дама с тъмни кръгове около очите. Любяща семейна снимка. Може би си въобразявах, но усмивката на момичето изглеждаше празна, сините ѝ очи – също толкова кухи, колкото и на другата снимка.
– Тя се казва Надин Ривър – каза Кай. – Това са родителите ѝ. Миналата седмица те се свързаха с гилдията.
– Но… не са ли хора? – Попитах объркано. Като изключим моето случайно пристигане, хората и гилдиите не се смесваха.
Той прибра телефона си обратно в джоба.
– Те са, но са задавали достатъчно въпроси и са досаждали на достатъчно хора за изчезналата си дъщеря, че в крайна сметка някой ги е свързал с нас. Доколкото знаят, ние сме частни детективи.
– Това ни накара да разгледаме отново списъка на момичето – каза Аарон и бутна лаптопа към мен. – Разгледай бележките.
Под краткия списък със снимката на Надин и подробностите за нейното изчезване имаше бележки с дати. Един митичен човек беше споделил копие от доклада за изчезнало лице от полицията. Няколко дни по-късно някой друг беше публикувал, че е проверил дома ѝ за доказателства за митично участие. Един екстрасенс направил прочит и предложил личната трагедия като фактор, който трябва да се вземе предвид. Друг митик споделил актуална информация за училището на момичето – не е открита подозрителна дейност.
Актуализациите продължиха, по една нова на всеки няколко дни, тъй като различни митици поемаха част от разследването и го споделяха с останалите, които искаха да върнат това момиче, напълно непознато, безопасно у дома. Преглътнах тежко, превъртайки надолу, докато митовете установяваха, че Надин е избягала от дома си, появила се е в приют за бездомни, а след това… е изчезнала. Последната актуализация беше отпреди три седмици.
– Потвърдено – прочетох на глас. – Последното известно взаимодействие на Надин е било с Призрака. Прекратявам разследването. Кой е Призракът?
Аарон посегна към лаптопа и превключи на друг раздел. Появи се нова уебстраница в отвратително остарялото бяло оформление на МПД. Квадратът със снимки беше празен, но страницата беше пълна с текст: престъпление след обвинение след подозрение за незаконна дейност след престъпление. Вместо име пишеше: „Гладният призрак“.
Кай се взираше мрачно в екрана.
– Той е кръстен на китайски мит за мъртви души, виновни за греха на алчността, осъдени да страдат от вечен глад и неуморно да поглъщат други изгубени души. Единственото, което всички знаят, е, че той е мошеник, който „събира“ закъсали и уязвими митици. Всеки, който изчезне около него, никога повече не се вижда.
Ръцете ми настръхнаха. Отпих половин глътка от моето дайкири и когато сладостта покри езика ми, тя прогони тръпнещата сянка, която описанието на мошеника беше събудило.
– Този човек от Призрака е взел Надин? Ако знаем кой я държи, защо всички са спрели да разследват?
– Никой не може да хване Призрака – промърмори Езра. – Не знаем какъв клас е, как изглежда, как действа… нищо. Никой не е виждал лицето му. Никой не знае името му.
– Това е задънена улица. – Кай разбърка със сламката си рома с кока-кола. – Митиците, които издирват Надин, прекратиха разследването, защото, дори и да успеят да открият Призрака, се страхуват да му се изпречат.
– Значи… това е всичко? – Погледнах между тях недоверчиво. – Всички се отказват? Просто изоставят Надин на Призрака?
– Всички останали, – поправи ме Аарон. – Нали не си мислиш, че ти показваме това само за да бъдеш депресирана?
– Но ти каза, че това е задънена улица. Никой никога не е хващал Призрака.
– Никой никога не го е хващал… все още. Наградата за този човек е безумна. Дори да я разделим на целия екип, би трябвало да е достатъчна, за да покрие наема ти за, о… колко е наемът ти?
– Ами. – Примижах към Аарон. – Моят наем?
– Не е нужно да го използваш за наем. Можеш да похарчиш парите както искаш. – Когато го погледнах безучастно, той добави: – Ако приемем, че искаш да помогнеш.
Точно така. Ето как бяхме започнали този разговор, нали така?
– Как мога да помогна?
– Призрака се появява по няколко причини – каза Кай. – Най-вече за търговия с нелегални отвари и артефакти, затриване на всеки, който му се изпречи, и отвличане на митици. С изключение на това да се потопим в местния черен пазар, не можем да го хванем при първата. Не искаме да го изкушаваме да ни убие с втората. Така че остава третата възможност.
Езра кимна.
– Той се насочва към уязвими, изложени на риск митици – бегълци като Надин, бездомни мошеници, деца на митици, които…
– Чакай – прекъснах го аз. – Надин е човек.
– Така мислеха всички, – каза Езра. – Това е, което Надин мисли. Но ние направихме някои проучвания и изглежда, че Надин е осиновена. Ако Призракът я е взел, има вероятност тя да има митична кръв и да не го знае.
– Призракът има нещо общо с млади митици, които нямат късмет и няма къде да отидат. – Аарон отпи глътка от питието си. – Все пак гадината е внимателна. Има контакти по улиците, които следят за вероятни жертви. Бихме могли да се насочим към контактите му – Магиполицията е прихванала почти дузина през годините – но те никога не разполагат с полезна информация. А и Призракът не би погледнал към беглец, който е свързан с някаква гилдия. Твърде рисковано.
– Ето тук влизаш ти – каза Кай.
– Аз?
– Ти си невидима за системата – обясни Аарон. – Не си регистрирана, не си вписана в гилдията и що се отнася до регистрите на полицията, не съществуваш. На хартия нямаш никакви връзки с гилдиите или митовете.
– Да, защото не съм митична.
– Това можем да го фалшифицираме достатъчно дълго, за да измамим Призрака. – Кай почука по лаптопа си. – Идентифицирахме последния човек, с когото Надин е разговаряла – работник в младежкия приют, в който е отседнала, и смятаме, че той е един от контактите на Призрака. Ако аз, Аарон или Езра се приближим до него, той може да се измъкне или да ни издаде на Призрака. Дори и да го маркираме, се съмняваме, че Призракът е достатъчно глупав, за да разкрие местонахождението си на когото и да било.
– Нека отгатна. – Подпрях брадичка на дланта си. – Искаш да се преструвам на уязвим, изпаднал в беда митичен човек и да се скитам из приюта, докато този човек не ме насочи към Призрака. Или да насочи Призрака към мен.
– Точно така. – Аарон ми се усмихна победоносно. – И така, съгласна ли си?
– Позволено ли ми е? Работя за гилдията, но не съм неин член. А и хората ще забележат, че ви помагам – така че не ми казвайте, че просто спазваме „второто правило“. – Добавих въздушни кавички за последните две думи.
– Не второто правило. – Усмихна се Аарон. – Третото.
Третото правило? Никога преди не бях чувала за трето правило. Знаех само две правила на гилдията: Първо, не удряй пръв, но винаги отвръщай на удара, и второ, не се оставяй да те хванат. Като се има предвид всичко, правилата им не вдъхваха много доверие.
Преди да успея да попитам за третото, Езра каза:
– Ако контактът те изпрати да се срещнеш с Призрака, ще трябва да го следваш, така че Призракът да се покаже. Но това е всичко, което трябва да направиш. От този момент нататък ние ще поемем отговорността.
– Това ли е? – Направих невярваща физиономия. – Получавам част от наградата само за това?
– Мисли за това като за заплащане за опасност – посъветва Кай, изненадващо мрачен. – Ще направим всичко възможно, за да осигурим безопасността ти, но Призракът е непредсказуем и никой във „Врана и чук“ не се е изправял срещу него досега. Ще бъде опасно.
– Не чак толкова опасно – контрира Аарон набързо. – Ние ще бъдем точно там.
Намръщена, приближих лаптопа на Кай и щракнах върху разделите, докато не намерих списъка на Призрака. Той беше свързан със смразяващ брой престъпления – от продажба на забранени вещества до убийства.
Превключих на страницата на Надин и изучих снимката ѝ, празното ѝ изражение, празните ѝ очи. Познавах тези очи – кухи, безнадеждни, нещастни. Бях ги виждала стотици пъти преди това, гледайки ме от огледалото, когато бях на нейната възраст. Бях чакала, чакала и чакала някой да ме спаси. В крайна сметка брат ми ме спаси от баща ми алкохолик, но толкова дълго бях убедена, че съм в капан.
Дали Надин беше в капан? Беше ли загубила надежда, че някой ще я спаси? Вярваше ли като мен, че на никого не му пука и че никога няма да го направи?
Погледнах от нейната снимка към тримата магове, които седяха срещу мен.
– Аз ще го направя. Кога започваме?
Аарон се усмихна, без да е изненадан от съгласието ми.
– Когато си готова.

***

Още на следващата сутрин стоях в средата на един магазин за дрехи, а носът ми беше набръчкан, докато се опитвах да блокирам плесенясалата миризма на стари дрехи. Бяхме тук, за да изберем маскировката ми, и това беше сериозна работа. Животът на Надин зависеше от усилията ни, а първата стъпка беше да се уверя, че мога да мина за тийнейджър.
– Това! Перфектно е!
Аарон вдигна тениска, чиято предна част беше украсена с глава на щраус, изстрелваща лазерни лъчи от очите си.
Въздъхнах. Трябваше да е сериозно.
– Не, не – възкликна Езра, изскачайки от друга пътека. – Това е по-добро!
Той триумфално показа пухкав анцуг с размер на възрастен с петна от далматин и пухкави кучешки уши на качулката.
Аарон изхърка толкова силно, че един от близките купувачи се огледа с тревога.
– Бих платил пари, за да видя Тори да носи това.
– Разбира се, – казах аз. – Наддаването започва от сто хиляди.
– Осъзнаваш, че мога да си го позволя, нали?
– Тогава защо колата ти е толкова куца?
Той се задъха.
– Какво имаш предвид, куца? Моята кола е страхотна!
– Можем ли да се съсредоточим? – Избухна Кай. Той се надвеси зад мен, сложил ръце в джобовете си, сякаш нямаше намерение да докосва абсолютно нищо. – Нямаме цял ден.
Технически погледнато, имахме. Бях приключила с уроците си за летния семестър миналата седмица и размених днешната смяна с Купър, който обикновено покриваше неделя и понеделник. Но тъй като исках да приключа и с това, си замълчах.
С нежен поглед към кучешката тениска, Езра изчезна по пътеката, за да я замени.
Аарон пусна ужасната риза с щраус на един стелаж.
– За какво пак сме тук?
– Дрехи, които ще ме накарат да изглеждам с няколко години по-млада.
Той сканира най-близките артикули и избра един на случаен принцип – чифт скъсани дънкови шорти с толкова висока талия, че щях да ги пристягам около ушите си.
– Какво ще кажеш за тези?
– Приличам ли ти на XXL размер?
Той ги върна на стелажа.
– Трябва да бъда честен. Нямам представа какво носят тийнейджърките.
Кай, разположен зад мен, сякаш бяхме заключени в орбита, измърмори съгласието си, а аз се зачудих дали изборът ми на магазин не ги смущава толкова, колкото липсата на моден усет за тийнейджърките. Като се има предвид, че родителите на Аарон бяха свръхбогати, прочути инструктори по магия, а семейството на Кай – не че той някога е споменавал за семейството си – беше платило, за да го пусне в споменатата ексклузивна академия, се съмнявах, че някое от двете момчета е стъпвало в магазин за дрехи преди, камо ли да пазарува в такъв.
Езра, от друга страна… при него никога не можех да бъда сигурна. Той разглеждаше един стелаж с дамски блузи, както винаги отпуснат.
– Нуждаем се от ежедневни дрехи, които не изглеждат чисто нови. Предполага се, че съм тийнейджър, който наскоро е избягал от дома, нали? Трябва ми нещо като…
Прокарах ръка по стелажа и извадих чифт тесни дънки с изкусно разкъсани бедра.
– Тези може да свършат работа. И тези тук също.
Докато премятах двата чифта през рамо, Аарон претърсваше още закачалки. Задъхвайки се от смях, той извади нещо, което смътно напомняше пайети във формата на парашутни панталони.
– Уау. Мисля, че MC Hammer току-що се преобърна в гроба си.
– MC Hammer не е мъртъв – каза му Кай.
– Щеше да умре, ако беше видял тези панталони.
Отместих бретона си от лицето.
– Аарон, защо не отидеш да провериш за раници? Ще ми трябва една.
Усмихвайки се на очевидния ми опит да се отърва от него, той смени нападалите очите панталони и се отдалечи. Обикновено щях да се шегувам заедно с него, но не обичах магазините за дрехи втора употреба. Те ми напомняха за детството ми – не само за часовете, прекарани в търсене на дрехи, на които децата в училище нямаше да се смеят, но и за грозните причини, поради които пазарувах сама с изкрънкани джобни.
Кай ме последва по пътеката и докато разглеждах дрехите в търсене на нещо, което моето безвкусно тийнейджърско аз с удоволствие би облякло, попитах:
– Какво знаем за този Призрак, освен че е психопат убиец, който отвлича тийнейджърки?
– За пръв път той попадна в полезрението на полицията преди осем години. – Кай запази гласа си тих, докато покрай нас в съседната пътека мина тежка жена с цяло преспапие от ризи. – През годините е станал по-активен. Особено се занимава с черния пазар – купува и продава всичко, което може да се смята за тъмни изкуства. Отвари, отрови, артефакти, оръжия. Предметите, които купува, обикновено са много по-зловещи от тези, които продава.
– Така че вероятно е натрупал добри запаси. – Добавих към колекцията си черно дънково яке със сребърни копчета. – Фантастично.
Кай направи пауза, за да се загледа в една слънчева шапка с гигантска жълта панделка.
– Въз основа на това повечето хора предполагат, че е митичен арканец, но други настояват, че е маг.
– Все пак всеки може да събира и използва артефакти от Аркана, нали? – Най-добрият пример: аз с моята карта „Дама Пика“.
– Ето защо има толкова много несигурност. Работната ни теория е, че той е ди-мит.
– Какъв?
– Ди-митът е…
– Момчета!
Аарон изскочи между рафтовете – или аз предположих, че е Аарон. Огромна гумена глава на гарван покриваше лицето му и аз се отдръпнах толкова силно, че се спънах в Кай.
– Какво, по дяволите, е…
– Не е ли страхотно? – Поиска Аарон, а маската заглушаваше гласа му. Празните пластмасови очи на гарвана се взираха в противоположни посоки.
– Не мога да повярвам, че си го сложил на главата си. – Набръчках носа си. – Кой знае къде е била?
Той я свали.
– Може би трябва да се наричаме гарвани вместо чукове.
– Намери ли някакви раници? – Попитах.
– Не видях такива.
Езра се измъкна между два високи рафта, с избледняла оранжева раница в едната си ръка.
– Каква е тази?
– Перфектна. Благодаря, Езра. – Добавих я към купчината си. – Това би трябвало да свърши работа. Хайде да платим.
Отидохме до входа на магазина и се наредихме на опашката. Докато касиерката бавно подреждаше гигантската купчина разпадащи се романтични романи на един клиент, проверих дали никой не е достатъчно близо, за да подслушва, след което се обърнах към Кай.
– Спомена „ди-митичен“. Какво е това?
– Митик, който е надарен и обучен в два класа – обясни той. – Маг с психически способности, магьосник с договор с демон и така нататък. Това е рядкост. Предполагаме, че Призракът е ди-митик от Аркана със способности в друг клас.
– Просто не знаем кой друг клас – добави Аарон. – Само въз основа на мощта бих казал, че е Елементал.
– Магьосник звучи ужасяващо – казах аз с потрепване. Двете най-мощни магии, съчетани в един суперзъл злодей.
– Да. Колкото по-скоро го свалим, толкова по-добре.
Нещо в тона на Аарон ме накара да се замисля. Погледнах през тримата магове и намалих гласа си до шепот.
– Какъв точно е планът? Да го заловим?
Аарон изкриви уста.
– Наградата му е МИЖ.
Не помръднах. МИЖ. Мъртъв или жив.
– Искаме да го вземем жив – промърмори Кай. – Но не можем да бъдем прекалено предпазливи, защото той ще използва това в своя полза. Той няма да се въздържи.
Исках ли да участвам в този план, знаейки, че един човек може да умре? Замислих се за миг. Ако човекът беше мръсник, който отвлича деца и убива тийнейджъри, тогава да, нямах нищо против. Но не ми се искаше Аарон, Кай и Езра да се изправят срещу него.
– Ако никой никога не е имал приличен шанс да хване Призрака, – казах аз, – какво ще стане, ако той е прекалено голям за вас тримата?
Езра се усмихна, заразителното му спокойствие се промъкна през мен.
– Ние не рискуваме. Ако успеем да примамим Призрака, ще разполагаме с най-добрите подкрепления от нашата гилдия, които чакат да се включат.
– О. – Това беше умно. Вероятно идеята беше на Кай. – Предполагам, че можем да споделим наградата с тях.
Аарон ме прегърна през кръста и ме насочи към предния щанд, докато купувачката на книги изнасяше чантите си.
– Не е нужно да делиш частта си с никого. Ще разделим заплащането според ролята на всеки човек.
Намръщих се, но той ме стисна.
– Ще си заслужиш своя дял, не се притеснявай. Да играеш на стръв не е най-безопасната работа.
– Но ние ще те подкрепим, – добави Езра успокоително.
Кимнах, разсеяна от топлата ръка на Аарон около кръста ми. Това вероятно беше лоша идея. Бях просто човек. Защо се забърквах в схема за залавяне на най-лошия мошеник в града?
Снимката на Надин се оформи в окото на съзнанието ми. Вдясно. Ето защо.
Доколкото знаеше, тя беше просто човек като мен. Каквато и магия да е имала, не е знаела как да я използва. Нито пък имаше трима могъщи магове, готови да я защитят. Ако можех да ѝ помогна да се прибере вкъщи безопасно, щях да поема рисковете от това да играя ролята на примамка – и много повече.
Докато подреждах „новите“ си дрехи на плота, забелязах тъмна форма, прибрана под другата ръка на Аарон.
– Забравил си да върнеш маската на гарвана.
Ъгълчето на устата му се изкриви нагоре.
– Ще я купя. Мисля, че ще изглежда страхотно над бюрото на Табита, ще я наблюдава, докато работи.
– Да, не мисля, че това ще ѝ хареса.
Усмивката му се разшири, а в сините му очи блесна злокобен блясък.
– Може и да не е, но Синър има рецепта за лепило, което кара суперлепилото да изглежда като лепкава лепенка.
Усмихвайки се, взех главата на гарвана и я добавих към купчината.

Назад към част 3                                                                   Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!